Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guilty Pleasures, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 94 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2005

 

Ace edition, October 1993


На Гари У. Хамилтън, моят съпруг, който не обича страховити истории, но все пак прочете тази книга.

БЛАГОДАРНОСТИ:

На Карл Насау и Гари Чеховски, задето ме въведоха в необятния свят на оръжията. Риция Мейнхарт, моят агент, която ми повярва. Дебора Милитело за ентусиазма, надвишаващ многократно задълженията й. М.С.Съмър — нов приятел и ценен критик. Мери-Дейл Еймисън, която има око за дребните подробности, пропускани от нас, останалите. И на всички други от „Алтернативните историци“[1], които се включиха твърде късно, за да критикуват тази книга: Джани Лий Симнър, Марела Сандс и Робърт К. Шийф. Благодаря за тортата, Боб. И на всички, които присъстваха на четенето ми на Аркон 14[2].

1

Уили Макой си беше боклук и преди да умре. Смъртта му не променяше положението. Седеше срещу мен, издокаран в крещящо карирано спортно яке. Полиестерните му панталони бяха яркозелени. Имаше слабо, триъгълно лице и сресваше назад късата си черна коса. Винаги ми бе напомнял за герой от гангстерски филм. От онези, които продават информация, тичат по задачи и са лесно заменими.

След вампирясването на Уили това за лесната заменяемост вече не важеше, разбира се. Но той все още продаваше информация и търчеше по задачи. Не, смъртта не променя особено нещата. Но за всеки случай избягвах да го гледам право в очите. Имам си твърди правила за взаимоотношенията с вампири. Той беше уличен боклук, но сега вече — немъртъв уличен боклук. Което, поне за мен, го поставяше в съвсем различна категория.

Климатикът в кабинета ми тихо съскаше. Според шефа ми Бърт бебешкосините стени трябваше да действат успокоително, но те придаваха на стаята студено излъчване.

— Нещо против да запаля? — попита Уили.

— Да, против съм — отвърнах аз.

— По дяволите, няма да ми облекчиш работата, нали?

За миг го погледнах открито. Очите му още бяха кафяви. Той забеляза, че го наблюдавам, ето защо сведох поглед към бюрото си.

Уили се засмя — no-скоро хриплив кикот. Смехът му не се беше променил.

— Леле, харесва ми. Страхуваш се от мен!

— Не се боя, просто съм предпазлива.

— Не е нужно да си признаваш. Подушвам страха ти, все едно нещо ме докосва по лицето… по ума. Боиш се от мен, защото съм вампир.

Свих рамене — какво можех да кажа? Как да излъжеш някой, който надушва страха ти?

— Защо си дошъл, Уили?

— Леле, ще ми се да имах цигарка… — ъгълчетата на устата му започнаха да треперят.

— Не знаех, че и вампирите ги хващат нервни тикове.

Той вдигна ръка и почти докосна лицето си. Усмихна се и оголи кучешките си зъби.

— Някои неща не се променят!

Исках да го попитам какво точно се променя. Какво е да си мъртъв? Знам се и с други вампири, но Уили беше първият, когото съм познавала и преди, и след смъртта. Много странно усещане.

— Какво искаш?

— Хей, дошъл съм да ти дам пари. Да ти стана клиент!

Вдигнах поглед към него, избягвайки очите му. Лампите над нас хвърляха отблясъци по иглата на вратовръзката му. Истинско злато. Приживе Уили не бе притежавал подобно нещо. Справяше се чудесно, като за мъртвец.

— Изкарвам си хляба като вдигам мъртвите от гроба, нищо лично. За какво му е на вампира съживено зомби?

Той поклати глава — две бързи трепвания в двете посоки.

— Не, не става дума за вуду. Искам да те наема да разследваш няколко убийства.

— Не съм частен детектив.

— Да, но имаш такъв на договор в екипа си.

Кимнах:

— Можеше да наемеш направо госпожица Симс. Няма нужда да минаваш през мен за нещо такова.

Отново същото конвулсивно поклащане на главата.

— Да, ама тя не познава вампирите по твоя начин.

Въздъхнах:

— Хайде, стига сме обикаляли около темата, а, Уили? Трябва да излизам — погледнах стенния часовник — след петнайсет минути. Не искам да оставям клиентката да ме чака самичка на гробището. Хората се изнервят…

Той се засмя. Неприятният му хилеж ме успокои при все кучешките зъби. Вампирите трябва да имат пищен, мелодичен смях, нали така?

