Сандра Браун
Размяната (12)

Дванайсета глава

Чийф тръшна вратата на апартамента си в „Меншън“, метна сакото върху един стол и тръгна към барчето. Изкуши се да си налее бърбън, но реши да се задоволи с безалкохолно. Отнесе го до дивана, отпусна се сред възглавниците и изпи половината кутия, преди да си поеме дъх.

Не смееше да вдиша дълбоко. Тогава би доловил аромата на парфюма й от възглавниците и споменът би му причинил болка.

Неволно издаде силен стон. Изправи гръб, остави кутията с безалкохолно на масичката, подпря се с лакти на коленете и зарови пръсти в косите си. Отчаянието го обгърна като непроницаема завеса. Затвори очи и бавно въздъхна.

Господи! Защо се бе случило точно на него? Какви грехове имаше да изкупва?

Нямаше да заплаче. Астронавтите не плачеха. Хората не скърбяха за смъртта на някого, когото са познавали само няколко часа.

Но макар и да не заплака, почувства болка в гърлото и когато отвори очи, усети миглите си подозрително влажни.

Взе отново студената кутия и докато отпиваше, се замисли върху последните думи на Мелина. Беше положил усилие да си внуши, че има право да изпитва гняв. Тя бе нанесла удара си, след което бе излязла от асансьора и бе продължила. За миг се бе почувствал жалък, а когато се бе опитал да я настигне и да отвърне на предизвикателството й, пътят му бе препречен от човек, чакащ на опашка да плати глоба за пътно нарушение пред едно от гишетата, открити в далаския полицейски участък за улеснение на гражданите. Докато се ръкува с него и отговори на гръмогласния му поздрав, Мелина бе изчезнала.

По пътя обратно към хотела се бе опитал да разпали гнева, който бе събудила у него. Беше го нарекла лъжец и страхливец. По-рано бе готов да удуши Хенингс за същите думи. Имаше пълното право да бъде ядосан. Но не можеше да се предаде на гнева, защото съвестта му не позволяваше. Знаеше, че се самозаблуждава.

Гневът бе познато чувство. Често го бе изпитвал и знаеше как да го овладее. А с това — каквото и да бе то — нямаше представа как да се пребори. Щом дори не можеше да назове чувството, което го раздираше отвътре, как би могъл да го преодолее?

Една красива жена бе зверски заклана. Безспорна трагедия. Но връзката му с Джилиън бе толкова мимолетна, че не бе сигурен дали е възможно след смъртта й да изпитва толкова мъчително отчаяние.

Все пак не можеше просто да отърси ръце и да забрави. Това, което го задържаше тук, не бе лекцията на Лоусън за дълга и почтеността. Имаше желязно чувство за отговорност, но не непременно към далаския полицейски участък. Доводът на детектива, че трябва да остане заради Мелина, бе убедителен, но дори това не бе достатъчно, за да го накара да стои тук, вместо да опакова багажа си и да отпътува обратно за Хюстън.

Нещо друго не му позволяваше да пропусне развоя на събитията. Нещо едва доловимо, което все още не можеше да опише.

Допи безалкохолното, отново сложи кутията на масичката и се облегна на възглавниците. Съзнателно остави на заден план чувствата, които биха му попречили да разсъждава трезво, и реши да подходи логично към проблема, също както когато срещне затруднение в совалката. Трябваше да разгледа поотделно всеки елемент от тази главоблъсканица. По пътя на елиминирането накрая щеше да стигне до причината, а впоследствие — и до решението.

Всъщност гневът му бе оправдан до известна степен. Освен очевидните причини да не се радва, че е въвлечен в разследването на убийството, имаше една не толкова явна. Струваше му се, че изживява нещо, което е предопределено да се случи. Досега се бе надявал да го избегне.

През целия си живот бе очаквал да го сполети нещо подобно. Произхождаше от етническо малцинство и както всички такива младежи, трябваше да полага повече усилия и да проявява повече твърдост, за да докаже себе си. Винаги бе наблюдаван по-зорко — в очакване да допусне грешка. Затова бе отраснал със страха от своето Падение — с главна буква. Сега, когато Падението бе настъпило, вече не изпитваше ужас от него.

