Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (6)
Оригинално заглавие
The Killing Dance, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 61 гласа)
Корекция
andromeda (2010)
Форматиране
maskara (2010)

Превод: puh, miss_sini_ochi


1

Най-красивият труп, който някога съм виждала, седеше зад бюрото ми. Бялата риза на Жан-Клод блестеше под светлината на настолната лампа. Водопад от дантела се изсипваше отпред, надничайки от черното му кадифено сако. Стоях зад него, гърбът ми беше опрян на стената, ръцете ми бяха кръстосани върху стомаха, което позволяваше на дясната ми ръка да бъде комфортно близо до браунинга хайпауър в презраменния му кобур. Това не беше заради Жан-Клод. Притесняваше ме другият вампир.

Лампата на бюрото беше единствената светлина в стаята. Вампирът искаше другите лампи да бъдат изключени. Името му беше Сабин и стоеше до далечната стена, притискайки се в тъмнината. Беше покрил главата си с черната качулка на пелерината си. Изглеждаше като излязъл от стар филм на Винсент Прайс. Никога не бях виждала истински вампир облечен така.

Последният член на нашата щастлива малка групичка беше Доминик Дюмар. Седеше в един от столовете за клиенти. Той беше висок, тънък, но не слаб. Ръцете му бяха големи и силни, а дланите му достатъчно едри да покрият лицето ми. Беше облечен в черен костюм от три части и изглеждаше като шофьор, с изключение на диамантената игла във вратовръзката му. Брада и тънки мустачки подчертаваха твърдите кости на лицето му.

Когато той пристъпи в офиса ми почувствах силата му като лек, бърз вятър в долната част на гърба ми. Срещала съм само още двама други човека, които усещам така. Първият беше най-силната вуду — жрица, която съм срещала. Вторият беше втория по сила вуду — жрец, който съм срещала. Жената беше мъртва. Мъжът работеше за „Съживители“ ООД, точно като мен. Но Доминик Дюмар не беше тук, за да търси работа.

— Госпожице Блейк, моля седнете — каза Дюмар. — Сабин намира, че е крайно невъзпитано да седи, когато дама стои права.

Хвърлих кос поглед към Сабин.

— Ще седна, ако и той седне — казах.

Дюмар погледна към Жан-Клод. Той му дари учтива, снизходителна усмивка.

— Толкова зле ли контролираш човешкия си слуга?

Нямах нужда да поглеждам усмивката на Жан-Клод, за да знам, че е там.

— О, аз не контролирам, ma petite. Тя е моят човешки слуга, обявен пред съвета, но не отговаря пред никого.

— Трябва да си горд с това — каза Сабин. Акцентът му беше британски и говореше много надменно.

— Тя е Екзекуторката и е убила повече вампири от всеки друг човек. Тя е некромант с такава сила, че сте пропътували половината свят, за да се консултирате с нея. Тя е моят човешки слуга без никакви белези, които да я привързват към мен. Среща се с мен без омаята на вампирските ми сили. Защо да не съм горд?

Слушайки го да говори, можете да си помислите, че всичко това е било негова идея. Всъщност той правеше всичко възможно, за да ме омае, а аз — да не успее. Излизахме на срещи, защото той ме изнуди да го правим. Срещам се с него или той ще убие другото ми гадже. Жан-Клод беше организирал всичко, за да работи за него. Защо ли не бях изненадана?

— До нейната смърт ти не можеш да бележиш друг човек — каза Сабин. — Така се лишаваш от огромна сила.

— Наясно съм какво съм направил — отговори Жан-Клод.

Сабин се засмя с тежък, давещ се смях.

— Всички правим странни неща от любов.

Бих дала много да видя лицето на Жан-Клод в този момент. Всичко, което виждах беше неговата дълга черна коса, падаща върху сакото му, черно върху черно. Раменете му се бяха втвърдили, ръцете му се плъзгаха върху бележника на бюрото ми. Тогава той застана неподвижно. Тази ужасна изчакваща застиналост я можеха само старите вампири. Ако останеха достатъчно дълго в това положение, просто изчезваха, все едно не са там.

