П. С. Каст, Кристин Каст
Избрана (16)

Шестнадесета глава

Веднага разбрах, че Хийт се е върнал, защото прекъсна съня ми. Сънувах, че лежа на слънцето на голям плувен дюшек с формата на сърце в средата на езеро, направено от спрайт (кой знае защо?), когато внезапно всичко изчезна и познатият глас на Хийт прониза черепа ми.

— Зоуи!

Отворих очи. Нала се беше втренчила в мен с намръщените си зелени котешки очи.

— Нала? Чу ли нещо?

Котката измяука, стана, направи няколко кръгчета из стаята, просна се на пода и отново заспа.

— Изобщо не ми помагаш упрекнах я аз, но тя не ми обърна внимание.

Погледнах часовника и изпъшках. Беше седем вечерта. Боже, бях спала осем часа, но клепачите ми пак пареха. Какво трябваше да направя тази нощ?

После се сетих за професор Нолън, за разговора с майка ми и стомахът ми се сви.

Дали да споделя с някого подозренията си? Както Лорън загатна, Църквата на вярващите е замесена в убийството заради ужасяващото послание, което бяха оставили. Трябваше ли да споменавам нещо за факта, че нямаше да се изненадам, ако скапанякът има пръст в това зловещо деяние?

Мама даде ясно да се разбере, че той е бил вкъщи цялата нощ и сутринта. Поне така каза. Излъга ли?

През тялото ми премина тръпка. Разбира се, възможно беше да лъже. Тя би направила всичко за онзи отвратителен тип и вече го бе доказала, като ми беше обърнала гръб. Но ако лъжеше и аз я издадях, тогава щях да бъда отговорна за онова, което щеше да й се случи. Мразех Джон Хефър, но мразех ли го достатъчно, за да стана причина мама да загази заедно е него?

Идваше ми да повърна.

— Ако скапанякът е свързан с убийството, полицията ще разбере. И щом това стане, вината няма да е моя. — Изрекох думите на глас, който да ми подейства успокояващо. — Ще чакам и ще видя какво ще стане. — Не можех да я предам. Тя беше непоносима, но все пак беше моя майка и все още си спомнях времето, когато ме обичаше.

Нямаше да правя нищо, освен да се опитам да избия от главата си мислите за мама и скапаняка.

Докато продължавах да се убеждавам, че съм взела правилното решение, си спомних какво друго предстоеше тази нощ. Ритуалът на пълнолунието на „Дъщерите на мрака“. Сърцето ми се сви. Обикновено се вълнувах и бях малко нервна, а тази вечер бях само напрегната. Отгоре на всичко включването на Афродита в кръга нямаше да се хареса на останалите. Все едно. Приятелите ми трябваше да се примирят. Въздъхнах. Животът ми сериозно се объркваше. Освен това вероятно страдах от депресия. Депресираните хора не спяха ли много? Затворих парещите си очи, предавайки се на диагнозата, която сама си поставих, и се унасях в сън, когато в главата ми се разнесе вик: „Зоуи, мила!“ и будилникът започна да дрънчи. Будилник? Беше почивен ден. Не бях нагласила будилника. Мобилният ми телефон мелодично иззвъня с онзи звук, който издава, когато получа съобщение. Отворих го сънена и вместо едно видях четири съобщения.

„Зи! Върнах се!“ „Зи, трябва да те видя.“ „Още те обичам, Зи.“ „Зи? Обади ми се.“

— Хийт. — Въздъхнах и отново се отпуснах в леглото. — По дяволите! Нещата се влошават. Какво щях да правя с него?

Той и аз бяхме Обвързани от преди повече от месец. Бандата на неживите хлапета нападна Хийт и едва не го уби. Аз изиграх ролята на тежката артилерия и го спасих, но преди да се измъкнем, се появи Неферет и изтри спомените ни. Благодарение на дарбата на Никс възвърнах спомените си, но нямах представа дали Хийт си спомня нещо.

Е, очевидно си спомняше, че сме Обвързани. Или че все още сме гаджета, макар че всъщност вече не бяхме. Отново въздъхнах. Какви чувства изпитвах към него? Хийт ми беше гадже от времето, откакто аз бях в трети клас, а той в четвърти. Бяхме започнали да се срещаме по-често, но Хийт реши да има сериозна и съдържателна връзка с бирата „Будвайзер“. Не исках да се пропива толкова млад, затова го зарязах, макар че той, изглежда, не го разбираше. Дори фактът, че бях белязана и се преместих в „Дома на нощта“, не го накара да проумее, че сме скъсали.

Вярно, пих от кръвта му и се натисках с него и това вероятно не му бе помогнало да осъзнае, че би трябвало да сме разделени.

Боже, превръщах се в развратница.