Освен това предупрежденията на Бърчмън бяха улучили право в целта. НАСА не би дала благословията си на един от своите герои, който досега е имал безупречна репутация, а изведнъж е призован за разпит в полицията във връзка с жестоко убийство на млада жена, с която е прекарал последните няколко часа преди смъртта й. Независимо от същността на разпита, каквато и да е връзка със случая би навредила на имиджа му.

Но, по дяволите, нима имаше вина? Какво бе сторил? Не носеше отговорност за реакцията на някакъв психично болен чудак, който го бе видял с Джилиън Лойд.

„Спахте ли с нея?“

Да. Беше спал с нея. Бяха се любили. И какво от това?

Откъде ли Мелина бе разбрала, че лъже? Дали изражението му бе издало вина, докато отговаряше на дръзкия въпрос на Лоусън с категорично „не“? Може би бе разбрала истината чрез телепатия? Или Джилиън й бе казала?

А може би… Мелина просто бе предположила и случайно се бе оказала права. А дали Джилиън не се бе разменила със сестра си именно с цел да се хвали със завоеванието? Може би е колекционирала мъже, така както някои жени колекционират марки, и отдавна бе мечтала да добави към списъка на трофеите си и астронавт.

Не. Не. Разгневи се на себе си, че му бе хрумнала подобна мисъл. Имаше жени, които трупаха бройки, също както някои мъже. Самият той бе ценен трофей за тях. Но Джилиън не бе от този тип не биваше да мисли така за нея.

Истината бе, че привличането помежду им бе взаимно и не се бе появило, докато дояждаха вечерята си и бяха замаяни от бърбъна. Беше възникнало в мига, когато погледите им се бяха срещнали за първи път. След първото докосване на ръцете им и първата усмивка, цялата вечер бе прелюдия към онова, което…

По дяволите, не биваше да мисли за него! Опитваше се да забрави.

За да се разсее, извади клетъчния си телефон. Позвъни в офиса и жилището си, прослуша съобщенията и през следващите петнайсет минути поговори само с хората, които настояваха да им се обади спешно.

На въпроса кога ще се върне отговори уклончиво, че престоят му се удължава. Скоро щяха да узнаят причината. Беше само въпрос на време името му да се появи в пресата във връзка с убийството на жена в Далас. Нима медиите биха пропуснали сензацията? В деня след получаването на престижна награда бе разпитван от полицията относно убийство. А междувременно…

Господи! Мислите му отново и отново се връщаха към вечерта. Може би бе по-добре да не ги потиска. Избягваше ги през целия ден, от мига, в който се бе събудил и бе разбрал, че си е тръгнала, досега. Искаше да се отърси от тях.

„Да върви по дяволите!“, беше си помислил, докато сънено се измъкваше от леглото. Той имаше задължения, уговорки за срещи. Бяха се посмели. Сексът с нея бе страхотен. Жалко, че не бе останала цялата нощ, но Чийф щеше да го преживее.

Въпреки всички опити да прояви мъжкарско самодоволство, беше й позвънил два пъти преди ранната си делова среща и се бе ядосал, когато бе попаднал на телефонния й секретар. После, докато довършваше закуската си, се бе появил Лоусън и го бе накарал да забрави за всичко останало.

Сега имаше време да помисли. Защо не? Може би така щеше да се избави от натрапчивото чувство. Или дори да стигне до друго доказателство, съществена подробност, която по-рано му бе убягнала, а можеше да се окаже важна за разследването на Лоусън.

„Значи мислиш за това от благородни подбуди?“, иронично се запита той. Нищо подобно. Просто искаше да стигне до някои отговори. Точка.

Отпусна гръб на възглавниците, затвори очи и сякаш отново я видя, застанала пред него, докато той седеше на пода до масичката.

