Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Switch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Размяната

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Четиринайсета глава

Два дни след убийството на Джилиън Лойд и самоубийството на Дейл Гордън Лоусън приключваше случая. Последното му служебно задължение бе да уведоми Мелина Лойд за подробностите. Отвори кутия „Доктор Пепър“, отпи голяма глътка и позвъни от телефона върху разхвърляното си бюро.

След размяната на кратки поздрави каза:

— Лабораторните проби потвърдиха предположенията ни. По ножа на Гордън има кръв на сестра ви. Неговите отпечатъци са единствените по дръжката. Съвпаднаха със снетите от перваза на прозореца и чашата в кухнята. Спермата по долнището на пижамата е негова. По тялото няма следи.

Концентрацията на масло за вана върху кожата й показваше, че скоро се е къпала, навярно преди да си легне. Дори ако Харт лъжеше, че не са имали сексуален контакт, доказателството бе заличено. Във всеки случай нямаше следи от сексуално насилие. Гордън не беше я изнасилил. Лоусън прие това като проява на капка благоразумие от страна на негодника.

Мелина каза:

— Не поставям под съмнение веществените доказателства, детектив Лоусън. Убедена съм, както и вие, че виновникът е Дейл Гордън. Това, което ми се струва съмнително, е мотивът. Защо я е убил?

— Боя се, че е отнесъл отговора със себе си. Направих логическо предположение: Гордън е бил душевно болен. Индивид с психични отклонения, който за съжаление се е изплъзнал на системата. Няма полицейско досие. Никога не е нарушавал закона. Не се е карал със съседите и колегите си. Упражнявал е добра професия. Впрочем в научно отношение с имал забележителни постижения. Получил е магистърска степен по биология от университета в Арлингтън. Но е бил социален аутсайдер. Според хората, които разпитахме за миналото му — преподаватели и бивши съседи, отраснал е без модел за мъжко поведение. Не знаем какво е станало с баща му. Майка му е била странна особа, религиозна фанатичка, която го е подлагала на емоционален, а имам основание да предположа — и на физически тормоз. Каквото и да е правила, създала е сексуално репресиран нещастник. Откакто починала — преди две години, — живеел сам в онзи запуснат апартамент. Не стана ясно какво е провокирало маниакалната му страст към Джилиън. Може би някога се е отнесла учтиво с него и той погрешно е изтълкувал това като израз на влечение. Кой знае? Явно е живял с какви ли не илюзии, иначе защо би заел поза като разпятие, преди да умре? Както и да е, когато е видял сестра ви с Харт, изведнъж е превъртял.

— И затова е проявил такава жестокост.

— Има двайсет и две прободни рани. Докладът от аутопсията е пълен с научна терминология, но прочетох съществената информация. Раните съвпадат с големината и формата на острието, фаталната е била в гърлото. Прерязал е сънната й артерия, откъдето е изтекла повечето кръв. След това я е пробол право в сърцето. Осемнайсет рани са нанесени след смъртта. Всъщност не е страдала дълго.

— Трябваше да бъда аз — тихо каза тя.

— Не бива да живеете с това убеждение, Мелина.

Лоусън премести слушалката на другото си ухо и отпи „Доктор Пепър“. Възможно бе чувството за вина да не я напусне до края на живота й. Не бе честно. Въпреки че размяната бе доста глупава постъпка от страна на две пълнолетни жени.

— Как се е сдобил с нейни снимки?

Детективът не й ги бе показал, но й бе казал за тях.

— Направил ги е през малка шпионка, пробита в стената между лабораторията му и залата за прегледи в клиниката. Лекарите бяха потресени, когато научиха.

— Естествено.

— Да.

Настъпи дълго мълчание, сякаш помежду им премина товарен влак.

Детективът леко се покашля.

— Просто предположих, че бихте искали да узнаете всичко това, преди да обявя случая за приключен — каза той.

— Не мисля, че…

Винаги на близките на жертвата им се струваше, че твърде рано се слага край на разследването. Дори когато случаят е съвършено ясен като този, не приемаха, че са загубили обичния човек само защото някой е пожелал смъртта му. Че някакъв смахнат тип е отнел живота му в пристъп на ревност, алчност или внезапна лудост. Не ги винеше, че считат това за обезценяване на скъп за тях живот. Все пак днес изпита раздразнение, когато чу познатия рефрен. Беше капнал от умора, а на бюрото му вече имаше три други случая, които изискваха внимание.