За хиляден път изпитах желание да има с кого да поговоря за проблемите ми с момчетата. Всъщност, ако броях и Лорън, трябваше да ги нарека проблеми с мъжете. Потърках чело и се опитах да пригладя косите си.

Е, добре, налагаше се да взема решение и да се стегна.

1. Харесвах Хийт и може би го обичах. Жаждата ми за кръв към него беше неудържима и страстна, въпреки че не трябваше да пия от нея. Исках ли да скъсам с него? Не. А трябваше ли да скъсам? Определено да.

2. Харесвах Ерик. Много. Той беше умен, забавен и изключително добър. И най-симпатичният и обичан новак в училището. И, както неведнъж ми е напомнял, двамата имахме много общи неща. Исках ли да скъсам с него? Не. А трябваше ли да скъсам? Ако продължавах да го мамя с момче номер едно и мъж номер три — да.

3. Харесвах Лорън. Той обитаваше съвсем различна вселена от Ерик и Хийт. Лорън беше мъж, възрастен вампир, с всичката сила, власт, богатство и положение, които съпътстваха това. Той знаеше неща, за които аз едва започвах да се досещам. Лорън ме караше да се чувствам като никога досега и като истинска жена. Исках ли да скъсам с него? Не. А трябваше ли да скъсам? Да, и още как!

Беше очевидно какво трябва да направя — да скъсам с Хийт (този път наистина), да продължа да се срещам с Ерик и (ако имам капка мозък в главата си) никога да не оставам насаме с Лорън Блейк. Заради тези неща и всички други глупости, които се случваха в живота ми неживата ми най-добра приятелка, разправиите с Афродита, която никой от приятелите ми не понасяше, и потресаващото убийство на професор Нолън, нямах нито време, нито енергия за драматизма на срещите с гаджета.

Да не споменавам, че не съм свикнала да бъда развратница. Чувството не ми харесваше особено много. (Въпреки че начинът на живот включва и красиви бижута.)

Ето защо взех решение, което изискваше мигновено пристъпване към действие. Отворих телефона си и изпратих съобщение на Хийт.

Трябва да поговорим

Отговорът му беше светкавичен. Представих си симпатичната му усмивка.

Да! Днес?

Прехапах устни и се замислих. Преди да реша, дръпнах плътната завеса и надникнах през прозореца. Денят беше облачен и студен. Хубаво. Това означаваше, че има по-малка вероятност навън да се мотаят хора, особено след като вече се смрачаваше. Тъкмо преценявах къде да се срещнем, когато телефонът ми отново иззвъня.

Мога да дойда при теб!

„Не!“ — бързо написах аз.

Последното, което ми трябваше, беше готиният, нищо неподозирани и Обвързан Хийт да се появи в „Дома на нощта“. Но къде да се срещнем? Вероятно нямаше да бъде лесно да се измъкна, след като беше убит преподавател. Телефонът ми пак иззвъня. Въздъхнах.

Къде?

По дяволите. Къде? И тогава се сетих за едно идеално място. Усмихнах се и отговорих на въпроса на Хийт.

„Старбъкс“ в 1 часа!

Сега трябваше да измисля как да скъсам с Хийт. Или поне да намеря начин да го държа на разстояние, докато Обвързването между нас избледнее. Със сигурност щеше да избледнее.

Със замъглено съзнание отидох в банята и измих лицето си със студена вода, за да се разсъня. Никак не ми се искаше да отговарям на порой от въпроси там, където отивах, но пъхнах в чантата си пудрата, която новаците са задължени да си слагат, когато напускат територията на училището, за да се смесят с местното население (все едно бяхме учени, които извършват полеви изследвания и се опитват да се слеят с извънземни). Предполагам, че всъщност не беше нужно да поглеждам през прозореца, за да видя какво е времето. Дългите ми черни коси днес се бяха накъдрили, а това означаваше дъжд и висока влажност. Нарочно избрах непривлекателни дрехи — черна тениска, тъпия ми пуловер с надпис „Нашествието на боргите 4D“ и най-удобните ми дънки. Напомних си да се отбия в кухнята, отворих вратата и видях Афродита, която стоеше на прага, вдигнала ръка да почука.

— Здравей.

— Здравей. — Тя огледа крадешком безлюдния коридор.

— Влез. Отстъпих встрани и затворих вратата след нас. — Само че бързам. Имам среща в града.

Дошла съм отчасти и заради това. Не пускат никого да излиза.

— Кой?

— Вампирите и техните воини.

— Пристигнаха ли вече воините?

Афродита кимна.

— Група от Синовете на Еребус. Много са готини, но определено ще бъдат пречка за нас.

И тогава разбрах за какво говори тя.

— По дяволите! Ами Стиви Рей?

— Утре тя няма да има кръв, ако вече не я е изпила. Гълташе я като невидяла. — Афродита изкриви устни.

