П. С. Каст, Кристин Каст
Избрана (27)

Двадесет и седма глава

— Мамка му! — изпищя Шоуни, олюля се назад и се хвана за ръката на Ерин, за да не падне.

— Но ти си мъртва! — изуми се Ерин.

— Мисля, че не бях — отвърна Афродита, потърка чело с едната си ръка и внимателно докосна белега от ухапването на шията си с другата. — Ох! По дяволите. Боли.

— Искрено съжалявам, Афродита — каза Стиви Рей. — Не те харесвам, но със сигурност не бих те ухапала. Или поне сега.

— Да, да, все едно. Не се тревожи. Всичко беше част от плана на Никс, колкото и да бе болезнено и неудобно. — Афродита отново трепна от болка. — Господи, някой има ли лепенка?

— Аз имам кърпички тук някъде. Чакай да ги намеря — рече Ерин и отново затършува в чантата си.

— Опитай се да намериш чиста кърпичка за нея, сестра ми. Афродита преживя достатъчно голям стрес. Не й трябва и инфекция.

— Господи, много мило от ваша страна. — Афродита се усмихна на Близначките и тогава я видях добре.

Стомахът ми се сви.

— Изчезнал е! — ахнах аз.

— Мамка му! Зоуи е права. — Деймиън също се беше втренчил в Афродита.

— Какво е изчезнало? — попита тя.

— О-хо — възкликна Шоуни.

— Да, няма го — обади се и Ерин и даде на Афродита кърпички.

— За какво бръщолевите, по дяволите? — попита Афродита.

— Ето, вземи. — Стиви Рей й подаде огледалцето. — Погледни лицето си.

Афродита въздъхна, очевидно раздразнена.

— Добре, знам, че на нищо не приличам. Добър ден. Стиви Рей току-що ме ухапа. Ето кратък преглед на новините. Дори аз не мога непрекъснато да изглеждам съвършена, особено когато… — Афродита млъкна веднага щом се съсредоточи върху огледалцето и видя отражението си. Тя протегна треперещата си ръка и докосна средата на челото си, където беше Белегът на Никс. — Изчезнал е — с дрезгав глас прошепна Афродита. — Как е възможно?

— Не съм чувал да се е случвало такова нещо. Не го пише и в книгите — отбеляза Деймиън. — Щом веднъж те бележат, белегът не може да изчезне.

— Така се е излекувала Стиви Рей. — Афродита беше зашеметена и не отделяше ръка от празното място на челото си. — Никс го е дала на Стиви Рей. — Изведнъж тялото й се разтресе от ужасяваща тръпка. — И сега аз съм обикновен човек. — Тя скочи и изпусна огледалцето. — Трябва да се махна. Мястото ми не е тук. — Афродита непохватно започна да отстъпва към отворената тайна врата. Очите й бяха широко отворени и изцъклени.

— Чакай, Афродита — викнах аз и се завтекох към нея. — Може би не си отново човек, а това е нещо странно, което ще премине за един-два дена и белегът ти ще се върне.

— Не! Няма да се върне. Сигурна съм. Остави ме на мира! — Тя се разрида и изскочи през вратата.

В мига, в който Афродита мина през периметъра на училищната ограда, въздухът затрептя и се чу трясък, сякаш нещо голямо падна и се счупи.

Стиви Рей ме хвана за ръката.

— Ти стой тук. Аз ще отида след нея.

— Но ти…

— Не. Вече съм добре. — Стиви Рей ми се усмихна мило и приятелски като преди. — Ти ме излекува, Зи. Не се тревожи. Аз причиних случилото се с Афродита. Ще я намеря и ще се уверя, че е добре, а после ще се върна при теб.

Чух шум в далечината, сякаш нещо голямо бързо се придвижваше към нас.

— Това са воините. Разбрали са, че някой е нарушил периметъра на училището — рече Деймиън.

— Върви! — казах аз на Стиви Рей. — Ще ти се обадя. Няма да ти изпращам съобщение. Ако получиш съобщение, няма да е от мен.