— Обзалагам се, че се нервират. Главата си залагам! — Веселието му внезапно изчезна, сякаш го бе избърсал от лицето си като грим.

Гюллето на страха тупна в ямата на стомаха ми. Вампирите променят настроенията си като прещракване на шалтер. Ако той умееше това, какво друго би могъл да прави?

— Нали знаеш за вампирите, дето ги попиляват в Квартала?

Уили го зададе като въпрос, ето защо му отговорих:

— Запозната съм със случая.

В новия район на вампирските клубове бяха заклани четири вампира. Сърцата им бяха изтръгнати, а главите — отрязани.

— Все още ли работиш с ченгетата?

— Все още съм на договор с новия отдел, да.

Той се засмя отново:

— Да, Отряда на привиденията. С нисък бюджет и недостатъчно хора, точно така.

— Според мен описа повечето полицейски отдели в този град.

— Може би, но и ченгетата са същите като теб, Анита. Един умрял вампир повече — какво толкова! Новите закони не променят положението.

Бяха минали само две години от делото „Адисън срещу Кларк“. Съдебното дело ни представи променена версия на представата за това каква е същността на живота и какво не е смъртта. В добрите стари Американски щати вампиризмът се признава легално. Ние сме една от малкото страни, които са го приели. Хората от Имиграционното направо получават гърчове в опитите си да спрат чуждестранните вампири да не имигрират тук на, меко казано, цели ята.

В съда се разглеждат какви ли не въпроси. Дали наследниците трябва да върнат наследеното? Овдовяваш ли, ако половинката ти стане немъртвец? Убийство ли е, ако претрепеш вампир? Съществува дори движение, което настоява да им се даде право да гласуват. Време на промени…

Втренчих се във вампира пред мен и свих рамене. Наистина ли смятах, че още един умрял вампир не е голяма работа? Може би.

— Ако според теб мисля така, защо изобщо си дошъл при мен?

— Защото си най-добрата в тази работа. А на нас ни трябва най-добрият.

За първи път използваше множествено число.

— За кого работиш, Уили?

И тогава той се усмихна — потайна, лека усмивчица — сякаш знаеше нещо, което би трябвало да знам и аз.

— Няма значение. Парите са наистина добри. Искаме по тези убийства да работи някой, който познава нощния живот!

— Видях труповете, Уили! Споделих с полицията мнението си…

— И какво е то? — Той се наведе напред в креслото и положи малките си длани на бюрото ми. Ноктите на пръстите му бяха бледи, почти бели — безкръвни.

— Дадох на полицията пълен доклад — взирах се в него и почти го гледах в очите.

— Няма да споделиш с мен дори и това, нали?

— Нямам свободата да разисквам полицейски дела с теб.

— Казах им, че няма да се хванеш с работата!

— С каква работа по-точно? Не си ми подхвърлил и една дребна подробност!

— Искаме да разследваш вампирските убийства и да откриеш кой — или какво — е извършителят. Ще ти платим трикратния размер на обичайния хонорар.

Поклатих глава. Поне вече знаех защо алчният му кучи син Бърт ми е уредил тази среща. Знаеше какво е отношението ми към вампирите, но по договор се налагаше поне да се срещна с всеки клиент, който е потърсил услугите на Бърт. За пари моят шеф беше готов на всичко. Проблемът е, че според него — аз също. Налагаше се много скоро да си „поприказваме“ с началството.

Изправих се.

— Води се полицейско разследване. Вече им помагам с всичко, което ми е по силите. Може да се каже, че и бездруго работя по случая. Спестете си парите!

Уили седеше, втренчен в мен и съвсем неподвижен. Не беше точно безжизнената неподвижност на отдавна мъртвите, но съдържаше капка от нея.

Вълна от страх пробягна по гърба ми и заседна в гърлото. Преборих се с желанието да извадя изпод ризата си разпятието и да разкарам Уили от кабинета. Самата идея да изхвърлям клиент с помощта на свещен предмет ми се стори направо непрофесионална. Така че просто си стоях и го чаках да се раздвижи.

— Защо не искаш да ни помогнеш?

— Трябва да се видя с клиентите си, Уили! Съжалявам, че не мога да съм ти полезна.

— Не искаш да си полезна.

Кимнах.

— Щом така го разбираш… — заобиколих бюрото, за да го изпратя до вратата.

Той се раздвижи с живачна бързина, каквато не бе притежавал приживе, но го видях да помръдва и се озовах точно встрани от протегнатата му ръка.

