Серия
Вампирски целувки (2)
Оригинално заглавие
Kissing Coffins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 56 гласа)
Форматиране
maskara (2009)
Корекция
ki6i и Prophecy_girL

Превод от английски: MimzZz, reallovr, Prophecy_girL, ki6i, zara


Глава 1. Кървящо сърце

Беше като последния пирон на ковчега. Беки и аз се бяхме настанили в тъмната ми стая, погълнати от култовия класически хорър от осемдесетте „Целуващи се ковчези“. Фаталната жена Джени бе тийнейджърка, недохранена блондинка, носеща бяла памучна рокля в размер „–2“, отчаяно бягаше по лъкатушеща каменна пътека към едно изолирано имение. Ярки светкавици гърмяха над нея в изливащия се дъжд.

Предната нощ Джени разкри самоличността на годеника си, когато се натъкна на скритото му подземие и го видя да излиза от ковчег. Зашеметяващият Владимир Ливингстън, известен професор от Англия, се оказа не обикновен смъртен, а безсмъртен, пиещ кръв вампир. След като чу смразяващите писъци на Джени, Професор Ливингстън незабавно покри кучешките си зъби с черно наметало. Очите му останаха неприкрити и втренчени в нея с копнеж.

— „Няма да понесеш да ме видиш в това състояние“, — казах заедно с вампира.

Джени не побягна. Вместо това, тя се приближи към годеника си. Вампирът изръмжа, неохотно се върна в сенките, а сетне изчезна.

Филмът събираше готическа публика и до днес. Зрители се събираха в стари кина, облечени в костюми от филма, крещяха репликите заедно с актьорите, и изиграваха различни роли пред екрана. Въпреки че бях гледала филма дузина пъти вкъщи на DVD и знаех всички реплики, така и не бях благословена да участвам в такова театрално шоу. Беки гледаше филма за пръв път. Седнахме в стаята ми, с очи, залепени за екрана, когато Джени реши да се върне в имението на професора и да се изправи лице в лице с него. Беки заби своите изгризани, лакирани в червено, нокти в ръката ми, а Джени бавно отвори скърцащата дървена врата на подземието, която имаше форма на арка. Наивницата тихо запълзя надолу по масивното извито стълбище, към мазето на Владимир, факли и паяжини висяха от укрепените тухлени стени. Обикновен черен ковчег седеше в центъра на стаята, земя бе пръсната около него. Тя бавно го приближи. Със всичката си воля, Джени повдигна капака.

Цигулки пищяха кулминационно. Тя надникна вътре. Ковчегът бе празен.

Беки въздъхна:

— Няма го!

Сълзи започнаха да извират от очите ми. Все едно гледах себе си на екрана. Моята любов Александър Стерлинг, бе изчезнал през нощта преди две вечери, скоро, след като бях открила, че той също бе вампир.

Джени се надвеси над празния ковчег и започна да плаче толкова мелодраматично както само една актриса от ниско бюджетен може.

Една сълза тръгна да капе от окото ми. Избърсах я с опакото на ръката си преди Беки да я види. Натиснах „Стоп“ бутона на дистанционното и екрана стана черен.

— Защо го спря? — попита Беки. Раздразненото й лице бе слабо осветено от няколкото свещи, разпръснати из стаята ми. Сълза, търкаляща се по бузата й, отрази една от свещите. — Тъкмо започваше хубавата част.

— Виждала съм я стотици пъти, — казах, грееща, и извадих диска.

— Но аз не съм, — оплака се тя. — Какво става после?

— Ще го довършим някой друг път, — уверих я, като прибрах диска в шкафа.

— Ако Мат бе вампир, — замисли се Беки, отпращайки мислите си към новото си покрито с дрехи в цвят каки гадже, — бих му позволила да си отхапва от мен по всяко време.

Нейната забележка ме предизвика, но захапах езика си и замълчах. Не можех да споделям най-тайните си тайни дори на най-добрата си приятелка.

— Наистина, но не знаеш какво би направила, — беше всичко, което можех да кажа.

— Бих му позволила да ме ухапе, — тя отговори сухо.

— Става късно, — казах аз и светнах лампите.

Не бях спала последните две нощи, откакто Александър си тръгна. Очите ми бяха по-черни от сенките ми за очи.

