П. С. Каст, Кристин Каст
Избрана (3)

Трета глава

„Старбъкс“ се намираше на площад „Утика“ Страхотният базар, който е малко по-нататък по улицата от Дома на нощта, беше много по-оживен, отколкото предполагах, че ще бъде. Вярно, зимната вечер беше необикновено топла, но все пак беше двайсет и четвърти декември и наближаваше девет часа. Човек би си помислил, че хората ще си бъдат у дома да се подготвят за захаросани сливи и други лакомства, а не да търсят ободряване с кофеин.

„Не, строго си казах аз, — няма да бъда в лошо настроение пред баба. Виждам я твърде рядко и няма да развалям малкото време, което прекарваме заедно.“ Освен това баба е абсолютно наясно с факта, че подаръците за рождения ми ден обикновено са скапани, и винаги ми носи нещо неповторимо и прекрасно като самата нея.

— Зоуи! Тук съм!

Забелязах, че баба ми маха с двете си ръце, седнала на маса в ъгъла на заведението. Този път не беше необходимо да изкривявам лице в престорена усмивка. Приливът на щастие, когато я видя, винаги е искрен, а това ме накара да си проправя път през тълпата и да забързам към нея.

— О, Зоуи, пиленцето ми! Много ми липсваш, а-вет-си а-ге-хут-са — Индианската дума на племето чероки за „дъще“ се уви около мен заедно с топлите, познати ръце на баба, които приятно и успокояващо ухаеха на лавандула и на родния ми дом. Вкопчих се в нея, поглъщайки обич, сигурност и одобрение.

— И ти ми липсваш, бабо.

Тя ме притисна до себе си още веднъж и после ме отдалечи на една ръка разстояние.

— Нека те погледам. Да, личи си, че си на седемнайсет. Изглеждаш много по-зряла и мисля, че си малко по-висока, отколкото когато беше само на шестнайсет.

Усмихнах се.

— О, бабо, знаеш, че не съм се променила.

— Как да не си! Годините винаги добавят красота и сила на определен тип жени — и ти си такава.

— Ти също, бабо. Изглеждаш страхотно! — Не говорехме празни приказки. Баба беше поне на петдесет и няколко, но на мен ми се струваше вечно млада. Е, не вечно млада като жените вампири, които изглеждат на двайсет и няколко, когато всъщност са на петдесет и няколко (или дори на сто и петдесет години). Баба беше прелестно вечно младо човешко същество с гъсти посребрели коси и добри кафяви очи.

— Бих искала да не се налага да криеш прекрасните си татуировки, когато идваш на среща с мен. — Пръстите й спряха за миг на лицето ми, където набързо си бях сложила плътната пудра, която новаците трябваше да използват, когато напускат територията на Дома на нощта. Да, хората знаеха, че съществуват вампири. Възрастните вампири не се криеха, но правилата за новаците бяха различни. Мисля, че в това има логика, защото тийнейджърите невинаги се справят умело с конфликтите, а човешкият свят е склонен към конфликти с вампирите.

— Така трябва. Правила, бабо — повдигнах рамене аз.

— Не си закрила красивите белези на врата и рамото си, нали?

— Не, затова съм облякла жакет. — Огледах се, за да се уверя, че никой не ни гледа, отметнах назад косите си и смъкнах ръкава на жакета, за да се види сапфирената дантелена плетеница на врата и рамото ми.

— О, Зоуи, пиленцето ми, вълшебна е прошепна баба. — Много се гордея, че богинята избра теб като специална и те беляза с толкова прекрасна татуировка.

Тя ме прегърна отново и аз се притиснах до нея невероятно благодарна, че я имам в живота си. Баба ме приемаше такава, каквато бях. За нея нямаше значение, че се превръщам във вампир, нито че вече изпитвах жажда за кръв и имах дарбата да призовавам петте природни стихии — въздух, огън, вода, земя и дух. За баба аз бях нейната а-вет-си а-ге-хут-са, дъщерята на сърцето й, и всичко останало беше на второ място. Беше странно и същевременно чудесно, че тя и аз сме толкова близки и си приличаме толкова много, когато истинската й дъщеря, моята майка, беше съвършено различна.

— Движението по пътищата беше ужасно! Мразя да напускам „Счупена стрела“ и да се мъча да си проправям път до Тулса по време на празничната суетня.