Но харесваше Мелина Лойд. Уважаваше я. Беше проявила забележителна смелост и Лоусън се възхищаваше от решителността й. Затова я подкани да сподели какво се върти в съзнанието й:

— С какво не сте съгласна?

— Струва ми се необичайно социален аутсайдер като Дейл Гордън да извърши толкова дръзко престъпление. Как е събрал кураж? Има ли нещо в миналото му, което да издава склонност към насилие?

— Не, но засякох няколко телефонни обаждания до телевизионен проповедник.

— Кой?

— Брат Гейбриъл.

— Русият, с белите зъби?

— Точно той. Гордън е бил негов почитател. Или по-скоро — последовател. Седалището на брат Гейбриъл е в Ню Мексико. Наричат го Храма. Гордън често е звънял там, но през последния месец обажданията са били най-много. Помолих местния шериф да провери това.

— И?

— Разговарял е лично с проповедника, който си спомнил за Дейл Гордън. Този човек получава хиляди обаждания, но се досетил за кого говори шерифът. Звънял е по всяко време — през деня, посреднощ, рано сутрин. Плащал е доста големи сметки за телефон.

— За какво се е обаждал?

— За молитви. Най-често за греховната си страст.

— Сексуална страст?

— Ще ви спестя подробностите, които брат Гейбриъл е казал на шерифа. Никак не са приятни. Гордън е позвънил в Храма в нощта преди убийството на Джилиън. Казал на проповедника, че ще извърши нещо лошо. По-рано под „нещо лошо“ имал предвид мастурбации, последвана от самобичуване.

— Мили боже!

— Както казах, майка му има голяма вина за това, в което се е превърнал. Смятал е сексуалното желание и фантазиите си за жени, в случая — Джилиън, за греховни. Навярно е изпитвал гняв към сестра ви, защото го е възбуждала. Обвинявал я е за своето падение. Пораждала е у него нечисти помисли, което е било в противоречие с религиозния му фанатизъм.

— И от мастурбация е преминал към убийство?

— Сложно е. Бил е едновременно ядосан на Джилиън и обсебен от нея. Когато я е видял с Харт, напълно е обезумял. Брат Гейбриъл изразил съжаление, когато чул за самоубийството на Гордън, но признал, че не е изненадан. В онази нощ му дал съвет, но не бил сигурен, че с възприел посланието. Споделил, че тогава Гордън говорел доста по-разпалено от обикновено и той помолил един от помощниците си да му позвъни два часа по-късно. Гордън твърдял, че е добре, че се чувства много по-спокоен от преди и че разговорът с брат Гейбриъл му е дал нова надежда.

— Но скоро след това се е самоубил.

— Да.

— Радвам се, че го е сторил — равнодушно каза тя. — Иначе аз щях да му видя сметката.

Лоусън никога не бе одобрявал саморазправата, но не би упрекнал Мелина Лойд за чувствата, които изпитва.

Върна доклада от аутопсията в папката и си представи как я запечатва.

— Мисля, че ви уведомих за всичко.

— Благодаря, че ме държахте в течение.

— Разбрах, че тялото е било кремирано.

— Вчера. Веднага щом съдебният лекар позволи да го взема. Предварително бях подписала необходимите документи. Утре следобед ще има възпоменателна служба.

Съобщи му часа и мястото.

Лоусън избягваше да присъства на погребенията на жертви, чиито убийства е разследвал, освен когато случаят с неразрешен и трябва да прецени кой от опечалените би могъл да бъде заподозрян.

— Ужасно съжалявам за всичко това, Мелина. Поднасям личните си съболезнования и тези на отдела.

— Благодаря.

Затвориха, но детективът почти със съжаление добави папката към купчината други, които трябваше да бъдат отнесени в хранилището. Приключването на случая означаваше, че ще загуби връзка е Мелина Лойд. Искаше му се да се бе запознал с нея при други обстоятелства.

Естествено тя не би обърнала внимание на недодялан грубиян като него. Не бе от нейната класа. По-скоро би проявила интерес към мъж като Кристофър Харт. Очевидно бе привлякъл Джилиън.