— Добре, ще го запомня. — Стиви Рей се ухили на четиримата ни. — До скоро! — Тя се провря през тайната врата и я затвори след себе си.

Забелязах, че въздухът не трепна, когато тя премина омагьосаната линия, и за миг се зачудих какво означава това.

— Е, какво правим тук? — попита Деймиън.

— Тук сме, защото Ерик е зарязал Зоуи — предложи Шоуни.

— Да, тя е разстроена — добави Ерин.

— Не им казвайте за Афродита, нито за Стиви Рей — помолих ги аз.

Приятелите ми ме погледнаха така, сякаш току-що бях рекла: „Може би не трябва да казваме на родителите си, че сме пили бира?“

— Не думай — иронично подхвърли Шоуни.

— А ние се готвехме да изплюем камъчето — допълни Ерин.

— Да, не може да ни се има доверие да пазим тайни — язвително отбеляза Деймиън.

По дяволите! Определено още ми бяха бесни.

— А кой е нарушил преградата? — попита Деймиън. Забелязах, че той не ме погледна и отправи въпроса си към Близначките.

— Афродита, кой друг? — отвърна Ерин. Преди да успея да възразя, Шоуни добави:

— Да, няма да споменем, че Белегът й изчезна. Ще кажем, че е дошла тук с нас и й писнало от цивренето на Зоуи.

— И самосъжалението й — допълни Ерин.

— И лъжите. Затова е тръгнала нанякъде, както е типично за Афродита — довърши Деймиън.

— Тя може да изпадне в беда — подчертах аз.

— Да, последиците са гадни — отбеляза Шоуни.

— И очевидно непрекъснато следват по петите някои хора — подхвърли Ерин и ме погледна изпитателно.

В същия миг неколцина воини, предвождани от Дарий, нахлуха на полянката. Бяха извадили оръжията си и изглеждаха адски страшни и готови сериозно да ритат задници (евентуално нашите).

— Кой наруши периметъра? — изрева Дарий.

— Афродита! — в един глас отговорихме четиримата.

Той направи знак на двама воини.

— Намерете я — заповяда Дарий и после отново се обърна към нас. — Висшата жрица свиква общо събрание на училището. Трябва да отидете в аудиторията. Аз ще ви придружа дотам.

Всички покорно тръгнахме след него. Опитах се да уловя погледа му, но Дарий не ме погледна. Както и Близначките. Все едно вървях с непознати. Дори по-лошо. Непознатите поне ще ти се усмихнат и ще те поздравят, а моите приятели не ми се усмихваха, нито ми говореха.

Бяхме изминали едва няколко крачки, когато почувствах първата болка, сякаш някой заби невидим кинжал в стомаха ми. Бях убедена, че ще повърна, превих се на две и изохках.

— Зоуи? Какво има? — попита Деймиън.

— Не знам. Аз… — Загубих способността си да говоря и погледът ми се замъгли. Болката в стомаха ми се засили. Воините ме наобиколиха. Сграбчих ръката на Деймиън. Въпреки че ми се сърдеше, той ме прегърна и ми каза, че всичко ще бъде наред.

Болката се плъзна към сърцето ми. Умирах ли? Не кашлях и не храчех кръв. Дали получавах сърдечен удар? Имах чувството, че съм попаднала в чужд кошмар, където ме изтезават невидими кинжали и ръце.

Пронизващата болка стигна до врата ми и ми причерня пред очите. Разбрах, че падам, но болката беше непоносима. Не можех да направя нищо… Умирах…

Изведнъж ме хванаха и вдигнаха силни ръце и смътно осъзнах, че Дарий ме носи.

След това почувствах ужасяваща пронизваща сърцето болка и започнах да пищя. Струваше ми се, че го изтръгват. И точно когато вече не издържах, всичко спря. Болката премина така внезапно, както бе започнала, и ме остави задъхана и обляна в пот, но в добро състояние.

— Чакай. Пусни ме. Добре съм — рекох аз.

— Милейди, ти изпитваше страшна болка и трябва да отидеш в лечебницата — отвърна Дарий.