— Не съм ти просто някое сладко маце, което ще се хване на номерцата ти!

— Забеляза ме да се движа!

— Чух те да се движиш. Ти си умрял наскоро, Уили. Вампир или не, имаш да учиш още доста!

Той се мръщеше, все още протегнал ръка към мен.

— Може и тъй да е, но нито един човек не би успял да отстъпи така бързо! — Уили се приближи към мен дотолкова, че карираното му сако ме забърсваше. Един до друг, така интимно, бяхме почти еднакви на ръст — с други думи, ниски. Очите му се намираха на едно ниво с моите. Взирах се усърдно в рамото му.

Наложи се да впрегна всичките си сили, за да не отстъпя. Но, дявол го взел, немъртъв или не, това пак си оставаше същият Уили Макой. Нямах намерение да му доставя подобна радост.

Той се обади:

— Ти не си човек — не повече от мен!

Отидох да отворя вратата. Не бях отстъпила под натиска му. Отивах да отворя. Постарах се да убедя ледената пот по гърба си, че има разлика. Студената буца в стомаха ми още не се беше разсеяла.

— Наистина вече трябва да тръгвам! Благодаря, че посети „Съживители“ ООД! — представих му най-добрата си професионална усмивка — изпразнена от смисъл, досущ като крушка, но не по-малко ослепителна.

Уили поспря на прага.

— Защо не искаш да работиш за нас? Все трябва да им кажа нещо, когато се прибера…

Не бях сигурна, но ми се стори, че долавям нотка на страх. Дали нямаше да си изпати заради провала? Колкото и глупаво да беше, съжалих го. Мътните да го вземат, може и да беше немъртъв, но стоеше и ме гледаше жално, и си беше същият Уили със смешните дрехи и треперещите ръчички.

— Кажи им — които и да са те, — че не работя за вампири!

— Твърдо правило?

Отново ми прозвуча като въпрос.

— Твърдо като камък.

За миг забелязах сянка от стария Уили в изражението му. Почти като намек за съжаление.

— Ще ми се да не го беше казвала, Анита. Тези типове не обичат да им се отказва!

— Мисля, че вече не си добре дошъл. Не ми харесва да ме заплашват!

— Не беше заплаха, Анита. Това е истината! — Той оправи вратовръзката си, погали новата игла, изправи слабичките си рамене и излезе навън.

Затворих вратата и облегнах гръб на нея. Коленете ми се подгъваха. Но нямах време да седя и да треперя. Госпожа Грундик вероятно вече беше на гробищата. Щеше да стои там с малката си черна чантичка и порастналите си синове и да ме чака да вдигна съпруга й от гроба. Съществуваше загадката на двете различни завещания. Тя можеше или да ги оспорва с години в съда и да похарчи куп пари, или да вдигне Албърт Грундик от гроба и да го попита лично.

Всичко необходимо за целта беше в колата ми, дори пилетата. Извадих сребърното разпятие от блузата си и го оставих да се люлее открито. Имам няколко пистолета и знам как да ги използвам. Държа в бюрото си 9-милиметров „Браунинг Хай-Пауър“. Тежи малко над килограм с все сребърните куршуми. Със сребро не можеш да убиеш вампир, но поне ще го обезкуражиш. Рани от този род те лекуват бавно, почти като хората. Избърсах потните си длани в полата и излязох.

Крейг, новият ни нощен секретар, тракаше с бясна скорост по клавиатурата на компютъра. Ококори се, когато минах по дебелия килим покрай него. Може би заради кръста, увиснал на дълга верижка. А може би и заради пристегнатия през гърба ми ремък на кобура и изложеното на показ оръжие. Все пак не си отвори устата. Умен човек.

Наметнах си спретнатото рипсено сако. То не прилепваше плътно върху пистолета, но все пак номерът щеше да мине. Съмнявах се, че семейство Грундик и адвокатите им ще забележат оръжието.

Бележки

[1] Alternate Historians е писателска група, по техните думи „фокусирана върху писането на продаваеми творения“; нейни членове са също и Шарън Син, Рет Макфърсън, Марк Съмнър, Томас Дренън и др. Бел. пр.

[2] Archon е традиционен конвент за научна фантастика, който се провежда в Сейнт Луис; 14-ият по ред се е състоял 22–24.06.1990 г.; през октомври 2005-та ще бъде Аркон 29 — Бел. пр.