П. С. Каст, Кристин Каст
Избрана (1)

Първа глава

— Да, имам скапан рожден ден — уведомих котката си Нала. (Откровено казано, тя не е толкова моя котка, а по-скоро аз съм неин човек. Знаете какви са котките. Те нямат стопани, а персонал — факт, на който се опитвам да не обръщам внимание.)

Както и да е, продължих да говоря на котката си, сякаш тя разбираше всяка моя дума. Естествено, че не е така.

— Вече седемнайсет години скапаните ми рождени дни са точно на двайсет и четвърти декември. Но вече свикнах. Не е кой знае какво. — Съзнавах, че произнасям думите само за да убедя себе си. Нала измяука с котешкия си глас, който наподобяваше недоволно мърморене на стара дама. Седна и започна да се ближе, ясно показвайки, че говоря глупости. — Виж какво — продължих аз и довърших очертаването на очната си линия. (Сложих си малко туш, защото иначе щях да заприличам на страшна миеща мечка и да уплаша някого.) — Ще получа куп добронамерени подаръци, които всъщност не са за рожден ден, а неща за Коледа, защото хората винаги смесват рождения ми ден с Коледа. — Видях в огледалото големите зелени очи на Нала. — Но ще се усмихваме и ще се преструваме, че харесваме тъпите подаръци, иначе хората няма успешно да смесват рождения ми ден с Коледа.

Нала кихна.

— И аз мисля същото, но ще си траем и ще бъдем учтиви. Защото отворя ли си устата, пак ще получавам скапани подаръци, но всички ще ми се сърдят и положението ще стане неловко.

Нала не изглеждаше убедена, затова се съсредоточих върху отражението си в огледалото. За секунда ми се стори, че съм си сложила повечко очна линия, но се вгледах внимателно и осъзнах, че очите ми не изглеждат огромни и черни от нещо толкова обикновено като очна линия. Макар че изминаха два месеца, откакто бях белязана, сапфирената татуировка на полумесец между очите ми и сложният мотив от преплетени, подобни на дантела, татуировки от двете страни на лицето ми все още ме изненадваха. Проследих с връхчето на пръста си едната синя като скъпоценен камък спирална линия и несъзнателно смъкнах широкото поло на черния си пуловер, и оголих лявото си рамо. Тръснах глава, отметнах назад дългите си черни коси и разкрих необикновения филигран от татуировки, които започваха от врата ми, продължаваха към рамото и надолу от двете страни на гърба и стигаха до кръста ми. Както винаги, видът на татуировките ме зареди с трепетно вълнение смесица от почуда и страх.

— Няма друга като теб — прошепнах аз на отражението си, прокашлях се и продължих с превзето наперен глас: — Няма нищо лошо в това да бъдеш различен. Но както и да е… — въздъхнах.

Взех плика, който бях оставила на бюрото си. Над искрящия обратен адрес със златисти релефни букви беше написано: СЕМЕЙСТВО ХЕФЪР.

— Като говорим за потискащи неща…

Нала отново кихна.

— Имаш право. По-добре да приключваме. — Отворих плика и извадих картичката. По дяволите! По-лошо е, отколкото си мислех. На картичката беше изобразен грамаден дървен кръст. В средата с окървавен гвоздей беше забит старовремски пергамент, на който (естествено с кръв) бяха написани думите: „Той Е причината за днешния ден“, а вътре с червени букви беше напечатано: ВЕСЕЛА КОЛЕДА. Отдолу с почерка на мама пишеше: „Дано си спомниш за семейството си в това благословено време на годината. Честит рожден ден. С обич, мама и татко.“ — Типично — измърморих. Стомахът ме заболя. — И той не ми е татко! — Скъсах картичката на две, хвърлих я в кошчето за отпадъци и се втренчих в двата къса. — Родителите ми или не ми обръщат внимание, или ме обиждат. Предпочитам да не ми обръщат внимание.

Похлопването на вратата ме накара да подскоча.

— Зоуи, всички питат за теб — разнесе се през вратата гласът на Деймиън.

— Почакай. Почти съм готова — извиках, стегнах се, отново погледнах отражението си и реших да оставя рамото си разголено. — Белезите ми са уникални. Тъкмо ще предложа на простолюдието интересно зрелище — измънках и отново въздъхнах.