— Това ли те доведе тук днес, Сабин? Любовта? — гласът на Жан-Клод беше неутрален, празен.

Смехът на Сабин разкъса въздуха като счупено стъкло. Сякаш звукът нарани нещо дълбоко вътре в мен. Не го харесах.

— Достатъчно игрички — казах — нека да свършваме.

— Тя винаги ли е толкова нетърпелива? — попита Дюмар.

— Да — отговори Жан-Клод.

Усмивката на Дюмар беше блестяща и празна като сапунен мехур.

— Каза ли ти Жан-Клод защо искаме да се срещнем с теб?

— Той каза, че Сабин е хванал нещо като болест, опитвайки да яде студена пуйка.

Вампирът в края на стаята се разсмя отново, запращайки смеха си като оръжие през стаята.

— Студена пуйка, много добре, госпожице Блейк, много добре.

Смехът се изля върху мен като малки режещи остриета. Никога не бях усещала нещо такова само от един глас. В битка това можеше да бъде много разсейващо. Уф, и сега беше разсейващо. Усетих капка да се стича по челото ми. Повдигнах лявата си ръка да я избърша. Когато я свалих по пръстите ми имаше кръв. Извадих браунинга, отстъпих от стената и се прицелих в черната фигура в края на стаята.

— Направи го отново и ще те застрелям.

Жан-Клод се изправи бавно от стола. Силата му ме обгърна като хладен вятър, карайки ме да настръхна. Той пребледня още повече, ставайки почти прозрачен от притока на сила. Кръвта се оттече от блестящата му кожа.

Дюмар остана в стола си, но също кървеше от разрез подобен на моя. Избърса кръвта настрани все още усмихвайки се.

— Оръжието няма да е необходимо — каза той.

— Злоупотребявате с моето гостоприемство — каза Жан-Клод. Гласът му беше примесен със съскащо ехо.

— Нямам извинение за това — каза Сабин. — Но не исках да го направя. Използвам прекалено много от силата си, само за да не губя самоконтрола си.

Преместих се от стената с все още насочен пистолет. Исках да видя лицето на Жан-Клод. Трябваше да видя колко лошо е наранен. Леко заобиколих бюрото, докато успях да го видя с ъгълчето на окото си. Лицето му беше недокоснато, безупречно и сияеше като перла. Той повдигна ръката си, една тънка струйка кръв все още се стичаше по нея.

— Това не беше случайно.

— Покажи се на светлината, приятелю — каза Дюмар — Трябва да им покажеш, иначе няма да те разберат.

— Не искам да бъда видян.

— Поставяте на изпитание търпението ми — каза Жан-Клод.

— Моето също — добавих аз. Налагаше се или да застрелям Сабин или скоро да наведа оръжието надолу. Дори при насочване на оръжието с две ръце не може да се стои така твърде дълго време. Ръцете ти започват да потреперват съвсем скоро.

Сабин се плъзна към бюрото. Черният плащ се отъркваше в краката му като локва от мрак. Всички вампири са грациозни, но този беше нелеп. Осъзнах, че изобщо не е пристъпвал. Той левитираше в тъмната мантия. Силата му се стече по кожата ми като ледена вода. Ръцете ми внезапно станаха отново стабилни. Нищо не изостря така нервите ти така, както няколкостотин годишен вампир.

Сабин спря до далечния край на бюрото. Той изразходваше силите си само като се движеше, само като беше тук, сякаш също като акула, щеше да умре, ако спре да се движи.

Жан-Клод се плъзна покрай мен. Силата му танцуваше по цялото ми тяло, изправяше косъмчетата по врата ми и караше кожата ми да се изопва. Той спря почти докосвайки другия вампир.

— Какво се е случило с теб, Сабин?

