Джоан Д. Виндж
Изгубени в космоса (9)

Осма глава

От другата страна на мостика Морийн Робинсън действаше заедно със Смит, следвайки буквално стегнатите му команди. Двамата се мъчеха отчаяно да спасят дъщеря й от повредената криована. Познаваше добре очевидното му умение и опит. Беше се съобразявала с тях през цялото време, докато семейството й се подготвяше за тази мисия. Тя вдигна за малко поглед към Джон и Дон Уест, които в същия момент бяха погълнати от работа пред командния пулт и комовръзката със Земята. Забеляза слънцето, издуто и зловещо жълто, изпълнило цялата визьорна стена в началото на мостика. Не изпитваше нищо, освен смазващото желание да спаси на всяка цена живота на Джуди.

— Ще ми трябва сгъваемата носилка на доктор Робинсън — заяви рязко Смит. — Смятам, че е прибрана в…

— Отивам за нея — намеси се Пени, която беше застанала вляво от него и се затича към асансьора, още преди Морийн да разбере смисъла на думите му. „Джуди почти беше освободена от камерата.“ Обля я мощна вълна на облекчение. „Първата, най-трудната част почти беше приключила.“

И тук прикриващият я щит на самоконтрол се срина и всички чувства, които до този момент беше сдържала, избликнаха.

Морийн извърна изпълнен с недоверие поглед към Смит, сякаш изобщо не го беше виждала досега… знаейки, че наистина досега не беше познавала истинската му самоличност, през цялото това време, докато бяха работили заедно.

— Ние ви вярвахме — промълви тя, долавяйки гнева в собствения си глас. — А вие се опитахте да убиете семейството ми…

Смит повдигна вежди, сякаш го беше обвинила в невъзпитано поведение.

— Битието не ни предлага нищо друго, освен възможността за безконечни серии от предателства.

Тя го зяпна, зачудена дали той е луд или тя самата се беше побъркала.

А той й отвърна с бегла, дразнеща усмивка.

— Зад този свят съществува друг свят, професор Робинсън — поясни хладно Смит, все едно, че говореше на някое дете. — Излъжи веднъж, измами дваж и всичко ти става ясно… И не бъркайте моето вероломство с недостатък на характера. Това е философски избор, израз на дълбоко познаване на вселената — устата му се изкриви в насмешлива гримаса. — Това е начин на живот.

— Вие сте чудовище — констатира тя с гняв и в същото време — учудващо спокойно.

— Може би — вдигна рамене Смит. — Но в същото време съм единственият, който може да спаси живота на дъщеря ви — той кимна, щом от асансьора излезе Пени и подкара носилката.

— Много добре, скъпа ми Пени — каза той със същия любезен тон, който й беше познат от преди. Но сега прозвуча унизяващо, сякаш им се подиграваше на всички. — Искам да изключиш енергията, щом ти подам знак.

— От къде на къде ще ме нарича „скъпа“? — възрази Пени нацупено. Смит никога не й беше харесвал. Морийн винаги си беше казвала, че сигурно това се дължеше на циничния характер на момичето. Но може би Пени щеше да се окаже най-добрият съдник на човешката природа от всички тях.

— Професоре, вие ще ми помогнете да свалим тялото — нареди Смит, подавайки гаечен ключ на Пени, без дори да поглежда към нея. Когато и тримата заеха места, той отново се обърна към нея и се усмихна. — Пени, скъпа… Сега.

Пени погледна към майка си с изчервено от гняв и отвращение лице. Морийн й кимна.

Пени замахна с ключа и го удари в енергийния блок, сякаш си представяше, че е черепът на Смит. Светна мълнията на електрическия разряд и криополето се изключи. Капакът на ваната прещракна и се отвори встрани, а мониторът, следящ жизнените функции на Джуди, забръмча с отчайващо монотонен вой.

— Тя умира… — Морийн прихвана отпуснатото тяло на дъщеря си и двамата я поставиха на носилката.

— Болничното! — сряза я Смит, влязъл отново в ролята на доктора, какъвто Морийн го помнеше. — Бързо!

Двамата бързо подкараха носилката през бронираните врати към чакащия ги асансьор.

Вратите се плъзнаха със съсък и асансьорът започна да се спуска. И тримата съвсем бегло усетиха потръпването на кораба, мъчещ се да се отскубне от юмрука на слънцето.

* * *

Поредният опит да измъкне кораба от слънчевото привличане пропадна и Дон изруга.

— Слънцето няма да ни пусне — заяви той в микрофона. — Ной, искам опции…

— Майор Уест — заяви след дълга пауза Ной с изнервящо професионален тон. — Не сме в състояние да ви предложим други варианти.

Дон погледна в дисплеите.