— Какви са намеренията ти сега? — бе попитал, надявайки се да съвпадат с неговите.

Съчетавайки съблазнителност и изтънчен чар, тя бе посегнала към тила си и бе разкопчала теленото копче над ципа, бавно бе плъзнала роклята надолу по раменете си и я бе оставила да се спусне до талията, а после по ханша й и да се свлече на пода.

Във въображението си чу гласа си да прошепва:

— По дяволите!

— Да приема ли това като вот „за“?

В отговор той обгърна талията й и я притегли към себе си. Целуна я точно над бикините и леко всмука кожата й между зъбите и езика си. Тя бавно застана на колене и устните му се плъзнаха нагоре по тялото й. Когато стигнаха до черния й сутиен без презрамки, Чийф протегна ръка към гърба й и освободи закопчалката. След миг обхвана с устни зърното й и усети ласкавия допир на ръцете й до косите си.

Нямаше спомен как се бяха озовали на дивана. Помнеше само, че се търкаляха върху възглавниците, притиснати един към друг. Той ненаситно плъзгаше ръце по тялото й и всмукваше зърната на гърдите й всеки път, когато се доближеха до устните му, а тя шепнеше:

— Един от нас има твърде много дрехи.

Посегна към копчетата на официалната му риза. Притисна го надолу към възглавниците и коленичи на пода между краката му. Внимателно разкопча ризата. Със смях отблъсна ръцете му, когато нетърпеливо посегна да й помогне. Но щом треперещите му пръсти докоснаха гърдите й и погалиха зърната им, очите й се премрежиха.

Най-сетне ризата бе разкопчана. Тя разтвори предниците, наведе се и целуна гърдите му. Устните й докоснаха кожата му леко като дъха й. Няколко пъти усети влажния допир на езика и приятния гъдел на зъбите й, когато плавно се спуснаха надолу до пъпа му.

Сега отново затаи дъх, както вечерта, когато бе разкопчала колана и бе разтворила ципа на панталоните му. Беше плъзнала ръка под бельото и с дяволита усмивка бе прошепнала:

— Нищо чудно, че те наричат „вожд“.

Беше издал тих, задъхан стон и бе погалил копринено — меките й коси, когато бе почувствал ласката на нежните й устни — и сякаш се бе разтопил.

Телефонен звън го изтръгна от еротичните спомени.

За миг закри лице, след това изруга и извади клетъчния си телефон, но дори когато натисна бутона, звукът не изчезна. Едва сега осъзна, че идва от телефона в стаята. Протегна се над дивана към апарата на полицата и вдигна слушалката.

— Ало?

— Полковник Харт?

— Кой е?

— Декстър Лонгтрий.

— Какво искаш?

Държеше се грубо, но му бе все едно. Сутринта бе казал на стария вожд всичко, което имаше да му казва. Беше разсеял всички надежди, че ще сътрудничи на организацията. Поне така смяташе. Оттогава му се бяха случили много неща, не особено приятни. Трагични. Нямаше вина за лошото си настроение.

— Всичко наред ли е?

— Защо да не бъде?

— Когато се разделихме, имахте проблем с полицията.

— Не беше проблем, просто…

— Ако си спомняте, предсказах, че скоро ще се нуждаете от помощта ми.

Чийф гневно подсмръкна.

— За какво говориш, Лонгтрий, видение ли си имал? Да не би да си шаман?

След кратка пауза старият вожд попита:

— Нима толкова мразите религията на предните си, полковник Харт?

— Мразя хора, които не приемат отрицателен отговор и не си гледат работата.

— Моята работа е свързана с вас — спокойно заяви Лонгтрий. — Всичко, което правите, и всичко, което ви се случва, ме засяга и е важно за мен.

Чийф ставаше все по-нервен.

— Проблемът е твой. Вчера ви казах и тази сутрин повторих, че няма да се включа в организацията, защото интересите ми са несъвместими с вашите.

— И че се нуждаем от вас повече, отколкото вие от нас.

— Значи все пак си слушал.

