Сандра Браун
Размяната (13)

Тринайсета глава

Ламиза Каунти бе най-малката област в Ню Мексико, но изглеждаше огромна, защото бе най-рядко населена.

Шериф Макс Ричи харесваше района си.

На някои пейзажът, който наблюдаваше през стъклото на колата си, би се сторил пустинен. Но не и на него. Тук се чувстваше уютно като в майчина утроба. Бе роден и отраснал в Ламиза Каунти. Бе прекарал тук целия си живот, с изключение на двете години в колеж в Лае Крусес — период, от който нямаше приятни спомени — и службата във военновъздушните сили. Беше се пенсионирал рано, без висш военен чин, и се бе върнал в Ламиза Каунти, където се бе оженил за местно момиче. Имаше три деца — син и две дъщери. Навярно щеше да умре и да бъде погребан тук.

Преди да стане шериф, кариерата му бе посредствена като военната служба. Беше започнал работа като продавач в железарски магазин, но след като два пъти му бяха отказали повишение в помощник-управител, бе напуснал и опита да се занимава с търговия на коли и пикапи втора употреба. Продажбите също не бяха неговата стихия. През тази година бяха започнали финансовите несгоди на семейството му, от които се бе избавил напълно едва преди седем години, когато бе назначен за заместник-шериф.

Беше прекарал на тази длъжност едва три години, когато го бяха насърчили да се кандидатира за началник. Опонентът му не представляваше заплаха и победата на Ричи бе буквално гарантирана. През тази година броят на гласоподавателите бе рекордно нисък. Все пак Ричи бе изненадан, когато гласовете в негова полза надделяха. Оттогава два пъти бе единствен кандидат за поста, което приемаше като одобрение за начина, по който върши работата си.

Харесваше му да бъде шериф. Всичко — от елегантната кафява униформа до удобния офис, който делеше с двамата си заместници, лишени от амбиции. Обичаше да обикаля с патрулната кола и хората да го поздравяват с уважение. Доволен бе, че има право да носи огнестрелно оръжие. Още в младежките си години се бе научил да използва всякакъв вид револвери и развиваше уменията си на стрелец при честите си екскурзии в пустинята за стрелба по бутилки и консервени кутии, които съпругата му мислеше, че събира за вторични суровини.

Но никога досега не се бе налагало да използва оръжие, докато изпълнява служебните си задължения. Вече седем години. В Ламиза Каунти рядко ставаха престъпления. Преди година бе извършено изнасилване. Местен тийнейджър нападнал стопаджийка на магистралата. Хлапакът бе изчезнал, преди жертвата да подаде оплакване. Тя не бе помогнала много за идентифицирането му и злосторникът не бе заловен.

В резервата бе станало убийство. Мъж хванал жена си в леглото на друг и убил и двамата. Независимите полицейски сили в резервата бяха свършили по-голямата част от полицейската работа, въпреки че нямаше мистерия за разследване. Беше явно двойно убийство. Престъпление от страст. Ролята на Ричи в случая бе само чиновническа. Имаше принцип да оставя индианците сами да решават проблемите си. Поддържаше добри отношения с тях, а те оценяваха политиката му на ненамеса и мечтаеха всяка правителствена организация да постъпва като него.

Миналата есен няколко момчета бяха проникнали е взлом в конкурентната гимназия и бяха остригали препарираната бизонска глава — талисман. Плешивият бизон изглеждаше доста смешно. Момчетата бяха отстранени от училище за няколко дни и родителите им бяха задължени да купят нова бизонска глава.

От време на време Ричи заключваше по някои пияница в ареста, докато се наспи и изтрезнее, или потушаваше семейни свади. В тази област почти нямаше други нарушения на реда.

Затова се бе развълнувал сутринта, когато му бе позвънил някой си сержант Лоусън.

— Даласки полицейски участък — бе казал той с дрезгав глас на настоящ или бивш пушач.

— С какво мога да ви помогна?

— Разследвам убийство. Жертвата е бяла жена, трийсет и пет годишна.

Докато слушаше фактите по случая, Ричи отпиваше кафе.

— Надписи по стените? Страховито!

— Така беше. Открихме извършителя. Твърде късно, както се оказа. — Лоусън описа странното самоубийство. — Доста зловеща развръзка — завърши детективът.

— Безспорно. Но като че ли случаят ви е приключен.

— Просто се опитвам да доизясня нещата. Онзи приятел, казва се Гордън, е бил класически случай на самотник. Чудак, но с интелигентност над средното ниво. Добър в професията си. Работил е като лабораторен техник в клиника за стерилитет.

— Интересно.