Сабин стоеше на границата на светлината. Лампата трябваше да осветява качулката му, но не успяваше. Вътрешността на качулката оставаше гладка, черна и празна като пещера. Неговият глас излизаше от тази празнота. Накара ме да подскоча.

— Любовта, Жан-Клод, любовта ми причини това. Моята любима се превърна в моя съвест. Тя казваше, че е грешно да се храним с хора. Че и ние сме били хора преди. От любов към нея аз опитах да пия студена кръв, опитах животинска кръв. Но това не беше достатъчно да ме поддържа.

Втренчих се в тази тъмнина. Продължих да се прицелвам с пистолета, но започвах да се чувствам глупаво. Сабин не изглеждаше притеснен от него, което беше изнервящо. Може би не му пукаше. Това също беше изнервящо.

— Тя те е уговорила да станеш вегетарианец. Супер — казах аз — Ти изглежда си достатъчно силен и така.

Той се засмя и заедно със смеха му, сенките в качулката му бавно се раздвижиха, като повдигаща се завеса. Той ги събра обратно с едно бързо движение.

Не се разпищях, но ахнах и отстъпих крачка назад. Не можах да се овладея. Щом осъзнах какво съм направила, спрях и се принудих да направя обратно тази крачка, срещайки очите му. Никакво отстъпване.

Косата му беше гъста, права и златиста, падаща като блестяща завеса на раменете му. Но кожата му… кожата по половината му лице беше изгнила. Там изглеждаше като късна форма на проказа, дори по-лошо. Плътта беше гноясала, гангренясала и смърдеше до небесата. Другата половина от лицето му беше все още красиво. Такъв тип лице, с каквото средновековните художници са изобразявали херувимите, златисто и перфектно. Едното кристално синьо око се клатушкаше в своята кръгла орбита, сякаш всеки момент щеше да се разлее по бузата му. Другото беше спокойно и наблюдаваше лицето ми.

— Можеш да прибереш пистолета, ma petite. Било е инцидент в крайна сметка — каза Жан-Клод.

Наведох Браунинга, но не го прибрах. Струваше ми много усилия, да проговоря спокойно.

— Това ти се е случило, защото си спрял да се храниш с човешка кръв?

— Така смятаме — отговори Дюмар.

Вниманието ми се разкъсваше между опустошеното лице на Сабин и поглеждането назад към Доминик.

— Смятате, че мога да му помогна да се излекува от това? — не можех да скрия недоверието в гласа си.

— Чухме за вашата слава в Европа.

Повдигнах веждите си.

— Няма нужда да скромничите, госпожице Блейк. Измежду тези от нас, които се интересуват от подобни неща, вие сте си спечелили определена известност.

Известност, не репутация. Хъм.

— Прибери пистолета, ma petite. Сабин вече направи — как да го нарека — показно на уменията си за тази вечер. Така ли е, Сабин?

— Страхувам се, че да. Всичко изглежда толкова зле сега.

Прибрах пистолета в кобура и разтърсих главата си.

— Честно, нямам ни най-малка идея как мога да ти помогна.

— Ако знаеш как, би ли ми помогнала? — попита Сабин.

Погледнах го и кимнах.

— Да.

— Дори въпреки факта, че аз съм вампир, а ти си екзекутор на вампири?

— Направил ли си нещо в тази страна, заради което да бъдеш екзекутиран?

Сабин се засмя. Гниещата част от кожата му се изопна, а сухожилията се опънаха с влажно изплющяване. Исках да погледна настрани.

— Все още не, госпожице Блейк, все още не — лицето му се промени бързо, смехът рязко изчезна. — Научил си се да не показваш емоциите си, Жан-Клод, но аз мога да видя ужаса в очите ти.

Кожата на Жан-Клод беше възстановила своето млечно съвършенство. Лицето му все още беше очарователно и перфектно, но най-после спря да блещука. Среднощно сините му очи сега бяха просто очи. Все още беше красив, но сега беше почти човешка красота.