— Да, полковник Харт. Изразихте се достатъчно ясно. — Последва дълга пауза и Чийф тъкмо се канеше да се сбогува и да затвори, когато Лонгтрий добави: — Надявах се, че може би сте променили решението си от сутринта до сега, че неприятно стечение на обстоятелствата ви е накарало да размислите.

Внезапно по гърба на Чийф пропълзяха хладни тръпки. Струваше му се, че след вчерашната среща с Лонгтрий и Абът животът му е поел по спиралата към падението.

— Слушай, копеле, ако…

— Явно не сте взели друго решение. Ще ви дам още време. Помислете внимателно. Довиждане, полковник Харт.

— Почакай! — изкрещя Чийф в слушалката, но Лонгтрий бе затворил.

Чийф стовари слушалката с трясък и неспокойно закрачи из стаята, опитвайки се да проумее какво става. Нима бе възможно да има връзка между Лонгтрий и вярното му куче Абът и случилото се с Джилиън? Нима биха пожертвали живота на една невинна жена, за да предизвикат скандал, от който да го „избавят“? Така безспорно биха го накарали да се почувства задължен.

Силно изруга, както никога в живота си.

Ако опасенията му не бяха безпочвени, ако съществуваше дори нищожна вероятност за връзка между Лонгтрий и убийството, трябваше незабавно да уведоми Лоусън. Но какво да му каже? Защо подозираше, че му е поставен капан?

Преди да реши как да постъпи, телефонът отново иззвъня. Явно старецът с плитките не се отказваше лесно. Чийф сграбчи слушалката.

— Още заплахи ли, Лонгтрий?

— Кой е Лонгтрий и с какво ви заплашва?

Беше Лоусън.

— Няма значение — промърмори Чийф.

— Кой…

— Старецът, с когото разговарях на закуска. Става въпрос… за бизнес — смутено каза той. — Сложно е. Няма връзка с нищо друго. Какво искате?

— Харт?

Явно детективът не се интересуваше от Лонгтрий.

— Да?

— Открихме го.

— Кого?

— Чудака, когото описахте.

За секунда-две успя да превключи. Седна на ръба на дивана, за да осмисли новата информация. Лоусън продължи:

— Казва се Дейл Гордън. Работи в клиника „Уотърс“. Дадох описанието ви на персонала и веднага го идентифицираха.

— Разпитахте ли го? Какво твърди?

— Не беше там. Рано сутринта е оставил съобщение, че е болен и няма да отиде на работа. В момента съм на път към дома му.

— Дано е там. Успех!

— Бих искал да дойдете с мен.

— Аз ли? Защо?

— За да не разпитам съвършено невинен човек, искам да бъда сигурен, че той е нещастникът, разговарял с вас и Джилиън.

— Нали за това има процедура за разпознаване?

— Без вашата помощ не можем да го арестуваме. Странната птица, която описахте, не е видяна на местопрестъплението. Засега не е заподозрян. Официално.

— С други думи искате да дойда, за да спася кожата ви — официално, — ако сте сгрешили.

— Знаех, че ще ме разберете. Тъкмо свиваме към хотела. Готов ли сте?

 

— Добър ден. Клиника „Уотърс“ — каза приятният глас.

— Здравейте. Казвам се Мелина Лойд. Трябва да говоря с детектив Лоусън от далаския полицейски участък. Предполагам, че е там. Бихте ли ме свързали? — След дълго мълчание добави: — Опитах да позвъня на клетъчния му телефон, но не отговаря. Важно е да разговарям с него.

С явна неохота администраторката отвърна:

— Беше тук с още един полицай.

— Беше?

— Излязоха преди около петнайсет минути.

— Арестуваха ли мистър Гордън?

— Как казахте, че е името ви?

— Мелина Лойд.

— Наистина не зная нищо по въпроса, мис Лойд.

— Сестра ми стана жертва на престъпление, което детективът разследва. Арестуваха ли мистър Гордън или не?