— Разбирал се с колегите си, но бил доста затворен. Не е имал нито приятели, нито врагове, нали разбирате? И освен страстта си към жертвата, като че ли е нямал други интереси. Не е посещавал клуб по боулинг. Нито компютърни игри. Нито религиозни сбирки. Най-странно с последното.

— Защо?

— Защото е бил дълбоко религиозен. Чували ли сте за брат Гейбриъл?

Шериф Ричи се засмя:

— Разбира се.

— Е, аз не бях чувал. Искам да кажа, името ми бе познато, но никога не бях гледал телевизионното му шоу и не бях слушал проповедите му, преди да претърся жилището на Гордън, когато открих трупа му.

— Какво общо има убиецът с брат Гейбриъл?

— Това искам да разберете, шериф Ричи.

Заради обаждането на детектива сега Ричи бавно се придвижваше по тесния планински път, който водеше до комплекса на върха. От колегиална учтивост се бе съгласил да изпълни молбата на Лоусън да поговори с брат Гейбриъл и да попита защо Дейл Гордън му се е обаждал десет пъти само през този месец.

— Защо не позвъните сам? — бе попитал Ричи.

— Бих могъл, но най-вероятно няма да постигна нищо. По телефона хората не са словоохотливи. Нищо не биха ми казали. А вас ви познават. Може би ще изкопчите повече информация. Освен това става дума само за доизясняване на подробности.

Ричи бе достатъчно съобразителен, за да предвиди, че не може да отиде при местната знаменитост без предизвестие. Брат Гейбриъл притежаваше цялата планина, на която бе разположен разрастващият се комплекс. Последното, което би искал шериф Ричи, бе да обиди известния евангелист, въпреки че брат Гейбриъл изрично бе заявил, че не желае да бъде наричан така. По вина на други телевизионни проповедници думата бе добила отрицателен смисъл. Освен това той бе различен от всички и не обичаше да бъде включван, в каквито и да е класификации.

Шериф Ричи се бе обадил предварително. Очакваха го. Когато спря пред портала на Храма, пазачът се приближи към прозореца на колата му и каза:

— Мир и любов, шерифе.

— Мир и любов — отвърна той и се почувства малко неловко.

Пазачът подозрително го изгледа, провери задната седалка, върна се в кабината си и отвори електронните порти. Оставаха още осемстотин метра (по-точно — осемстотин и шейсет) до сърцето на комплекса.

Освен централната сграда, имаше още няколко, сред които и общежитието на хората, които живееха и работеха там. Една от постройките приличаше на училище с добре оборудвано игрище. Сградата със сателитна антена на покрива естествено бе телевизионното студио, от което брат Гейбриъл излъчваше многобройните си предавания.

Зданието без прозорци бе командният пункт на сложната охранителна система, която бе необходима за сигурността на известна личност като брат Гейбриъл. Говореше се, че подбира бодигардовете си от армии и разузнавателни служби в целия свят, отсявайки най-добрите войници и наемници, тренирани за охрана на държавни глави и готови да дадат живота си за тяхната безопасност.

Брат Гейбриъл имаше безброй последователи. Естествено, като човек с власт и влияние върху духовния живот на много мъже и жени, провокираше и доста критика. Не изглеждаше фанатик и идеите му звучаха разумно.

Твърдеше, че живее в нещо, което наричаше „плътски свят“, в който изгубените души са податливи почти на всичко — понякога заради тръпката, друг път, за да привлекат внимание или поради причини, стаени задълго в тревожното им съзнание. Затова системата за сигурност на комплекса бе специално проектирана и непроницаема.

Ричи бе идвал тук само веднъж. Беше малко притеснен. Знаеше, че всяко негово движение се следи чрез стратегически разположени видеокамери. Усети как множество очи впериха погледи в него от охранителната сграда, когато слезе от служебната си кола и се изкачи по гранитните стъпала към внушителния вход на централното здание.

Почувства се като грешник, пристъпващ към райските порти. Не бе напълно сигурен, че ще го пуснат. Сърцето му се разтуптя от вълнение и тревога, когато натисна бутона вдясно от широките остъклени врати.

Видя портиера, седнал зад командно табло в мраморното фоайе.

— Шериф Ричи?

Гласът прозвуча от тонколона точно над главата на Ричи.

— Да, сър?

— Бихте ли свалили шапката си, ако обичате?

— О, разбира се.

Свали широкополата капела от главата си и застана неподвижно, в напрегнато очакване.

— Влезте — каза пазачът.

Заключващият механизъм се освободи с металическо щракване. Той отвори масивната врата и влезе в оазис от пастелен мрамор. Звучеше тиха музика. Пазачът бе с униформа и въоръжен, но се усмихна приветливо.