— Да, трябва да звънна на Мат преди девет, — каза тя, гледайки часовника ми на Nightmare before Christmas. — Искате ли с Александър да гледате филм с нас утре? — попита, взимайки джинсовото си и яке от облегалката на стола ми.

— Ъх… не можем — избягнах срещата аз, духайки свещите. — Може би следващата седмица.

— Следващата седмица? Аз не съм го виждала от партито насам.

— Казах ти вече, Александър учи за изпити.

— Е, сигурна съм, че ще ги мине с „Отличен“, — каза. — Рови се в тези книги денем и нощем.

Разбира се, не можех да каза на никого, дори и на Беки, защо Александър бе изчезнал. Аз самата не бях сигурна за причината.

Не можех да призная пред себе си, че той си бе отишъл. Отричах го. „Отишъл си е“ — тези думи преобръщаха стомаха ми и ме задушаваха. Само мисълта да обясня на родителите си, че Александър бе напуснал Дулсвил, пълнеше очите ми със сълзи. Не можех да успея да приема истината, камо ли да говоря за нея.

Не исках нов слух да се носи из цял Дулсвил. Ако се чуеше и дума за това, че Александър се бе преместил без предупреждение, кой знае до какви изводи щяха достигнат клюкарите.

На този етап исках да поддържам положението такова, каквото е: да запазя благоприличие докато БРР — Бюрото за разследване на Рейвън — получи още няколко дни, за да измисли план.

— Ще си направим двойна среща скоро, — обещах на Беки, докато я изпращах до пикапа й.

— Умирам си да разбера… — каза, качвайки се в пикапа си. — Какво става с Джени?

— Уф… опитва се да намери Владимир.

Беки затвори вратата на колата и отвори прозореца.

— Ако бях разбрала, че Мат е вампир, щях да го потърся, — тя каза уверено. — Знам, че би направила същото за Александър.

Тя стартира двигателя и се придвижи назад към шосето.

Забележката на най-добрата ми приятелка бе като пакет Pop Rocks, падащи от сърцето и изстрелвайки се в мозъка ми. Защо не бях помислила по-рано? Бях прекарала последните няколко дни, мислейки как да прикрия изчезването на Александър. Сега не бях принудена да чакам цяла вечност в Дулсвил, чудейки се дали въобще ще се върне. Нямах достатъчно време, всеки път когато телефона звъннеше, да разбера, че търсеха майка ми.

Помахах на Беки, когато тя тръна надолу по улицата.

— Права си, — казах си. — Трябва да го открия!

— Отивам до дома на Александър. Няма да е бавя — извиках на майка си, която седеше и разглеждаше, поглъщайки Джей Джил, каталог в хола. Електричен шок се движеше по вените ми, които бяха в покой след изчезването на моето готическо момче.

Хванах палтото си и се затичах към Имението, за да търся улики за местоположението на Александър. Не можех да позволя на истинската си любов да изчезна, без доклад на БРР — Нанси Дрю в черно.

Въпреки че да стана вампир ми бе мечта, когато се изправих срещу това не знаех как да реагирам. Александър вече направи това, които всички супер вампири правят — той ме трансформира. Жадувах за присъствието му, всяка минута, когато бях будна. Жадувах за усмивката му и бях гладна за докосването му. Трябваше ли наистина да стана Дива на Мрака, за да бъда с гаджето си вампир? Исках ли да прекарам останалия си живот още по-изолирана от преди, когато бях готически аутсайдер? Както и да е, трябваше да го уверя, че го обичам, без значение какво или кой беше.

Бях изживяла живота си като влюбен в нощта бунтовнически облечен в черно аутсайдер в прелено-бялата групичка консервативни граждани на Дулсвил. Бях безмилостно закачана и нагрубявана от футболния сноб Тревър Мичъл. Бях гледана като циркова откачалка от граждани на Дулсвил, съученици, учители. Единствената ми приятелка беше Беки, но ние никога не сме имали общо в музикалния вкус или модата, личностите ни бяха на двата противоположни полюса. Когато Александър Стърлинг се премести в Имението на Хълма Бенсън, за пръв път в живота си почувствах, че не съм сама. Бях притеглена към него, преди още да го познавах — когато го видях на тъмното шосе, а фаровете на Беки слабо осветяваха бледата му кожа и секси физиономията му. Тогава дъхът ми спря. После, когато ме хвана в Имението и успях да го видя за малко, се почувствах както никога дотогава. Знаех, че трябва да бъда с него.