Обикновено не съм толкова сприхава. Но скапаният ми рожден ден и скапаните ми родители…

Не, не можех да продължавам да се самозалъгвам.

— Иска ми се Стиви Рей да е тук — промълвих.

Именно това ме караше да страня от приятелите си (и гаджетата — двама на брой) от един месец и да олицетворявам голям, начумерен и отвратителен дъждовен облак. Липсваше ми най-добрата приятелка и бивша съквартирантка, която всички видяха как умира преди месец. Аз обаче знаех, че се е превърнала в неживо гадно нощно същество, колкото и мелодраматично (като в глупав нискобюджетен филм) да звучеше това. В момента Стиви Рей трябваше да се суети с организирането на скапания ми рожден ден, а не да се спотайва в старите тунели под Тулса и да заговорничи с други противни неживи и смърдящи същества.

— Зи? Добре ли си? — чу се отново гласът на Деймиън и прекъсна досадните ми разсъждения.

Взех оплакващата се Нала и забързах към вратата, където едва не прегазих разтревожения Деймиън.

— Извинявай… — смотолевих.

Той тръгна до мен и взе да ме поглежда изкосо.

— Не познавам друг човек като теб, който да не се вълнува, че има рожден ден — отбеляза Деймиън.

Пуснах на земята гърчещата се Нала, повдигнах рамене и се опитах да се усмихна безразлично.

— Само се упражнявам за времето, когато ще бъда стара, да речем на трийсет, и ще трябва да лъжа на колко години съм.

Деймиън спря и се обърна към мен.

— Добре-е-е — провлече думата той. — Всички знаем, че трийсетгодишните вампири изглеждат двайсетина годишни и определено са секси. Дори сто и трийсет годишните вампири все още изглеждат на двайсет и определено са секси. Ето защо е безсмислено да лъжеш за възрастта си. Какво всъщност ти става?

Докато се колебаех какво трябва или мога да му кажа, Деймиън повдигна само едната си оскубана вежда и с най-хубавия си учителски глас рече:

— Знаеш колко чувствителни към емоции са хората като мен, затова отстъпи и ми кажи истината.

Отново въздъхнах.

— Вие, гейовете, имате страхотна интуиция.

Такива сме си. Педали — макар и малцина — но горди и свръхчувствителни.

— Педал не е ли обидна дума?

— Не и ако я употребява педал. Между другото, ти протакаш, а това не е в твоя полза. — Той сложи ръка на кръста си и тропна с крак.

Усмихнах му се, но не погледнах изражението на лицето му. С настойчивост, която ме изненада, изведнъж изпитах отчаяно желание да му кажа истината.

— Стиви Рей ми липсва — изтърсих аз, преди да съумея да се сдържа.

Той не се поколеба.

— Знам. — Очите му станаха подозрително влажни.

И това беше всичко. Думите започнаха да се леят от устата ми като вода от срутен бент.

— Тя трябваше да бъде тук, да търчи като луда, да слага украса за рождения ми ден и дори да прави домашна торта!

— Ужасна торта — леко подсмръкна Деймиън.

— Да, но щеше да бъде по някоя от любимите рецепти на майка й. — Преправих гласа си, имитирайки ужасния провинциалния акцент на Стиви Рей, и това ме накара да се усмихна през сълзи и да си помисля колко странно е, че позволявам на Деймиън да види защо и колко съм разстроена.

— А Близначките и аз щяхме да се ядосаме, защото тя щеше да настоява всички да си сложим островърхи шапчици с ластици, които щипят брадичката ти. — Той потрепери от неподправен ужас. — Господи, колко са непривлекателни.

Засмях се и почувствах, че стягането в гърдите ми отслабна.

— В Стиви Рей има нещо, което ме кара да се чувствам добре. — Осъзнах, че говоря в сегашно време едва когато усмивката през сълзи на Деймиън помръкна.

— Да, тя беше страхотна. — Той натърти на „беше“ и ме погледна така, сякаш се тревожеше за разсъдъка ми.

Само да знаеше цялата истина. Само да можех да му кажа, но не можех. Сторех ли го, това щеше да причини смъртта на Стиви Рей или моята, този път завинаги.

Хванах за ръката моя очевидно разтревожен приятел и го задърпах към стъпалата, които щяха да ни отведат долу в общите помещения на женското общежитие и очакващите ме приятели (и техните тъпи подаръци).