— Очакват ви горе. Качете се с асансьора на третия етаж.

— Благодаря.

На тавана на асансьора също имаше камери. Ричи се опита да прикрие смущението си. Не смееше да пристъпи от крак на крак или да се покашля.

След като плавно и безшумно асансьорът се придвижи нагоре, вратите се отвориха и той излезе. Посрещна го човек, в когото позна дясната ръка на брат Гейбриъл. Беше висок, с правилна стойка, изтънчен говор и елегантен костюм с бял карамфил на ревера на тъмното сако.

— Здравейте, шериф Ричи. Радвам се да ви видя отново. Доста време мина.

— Добър ден, мистър Хенкок.

Учтиво стисна изящната му ръка.

— Брат Гейбриъл ви очаква.

Без повече размяна на любезности Ричи бе съпроводен до огромна зала, която му напомни за „Голямата стая“ в Карлсбат Кевърнс, до която човек трябваше да измине километри през дълбока тъмна пещера, но щом стигне, разбираше, че си заслужава усилието.

Всичко бе в позлата. Корнизите. Мебелите. Дръжките на вратите. Пантите. Всичко, което можеше да бъде изработено от злато. Осветлението бе слабо, навярно защото иначе блясъкът би бил ослепителен.

Стените бяха облицовани с тъмносиня коприна. Целият таван бе изрисуван. Като в европейските църкви, които бе виждал на картички. Не искаше да проявява прекалено любопитство, но крадешком погледна нагоре и видя множество пухкави розови облаци и ангели с криле.

Килимът бе по-голям от баскетболно игрище, а бюрото — по-широко от железопътен вагон. Мъжът, който седеше зад него, изглеждаше внушително.

Брат Гейбриъл се усмихна и му даде знак да се приближи.

— Шериф Ричи, както винаги, радвам се да ви видя, ще пийнете ли нещо?

— Не, не, благодаря — запелтечи той, докато сядаше на стола, който му бе посочен. Приличаше на трон, с висока облегалка със златни орнаменти и дърворезба. Но не бе особено удобен.

— Е? — Брат Гейбриъл събра дългите си тънки пръсти и сложи ръце на плота. — Защо поискахте тази среща?

Никога в живота си Макс Ричи не бе изпитвал хомосексуално влечение. Всъщност дори не гледаше с добро око на хората с подобни наклонности. Но трябваше да бъде сляп, за да не забележи поразителната красота на брат Гейбриъл. Широко чело, проницателни зелени очи, тънък правилен нос и чувствени устни, които не му придаваха сладникав чар, защото бяха съчетани с волева брадичка и ъгловата челюст. Лицето му бе обградено от гъсти светлоруси коси. Беше невероятно красив. Ако архангел Гавраил слезеше на Земята, навярно би изглеждал точно така. Може би дори не толкова съвършено. И не така елегантно облечен.

Шериф Ричи се опомни, леко се покашля и опита да заеме по-удобна поза на стола.

— Всъщност никак не ми е приятно, че ви безпокоя. Сигурен съм, че не е нищо сериозно.

Брат Гейбриъл го погледна леко изпитателно.

— Между служителите на закона съществува връзка — обясни Ричи. — Нещо като братство. Когато някой помоли за услуга, опитваме се да си помагаме.

— „Блажени са миротворците — цитира брат Гейбриъл. — Те ще могат да се нарекат Божи чада.“

Ричи се усмихна.

— Е, виждал съм мнозина, които съвсем не се държат като Божи чада.

Брат Гейбриъл отвърна на усмивката му и показа два реда ослепителнобели зъби.

— Възхищавам се на пазителите на закона. С какво мога да бъда полезен?

— Тази сутрин ми се обадиха от Тексас. Далас. Детектив от отдел „Убийства“ на име Лоусън.

Преразказа историята така, както я бе чул от Лоусън. Брат Гейбриъл реагира едва когато свърши.

— Ужасно! Ще се моля за душите и на жертвата, и на болния човек, който я е убил. Мистър Хенкок, ако обичате, добавете ги в списъка за днешните молитви.

Ричи извърна глава и се изненада, когато видя Хенкок, седнал на един диван в отдалечения край на залата. Беше толкова мълчалив, че едва сега забеляза присъствието му.

— Разбира се, брат Гейбриъл.

Проповедникът отново погледна Ричи:

— Все още съм в неведение какво общо имам с това.

Шерифът нервно се раздвижи — не само заради неудобния стол, а и за да избегне проницателния поглед на зелените очи на брат Гейбриъл.