И не беше само това, че бе блед носещ кубинки, готически като мен, но като започнахме да се срещаме, разбрах, ще слушаме една и съща музика — Корн, Мерилин Менсън и Баухаус. По-важно от вкусовете, споделяхме едни и същи страсти и мечти. Александър знаеше какво е да си самотен, изолиран и различен. Знаеше от личен опит какво е да бъдеш съден за това, което си облякъл, как изглеждаш, че си на домашно обучение и че се изразяваш рисувайки, а не като играеш футбол.

Когато бях с него, се чувствах, сякаш принадлежа някъде. Не бях съдена, обиждана или закачана заради начина, по който се бях облякла, даже напротив — бях приемана, дори поздравявана, че бях такава отвътре.

Когато Александър го нямаше, а местоположението му ми бе неизвестно, почувствах се по-самотна и отпреди срещата ни.

Махнах тухлата, държаща счупения прозорец отворен и се промъкнах в мазето на Имението. Пълната луна осветяваше огледалата, покрити с измачкани чаршафи, небрежно наредените кашони и масичката за кафе с размери на ковчег. Сърцето ми потъна, когато видях, че пълните със почва сандъци вече ги нямаше.

Последния път, когато претърсвах Имението без покана се надявах да направя смразяващи разкрития. Изрових сандъци с румънски марки и надпис „ПОЧВА“. Намерих антично родословно дърво, включващо името на Александър, без рождени или смъртни дати. Сега бях обезпокоена заради това, което не намирах.

На горния етаж, наредените в линия портретите ги нямаше. Тръгнах по коридора към кухнята, където отворих хладилника. Имаше останала само неизядена храна. Античните китайски чинии и бокали още седяха наредени по шкафовете. Забелязах незапалена свещ и кутия кибрит на черния плот от гранит.

Бродих се из коридорите със свещта в ръка. Дървените дъски на паркета скърцаха, сякаш Имението плачеше.

В дневната лунната светлина светеше през процепите на червените кадифени завеси. Мебелите отново бях покрити с бели чаршафи. Обезсърчена се насочих към голямото стълбище.

Вместо музиката на Смитс, пулсираща през стълбите, чувах как вятърът духаше срещу капаците.

Жестокото Имение не ме вълнуваше, пращаше само студенина по тялото ми. Изкачих се по стълбите и се промъкнах в чакалнята, където веднъж бях посрещната от своя Рицар на нощта, държащ скоро набрани цветя. Сега бе една изоставена библиотека — книги, събиращи прах, нямащи читатели.

Стаята на иконома бе дори по-спартанска и от преди, с едно перфектно оправено легло, а гардеробът на Джеймсън бе изпразнен от всички дрехи, мантии и обувки.

Главната спалня бе обзаведена с легло с балдахин от черна коприна, виещ се около готическите колони. Загледах се в тоалетката без огледало пред мен. Малките гребенчета, четки и лакове за нокти с нюанси на черно, сиво и кафяво, които принадлежаха на майка му, ги нямаше.

Даже не бях имала възможност да се запозная с родителите на Александър. Не бях сигурна дали всъщност съществуваха.

Измъчена, спрях в долната част на стълбите към таванската стая. Зачудих се как Александър е решил да напусне толкова внезапно, след като бе приет от толкова много граждани на Дулсвил.

Изкачих се по тясното стълбище и изгасих капещата свещ. Влязох в изоставената му стая, в която ме бе поканил преди две вечери. Неговият двоен дюшек седеше на пода, неоправен. Типично за всеки тийнейджър, вампир или не.

Стативът на ъгъла бе непокрит. Загледах се в наплисканата по пода боя. Всичките картини ги нямаше, дори тази, която бе нарисувал за мен — мой портрет, облечена за Снежния Бал, държаща кош с формата на тиква и Сникърс, носеща пръстен с паяк и фалшиви вампирски зъби.

Черен плик за писмо лежеше до кървавочервената му чашка за боя, под статива. Повдигнах го към лунната светлина. Беше адресирано до Александър и имаше марка от Румъния. Нямаше обратен адрес и марката беше неясна. Пликът бе отворен.