— Да вървим. Изпитвам желание да отварям подаръци — въодушевено излъгах аз.

О, Боже! Нямам търпение да видиш моя подарък! — изпадна във възторг Деймиън. Избирах го цяла вечност.

Усмихнах се и кимнах подобаващо, докато той бръщолевеше как е търсил идеалния подарък. Деймиън обикновено не е толкова открито гей. Не че чудесният Деймиън Маслин не е гей. Той е пълен хомо, но е висок, с кестенява коса, големи очи и е симпатично хлапе с вид на супер гадже (и наистина е така, но ако си момче). Деймиън не ласкае хората, но ако стане дума за пазаруване, определено показва момичешки наклонности. И това ми харесва. Мисля, че той изглежда много сладък, когато изпада във възторг по въпроса колко важно е да се купуват хубави обувки, и в такива моменти бъбренето му ме успокоява. Деймиън ми помагаше да се подготвя за противните подаръци, които (за съжаление) ме очакваха. Жалко, че не можеше да ми помогне да се справя с онова, което в действителност ме безпокоеше.

Докато продължаваше да говори за приключенията си по магазините, той ме поведе из главното помещение на общежитието. Махнах на групите момичета, събрали се около телевизорите, и двамата се отправихме към страничната стаичка, която служеше за компютърна лаборатория и библиотека. Деймиън отвори вратата и приятелите ми изкрещяха в абсолютно фалшив хор „Честит рожден ден“. Чух, че Нала изсъска, и с периферното си зрение мярнах, че изскочи от стаята и хукна по коридора. „Страхливка“ помислих си аз, въпреки че ми се искаше да избягам с нея.

Песента свърши (слава Богу) и всички ме наобиколиха.

— Честит рожден ден! — едновременно казаха Близначките. Е, те не са генетични близначки. Ерин Бейтс е малко бяло момиче от Тулса, а Шоуни Коул е красива девойка с кожа с цвят на карамел от ямайско-американски произход и е израснала в Кънектикът, но двете толкова много си приличат по характер, че оттенъкът на кожата и месторождението нямат абсолютно никакво значение. Те са близначки по душа, а тази близост е по-голяма от биологичната.

— Честит рожден ден, Зи — чух плътен секси глас, който познавах отлично.

Измъкнах се от Близначките и се хвърлих в прегръдката на гаджето си Ерик. Той е единият от двете ми гаджета. Другият е Хийт, човешки тийнейджър, с когото се срещнах, преди да бъда белязана. Сега не трябва да се виждам с него, но случайно смукнах от кръвта му и сега сме Обвързани, т.е. свързани с Отпечатък. Затова той ми е гадже задочно. Да, объркващо е. На Ерик това не му харесва и очаквам да ме зареже всеки момент.

— Благодаря — измънках, погледнах го и за пореден път попаднах в плен на невероятните му очи. Ерик е висок и готин, с черна коса като на Супермен и фантастични сини очи. Отпуснах се в обятията му — удоволствие, което не си бях позволявала често от месец насам — и временно се насладих на приятното му ухание и чувството за сигурност, което изпитвах, когато бях до него. Той ме погледна в очите и също като във филмите за секунда всички други се изпариха и останахме само ние двамата. Не се отдръпнах от ръцете му, а Ерик се усмихна бавно и малко изненадано и сърцето ме заболя. Карах го да преживява много и той не разбираше защо. Импулсивно се надигнах на пръсти и го целунах за всеобща радост на приятелите ми.

— Хей, Ерик, защо не караш подред по случай рождения ден? — Шоуни повдигна няколко пъти вежди и гаджето ми се ухили.

— Да, подслади живота и на другите — добави Ерин и повтори по абсолютно същия начин движенията на веждите на Шоуни. — Какво ще кажеш за една целувка по случай рождения ден?

Завъртях очи.

— Това не е неговият рожден ден. Трябва да целувате само рожденика.

— По дяволите — рече Шоуни. — Обичам те, но не искам да те целувам.

— Моля, целувки само със същия пол — ухили се Ерин и погледна Деймиън (който с обожание се беше втренчил в Ерик). — Оставям това на Деймиън.

— Какво? — попита той. Очевидно обръщаше повече внимание на чара на Ерик, отколкото на Близначките.