— Добре съм. Спри. — Зарадвах се, като чух, че гласът ми отново е нормален, а после потупах мускулестото му рамо. — Пусни ме. Говоря сериозно. Нищо ми няма.

Въпреки че не му се искаше, Дарий спря и внимателно ме сложи на земята. Имах чувството, че съм някакъв научен експеримент, докато Близначките, Деймиън и другите воини ме зяпаха с учудени изражения.

— Добре съм упорито настоях аз. — Не знам какво се случи, но вече всичко свърши. Сериозно.

— Трябва да отидеш в лечебницата — повтори Дарий. — След като изнесе речта си. Висшата жрица ще дойде да те види.

— Не. Категорично не. Тя е заета. Не е необходимо да се тревожи само защото ме е свил стомахът.

Повдигнах брадичка и преглътнах и последната си капка гордост.

— Имах газове. Много. Попитай приятелите ми.

— Той се обърна към Близначките и Деймиън.

— Да, тя често има газове — потвърди Шоуни.

— Викаме й Смрадливка — добави услужливо Ерин.

— Наистина страда от изключително силни газове — заключи Деймиън.

Съзнавах, че приятелите ми ме подкрепиха, но не защото всичко е простено и забравено и пак сме най-добри дружки, а се бяха възползвали от отличната възможност да ме поставят в неудобно положение. Боже, как ме болеше главата.

— Газове? — попита Дарий. Устните му потрепнаха.

Повдигнах рамене и безпроблемно се изчервих.

— Газове — потвърдих. — А сега може ли да отидем в аудиторията? Чувствам се много по-добре.

— Както желаеш, милейди. — Дарий ми отдаде чест.

— Какво беше всичко това? — прошепна Деймиън, който се приближи до мен.

— Нямам представа.

— Тя нямала представа… — тихо добави Шоуни.

— Знаеш, но не искаш да ни кажеш — измърмори Ерин.

Не можах да кажа нищо и тъжно поклатих глава. Аз бях причината. Вярно, имах сериозни основания, поне за някои неща, но истината беше, че твърде дълго лъгах приятелите си. Както каза Шоуни, последиците бяха гадни и както отбеляза Ерин, те определено ме преследваха по петите. Никой не проговори по пътя до аудиторията. Влязохме и Джак се присъедини към нас. Не ме погледна. Седнахме близо един до друг, но никой не ми говореше. Близначките бъбреха помежду си, както обикновено, оглеждаха залата и търсеха Ти Джей и Коул, които ги видяха първи и се втурнаха да седнат до тях. Флиртуването, което последва, можеше да ме накара да се закълна никога повече да не ходя на срещи. Сякаш имах друг избор. Бях се влачила зад всички, затова седях на най-крайното място на последния ред. Деймиън и останалите от групата бяха пред мен. Чух го да шепне на Джак и да му разказва какво се е случило с Афродита и Стиви Рей. Никой не ми каза нищо, дори не се обърна да ме погледне.

Всички бяха неспокойни и ми се стори, че чакахме цяла вечност. Запитах се какво ли е намислила Неферет, по дяволите. Тя беше свикала това общо събрание. Цялото проклето училище беше там, въпреки че аз се чувствах невероятно самотна и нещастна. Опитах се да видя дали Ерик не ме гледа гневно отнякъде, но не го забелязах. Съзрях горкия малък Иън Боузър, който седеше на първия ред. Очите му бяха зачервени и изглеждаше така, сякаш е загубил най-добрия си приятел. Знаех как се чувства.

По едно време из тълпата се разнесе шепот и в аудиторията влезе Неферет. Следваха я неколцина старши преподаватели, сред които Дракона Ланкорд и Ленобия. Обкръжена от Синовете на Еребус, Висшата жрица царствено се отправи към сцената. Всички млъкнаха и насочиха вниманието си към нея.

Неферет не изгуби време и пристъпи направо към същината на въпроса.

— Отдавна живеем в мир с човеците, въпреки че те ни обиждат и отлъчват от обществото си от десетилетия. Завиждат ни заради нашия талант и красота, богатство и власт. И завистта им постепенно прераства в омраза. А сега омразата се промени в насилие, извършвано срещу нас от хора, които се наричат религиозни и добродетелни. — Смехът й беше студен и звучен. — Колко възмутително.