— Не си ли струва малко ужас?

Сабин се усмихна и на мен ми се прииска да не го беше правил. Мускулите на гниещата му страна не работеха и устата му се изви уродливо. Погледнах настрани, после се принудих да върна погледа си обратно. Щом той беше хванат в това лице, значи аз можех да го гледам.

— Значи ще ми помогнете?

— Аз бих ти помогнал, ако можех, но Анита е тази, която трябва да попиташ. Тя трябва сама да реши.

— Е, госпожице Блейк?

— Не знам как да ти помогна — отговорих.

— Разбирате ли при какви ужасни условия живея, госпожице Блейк? Успяхте ли да схванете истинския ужас на ситуацията ми?

— Предполагам, че гниенето няма да те убие, но то прогресира, така ли е?

— О, да, то се разпространява, като вирус предполагам.

— Бих искала да ти помогна, Сабин, но какво мога аз, което да не го може Дюмар? Той е некромант, може би толкова силен, колкото съм и аз, а може би и повече. Защо се нуждаете от мен?

— Съзнавам, госпожице Блейк, че не знаете нищо за подобни проблеми — каза Дюмар. — Доколкото успях да открия, той е единственият вампир, постигнат от такава съдба, но си мислех, че ако намерим друг некромант, толкова силен, колкото съм и аз — усмихна се той сдържано — или почти толкова силен, колкото съм и аз, може би заедно ще успеем да направим една магия, за да му помогнем.

— Магия? — хвърлих кос поглед към Жан-Клод.

Той направи това чудесно френско повдигане на раменете, което можеше да означава всичко и нищо.

— Знам малко за некромантията, ma petite. Ти по-добре би трябвало да знаеш дали е възможно да направиш магия.

— Не само способностите ти на некромант ни доведоха при теб — каза Дюмар. — Освен това си била фокус с поне двама различни съживители, мисля, че тази е американската дума, за това, което правиш.

Поклатих глава.

— Думата е вярна, но от къде разбрахте, че съм служила като фокус?

— Стига, госпожице Блейк, способността да обединяваш чужда съживителска сила със своята и така да увеличаваш и двете е рядък талант.

— Вие можете ли да служите като фокус? — го попитах.

Той се опита да изгледа скромен, но всъщност изглеждаше горд от себе си.

— Трябва да призная, че да, мога да служа като фокус. Мисля, че заедно ще можем да го доведем до край.

— Можем да вдигнем дяволски много зомбита, но това няма да ни помогне да излекуваме Сабин.

— Това е вярно — Дюмар се наведе напред в стола си. Неговото слабо, красиво лице беше зачервено, нетърпеливо, истински месия търсещ ученик.

Аз не бях готова да го последвам.

— Предлагам ти да те обучавам в истинското некромантство, не в това смешно вуду, с което се занимаваш.

Жан-Клод издаде слаб звук, нещо средно между смях и покашляне.

Погледнах развеселеното лице на Жан-Клод, но отговорих:

— Справям се достатъчно добре с това смешно вуду.

— Нямах намерение да ви обидя, госпожице Блейк. Скоро ще се нуждаете от подобен учител. Ако не съм аз, ще трябва да намерите някой друг.

— Нямам представа за какво говорите.

— За контрол, госпожице Блейк. Суровата сила, без значение колко е впечатляваща, не е същата като силата, използвана предпазливо и с добър контрол.

Поклатих глава.

— Ще ви помогна, ако мога, господин Дюмар. Ще участвам в създаването на магията, след като първо я провери местна вещица, която познавам.

— Страхувате се, че ще се опитам да открадна силите ви?

Усмихнах се.

— Не, освен да ме убиете, най-доброто, което можете да направите е да ги вземете назаем.

— Доста сте проницателна за годините си, госпожице Блейк.

— Вие не сте много по-възрастен от мен — казах. Нещо пресече лицето му, по него блесна колебание и аз разбрах.