За съжаление мислите ми сякаш я повикаха и гласът на майка ми охлади със студен душ щастието ми. Баба и аз се отделихме от прегръдките си и видях майка ми да стои до нашата маса. Държеше правоъгълна кутия от сладкарски магазин и опакован подарък.

— Мамо?

— Линда? — попита баба едновременно с мен.

Тя изглеждаше стъписана като мен от внезапната поява на майка ми. Баба никога не би я поканила, без да ми каже. Ние двете бяхме на едно мнение за майка ми. Първо, тя разваляше настроението ни. Второ, искахме мама да се промени. И трето, знаехме, че това вероятно никога нямаше да стане.

— Не се изненадвайте толкова много. Нима не бих дошла на рождения ден на дъщеря си?

— Но, Линда, когато миналата седмица говорих с теб, ти каза, че ще изпратиш по пощата подаръка на Зоуи — възрази баба, обезпокоена като мен.

— Това беше, преди да споменеш, че ще се срещате тук — рече мама и ме погледна намръщено. — Вярно, Зоуи не ме покани, но съм свикнала да имам дъщеря, която не ме уважава.

— Мамо, ти не си говорила с мен от месец. Как да те поканя? — Опитах се да говоря безразлично. Не исках посещението на баба да се изроди в грандиозна драматична сцена, но мама не бе произнесла и десет изречения, а вече ме вбеси. С изключение на глупавата коледна картичка за рождения ми ден, която ми изпрати, бяхме общували единствено, когато тя и противният й съпруг, скапанякът, бяха дошли на родителска среща в Дома на нощта преди месец. Посещението им беше пълен кошмар. Скапанякът, който беше старейшина в Църквата на вярващите, както обикновено показа тесногръдието, фанатизма и предубедеността си. Накрая го изгониха и го предупредиха да не се мярка повече в училище. Майка ми изтърча подир него като добра, покорна съпруга.

— Не получи ли картичката ми? — Обиденият тон на мама започна да се разпада от втренчения ми поглед.

— Получих я.

— Ето, виждаш ли? Мисля за теб.

— Добре, мамо.

— Можеш да ми се обаждаш от време на време — укорително добави тя.

Въздъхнах:

— Съжалявам, мамо. Срокът приключва и в училище е пълна лудница.

— Надявам се, че имаш добри оценки.

— Да, мамо. — Тя ме караше да се чувствам тъжна, самотна и ядосана.

— Е, добре, че баба ти ме покани. — Мама взе да се суети с пакетите, които беше донесла. — Както обикновено, никой друг не се сети да донесе торта.

Всички седнахме и мама започна да се бори с лепенката на кутията от сладкарския магазин. Докато тя беше заета, баба и аз си разменихме погледи на пълно разбирателство. Знаех, че тя не е поканила мама, а на нея й беше ясно, че ненавиждам тортите за рожден ден, особено евтината, прекалено сладка торта, която мама неизменно поръчва от сладкарския магазин. С ужас и същевременно с интерес, обикновено запазен за зяпане по катастрофирали коли, аз наблюдавах как мама отваря кутията и изважда малка, правоъгълна, еднопластова бяла торта. Традиционното „Честит рожден ден“ беше написано с червени букви, подхождащи на червените коледни звезди, пльокнати в ъглите. Цялото нещо беше украсено със зелена глазура.

— Красива е, нали? Хубава и коледна. — Мама се опита да махне етикета с намалената наполовина цена от капака на кутията, а после изведнъж се вцепени и ме погледна с широко отворени очи. — Но ти вече не празнуваш Коледа, нали?

Припомних си престорената усмивка, която използвах преди, и я лепнах на лицето си.

— Ние празнуваме зимното слънцестоене, което беше преди два дни.

— Обзалагам се, че дворът на училището е много красив в момента — усмихна се баба и погали ръката ми.

— Защо дворът на училището ще е хубав? — изтърси майка ми. — Щом не празнуват Коледа, защо ще украсяват елхи?

