Метаданни
Данни
- Серия
- Училище за вампири (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Chosen, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 88 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2010)
- Сканиране
- helyg (2010)
Издание:
П. С. Каст, Кристин Каст. Избрана
ИК „СофтПрес“, София, 2010
Редактор: Димитър Риков, Слави Димов
Коректор: Ива Колева
ISBN 978-954-685-938-9
История
- — Добавяне
Девета глава
— По дяволите, няма да стане! — провикна се Шоуни.
— И аз съм на същото мнение, сестра ми! — обади се Ерин.
— Не мога да повярвам, че това е правилното решение — добави Деймиън.
— По-добре повярвайте — рекох аз и продължих да гледам Афродита, без да се обръщам към моите приятели. — Погледнете кръга. — На мен не ми беше нужно да го поглеждам. Вече знаех какво ще видя и ахванията им ме увериха, че не греша. Все пак се обърнах бавно и за пореден път изпитах страхопочитание от красотата на дадената от богинята нишка ярка светлина, която опаса четиримата. — Тя казва истината. Никс я е изпратила тук. Афродита наистина има връзка със земята.
Приятелите ми бяха онемели от стъписване и мълчаливо гледаха. Отидох в средата на кръга и взех моята виолетова свещ.
— Духът ни прави неповторими, вдъхва ни смелост и сила и остава жив, след като телата ни умрат. Ела при мен, дух! — Бях погълната от четирите природни стихии, когато духът нахлу в мен и ме изпълни с покой и радост. Обиколих кръга и се вгледах в обърканите и разстроени очи на моите приятели, опитвайки се да им помогна да разберат нещо, което и аз не проумявах напълно, но почувствах единствено волята на Никс. — Няма да се преструвам, че разбирам Никс. Неведоми са пътищата на богинята и понякога тя иска от нас непосилни неща. Това е едно от тези непосилни неща. Независимо дали ви харесва, или не, Никс даде ясно да се разбере, че Афродита трябва да заеме мястото на Стиви Рей в нашия кръг. — Погледнах Афродита. — Мисля, че тя не тръпне от вълнение.
— Меко казано — измърмори Афродита.
— Но ние имаме избор — продължих аз. — Никс не насилва волята ни. Трябва да постигнем споразумение дали да приемем Афродита, или… — Поколебах се, без да знам как да довърша мисълта си. — Опитахме се да образуваме кръга с някой друг и на Ерик не бе позволено да представлява земята. Може би богинята не искаше само Ерик в кръга, но ми беше трудно да го повярвам. Той беше добро момче и вече член на Съвета, но инстинктът ми нашепваше, че проблемът не е, че Никс не иска Ерик. Никс категорично искаше Афродита. Въздъхнах и пак взех да бръщолевя. — Може да изпробваме няколко хлапета и да видим дали на някое от тях ще бъде разрешено да представлява земята. — Погледнах извън кръга и срещнах помръкналите очи на Ерик. — Но не мисля, че Ерик е проблемът.
Той ми се усмихна, но само устните му се раздвижиха. Усмивката не стигна до очите му, нито озари лицето му.
— Според мен трябва да направим каквото Никс иска, дори да не ни харесва — обади се Деймиън.
— Шоуни? — обърнах се към нея. — Ти какво мислиш?
Шоуни и Ерин се спогледаха и колкото и да беше странно, бих се заклела, че сякаш видях как във въздуха между тях прелитат думи.
— Ами… нека вещицата се включи в кръга — смотолеви Шоуни.
— Но само защото Никс иска — допълни Ерин.
— Да, но искаме официално да заявим, че изобщо не разбираме какви ги върши Никс — добави Шоуни, а Ерин кимна одобрително.
— Ще продължат ли да ме наричат вещица? — попита Афродита.
— Дишаш ли? — обърна се към нея Шоуни.
— Докато дишаш, ще бъдеш вещица — поясни Ерин.
— И така ще те наричаме — довърши Шоуни.
— Не — твърдо възразих аз и Близначките ме погледнаха гневно. — Не е необходимо да я харесвате, нито да се съобразявате, че Никс я иска тук. Но приемайки Афродита, ние приемаме Никс. Това означава, че обидите трябва да престанат. — Близначките си поеха дъх през зъби, очевидно готови да спорят с мен, затова побързах да добавя: — Запитайте душата си, особено сега, след като демонстрирахте природните стихии. Какво ви нашепва вътрешното ви аз?
Затаих дъх и зачаках. Близначките мълчаха.
— Да, добре — нещастно отговори Ерин.
— Разбираме те, но не ни харесва — рече Шоуни.
— Ами тя? Ще престанем да й викаме вещица, но ако тя пак се държи като вещица? — попита Ерин.
— Ерин е права — обади се Деймиън.