Харт можеше да управлява космическа совалка, но определено не умееше да лъже. Може би бе успял да заблуди годеника й, но Лоусън дори за миг не бе повярвал, че Джилиън е напуснала хотелския апартамент на астронавта, без първо да изпробва леглото. Мъж като Харт не би „разговарял“ с една жена до два-три часа сутринта. Особено ако изглежда като Джилиън Лойд. И Мелина.

Лоусън посегна към следващия неразрешен случай и промърмори:

— Късметлия.

 

Брат Гейбриъл си почиваше в своето разкошно легло, със скръстени пред гърдите ръце и затворени очи.

Ако ги отвореше, погледът му би се спрял на фреските по тавана над леглото, подобни на тези в залата. И двете картини отразяваха виденията му за отвъдния живот. В представите му раят бе изпълнен е доста повече наслади, отколкото според традиционната религия. Ако не бяха слънчевите лъчи, които проникваха през множество облаци, картината би приличала на маслено изображение на римска оргия.

Жените, нарисувани в откровено еротични пози, имаха красиви лица и фигури. Бяха голи или с ефирно оскъдно облекло. Мъжете бяха доста по-малко и не така съвършени физически. Приличаха по-скоро на евнуси, отколкото на гладиатори.

В изображението на Христос в центъра се долавяше забележителна прилика с брат Гейбриъл, тоест Алвин Медфорд Конуси.

Беше роден в Арканзас четирийсет и шест години по-рано, най-малкият син на собственик на склад за отпадъци и съпругата му, които вече имаха седем други деца, които трябваше да хранят и обличат. Малкият Алвин не бе обграден с много внимание и често бе свободен да се скита по улиците на градчето, да върши пакости или да търси други развлечения.

При една от тези безцелни разходки бе открил църквата.

Изящната малка протестантска църква се намираше в покрайнините на града, където главната улица се съединяваше с щатската магистрала. Белият дървен параклис бе отделен от гробището с ниска дъсчена ограда. На върха на високата камбанария имаше малък кръст. Най-забележителната част от църквата бяха тесните високи прозорци със стъклописи, по три на всяка стена на светилището. Дванайсетте реда твърди скамейки бяха разделени в средата от пътека, застлана с овехтял червен килим, която водеше до олтара.

Амвонът се издигаше зад дървен парапет и оттам всяка неделя пасторът, облечен с дълга мантия, се обръщаше към миряните. Докато уморено си вееха с хартиени ветрила, предоставени от погребалния дом, проповедникът им даваше указания как да живеят. Да плащат редовно данъците си. Да възпитават строго децата си. Да проявяват милосърдие към онези, които имат по-тежка участ от тях. Да не ругаят, да не пият, да не играят комар и да не танцуват. Да свидетелстват за Божите проявления. Да не пожелават жената на ближния си, вола или осела му.

Ако в градчето имаше поне един вол, то Алвин не го бе виждал. Всъщност дори не бе сигурен какво означава вол, но тази част от посланието бе несъществена. Докато останалото от проповедта за греховните желания бе изключително важно. То промени целия живот на Алвин Конуей.

Но това, което първо привлече вниманието на единайсетгодишното момче, бяха пъстрите прозорци на църквата. В онзи юлски ден, когато слънцето навън прежуряше, а Алвин търсеше начин да убие времето до вечеря, случайно мина покрай нея. Беше я виждал и по-рано, но не й бе обръщал особено внимание. В онзи задушен ден от скука реши да надзърне по-отблизо.

Зарови мръсните си ходила в прахта по пътеката, обрасла с бурени, вяло почеса плюската от коприва, която се бе появила предишния ден, и се загледа в църквата от другата страна на шосето, размишлявайки какво ще стане, ако хвърли камък по някой от онези красиви лъскави прозорци.

Каква паника би настанала! Навярно щеше да бъде нахокан, а можеше и да отнесе пердах от баща си. Майка му отново щеше да занарежда, че нищо няма да излезе от него и сигурно ще попадне в затвора, преди да навърши пълнолетие — като най-големия си брат.

Но си струваше да го направи, независимо от последиците. Поне щеше да отвлече вниманието на родителите си от вечните им кавги заради немотията и за сестра му, чийто приятел я бе изоставил бременна. Ако полицаите домъкнеха Алвин у дома, родителите му щяха да бъдат принудени да вземат мерки да се промени.