Днес бе узнала едно: скръбта приемаше различна форма при всеки. Джем бе неутешим, през повечето време сякаш се луташе в емоционална мъгла, а от време на време имаше бурни изблици — като необяснимото нападение срещу Кристофър Харт. Приемаше утеха от приятели, докато тя едва издържаше да бъде заобиколена от хора, готови да изпълнят всяко нейно желание. За да избяга, се бе оттеглила в спалнята с извинението, че има нужда да поспи.

Бе полежала известно време, но нямаше полза. Очите й бяха възпалени от плач и когато опиташе да ги затвори, усещаше парене. И дума не можеше да става за сън. Освен това клетвата й за отмъщение я задължаваше да действа, вместо да стои безучастно.

Но какво можеше да стори? Нямаше желание да се връща при гостите във всекидневната и кухнята, където се струпваха все повече съдове с храна и замразени салати. Нервно обиколи стаята няколко пъти. Неизвестността за напредъка на Лоусън бе непоносима. Знаеше, че детективът не би одобрил намесата й, но не бе очаквала администраторката от клиника „Уотърс“ да увърта.

— Е?

— Не арестуваха Дейл… мистър Гордън. Не беше тук. Тази сутрин се обади, че е болен. Мисля, че детективът тръгна към дома му. — Сниши глас и попита: — Какво е сторил?

Тя не обърна внимание на въпроса и поиска домашния адрес на Дейл Гордън.

— Трябва да го има в регистъра на персонала.

— Съжалявам. Не мога да дам подобна информация.

— Моля ви. — Но чу сигнал „свободно“. — По дяволите! — Седна на ръба на леглото и наведе глава толкова ниско, че брадичката й почти докосна гърдите й. Господи, колко бе изтощена! Мускулите между плещите й горяха от напрежение и умора.

Може би трябваше да се вслуша в приятелските съвети и да вземе таблетка приспивателно. Две. Три. Колкото подействат. Пълната забрава би била блаженство.

Но това бе страхлива постъпка. „Като лъжата“, помисли си тя с огорчение. Поне бе изпитала известна утеха от засраменото изражение на Кристофър Харт, когато бе разбрал, че измамата му е разкрита.

Но сега не желаеше да поема по този поток на мисли. Върна се на въпроса за приспивателните. Каква полза би имало да потъне в забрава? Това не би я избавило от скръбта по сестра й, а само би я отложило. А и все още не бе заслужила почивка. Трябваше да свърши доста неща, преди да си позволи бягство. Но какво би могла да стори?

Внезапно й хрумна идея. Коленичи прел нощното шкафче, отвори второто чекмедже, откри това, което търсеше, и разтвори голямата книга в скута си.

 

— Гордън?

Лоусън почука за втори път на входната врата. След като отново не получи отговор, помоли придружаващия го полицай да позвъни по телефона на Гордън.

Кийтинг бе назначен в отдела наскоро и се стараеше да се представи добре, особено пред ветеран като Лоусън.

— Опитах. Два пъти. Никакъв отговор.

— Колата е тук — отбеляза Лоусън. — Какво каза тя?

Посочи към възрастната жена, която живееше в по-голямата сграда, долепена до гаража. Стоеше на задната си тераса, подпирайки се с бастун, и наблюдаваше с любопитство и подозрителност, а в краката й силно лаеше помиярско кутре.

— Това е хазяйката му — докладва Кийтинг. — Не го е виждала днес. Казва, че обикновено през деня е на работа и се прибира най-рано в шест. Стоял си у дома само през уикенда. Доста необичайно било да си бъде вкъщи в делничен ден.

— Сам ли живее?

— Да, и няма приятели. Никога не го е виждала да води някого. Бил кротък, плащал си наема навреме, оплаквал се само когато кучето изцапа прага му.

— Ако бях на негово място, отдавна да съм застрелял проклетото псе.

Чийф, който слушаше разговора от няколко крачки разстояние, бе съгласен с Лоусън. Обичаше животните и не одобряваше жестокото отношение към тях, но пискливият лай на кутрето пронизваше тъпанчетата му като игли.