Трябваше да призная, че Неферет е невероятно добра. Тя умееше да хипнотизира тълпата. Ако не беше Висша жрица, Неферет определено можеше да бъде една от най-известните актриси на епохата.

— Вярно е, че човеците са много повече от вампирите и ни подценяват, защото сме по-малко на брой. Ала ви обещавам едно — убият ли още някого от сестрите или братята ни, ще им обявя война. — Тя трябваше да изчака, докато одобрителните викове на воините утихнат, преди да продължи, но, изглежда, нямаше нищо против. — Войната няма да бъде открита, но ще бъде смъртоносна и…

Вратите на аудиторията се отвориха, вътре нахлуха Дарий и други двама воини и прекъснаха Неферет. Всички наблюдавахме как вампирите с мрачни лица се приближиха до нея. Стори ми се, че Дарий изглежда странно. Не само че беше блед, но и някак изкуствен, сякаш лицето му се беше превърнало в жива маска.

Неферет се отдалечи от микрофона и наклони глава. Той прошепна в ухото й новината. Щом Дарий я съобщи, Неферет се вцепени, сякаш се мъчеше да се задържи на краката си, докато изпитваше неописуема болка, а после се олюля и се хвана за гърлото. Дракона скочи да я хване, но жрицата отказа помощта му. Тя бавно се върна пред микрофона и с мъртвешки глас каза:

— Трупът на Лорън Блейк, нашият многообичан вампир, поет лауреат, току-що е бил намерен прикован с гвоздеи на главната порта.

Деймиън и Близначките се обърнаха към мен. Сложих ръка на устата си, за да заглуша риданието си на ужас — също както направих, когато видях Лорън и Неферет заедно.

— Това се е случило с теб! — прошепна Деймиън. Лицето му беше бледо пепеляво. — Ти си била Обвързана към него, нали?

Кимнах. Вниманието ми беше приковано в Неферет, която продължи да говори.

— Лорън е бил изкормен и после обезглавен. Както и с професор Нолън, на тялото му е закачен противен цитат от Библията, от тяхната Книга на Йезекиил. „Отхвърлете от себе си всички престъпления, от които беззаконствахте; отвърнете лицата от всичките си мерзости. ПОКАЙТЕ СЕ.“ — Тя млъкна и наведе глава, сякаш се молеше или събираше сили. Гневът й беше толкова ослепителен и божествен, че ударите на сърцето ми се учестиха. — Както казвах, преди тази трагична новина да стигне до нас, войната няма да бъде открита, но ще бъде смъртоносна и ние ще победим. Може би е време вампирите да заемат полагащото им се място в този свят, за да не бъдат поробени от човеците!

Разбрах, че ще повърна, затова изскочих от аудиторията и се зарадвах, че съм седнала в края на последния ред. Знаех, че приятелите ми няма да ме последват. Те щяха да останат в залата и да викат одобрително наред с другите, а аз щях да бъда навън, заета да повръщам, защото дълбоко в душата си знаех, че не бива да повеждаме война срещу човеците. Мирът беше волята на Никс.

Задъхах се, започнах да си поемам дълбоко въздух и се опитвах да престана да треперя.

Е, добре, знаех, че Никс не желае война, но какво можех да направя? Аз бях хлапе и последните ми постъпки доказваха, че не съм много умна. Никс сигурно също ми беше бясна. И с право.

И после си спомних за познатата болка в кръста. Огледах се, за да се уверя, че съм сама, и надигнах роклята си, за да видя кожата си. Татуировката беше там! Красивият ми ажурен белег се беше появил и на кръста ми. Затворих очи. „Благодаря ти, Никс! Благодаря ти, че не ме изостави!“ Облегнах се на стената на аудиторията и се разридах. Плачех за Афродита и Хийт, за Ерик и Стиви Рей. За Лорън. Предимно плачех за него. Смъртта му ме потресе. Съзнавах, че той не ме обичаше и ме беше използвал по настояване на Неферет, но за душата ми това, изглежда, нямаше значение. Чувствах загубата му така, сякаш Лорън бе изтръгнат от сърцето ми. Знаех, че около смъртта му нещо не е наред и не само защото по всяка вероятност беше убит от религиозни фанатици. Тези фанатици може би бяха свързани с мен. Вторият ми баща може би бе причинил смъртта на Лорън.