— Нека още веднъж напомним… — започна Шоуни.

— … ти си от неподходящия отбор, Деймиън — довърши Ерин.

Ерик се засмя добродушно и потупа по мъжки Деймиън по ръката.

— Хей, ако реша да сменя отбора, вие първи ще научите.

— Това е поредната причина да го обожавам. Ерик е супер хладнокръвен и обичан от всички. Приема хората такива, каквито са, и никога не се държи надменно.

— Надявам се, че ако смениш отбора, първа аз ще разбера — подхвърлих.

Ерик се усмихна и ме прегърна.

— Не трябва да се тревожиш за това — прошепна той в ухото ми.

Докато сериозно обмислях как да открадна още една целувка от Ерик, в стаята нахлу мини ураган под формата на гаджето на Деймиън, Джак Туист.

— Да! Тя още не е отворила подаръците си. Честит рожден ден, Зоуи! — Джак уви ръце около мен и Деймиън и ни прегърна силно.

— Казах ти, че трябва да побързаш — рече Деймиън, когато Джак ни пусна.

— Знам, но исках да се уверя, че подаръкът е опакован както трябва. — С театрален замах, какъвто може да изпълни само един гей, Джак бръкна в мъжката чантичка, преметната на рамото му, и извади кутия, увита в червен станиол и с лъскава зелена панделка отгоре — толкова голяма, че закриваше пакета. — Сам направих панделката — добави той.

— Джак е много добър в опаковането — отбеляза Ерик, но не го бива в почистването на остатъците от панделки, тиксо и опаковъчна хартия, след като приключи.

— Съжалявам — мило отвърна Джак. Обещавам, че ще почистя веднага след купона.

Ерик и Джак са съквартиранти и това още повече потвърждава хладнокръвието на Ерик. Той е петокурсник и всеобщ любимец в училище. Джак е първокурсник, новодошло хлапе, симпатично, но наивно и определено гей. Ерик можеше да вдигне голям скандал, че го настаняват в една стая с обратен. Можеше да превърне в ад живота на Джак в „Дома на нощта“, но го взе под крилото си и се държеше с него като е по-малко братче. Ерик се държи по същия начин и с Деймиън, който ходи с Джак от пет седмици. (Всички знаем, че Деймиън е смешно романтичен и празнува юбилей всяка седмица, дори на половин седмица. Добре че сме добронамерени и търпеливи.)

— Хей! Стана дума за подаръци! — викна Шоуни. — Да, нека занесем тази кутийка с грамадна панделка на масата с подаръците и Зоуи да започне да ги отваря — предложи Ерин.

— Грамадна и… неподредена! — прошепна Джак на Деймиън.

— Не, идеална е! — увери го Деймиън, макар че улових в погледа му вик за помощ.

— Ще я занеса на масата и ще отворя първо нея. — Грабнах пакета от ръцете му, забързах към масата и внимателно започнах да отлепям огромната лъскава панделка от червения станиол. — Мисля да запазя панделката, защото е страхотна.

Деймиън ми намигна благодарно. Чух, че Ерин и Шоуни се изкикотиха, и успях да сритам едната от тях. Двете млъкнаха. Сложих панделката настрана, разопаковах малката кутия, отворих я и извадих…

Господи!

— Глобус със снежинки обявих аз, опитвайки се да придам щастлив нюанс на гласа си. И вътре снежен човек. — Глобусът със сняг и снежен човек не е подарък за рожден ден, а за Коледа, и е евтина коледна украса.

— Да! Да! И чуй как свири! — извика Джак, който подскачаше от вълнение. Той взе глобуса от мен и нави пружината в основата му. Из стаята се разнесе мелодията на „Снежният човек“ дрънчаща като тенекия, болезнена за слуха и фалшива.

— Благодаря, Джак. — Много е хубав излъгах.

— Радвам се, че ти харесва. Тематичен е за твоя рожден ден.

Джак стрелна очи към Ерик и Деймиън. Тримата се усмихнаха като лоши малки момчета.

Разтеглих устни в усмивка.

— Е, добре, нека видя следващия подарък.

— Нека моят бъде следващият. — Деймиън ми връчи продълговата мека кутия.

Продължих да се усмихвам и започнах да отварям пакета, въпреки че ми се искаше да се превърна в котка, изсъскам и да избягам от стаята.