Забелязал израза на лицето му, Ной промърмори:

— Съжалявам, Дон…

— Трябва да пренасочим цялата енергия в двигателите — заяви Робинсън, все още действащ над собствения си контролен пулт. — Изключвам биологичния отсек.

Дон не отвърна нищо, след като несъществената в момента биологична лаборатория се изключи. Робинсън можеше и да е гений, но от гледна точка на един физик вселената приличаше на видеоигра, в която може да се случи всичко. Дон обаче живееше в истинската вселена, където един добър пилот знае кое е възможно и кое не е…

Но това все още не означаваше, че се е предал да не търси повече чудото.

Индикаторът на главния ядрен двигател показа увеличаване на енергията.

— Роботиката — обяви Робинсън и след като я изключи, стрелката на двигателния капацитет отново отскочи.

— Медицинското…

След като Робинсън натисна поредното реле, повредената вече система рухна. По конзолите просветна ток и предизвика нови къси съединения. На монитора му просветна предупреждение: ГРЕШКА В РЕЛЕТО и ВНИМАНИЕ! МЕДИЦИНСКИ СИСТЕМИ ИЗВЪН СТРОЯ!

— Не! — изпъшка Робинсън и се изправи от креслото си. — Джуди…

* * *

— Липсват сърдечно-белодробни и дихателни функции — заяви Смит.

Морийн се беше втренчила в скенерите над диагностичната маса, върху която беше положена Джуди. Във въздуха просветваше холосхемата на тялото й, точно над ужасяващо смиреното й истинско тяло. Сърцето й беше очертано в червено.

Смит включи програмата за сърдечно стимулиране.

— Подай! — изкомандва я той. Тялото на Джуди върху масата потръпна еднократно. Сърцето на холограмата направи един пулс и отново замря.

— Отново — рязко повтори Смит. — Подай!

Лампите на биоконзолата примигнаха и холограмата се стопи.

Морийн си пое въздух.

— Ще я загубим…

Очите на Смит зашариха из помещението, търсейки някой инструмент, който да не е излязъл от строя. Нямаше такъв. Той се надвеси над тялото на Джуди и започна да й прави сърдечно-съдов масаж, притискайки ритмично гръдния й кош, принуждавайки сърцето й да затупти единствено с помощта на физическия натиск.

— Хайде, детето ми — зашепна той. — Бори се. Вложи малко сърце в тази работа! — След като Джуди не реагира, той леко се отдръпна и заудря с юмрук по гърдите й с отмерени, прецизни удари.

Морийн го гледаше пребледняла. Смит отново й се струваше почти човешко същество, погълнат от работата си лекар… сякаш за него наистина имаше някакво значение дали ще успее да спаси дъщеря й или не. Сякаш личността, за която беше вярвала, че е той, все още съществуваше някъде дълбоко в него.

Но миг след това до съзнанието й достигнаха думите, които мълвеше, докато продължаваше да налага ритмично, отново и отново, нежелаещото да се съживи сърце на Джуди.

— Животът… който ще спася… може да е… моят собствен…

Той спря изведнъж и притисна ухото си към гръдния кош на Джуди. Напипа пулса й и се усмихна.

Морийн пристъпи до него.

— Джуди? Скъпа…?

Очите на Джуди примижаха и се отвориха. На лицето й се изписа уморена усмивка.

— Можехте да се опитате да не изглеждате толкова изплашени — прошепна тя с усилие. — Това обикновено стряска пациентите.

Морийн вдигна очи към Смит, забравила изведнъж, че вижда в негово лице най-отвратителното чудовище, което някога е стъпвало по Земята.

— Благодаря ви — промълви тя от все сърце.

— Надявам се, че доказах, че благополучието на вашето семейство е от голямо значение за мен — отвърна й усмихнат Смит. — Вие сте добра жена, професор Робинсън, всеки би го потвърдил. Може би, ако убедите своя съпруг да ми вярва… — очите му бяха каменни.

Морийн измъкна медицинския лазер от скобите на стената. Чукна с уреда по челото му и му отвърна с още по-смразяващ поглед:

— Стабилизирай я, Смит. Защото ти остава да дишаш само докато тя е жива.

* * *

— Противотоплинната защита рухва след четиридесет секунди — обяви бездушно компютърът.

Конзолата показваше енергиен капацитет на двигателя 150 процента.

— Това е цялата енергия, с която разполагаме — каза Робинсън.

Дон кимна.

— Натискам педала до пода. Започваме.

И той включи главните изтласквачи. Вибрацията разтърси кораба като куче, захапало кокал, когато пилотът насочи цялата енергия, с която разполагаха, срещу законите на гравитацията, в последен облог, че ще спечели свободата на „Юпитер“.

И го загуби.