— Вие сте неговият човешки слуга, нали?

Доминик се усмихна, разпервайки ръцете си.

— Oui.

Аз въздъхнах.

— Мисля, че казахте, че няма да опитвате да скриете нищо от мен.

— Работата на човешкия слуга е да бъде дневните очи и уши на своя господар. Няма как да го правя, ако убийците на вампири могат да познаят какво съм.

— Аз познах какво си.

— Но в друга ситуация, без Сабин до мен, щяхте ли да успеете?

Помислих върху това за момент.

— Може би — поклатих глава. — Не знам.

— Благодаря ви за честността, госпожице Блейк.

Сабин каза:

— Сигурен съм, че времето ни изтече. Жан-Клод каза, че имате неотложен ангажимент, госпожице Блейк. Много по-важен от моя малък проблем.

В това последното имаше леко ухапване.

— Ma petite, има среща с другия си обожател.

Сабин погледна втренчено Жан-Клод.

— Значи ти наистина си й позволил да се среща с друг. Мислех, че това в крайна сметка ще се окаже слух.

— Много малко от това, което си чул за ma petite е слух. Вярвай на всичко, което си чул.

Сабин се подсмихна, закашля се, борейки се да задържи смеха да не се разлее от съсипаната му уста.

— Ако вярвах на всичко, което съм чул, трябваше да дойда с армия.

— Ти дойде с един слуга, защото аз ти позволих само един слуга — каза Жан-Клод.

Сабин се усмихна.

— Твърде вярно. Ела, Доминик, нека не отнемаме повече от ценното време на госпожица Блейк.

Доминик стоеше послушно, надвиснал над нас. Сабин беше висок колкото мен. Разбира се не можех да съм сигурна, че краката му са още там. Може би преди е бил по-висок.

— Не те харесвам, Сабин, но никога не бих те оставила, ако имаше възможност да ти помогна още сега. Плановете ми за тази вечер са важни, но ако мислех, че можем да те излекуваме незабавно, бих ги отложила.

Вампирът ме погледна. Неговите сини, сини очи бяха втренчени в мен като чиста океанска вода. В тях нямаше придърпване. Или се държеше прилично, или както повечето вампири напоследък, не можеше да ме управлява с очите си.

— Благодаря ви, госпожице Блейк. Вярвам, че сте искрена.

Той протегна облечената си в ръкавица ръка от широката пелерина. Поколебах се, после я приех. Ръката му се стегна съвсем малко и той изглеждаше готов да си я изтегли назад. Мобилизирах се да разтърся ръката му, да се усмихна, да я пусна, и да не избърша длан в полата си.

Доминик разтърси ръката ми сериозно. Неговата беше студена и суха.

— Благодаря за отделеното ни време, госпожице Блейк. Ще се свържа с вас утре, за да обсъдим подробностите.

— Ще чакам обаждането ви, господин Дюмар.

— Наричайте ме Доминик, моля.

Кимнах.

— Доминик. Ще го обсъдим, но мразя да взимам парите ви, когато не съм сигурна, че ще мога да ви помогна.

— Мога ли да ти казвам Анита? — попита той.

Поколебах се и свих рамене.

— Защо не.

— Не се притеснявай за парите — каза Сабин — Имам достатъчно, колкото и да ми струва всичко това.

— Жената, която обичаш как прие промяната във външния ти вид? — попита Жан-Клод.

Сабин го погледна. Не беше приятелски поглед.

— Намира го за отблъскващ, както и аз. Тя чувства огромна вина. Не ме напусна, но също така и не остана с мен.

— Ти си живял почти седемстотин години — казах. — Защо оплеска всичко заради една жена?

Сабин се обърна към мен, линия от тъмна течност пълзеше по лицето му като черна сълза.

— Питате ме дали си струва ли, госпожице Блейк?

Аз преглътнах и поклатих глава.

— Това не е моя работа. Съжалявам, че попитах.