Неговата смърт… Смъртта на Лорън…

Тялото ми отново се разтърси от ридания. Нямах представа колко време стоях подпряна на стената на аудиторията. Плачех и треперех. Съзнавах, че тъгувам за Лорън, но и за смъртта на момичето, което бях.

— Ти си виновна.

Гласът на Неферет ме прониза. Вдигнах глава, избърсах лице с ръкава си и я видях. Очите й бяха зачервени, но по лицето й не се стичаха сълзи.

Повръщаше ми се от нея.

— Всички мислят, че не плачеш, защото си смела и силна, но аз знам, че е така, защото нямаш сърце. Ти не си способна да обичаш, за да плачеш — смело заявих аз.

— Грешиш. Обичах го, а той ме обожаваше. Но ти вече го знаеш, нали? Промъкна се като змия и ни шпионира! — Неферет погледна през рамо към вратите и вдигна показалец, сякаш показа, че й трябва една минута. Видях, че воинът, който се готвеше да излезе, спря и се обърна с гръб към вратите. Очевидно задачата му беше да пази някой да не ни прекъсне. Неферет отново насочи вниманието си към мен. — Лорън е мъртъв заради теб. Той почувства колко си разстроена и когато периметърът беше нарушен, предположи, че ти бягаш от сценката, която режисирах между теб и горкия, стъписан Ерик — подигравателно се усмихна тя. — Лорън отиде да те търси и затова го убиха.

Поклатих глава и позволих гневът и възмущението ми да потиснат болката и страха.

— Ти си причината за всичко. И ти го знаеш, и аз го знам. Но най-важното е, че и Никс го знае.

Неферет се изсмя:

— И друг път си използвала името на богинята, за да ме заплашваш, но аз си оставам могъща Висша жрица, а ти си една тъпа новачка, която е изоставена от всичките си приятели.

Преглътнах с усилие. Тя беше права. Неферет беше могъща Висша жрица, а аз бях нищожество. Взех глупави решения и изгубих доверието на приятелите си. И тя все още контролираше нещата. Дълбоко в сърцето си знаех, че Неферет таи злоба и омраза, но дори аз не ги виждах изписани на лицето й. Тя беше лъчезарна, красива и властна. Приличаше на идеалния образ на Висша жрица и Богоизбрана. Как можа да ми хрумне да се опълча срещу нея? И после усетих игривата закачка на вятъра, горещината на летен ден, приятния хлад на морски бряг, необятната шир на земята и силата на моя дух. Новото доказателство за благосклонността на Никс затрептя около кръста ми и думите на богинята отекнаха в паметта ми. Тъмнината невинаги означава зло, както светлината невинаги носи добро.

Изправих рамене. Съсредоточих се върху петте стихии, вдигнах ръце с дланите нагоре и без да докосвам Неферет, блъснах въздуха. Висшата жрица полетя назад, спъна се, загуби равновесие и тупна по задник на пода. От аудиторията изскочиха неколцина воини да й помогнат да стане. Наведох се, като се престорих, че проверявам дали е добре и прошепнах:

— Можеш да размислиш дали пак да ме ядосаш, старице.

— Не всичко между нас е свършило — изсъска Неферет.

— Поне веднъж да съм съгласна с теб.

Отдалечих се, а воините, вампирите и новаците, които се тълпяха от аудиторията, се насъбраха около нея. Чух я да ги уверява, че само е стъпила накриво и се е спънала и че всичко е наред.