Погледнах Афродита. Съдейки по изражението й, тя беше отегчена, но си поемаше големи глътки въздух, сякаш не можеше да се насити на уханията на ливадата, които земята демонстрира около нея. Забелязах, че от време на време Афродита прокарва пръсти по тялото си, сякаш отмества високи, уханни треви. Очевидно не беше толкова безразлична към онова, което току-що й се беше случило, както се преструваше.
— Афродита ще направи същото като вас. Тя ще прерови съвестта си и ще постъпи правилно.
Афродита се огледа насмешливо, сякаш търсеше нещо, скрито в мрака, а сетне повдигна рамене.
— Опа. Аз май нямам съвест.
— Престани! — креснах аз и енергията, която създадох в кръга, връхлетя между Афродита и мен и застрашително се уви около тялото й. Тя засили гласа ми и сините очи на Афродита се разшириха от изненада и страх. — Не тук. Не в кръга. Няма да се преструваш и да лъжеш. Решавай сега. И ти имаш избор. Знам, че пренебрегваше Никс. Може да решиш да продължиш да я пренебрегваш, но ако предпочетеш да се подчиняваш на волята на богинята, няма да го правиш с лъжи и омраза.
Помислих, че тя ще излезе от кръга и ще си тръгне. Исках да го стори. Щеше да бъде по-лесно никой да не представлява земята. Можех сама да запаля зелената свещ и да я забия в земята. Афродита обаче ме изненада и това беше само първата от множеството изненади, които Никс щеше да ми поднесе.
— Добре. Ще остана.
— Хубаво — отвърнах аз и погледнах приятелите си. — Съгласни ли сте?
— Да — измънкаха те.
— Тогава кръгът ни е пълен.
Преди да се случи още нещо странно, тръгнах в посока обратна на часовниковата стрелка, обиколих кръга и се сбогувах с всяка природна стихия. Сребристата нишка на силата изчезна, оставяйки уханията на океан, диви цветя и топъл ветрец. Никой не казваше нищо и неловкото мълчание продължи, докато започнах да изпитвам съжаление към Афродита. Разбира се, както обикновено, тя отвори уста и унищожи всякакво съчувствие, което някой би изпитал към нея.
— Не се тревожете! Ще ви оставя на събирането ви на „Дракони и тъмници“[1] — подигравателно подметна тя.
— Хей, ние не играем на „Дракони и тъмници“ — обади се Джак.
— Хайде, имаме време да отидем в денонощния ресторант и да хапнем нещо, преди да започне филмът — каза Деймиън и без да обръща внимание на Афродита, групата тръгна, като бъбреха колко страхотни са спартанците и как този път, когато гледат „Триста“, ще броят колко актьори вампири участват във филма.
Те се бяха отдалечили на няколко метра, когато Ерик забеляза, че не съм с тях.
— Зоуи? — извика той. Всички спряха и се спогледаха, очевидно изненадани, че Афродита и аз все още стоим в разтурения кръг. — Няма ли да дойдеш? — Той внимаваше гласът му да прозвучи безразлично, но аз видях, че челюстите му са стиснати от раздразнение или безпокойство.
— Вие вървете. Ще дойда, след като си поговоря с Афродита.
Очаквах, че Афродита ще подхвърли някоя остроумна забележка, но тя не го стори. Погледнах я крадешком и видях, че се е втренчила в мрака и не обръща внимание на приятелите ми и мен.
— Но, Зи, ще пропуснеш палачинките с шоколад — рече Джак.
Усмихнах му се.
— Няма проблем. Снощи изядох няколко. Нали имах рожден ден.
— Двете трябва да говорят. Да вървим — подкани ги Ерик.
Тонът на гласа му не ми хареса. Прозвуча така, сякаш не му пукаше, но преди да добавя още нещо, той тръгна. По дяволите! Определено трябваше да отделя време да изгладя нещата с него.
— Ерик иска да става каквото той иска и гадже, което да поставя него пред всичко останало. — Предполагам, че едва сега го откриваш — рече Афродита.
— Няма да говоря за Ерик с теб. Искам само да чуя какво от волята си ти е показала Никс.
— Не трябваше ли вече да знаеш каква е волята на Никс? Нали си избрана от нея?
— Афродита, главата ме боли ужасно. Искам да бъда с приятелите си, да ям палачинки с шоколад и да гледам „Триста“ с гаджето си. Ето защо вече съм уморена от старанието ти да се представяш за кучка. Отговори ми на въпроса и после всяка от нас ще прави каквото иска. — Потърках челото си. Последното, което очаквах, беше бомбата, която тя хвърли върху мен.
— Искаш да отговоря на въпроса ти, за да отидеш на среща със съществото, в което се е превърнала Стиви Рей, нали?
Усетих, че лицето ми пребледня:
— Какви ги говориш, по дяволите?
— Хайде да се поразходим — отвърна тя и тръгна покрай огромния каменен зид, който опасваше двора на училището.