Той притегли качулката над лицето си. Обърна се обратно към мен, тъмен, петно от тъмнина, там, където трябваше да е лицето му.

— Тя щеше да ме напусне, госпожице Блейк. Мислех, че трябва да пожертвам всичко, за да я задържа до мен, в леглото си. Сгреших — той обърна тази тъмнина към Жан-Клод. — Ще се видим утре вечер, Жан-Клод.

— Очаквам го с нетърпение.

Нито един от двамата не предложи да стиснат ръце. Сабин се плъзна към вратата, робата се влачеше след него, празна. Зачудих се колко от долната част на тялото му е останала и реших, че не искам да знам.

Доминик разтърси ръката ми отново.

— Благодаря ти, Анита. Ти ни даде надежда — той задържа ръката ми и се втренчи в лицето ми, сякаш можеше да прочете нещо там. — И помисли за предложението ми да те обучавам. Прекалено малко от нас са истински некроманти.

Издърпах ръката си от неговата.

— Ще помисля. Сега наистина трябва да тръгвам.

Той се усмихна, задържа вратата за Сабин и те си отидоха. Жан-Клод и аз постояхме за момент тихо. Аз проговорих първа.

— Можеш ли да им се довериш?

Жан-Клод седна на ръба на бюрото ми и се усмихна.

— Естествено, че не.

— Тогава защо се съгласи да дойдат?

— Съветът нареди нито един вампир — господар в Съединените Щати да не дава поводи за разправии, докато този мръсен закон, обикалящ из Вашингтон, не бъде спрян. Една война на немъртвите и анти — вампирското лоби ще може да прокара закона и отново да ни извади извън закона.

Разтърсих глава.

— Не мисля, че законът на Брюстър ще може да се развие като снежна топка. Вампирите са легални в Съединените Щати. Независимо от личното ми мнение, не мисля, че това ще се промени.

— Как можеш да си толкова сигурна?

— Не можеш да обявиш група хора за живи и имащи всички права, а после да си промениш мнението и кажеш, че трябва да бъдат убивани веднага, където и да ги срещнеш. ACLU[1] ще имат успешен ден.

Той се усмихна.

— Може би. Въпреки всичко, Съветът обяви временно примирие между всички ни, докато законът не бъде отхвърлен по един или друг начин.

— Така че ти трябва да пуснеш Сабин в твоята територия и ако той постъпи зле, Съветът ще го залови и убие.

Жан-Клод кимна.

— Но ти пак ще си мъртъв — казах.

Той разпери ръцете си, грациозни и празни.

— Нищо не е съвършено.

Засмях се.

— Предполагам, че не.

— Ти не закъсняваш ли за срещата си с мосю Зееман?

— Ти си твърде цивилизован този път — казах аз.

— Утре вечер ще бъдеш с мен, ma petite. Няма да е… спортсменско, да завиждам на Ричард за неговата нощ.

— Обикновено не си спортсмен.

— Е, ma petite, това не беше честно. Ричард не е мъртъв, нали?

— Само, защото знаеш, че ако го убиеш, аз ще убия теб — вдигнах ръка, преди да е успял да го каже. — Аз ще се опитам да те убия и ти ще се опиташ да ме убиеш и така нататък.

Това беше стар довод.

— Значи Ричард е жив, ти се срещаш и с двама ни и аз трябва да съм търпелив. По-търпелив, отколкото съм бил някога с някого.

Познавах лицето му. То беше едно от тези, които са повече прелестни, отколкото красиви, но въпреки това мъжествени; не можеш да го сбъркаш с женско, дори и с дълга коса. Всъщност имаше нещо ужасно мъжествено в Жан-Клод, без значение колко дантела носи върху себе си.

Той можеше целият да е мой: къдрици, връзчици и зъби. Просто не бях сигурна, че го искам.

— Трябва да тръгвам — му казах.

Той се отблъсна от бюрото ми. Изведнъж стоеше достатъчно близо да го докосна.