Все още умуваше дали да го извърши, когато от църквата зазвуча музика на орган. Смело пресече шосето, почти не усещайки как по ходилата му полепна разтопен асфалт. Изкачи стъпалата пред църквата и открехна вратата. По-хладният въздух отвътре лъхна загрятото му поруменяло лице.

Пред органа седеше красива дама, съсредоточена върху мелодията, която свиреше. Алвин видя мъж, който влезе през страничната врата, пристъпи по пътеката и раздаде на всички някакви книжки. По-късно Алвин научи, че в тях са отпечатани нотите и текстовете на химните.

— Този следобед свирите прекрасно, мис Джоунс — каза мъжът.

— Благодаря, отче.

Пасторът забеляза Алвин да наднича през вратата, но не го изгони. Заговори му приятелски, даде му знак да влезе, нарече го „синко“, потупа го по рамото и го покани отново да дойде на службата в неделя.

— Ще те чакам.

От този ден нататък Алвин редовно посещаваше църквата. Обичаше да гледа как дамата акомпанира на органа групата певци, наречени хор. Едновременно движеше ръцете и краката си. Той не можеше да си представи как го постига.

Солистката бе съпруга на пастора. Беше пълничка дама с луничаво лице, която понякога пееше сама, толкова силно и високо, че двойната й брадичка трепереше, а когато замълчеше, всички мъже казваха: „Амин!“

Но обикновено пееха всички присъстващи. Алвин не знаеше химните, но ставаше заедно е тях и движеше устни, преструвайки се, че пее. Някои дори не се нуждаеха от книжките. Знаеха всички текстове наизуст. Когато някой минеше с подноса за дарения, слагаха на него пари. Това най-много изненада Алвин в църквата, защото в неговото семейство парите се печелеха с много усилия.

Близките му се шегуваха, че е станал техният малък богомолец. През цялото лято Алвин не пропусна нито една неделя и продължи да слуша проповедите и когато хартиените ветрила с лика на Исус — онзи, който живее в рая със Създателя и Светия дух и чието име не бива да се споменава напразно — бяха заменени от няколко калорифера, за да поддържат въздуха в църквата топъл.

Но истинският източник на топлина бяха проповедите на пастора. Стопляха сърцата на всички, които ги слушаха, независимо от сезона или температурата. Мелодичният му глас привличаше и задържаше вниманието им. Докато говореше, хората сякаш не усещаха колко твърди са скамейките и как стомасите им започват да къркорят, когато наближи време за обяд. Поглъщаха всяка негова дума. Въпреки че понякога ги упрекваше за греховете и порочните им страсти, обичаха го и отново идваха следващата неделя.

В един неделен ден, скоро след като Алвин бе кръстен и приет в семейството на вярващите, пасторът изнесе онази критична проповед за греховните желания. Алвин научи, че да имаш греховни желания означава да ламтиш за нещо, което не можеш да притежаваш. Стигна до извода, че не бива да мечтае за бейзболна ръкавица, колело или ловната пушка, с която брат му наскоро се бе сдобил по мистериозен начин.

Но докато слушаше, разбра, че греховните желания могат да бъдат свързани и с много други неща, дори жени. Проповедникът е голямо въодушевление разказа за цар Давид, който гледал някаква жена, докато се къпела. Макар и да не разбра всички подробности, Алвин схвана смисъла: „Не бива да чукаш женска, която не ти принадлежи.“

Братята му говореха за някои неща доста по-ясно, отколкото проповедникът.

Следващата седмица, в последния ден на май, Алвин Медфорд Конуси навърши дванайсет години. Първи юни бе последният учебен ден. За да отпразнува началото на лятната ваканция, той реши да отиде на риболов. Когато стигна до любимото си кътче край потока, за свое разочарование видя кола, паркирана под голям сенчест бряст. Някой се бе настанил на любимото му място.

Но позна колата, с която Преподобният обикаляше къщите на болните и нуждаещите се. Ако трябваше да дели с някого своето кътче, поне това бе пасторът, на когото се възхищаваше заради властта, която имаше над хората.

Но точно когато Алвин се капеше да извика за поздрав, чу звуци, които знаеше, че нямат нищо общо е риболова.