Баба ме изпревари с обяснението:

— Линда, зимното слънцестоене се празнува преди Коледа. Древните хора са украсявали коледни елхи — с леко иронична интонация каза баба, — още преди хиляди години. Християните са заимствали традицията от езичниците, а не обратното. Църквата е избрала двайсет и пети декември като дата за раждането на Исус, за да съвпада с празненствата за зимното слънцестоене. Ако си спомняш, през цялото време, докато ти растеше, увивахме в станиол шишарки, окачвахме ябълки, пуканки и червени боровинки на някое дърво навън и аз го наричах дърво на зимното слънцестоене. А вътре слагахме коледната елха. — Баба се усмихна тъжно и леко озадачено на дъщеря си, а после се обърна към мен. — Украсихте ли дърветата в училищния двор?

Кимнах:

— Да, изглеждат изумително, а птиците и катеричките са пощурели.

— Защо не отвориш подаръците си, а после да хапнем торта и да пием кафе? — предложи мама, сякаш баба и аз не бяхме казали нищо.

Баба засия.

— Да, от месец чакам с нетърпение да ти ги дам. — Тя се наведе и извади два подаръка от чантата си до масата. Единият беше голям и покрит с хартия в ярки цветове (и определено не коледни), а другият имаше размерите на книга и беше опакован в кремава, тънка и мека хартия, каквато дават в шикозните бутици. Отвори първо този. — Баба бутна към мен високия подарък и аз нетърпеливо го разопаковах. Вътре беше магията на детството ми.

— О, бабо! Много ти благодаря. — Притиснах лице до лавандулата с ярки цветове, която тя беше засадила в саксия от тъмночервена глина, и вдъхнах аромата. Уханието на чудесната билка донесе видения за лениви летни дни и пикници с баба. — Идеална е.

— Трябваше да я отгледам бързо в оранжерията, за да разцъфне за теб. А, ще ти трябва и това. — Баба ми подаде хартиен плик. — Вътре има специална лампа, която подпомага растежа, и поставка, за да получава лавандулата достатъчно светлина, без да дърпаш завесите на стаята си и да нараняваш очите си.

Усмихнах й се:

— Ти мислиш за всичко.

Погледнах мама и видях, че изражението й е безучастно, сякаш й се иска да бъде другаде. Изпитах желание да я попитам защо изобщо си е направила труда да дойде, но болка затвори устата ми и това ме изненада. Мислех, че съм преодоляла способността й да ме обижда, но, изглежда, седемнайсет години не бяха толкова много, колкото си въобразявах.

— Взела съм ти и още нещо, Зоуи, пиленцето ми — продължи баба и ми даде увития в тънка мека хартия пакет.

Знаех, че тя е забелязала каменното мълчание на мама и, както обикновено, се опитваше да компенсира скапаното и родителско поведение.

Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, разопаковах подаръка и видях старинна книга с кожени корици. Прочетох заглавието и ахнах.

— „Дракула“? Купила си ми „Дракула“!

— Погледни страницата с авторските права, миличка.

Очите на баба блестяха от удоволствие.

Отворих на издателската страница и не можах да повярвам на очите си.

— Боже! Първото издание!

Баба се засмя щастливо.

— Прелисти две страници.

Направих го и съзрях подписа на Ейбрахам „Брам“ Стокър, долу на заглавната страница, и датата: януари, 1899 година.

— Първото издание с автограф. Сигурно е струвало куп пари! — Увих ръце около баба и я прегърнах.

— Намерих го в една много занемарена антикварна книжарница, която е на път да фалира. Не беше скъпа. В края на краищата това е само първото американско издание на Стокър.

— Страхотно е! Невероятно е, бабо! Много ти благодаря.

— Знам колко много обичаш тази страшна стара история и в светлината на скорошните събития реших, че ще бъде иронично и забавно да имаш издание с автограф.

— Знаеш ли, че Брам Стокър е бил обвързан с вампир и затова е написал книгата? — прехласвах се аз, докато внимателно прелиствах дебелите страници, разглеждайки илюстрациите, които наистина бяха страшни.

— Нямах представа, че Стокър е имал връзка с вампир — отвърна баба.

— Не бих нарекла връзка това да те ухапе вампир и да те омагьоса — обади се майка ми.

Баба и аз я погледнахме. Въздъхнах.

— Мамо, възможно е човек и вампир да имат връзка. Това е Отпечатване. — Е, ставаше дума и за жажда за кръв, и сериозни желания наред с психичната връзка, която можеше да бъде доста смущаваща, както бях научила от преживяването си с Хийт, но нямаше да го споменавам пред мама.

Тя потрепери, сякаш нещо гнусно бе прокарало пръсти по гърба й.