Явно взел решение, Лоусън каза:

— Ще вляза. Убеди онази жена да се прибере. — Кийтинг изтича до старицата и въпреки възраженията й, я побутна към вратата на къщата й. Взе кученцето и буквално го хвърли вътре след нея. — Харт, скрий се. Може би ни очаква.

Чийф се сниши зад цивилната кола, с която бяха дошли. Сякаш гледаше филм, когато двамата детективи застанаха от двете страни на вратата с насочени револвери. Лоусън отново извика името на Гордън и след като не получи отговор, с един ритник отвори талашитената врата.

Двамата се втурнаха вътре. Чийф напрегна слух в очакване на канонада от изстрели, но не чу друго, освен гласовете им. Последваха няколко мига тишина, нарушавана само от приглушения лай на кутрето от съседната къща.

Най-сетне Лоусън се появи на прага.

— Харт?

Даде знак на Чийф да се приближи. Чийф забеляза, че детективът е прибрал револвера си в кобура.

— Самоубил се е — каза Лоусън. — Не е приятна гледка, но ще ви помоля да го разпознаете. По всичко тук личи, че с бил болен нещастник. — Обърна се към къщата и извика на партньора си: — не докосвай нищо. — Отново застана с лице към Чийф. — Нали нямате проблеми със стомаха?

— Щом оцелях в тренажора, без да повърна!

— Е, тогава това ще ви се стори лесно. — Лоусън добави под носа си: — Днес се нагледах на кръв.

В малкия апартамент бе задушно и вонеше като в кланица. Скоро Чийф разбра защо. Както го бе предупредил Лоусън, имаше доста кръв.

Дейл Гордън лежеше по гръб на пода пред нещо, което приличаше на олтар. Тялото му образуваше кръст, с разперени ръце с дланите нагоре и плътно събрани крака. Бе прерязал вените си. Окървавеният нож бе близо до трупа, заедно с очилата, които, изглежда, му бе хрумнало да свали, преди да заеме поза като Исус на кръста. Беше гол.

Лоусън погледна Чийф.

— Той ли беше?

Чийф решително кимна. Чу в далечината сирена на приближаваща се линейка.

— Лоусън? — Кийтинг се показа иззад завесата на банята. Беше сложил ръкавици и държеше чифт шорти в ръка. — Може би това е долнището на пижамата, която открихте в спалнята на Лойд?

Лоусън въздъхна с погнуса:

— Сувенирът му.

Кийтинг приближи шортите към Лоусън и Чийф и двамата видяха засъхналите петна по тъканта.

Стомахът на Чийф се сви. Той изруга и енергично разтри слепоочията си, за да заличи от съзнанието си отблъскващата гледка.

Лоусън попита Кийтинг дали е открил друго.

— Все още търся.

След като опакова долнището като веществено доказателство, той се върна да претърси останалата част от жилището.

За да се разсее, Чийф попита:

— Това ли е ножът, с който е убита Джилиън?

— Ще бъде проверено дали по него има нейна кръв. Веднага щом получа доклада от аутопсията, ще узнаем дали раните са нанесени с този тип острие. Обзалагам се, че и двете неща ще се потвърдят. Той е нашият човек.

Един поглед бе достатъчен на Чийф да разбере, че детективът премълчава нещо.

— Какво друго има?

— Този наистина е бил психар — намръщено отбеляза Лоусън. — Преди да ви повикам, открихме цяла папка със сведения за Джилиън Лойд и нейни снимки. Там вътре.

Посочи към сандъка, който Гордън бе използвал за олтар.

— Снимки?

— Направени без нейно знание. Докато е била в залата за прегледи в клиниката.

— Господи!

— И още нещо — мрачно каза Лоусън. — Бил е религиозен маниак. Вижте всичко това. Тук има повече свещи, отколкото в църква. Икони. Окървавен камшик. Сто на сто кръвта е негова. Колекция от апокалиптични книги. Доста страховити неща. Струва ми се, че е страдал от вътрешни противоречия. Религиозен фанатик, а е изпитвал сексуално влечение към Джилиън Лойд. Не е могъл да го понесе.