— Не може да се измъкне…! — Дон изключи двигателите, преди вълната на противоналягането да разкъса кораба на късчета. — Тласъкът не е достатъчен. — Той поклати глава, втренчил поглед в дисплеите, докато „Юпитер“ продължаваше дългото си пропадане към слънчевата повърхност.

— Не може да няма някакъв начин да се измъкнем от това…! — каза Робинсън и очите му трескаво зашариха по контролния пулт.

За миг Дон се зачуди дали Робинсън се беше обърнал към него или към самия Бог. Защото единственото, което тепърва можеше да ги спаси, беше някакво чудо…

Дон се завъртя в креслото си и втренчи поглед в Джон.

— Това е!

— Кое? — попита Робинсън и се огледа. Но Дон вече надигаше креслото си към стартера на хипердвигателя.

— Щом не можем да се измъкнем от Слънцето — изрева Дон, — ще трябва да минем през него! С помощта на твоя хипердвигател…

— Ако включим хипердвигателя без портал, можем да попаднем където и да е сред галактиката…! — Робинсън скочи на крака и поклати глава в категоричен отказ.

— Където и да е, само да не е тук — отвърна Дон.

Робинсън зяпна към него. А после се завъртя към конзолата и отвори една от плочите. Извади два ключа и хвърли единия на Дон. Пъхна своя в слота на конзолата и обяви: — При мой сигнал!

Дон вкара своя ключ в конзолата на стартера.

— 3-2-1… — продиктува Робинсън. — Старт.

Двамата завъртяха ключовете.

Образите от наземния Контролен център на Мисията на дисплеите под него потънаха в статичен шум. Дочу само едва доловим глас:

— От кораба получаваме остатъчни радиационни изкривявания. Сигурно в този момент се разбива. — Чу настоятелния глас на Ной: — … да видя тези числа, Ани…

И последното, което чу, преди контактът окончателно да прекъсне, беше странно извисеният глас на Ной Фриймън, който извика изумен:

— Кучи син.

Дон превключи дисплеите на външна видимост — изображението му показа дисковидния силует на „Юпитер“, нажежен като ковашка пещ. Потни капчици сплав се стичаха към надигащите си планини от пламтящ газ под тях.

— Внимание — обяви компютърът. — Нарушение на топлинната защита.

Но ето, че сега той се беше озовал наистина във вселена, според представите на физика… Пред собствените му очи разширяващите се сегменти на хипердвигателя по периферията на кораба забълваха енергия и корпусът му се обгърна от ослепително силово поле. Изтънителите се заредиха и корабът започна да се удължава, прониквайки през другото измерение. Пламтящият лик на Слънцето странно се огъна, докато хипердвигателят закривяваше пространството около тях.

— Хипердвигателят е готов сто процента — заяви Робинсън. — Майоре, поемете командването.

Втренчен в алчното слънце, Дон се ухили, обзет колкото от хлапашка предизвикателност, толкова и от религиозна вяра.

— Да видим какво може тази рожба… — и той включи хипердвигателя.

— Татко — чу се гласът на Уил Робинсън зад гърбовете им.

С периферното си зрение Дон мерна Робинсън, който скочи от креслото си и се затича през мостика към сина си. Отвори уста да…

Преди да успее да извика, за да ги предупреди, всичко се промени.

Робинсън и синът му бяха захвърлени през помещението от изведнъж надигналата се гравитация, когато ги заля невидимата вълна от трансформираща енергия. Под палубата на мостика същата вълна заля Морийн, Пени и Смит, които в този момент увиваха Джуди с термални одеяла, и ги отхвърли встрани. Същата вълна помете Дон от креслото му и корпусът започна да изчезва, а отсеците на кораба около него запримигваха произволно около него и се стопиха в нищото.

Същата тази вълна изведнъж обля мозъците им, спирайки потока на мисълта, и невъзможното се превърна в реалност. Телата им замръзнаха в полет, заедно със самото време, и вселената погълна опашката си… а всичко, което се случи след това, бе невъобразимо.

* * *

В Контролния център на Мисията графичният образ на „Юпитер“ замига и се сля с графиката на слънцето. Ной се взря в екрана, а Ани промълви:

— Не можем повече да ги фиксираме, сър.

Ной най-сетне въздъхна, след като беше сдържал дъха си без никаква полза, и промърмори:

— Божия скорост…

* * *

Първият, отскачащ от повърхността на звездата език на ядрен пламък целуна удължения корпус на „Юпитер“; но грейналият му, недостижим силует вече бе преминал извън обсега му.

Корабът пропадна сред слънцето, недокоснат и недостижим, и прозрачният му диск се издължи като косъм, преди да изчезне с мълниеносен блясък от недрата на познатия космос.