— Звучи ми отвратително.

— Майко, не разбираш ли, че има две съвсем ясни възможности за бъдещето ми? Едната е да стана нещо отвратително, както ти го нарече, а другата е да умра до четири години. — Не исках да обсъждам този въпрос с нея, но отношението й сериозно ме ядосваше. — Какво предпочиташ — да ме видиш мъртва или възрастен вампир?

— Нито едното от двете, разбира се.

— Линда. — Баба сложи ръка на крака ми под масата и го стисна. — Зоуи иска да ти каже, че трябва да приемеш нея и новото й бъдеще и че отношението ти я обижда.

— Моето отношение? — Помислих, че мама ще се впусне в една от тирадите си на тема „Защо вечно се заяждате с мен“, но тя ме изненада, като си пое дълбоко дъх и ме погледна в очите. — Не искам да те обиждам, Зоуи. — За миг тя изглеждаше като преди, като майката, преди да се омъжи за Джон Хефър и да се превърне в идеалната съпруга на църковен активист.

Сърцето ми се сви.

— Обиждаш ме, мамо — чух се да казвам.

— Извинявай — отговори тя и протегна ръка към мен. — Нека започнем рождения ден отначало, а?

Сложих ръката си в нейната и изпитах предпазлива надежда. Може би в нея бе останала част от предишната ми майка. Беше дошла сама, без скапаняка, и това беше чудо. Стиснах ръката й и се усмихнах.

— Съгласна съм.

— Тогава отвори подаръка си и ще ядем торта. — Мама плъзна към мен пакета, който стоеше до все още недокоснатата торта.

— Добре. Опитах се да запазя въодушевлението в гласа си, въпреки че подаръкът беше увит в хартия, изрисувана с мрачен коледен пейзаж. Усмивката ми се задържа, докато познах бялата кожена корица и златистите букви. Стана ми лошо. Обърнах книгата и прочетох: „Светата Библия, издание на Църквата на вярващите“ Друг блясък на кичозно златисто привлече погледа ми. В долната част на корицата пишеше: „Семейство Хефър“ Между първите страници на книгата беше пъхната червена кадифена лентичка за отбелязване със златист пискюл. Опитвайки се да печеля време, за да измисля какво друго да кажа, освен: „Това е наистина ужасен подарък!“, оставих страниците да се отворят там и примигах, защото се надявах, че онова, което чета, е зрителна измама. Не. Наистина беше там. Книгата се беше отворила на страницата с родословното дърво. ЛИНДА ХЕФЪР, името на мама, беше написано със странния наклонен назад почерк на лявата ръка на скапаняка. Имаше черта, свързваща го с ДЖОН ХЕФЪР и датата на сватбата им отстрани. Под имената им, сякаш бяха техни деца, видях изредени брат ми, сестра ми и аз.

Е, добре, биологичният ми баща Пол Монтгомъри ни беше зарязал, когато бях малка, и направо изчезна от лицето на земята. От време на време пристигаше окайващо малък чек за издръжка на децата без обратен адрес, но освен тези редки случаи, той не беше част от живота ни повече от десет години. Да, баща ми беше боклук, но все пак той беше моят татко, а не Джон Хефър, който ме мразеше и в червата.

Вдигнах глава от фалшивото родословно дърво и погледнах мама в очите. Гласът ми прозвуча изненадващо стабилно и дори спокойно, но в душата ми бушуваха объркани чувства.

— Какво си мислеше, когато реши да ми подариш това за рождения ден?

Мама се притесни от въпроса ми:

— Мислехме, че ще искаш да знаеш, че все още си част от семейството.

— Но не съм — отдавна, още преди да бъда белязана. И двамата го знаете.

— Баща ти със сигурност не…

Вдигнах ръка, за да я накарам да млъкне.

— Не! Джон Хефър не е мой баща. Той е твой съпруг и само това. Изборът е твой, а не мой. — Раната, която кървеше в мен, откакто майка ми се появи, се отвори и разплиска гняв из цялото ми тяло. — Виж какво, мамо, когато си купувала подаръка ми, е трябвало да избереш нещо, което мислиш, че ще се хареса на мен, а не с каквото съпругът ти би искал да се задавя.

— Не знаеш какво говориш, млада госпожице — мама се втренчи гневно в баба. — Отношението й се дължи на твоето влияние.