Любопитството ме надви, протегнах пръсти и извадих червен лист. С черно мастило бе написано:

Александър,

ТОЙ ИДВА!

За съжаление останалата част от писмото беше откъсната. Не знаех от кой беше или какво означаваше. Не знаех каква жизненоважна информация съдържаше — може би свръхсекретно място. Беше като да гледаш филм и да не видиш края. И кой беше „той“?

Отидох до прозореца и се загледах в луната — прозорецът, за който се говореше, че на него е стояла баба му. Почувствах близост към баронесата. Тя бе изгубила любовта на живота си и бе принудена да пази тайната му в изолация. Чудех се дали това е и моята съдба.

Накъде се бе запътил Александър? Към Румъния? Бих купила билет за Европа, ако се наложеше. Бих вървяла от врата на врата, за да го намеря.

Чудех се, ако той бе останал, какво щеше да му се случи. Ако градът бе разбрал самоличността му, щеше да бъде тормозен, отведен за научно изследване, или разнасян наоколо като главен герой в някакво шоу. Чудех се какво би се случило с мен. Можех да бъда разпитвана от ФБР, гонена от таблоиди, или принудена да живея изолирана, позната като Хищната вампирка.

Обърнах се, за да напусна стаята, когато видях малка книжка, подаваща се изпод матрака му. Взех я и застанах до прозореца, за да я разгледам отблизо.

Александър бе забравил паспорта си? Имаше празно място, откъдето снимката му бе отлепена. Докоснах мястото, чудейки се каква снимка би могъл да има вампир.

Прелистих страниците. Печати от Англия, Ирландия, Италия, Франция и Щатите.

Ако в момента държах паспорта на Александър, той не беше в Румъния. Никой не може да отпътува от страната без паспорт.

Сега имах едно нещо, което нямах преди.

Надежда.

 

 

— Намали малко! — каза майка ми, когато нахлух през кухненската врата. — Оставяш следи по целия под.

— Ще го изчистя после — казах прибързано.

— Бих искала да поканя Александър на вечеря тази седмица, — предложи тя, настигайки ме. — Не сме го виждали от партито. Държиш го само за себе си.

— Добре… — измърморих. — Ще поговорим после. Имам да уча.

— Учене? Учиш от партито насам. Александър ти влияе положително — каза тя.

Само ако знаеше, че се бях скрила в стаята си и чаках имейли, обаждания и писма, които никога не пристигаха.

Били и баща ми гледаха бейзболен мач в кабинета.

— Кога идва Александър? — Били попита, като минах оттам.

Какво можех да кажа? Вероятно никога?

— Не още известно време. Не искам да го излагам прекалено много на предградията. Може да поиска да играе голф.

— Имаш си пазач, — баща ми ми направи комплимент.

— Благодаря, татко — казах, спирайки за момент, мислейки за всички онези семейни пикници, празници и ваканции, които аз и Александър нямаше да споделим.

— Моля, не ме безпокойте, — наредих, запътвайки се към прилепската си пещера.

— Мислиш ли, че пише домашни? — Били попита баща ми изненадан.

— Правя доклад, — отвърнах. — За вампири.

— Убеден съм, че ще изкараш 6, — отговори баща ми.

Заключих се в стаята си и трескаво започнах да търся из интернет места за вампири, където можеше да бъде Александър. Ню Орлиънс? Ню Йорк? Шест месеца без слънчева светлина на Северния полюс. Би ли искал вампир да се крие сред местното население, или да се изолира, заедно с тези от своя вид?

Разочарована легнах на леглото си с ботушите и се загледах в етажерката с романи на Брам Стокър, постери на филмите Изгубени момчета и Дракула 2000, и горната част на скрина ми, украсен със „Здравей, прилепче“ фигурки. Но не получих прозрение къде можеше да е той.

Пресегнах се, за да изключа лампата си на Едуард с ръцете ножици, когато забелязах на нощното си шкафче предмета, който ме въвлече в тази бъркотия: огледалото на Руби!

Защо не се бях сетила по-рано за нея? На партито Джеймсън я покани на среща.

Никой не се изправя срещу Руби — дори и немъртвите!