— От разпечатката на телефонните разговори става ясно, че онзи Дейл Гордън неведнъж се е обаждал в Храма. По-точно — десет пъти. Лоусън иска да знае дали можете да хвърлите светлина по въпроса.

— Но случаят е приключен, нали?

— Каза, че просто иска да доизясни нещата.

— Да доизясни?

— Така каза.

— Аз също не обичам да оставям неизяснени въпроси.

— Сигурен съм, че е само техническа подробност.

Брат Гейбриъл кимна в знак на съгласие.

— Мистър Хенкок, ще проверите ли в телефонния ни регистър?

— Разбира се.

Хенкок пристъпи към дървен шкаф, голям колкото сглобяема барака. Зад широките врати имаше три компютърни монитора и друга техника. Хенкок седна пред вграденото писалище и набра нещо на единия компютър.

— За късмет на колегата ви от Далас, регистрираме всички обаждания — обясни брат Гейбриъл.

— Дано не представлява голямо неудобство за вас.

— Не се безпокойте. Преди малко не пожелахте нищо за пиене. Може би докато чакаме мистър Хенкок да извлече сведенията, ще успея да ви придумам.

Поуспокоен, че бе изпълнил служебния си дълг без неприятни последици, Ричи отвърна, че би пийнал нещо разхладително.

— Ако не ви затруднявам.

— Няма проблем. — Брат Гейбриъл натисна бутон на телефона и женски глас отговори. — Изпратете количка е разхладителни, ако обичате.

Навярно количката бе приготвена предварително или винаги държаха по една заредена, защото веднага щом брат Гейбриъл изрече молбата си, Ричи чу вратата зад него да се отваря.

— А, Мери, докарай я тук.

Когато Ричи извърна глава, облещи очи. Мери бе около осемнайсетгодишно момиче. Имаше дребно, миловидно лице, заобиколено от буйни и лъскави тъмни къдрици. Беше облечена с униформата на училището в Храма. Цветът подчертаваше светлата й кожа, руменината на бузите й и тъмните й очи. Свенливо хвърли поглед към шерифа, но докато побутваше количката към масивното бюро, със страхопочитание следеше брат Гейбриъл.

— Какво предпочитате, шерифе? — попита той.

— А, все едно.

Момичето отвори кутия и наля газираното питие в чаша с лед. Поднесе я на шерифа върху малка ленена салфетка. Ричи се опита да престане да се взира в нея, когато ги пое, и смутено благодари.

Брат Гейбриъл потупа бедрото си. Момичето покорно заобиколи бюрото и застана до масивния му стол. Той обви ръка около талията й и я притегли към себе си. Разпери другата си ръка и докосна корема й, издут от напреднала бременност.

— Мери е едно от най-ценните ни съкровища, шериф Ричи — похвали се проповедникът. — Откога си при мен, Мери?

— От десетгодишна — плахо отвърна тя.

— Прекръстих я на Мери, защото ми напомня за ренесансовите картини на Мадоната. Красива е, нали?

Ричи глуповато кимна. Питието остана недокоснато в ръката му.

— Справя се изключително добре — каза брат Гейбриъл и започна да я гали. — Стана за пример на другите деца, добра ученичка, радост за преподавателите си. Всъщност отлично усвоява всичко, на което я учат. Всичко. — Закачливо дръпна една от немирните й къдрици и тя се засмя. След това се наведе и целуна заобления й корем. С усмивка добави: — Както виждате, шерифе, доста сме привързани един към друг.

Искрено озадачен, шериф Ричи отвърна с пресипнал глас:

— Очевидно.

— Надявам се Мери да остане дълго с мен тук, в Храма. О, мистър Хенкок, благодаря ви.

Помощникът сложи компютърната разпечатка на бюрото. Докато я преглеждаше, брат Гейбриъл продължи да гали издутия корем на Мери — от едрите й гърди до ниско над бедрата й — по начин, който издаваше интимна близост. Момичето гледаше наведената му глава с безкрайно доверие и обожание.

Сърцето на Макс Ричи щеше да изскочи. Стените на чашата бяха запотени от топлата му ръка. Беше потресен и същевременно удивен; ужасен, но и очарован. Не можеше да откъсне очи.

— О, да, мистър Гордън — промърмори брат Гейбриъл след няколко мига. — Най-сетне си спомних. Много тъжна история наистина. — Хвана ръката на момичето, сложи я на гърдите си и нежно я потупа. На смаяния си гост каза: — Шериф Ричи, сигурен съм, че когато разкажете на Лоусън трогателната история на мистър Гордън, и той ще се убеди, че Дейл Гордън е бил извратен и луд.