— Ще й се обадя и ще й кажа да пести кръвта, но скоро трябва да й занесем още. По дяволите! — повторих аз. Не мога да отменя срещата си.

— Хийт се е върнал, а?

Намръщих се.

— Може би.

— Моля те. Всичко е изписано на лицето ти. — Афродита повдигна едната от перфектно оскубаните си вежди. — Но Ерик не знае за срещата.

Не бях забравила, че Афродита е бивше гадже на Ерик и колкото и приятелски да се държеше, би се възползвала от възможността отново да се лепне за него. Повдигнах рамене равнодушно.

— Ерик ще разбере веднага щом се върна. Смятам да скъсам с Хийт. Пък и това не е твоя работа.

— Чувала съм, че скъсването с Обвързан е почти невъзможно.

— Между Обвързан и възрастен вампир. С новаците е различно — възразих аз. Поне се надявах, че е така. — И освен това пак не е твоя работа.

— Добре. Няма проблем. Щом не е моя работа, че трябва да излезеш от училището, тогава няма причина да ги казвам как да се измъкнеш оттук.

— Афродита, нямам време за игрички.

— Хубаво.

Тя се обърна, но аз застанах пред нея.

— Държиш се като кучка. Отново.

— А ти едва не изруга. Отново.

Скръстих ръце на гърдите си и тропнах с крак.

Афродита завъртя очи.

— Е, добре, все едно. Може да се измъкнеш, ако отидеш в онази част на двора до конюшните, край малкото пасище. В края има горичка и дърво, разцепено от мълния преди две години. Лесно ще се покатериш, а скачането от зида не е кой знае колко сложно.

— А как ще се върна? И от другата страна ли има дърво?

Тя ме погледна злобно.

— Няма, но някой случайно е оставил въже, завързано за клона за по-удобно. Няма да е трудно да се покатериш на оградата, но ще бъде ад за маникюра ти.

— Ясно. Сега трябва да измисля как да взема кръв от кухнята. — Говорех по-скоро на себе си, отколкото на Афродита. — Имам достатъчно време да се срещна с Хийт, да изтичам да видя как е Стиви Рей и да се върна за ритуала.

— Нямаш толкова много време. Неферет организира свой Ритуал на пълнолунието и иска всички да присъстват.

— Проклятие! Мислех, че този месец Неферет няма да прави ритуал на цялото училище заради зимната ваканция.

— Зимната ваканция е официално прекъсната. На всички вампири и новаци е заповядано незабавно да се върнат в училището. И проклятие не е най-точната дума.

Не обърнах внимание на забележката й, че не псувам, а само ругая.

— Ваканцията е прекъсната заради случилото се с професор Нолън?

Афродита кимна:

— Беше ужасяващо, нали?

— Да.

— Защо не повърна?

Повдигнах смутено рамене.

— Мисля, че бях твърде уплашена, за да повърна.

— Иска ми се и аз да не бях повърнала.

Погледнах часовника си. Наближаваше осем. Трябваше да побързам да се измъкна и да се върна навреме.

— Трябва да тръгвам.

Прилоша ми, докато се мъчех да измисля как да открадна кръв от кухнята, където вероятно беше оживено.

Вземи. — Афродита ми даде платнената чанта, която носеше на рамото си. — Занеси я на Стиви Рей.

Чантата беше пълна с пликчета кръв. Примигах от изненада.

— Как ги взе?

— Не можах да заспя и се досетих, че вампирите ще повикат многобройни подкрепления след убийството на професор Нолън и кухнята отново ще се напълни. Реших да отида да прибера запасите от кръв, защото след това няма да можем да се доберем до тях. Държах я в малкия хладилник в стаята ми.

— Имаш малък хладилник? — учудих се аз. Проклятие. И аз бих искала да имам.

Тя се усмихна подигравателно.

— Това е една от привилегиите да си в горните курсове.

— Благодаря. Много мило от твоя страна да вземеш кръв за Стиви Рей.

Подигравателната й усмивка стана по-широка.

— Виж, не се правя на добра. Не искам на Стиви Рей да й избие пяна на устата и да изяде прислужницата на родителите ми. Както казва майка ми, трудно се намират зависими нелегални емигранти.

— Ти имаш добро сърце. Афродита.

— Не говори за това. — Тя мина покрай мен, открехна вратата и надникна в коридора, за да се увери, че там няма никого, а после се обърна и ме погледна. — Сериозно. Не говори за това.

— Ще се видим на ритуала на Дъщерите на мрака. Не забравяй да дойдеш.

— За съжаление не съм забравила. И за още по-голямо съжаление, ще бъда там.

Афродита бързо излезе от стаята ми и изчезна в коридора.

— Проблеми — измърморих аз и се отправих към срещуположния край на коридора. — Това момиче има големи проблеми.