Не изчаках Близначките и Деймиън да излязат и да не ми обърнат внимание. Обърнах гръб на всички и се отправих към общежитието. Рязко спрях, когато Ерик излезе от сенките в края на залата. Очите му бяха широко отворени от изумление. Изглеждаше потресен и блед. Очевидно бе станал свидетел на сцената между Неферет и мен. Повдигнах брадичка и погледнах познатите му сини очи.

— Да, тук стават повече неща, отколкото предполагаш — уведомих го.

Ерик поклати глава, но по-скоро от учудване, отколкото от недоверие.

— Неферет… тя е… тя е… — започна да заеква той и погледна над рамото ми към тълпата, която беше заобиколила Висшата жрица.

— Тя е зла кучка? Тези думи ли търсиш? Да, такава е. — Почувствах се добре, като го казах. Особено на Ерик. Исках да му обясня още неща, но следващите му думи ме спряха.

— Това не променя стореното от теб.

Изведнъж се почувствах страшно уморена.

— Знам, Ерик — съгласих се и мълчаливо го отминах.

Първите лъчи на зората осветяваха небето и придаваха на мрака пастелен оттенък на мъгливо утро. Дишах дълбоко и вдъхвах хладината на новия ден. Сблъсъкът с Неферет и Ерик ми донесе странно спокойствие и мислите ми лесно се подредиха в две колонки.

От положителната страна: Първо, моята най-добра приятелка вече не беше неживо, мъртво и кръвожадно същество. Разбира се, не бях сигурна точно какво е, нито къде беше. Второ, вече нямах три гаджета, с които да жонглирам. Трето, не бях Обвързана към никого и това също беше хубаво. Четвърто, Афродита не беше мъртва. Пето, бях разкрила на приятелите си някои неща, които отдавна исках да им кажа. Шесто, вече не бях девствена.

От отрицателната страна: Първо, вече не бях девствена. Второ, вече нямах гадже. Нито едно. Трето, може би по някакъв начин бях станала причина за смъртта на вампира поет лауреат и ако не бях аз, беше го сторил някой от семейството ми. Четвърто, Афродита беше човек и очевидно беше вбесена. Пето, повечето ми приятели ми се сърдеха и ми нямаха доверие. Шесто, не бях престанала да ги лъжа, защото все още не можех да им кажа истината за Неферет. Седмо, бях намесена във война между вампири (каквато все още не бях) и човешки същества (каквато вече не бях). И големият победител, осмо, най-властният вампир на нашето време, Висшата жрица Неферет, беше мой заклет враг.

— Мяу! — Нацупеният глас на Нала ме предупреди да разтворя ръце точно преди котката да се хвърли върху мен.

Прегърнах я.

— Някой ден ще скочиш твърде бързо и ще паднеш по задник — усмихнах се аз. — Като Неферет.

Нала започна да мърка и потърка муцуна в лицето ми.

— Е, Нала, по всичко личи, че съм се забъркала в голяма каша. Отрицателните страни в живота ми определено преобладават над положителните и знаеш ли кое е най-странното? Започвам да свиквам с това. — Котката продължаваше да мърка и аз я целунах по бялото петънце на носа. — Предстоят ми трудности, но искрено вярвам, че съм Избрана от Никс, а това означава, че богинята ще ме подкрепя. — Нала издаде котешки звук, наподобяващ недоволно мърморене на раздразнителна стара дама, и аз побързах да се поправя. — Ще ни подкрепя. — Преместих котката в ръцете си, за да отворя вратата на общежитието. — Разбира се, това, че Никс е избрала мен, ме кара да се съмнявам в способностите й да взема решения — пошегувах се аз, но само донякъде.

Вярвай в себе си, Дъще, и се подготви за онова, което предстои.

Извиках, когато гласът на богинята отекна в главата ми. Страхотно. „Подготви се за онова, което предстои“ не звучеше добре. Погледнах Нала и въздъхнах.

— Спомняш ли си как мислехме, че скапаният рожден ден е най-големият ни проблем?

Нала кихна право в лицето ми. Засмях се и забързах към стаята си и кутията хартиени кърпички, която държах на нощното си шкафче.

Както обикновено, Нала безупречно обобщи живота ми: малко смешен, малко страшен и повече от объркан.