— Особено след като я видя с мен.

— Да, предполагам — замислено каза Лоусън. — Видял я е в клиниката и е бил пленен от нея. Бил е обсебен от сексуални фантазии за тази жена, а снощи я е видял с вас. Побеснял от ревност, е решил проблема, че не може да я има за себе си, като я е убил.

Жален стон накара и двамата да се обърнат. Зад тях стоеше Мелина Лойд. По изражението й Чийф позна, че е чула поне част от думите на Лоусън.

Детективът раздразнено я попита какво прави тук. Чийф обхвана раменете й и се опита да я отведе навън. Тя се възпротиви.

— Той ли я е убил? Защо? Защо?

— Не биваше да идвате — строго каза Лоусън.

— Елате. Да излезем.

Чийф хвана ръката й.

— Не! — Опита да стигне до тялото, но той препречи пътя й. — Искам да видя лицето му!

— Как ни открихте? — попита Лоусън.

— Беше нужна малко детективска работа. Потърсих адреса му в телефонния указател. Пуснете ме! — извика тя, когато Чийф отново застана пред нея. Заудря с юмруци по гърдите му. — Искам да го видя. Искам да видя убиеца й. Да се уверя, че е мъртъв.

— Няма съмнение. — Чийф отмести ръцете й. — Мелина, моля те, престани.

Не й отстъпи, докато не забеляза признак на разколебаване. Когато най-сетне успя да я изведе навън, я притисна в прегръдката си. Тя зарида без сълзи на гърдите му. Погали раменете й, за да я утеши и предпази от надигащия се гняв.

Воят на сирената затихна, когато линейката спря на алеята, където кутрето на хазяйката подскачаше като пухкава механична играчка и надаваше оглушителен лай. Старицата изглеждаше уплашена и объркана и се блъсна в санитарите, които бутаха количка към пристройката.

— Какво се е случило с мистър Гордън? — извика тя след тях.

На сенчестия тротоар се тълпяха съседи. Повечето бяха пенсионери. Истинската драма, която се разиграваше на улицата им, бе по-интересна от следобедното шоу по телевизията. Атмосферата бе напрегната.

Чийф докосна косите на Мелина.

— Нямаш нужда от това. Не трябваше да идваш.

Тя се отскубна от ръцете му.

— Защо? Той уби сестра ми.

— Така изглежда.

— Тогава имам право да бъда тук. — Очите й гневно светнаха срещу него. — Но не и ти. С лъжата си за вечерта с Джилиън съвсем ясно показа, че не желаеш да имаш нищо общо с нея и с цялата тази история. Тогава защо си дошъл?

Обясни й, че е пристигнал по молба на Лоусън.

— Беше доста настойчив. Готвеше се да разпитва Гордън и поиска да го идентифицирам.

— Позна ли го?

— Да. Без съмнение. Той е човекът, когото срещнахме.

— Вече си изпълнил дълга си. Защо все още се мотаеш тук?

Язвителната й забележка го изненада и разгневи. Стараеше се да помогне. Би могъл да прекара този топъл есенен ден по хиляди по-приятни начини, вместо да гледа мъртвец, проснат сред засъхнала локва кръв.

Със самоубийството на Гордън и събраните доказателства случаят щеше да бъде приключен. Беше сторил всичко, което бе по силите му. Лоусън вече не се нуждаеше от него. Всъщност, като се замисли, защо не си тръгваше?

— Проклет да бъда, ако зная защо се мотая тук! — отвърна той със същия злобен тон. — Но преди да си отида, искам да ти кажа нещо.

— И какво е то?

— Че наистина съжалявам за случилото се с Джилиън. Повече, отколкото предполагаш. Неприятно ми е, че неволно получих роля в тази трагедия. — Доближи лицето си до нейното и добави: — Но се радвам, че снощи ме придружи Джилиън, а не ти.