— Тогава тръгвай, ma petite.

Можех да почувствам тялото му на сантиметри от моето, като блещукаща енергия. Трябваше да преглътна, преди да проговоря.

— Това е моят офис. Трябва да си тръгваш.

Той докосна ръката ми леко, само с върха на пръстите си.

— Наслаждавай се на вечерта си, ma petite.

Пръстите му обгърнаха ръцете ми, малко под раменете. Той не се наклони към мен, нито ме привлече към себе си през тези последни няколко сантиметра. Просто държеше ръцете ми и ме гледаше втренчено.

Срещнах погледа на неговите тъмно, тъмно сини очи. Имаше време допреди не много отдавна, когато нямаше да мога да срещна погледа му, без да пропадна в него и да бъда изгубена. Сега можех да погледна в очите му, но по някакъв начин отново бях изгубена. Застанах на пръсти, повдигайки лицето си към неговото.

— Трябваше да те убия още преди много време.

— Имаше своите възможности, ma petite. Ти сама продължаваш да ме пазиш.

— Моя грешка — казах.

Той се засмя и звукът се плъзна по кожата ми като козина по голата ми кожа. Потреперих в ръцете му.

— Спри това — помолих го.

Той ме целуна леко, само с върха на устните си, така че не почувствах зъбите му.

— Ще ти липсвам, ако ме няма, ma petite. Признай го.

Отдръпнах се от него. Дланите му се плъзнаха по ръцете ми, задържаха се върху моите, докато не изтеглих пръстите си от неговите.

— Трябва да вървя.

— Вече го каза.

— Просто излез оттук, Жан-Клод. Стига игрички.

Лицето му мигновено стана сериозно, сякаш го изтри с ръка.

— Никакви игрички повече, ma petite. Върви при другия си любовник — беше негов ред да вдигне ръка и да каже. — Знам, че не сте наистина любовници. Знам, че се съпротивляваш и на двама ни. Честност, ma petite. — Искра от някакво чувство, може би гняв, премина през лицето му и изчезна като вълничка в дълбока вода. — Утре вечер ти ще си с мен и ще е ред на Ричард да си седи в къщи и да се чуди — той поклати глава. — Дори за теб не бих направил това, което е направил Сабин. Дори за твоята любов има неща, които няма да направя — той ненадейно ме погледна ожесточено, гняв припламна в очите му, през лицето му. — Но това, което правя е достатъчно.

— Не бъди толкова самодоволен — казах. — Ако ти не проявяваш интерес, Ричард и аз ще се сгодим още по-скоро, може би още сега.

— И какво? Ще живееш в къщичка с бяла оградка, с две непослушни деца? Мисля, че лъжеш себе си повече, отколкото мен, Анита.

Винаги беше лош знак, когато започнеше да използва името ми.

— Това пък какво трябва да означава?

— Това означава, ma petite, че вероятността да изпиташ вътрешно блаженство в уютна домашна обстановка, не е по-голяма, отколкото аз да го направя. — След тези думи той се плъзна към вратата и излезе. Затвори тихо, но решително вратата след себе си.

Вътрешно блаженство? Кой аз? Моят живот е кръстоска между свръхестествена сапунена опера и приключенски екшън филм. Нещо като As the Casket Turns среща Rambo. Оградката от бели колчета не ми съответстваше. Жан-Клод беше прав за това.

Имах цял почивен уикенд. Беше ми за пръв път през месеца. Бях чакала нетърпеливо тази вечер цяла седмица. Но всъщност, не почти перфектното лице на Жан-Клод беше това, което ме преследваше. Продължавах да си спомням лицето на Сабин. Вечен живот, вечна болка, вечна грозота. Приятна алтернатива.

Бележки

[1] Amerikan civil liberties union — американски съюз за граждански права — работят за защита и запазване на индивидуалните права и свободи, които Конституцията и законите на Съединените щати гарантират на всички граждани. — Б.пр.