— Не, Афродита. — Хванах я за ръката. — Кажи ми какво знаеш.
— Виж, не мога да си намеря място, защото имах видение. Не беше като другите и ме накара да дойда тук. — Афродита се отскубна от мен и прокара пръсти по челото си, сякаш и нея я болеше главата. За пръв път забелязах, че ръцете и цялото й тяло треперят и е болезнено бледа.
— Добре. Да се поразходим.
Тя мълча известно време и аз трябваше да положа усилия да не я сграбча, да я разтърся и да я принудя да ми каже как е разбрала за Стиви Рей. Когато най-после продума, Афродита не ме гледаше, сякаш не говореше на мен, а на мрака.
— Виденията ми се променят. Всичко започна с убийствата на човешките хлапета. По-рано виждах нещата само като страничен наблюдател. Гледах какво се случва, но не бях засегната. Разбирах всичко и всички. С онези момчета беше различно. Вече не бях безпристрастен наблюдател, а една от жертвите. Чувствах как ме убиват заедно с тях. — Тя млъкна и потрепери. — Освен това вече не виждам нещата ясно. Всичко се превръща в голяма бъркотия от страх, паника и налудничави емоции. Пред очите ми пробягват неща, които мога да разпозная или разбера, както когато ти казах, че трябва да измъкнеш Хийт от тунелите или той ще умре. През повечето време обаче съм уплашена и объркана и след това се чувствам ужасно. — Тя ме погледна, сякаш едва тогава си спомни, че вървя до нея. — Така беше и с видението, когато видях, че баба ти ще се удави. Всъщност аз бях баба ти и за щастие съзрях моста и знаех къде във водата е тя.
Кимнах.
— Спомням си, че не ми разказа много. Реших, че е, защото не искаш, а не защото не можеш да ми кажеш.
Афродита се усмихна иронично:
— Да, знам. Не че ме интересува какво си помислила.
— Разкажи ми за Стиви Рей. — Боже, как ме дразнеше това момиче.
— От един месец нямах видения и това беше хубаво, тъй като родителите ми настояваха да ги посетя през зимната ваканция. — Гримасата й говореше, че посещенията при родителите й не са приятни. Вече го знаех. На последната родителска среща случайно станах свидетел на кошмарна сцена между Афродита и родителите й. Баща й е кмет на Тулса, а майка й е като сатана. Пред тях моите родители изглеждат като ангели.
— И моите родители ми вдигнаха скандал вчера, точно на рождения ми ден.
— Вторият ти баща не е ли един от психопатите на Църквата на вярващите?
— Да. Баба го нарече лайнян пуяк.
Тя се засмя. Искрено. Гледах я и се чудех как усмивката преобрази лицето й от студено и хубавко в топло и красиво.
— Мразя родителите си — добавих аз.
— Че кой не ги мрази?
— Стиви Рей. Или поне не ги мразеше, преди… — Гласът ми постепенно заглъхна и аз едва потиснах желанието си да избухна в сълзи и да се почувствам неудобно.
— Точно тази част от видението вече се случи. Стиви Рей е превърната в чудовище.
— Тя не е чудовище! Просто не е такава, каквато беше.
Афродита повдигна едната си вежда.
— Бих казала, че това е подобрение, ако не бях видяла в какво се е превърнала.
— Кажи ми какво видя.
— Видях, че убиват вампири. Беше ужасно. — Афродита млъкна, за да преглътне, сякаш усилено се опитваше да не повърне.
— Кой? Стиви Рей ли ги убиваше?
— Не. Това беше друго видение.
— Добре, обърках се.
— Да, новите ми видения са много объркани и изпълнени с болка и страх. Абсолютно гадни.
— Стиви Рей не присъстваше в онова, където умираха вампири, така ли?
Афродита поклати глава.
— Не, но имах чувството, че двете вървят заедно. — Тя въздъхна. — Видях Стиви Рей. Беше ужасяваща. Мръсна, кльощава и очите й горяха със странен червен блясък. И няма да повярваш как беше облечена. Е, не че някога се е издокарвала по модата, но все пак.
— Да, да, разбирам. Видяла си я нежива.
— Била е тя, нали? Превърната е в клише на вампир, както от векове ни наричат чудовищните човеци.
— Не всички човеци. Трябва да преодолееш гадното си отношение към хората. И ти си била такава.
— Бях влюбена в Шон Уилям Скот. Това беше стара новина.
Афродита отметна назад косите си.
— Все едно. Видях как Стиви Рей умира. Отново. Този път наистина. Ако видението се сбъдне, това ще означава, че смъртта на вампирите наистина ще се случи. Трябва да намерим начин да спасим Стиви Рей, защото Никс не е доволна, че група вампири ще бъдат убити.
— Как умря Стиви Рей?
— Неферет я уби. Издърпа я на пряка слънчева светлина и Стиви Рей изгоря.