Баба озадачено повдигна едната си посребряла вежда:

— Благодаря, Линда. Това може би е най-хубавото нещо, което си ми казвала.

— Къде е той? — попитах аз.

— Кой?

— Джон. Къде е той? Ти не си дошла тук заради мен. Дошла си, защото той е искал да ме накараш да се почувствам зле. А това е нещо, което той не би пропуснал. Е, къде е?

— Не знам какво имаш предвид.

Майка ми виновно стрелна очи насам-натам и аз разбрах, че съм отгатнала правилно. Станах и извиках:

— Джон! Излез, където и да си!

Един мъж се отдели от масата за правостоящи, разположена в отсрещния край на тротоара, близо до входа на „Старбъкс“ Огледах го, докато се приближаваше към нас, и се опитах да разбера какво бе намерила майка ми в него. Беше абсолютно невзрачен среден на ръст, с черна, вече прошарена коса, малка брадичка, тесни рамене и кльощави крака. Едва когато се вгледаше в очите му, човек откриваше нещо необикновено — че излъчват невероятна липса на топлота. Винаги съм се чудила как такъв студен и бездушен тип може непрекъснато да пропагандира религия.

Той стигна до нашата маса и отвори уста, но преди да каже нещо, аз хвърлих „подаръка“ към него.

— Задръж си го. Това не е моето семейство, нито моята вяра — рекох аз и гневно се втренчих в очите му.

— Избираш злото и мрака — обвини ме той.

— Не. Избирам любящата богиня, която ме беляза като своя и ме надари необикновени способности. Избирам различен път от твоя. Това е всичко.

— Както вече казах, ти избираш злото. — Джон сложи ръка на рамото на майка ми, сякаш тя се нуждаеше от подкрепата му, за да бъде там. Мама вкопчи пръсти в него и започна да подсмърча.

Съсредоточих се в нея, без да му обръщам внимание.

— Мамо, моля те, не го прави отново. Ако можеш да ме приемеш и наистина искаш да ме видиш, обади ми се и ще се срещнем. Но да се преструваш, че искаш да ме видиш, защото Джон ти нарежда какво да правиш, ме обижда и не е хубаво и за двете ни. — Поколебах се дали да не кажа колко предубедено, снизходително и погрешно звучат тъпотиите му, но реших да не си хабя думите на вятъра. — Гори в ада. Джон.

— Исках да те отклоня от злото — разрида се мама.

— Линда — заговори баба с тъжен, но строг глас. — Жалко е, че си открила и повярвала в религиозна система, която в една от основните си догми проповядва, че различното означава зло.

— Дъщеря ти намери Бог, и то не благодарение на теб — озъби се Джон.

— Не. Дъщеря ми намери теб и тъжната истина е, че никога не й е харесвало да разсъждава самостоятелно. Сега ти мислиш вместо нея. Но Зоуи и аз бихме желали да ви предложим една независима мисъл. — Баба продължи да говори, даде ми лавандулата и първото издание на „Дракула“ хвана ме за лакътя и ме дръпна да стана. — Живеем в свободна държава, а това означава, че ти нямаш право да мислиш вместо останалите. Линда, съгласна съм със Зоуи. Ако съумееш да намериш поне малко мозък в главата си и искаш да ни видиш, защото ни обичаш, както ние те обичаме, обади ми се. Ако не, не желая да те виждам и чувам повече. — Баба замълча и възмутено поклати глава към Джон. — А ти изобщо не искам да ми се мяркаш пред очите.

Докато се отдалечавахме, гласът на Джон ни застигна, пронизителен и смразяващ от гняв и омраза.

— Скоро и двете ще ме видите и чуете. На мнозина добри, порядъчни и богобоязливи хора им е омръзнало да търпят вашето зло. Те смятат, че чашата преля. Няма да живеем заедно с поклонници на мрака. Запомнете думите ми… Почакайте и ще видите… Време е да се разкаете…

За щастие скоро престанахме да чуваме налудничавото му бръщолевене. Идваше ми да се разплача, но изведнъж осъзнах какво си мърмори под носа милата ми стара баба.

— Този човек е проклет лайнян пуяк.

— Бабо!

— Зоуи, пиленцето ми, на глас ли нарекох съпруга на майка ти проклет лайнян пуяк?

— Да, бабо.

Тя ме погледна. Черните й очи блестяха.

— Хубаво.