Джоан Д. Виндж
Изгубени в космоса (16)

Шестнадесета глава

— Ти наруши пряка заповед…

Дон се изправи от студената скална издатина, където седеше сам и се отдалечи, изхвърляйки от ума си приказките на Робинсън и смисъла им. Над него безлунното небе беше изпълнено със съвършено непозната нему звездна схема. Снежната повърхност на този чужд свят поскърцваше при всяка негова стъпка. Пред него, зад мъглата на собствения му дъх, „Юпитер Две“ лежеше като изхвърлен на плажа кит под стената на кратера.

От това далечно разстояние огромният силует на „Юпитер“, техният подслон, изглеждаше странно нищожен и уязвим. Външните му прожектори водеха самотна, губеща битка с тъмнините на вселената. Дон пъхна изтръпналите си ръце дълбоко в джобовете на якето си и се запъти към кораба.

Спусна се през отворения входен люк и тръгна по коридора, отвеждащ към Машинното. Отривистите стъпки на Робинсън го следваха отблизо. Той разбираше, че само е отложил неизбежното.

Собствените му стъпки изведнъж отекнаха, когато влезе в машинната зала. Той забави крачка, когато се приближи до стената, заета от изтласкващото ядро. Горивният цилиндър се беше изправил пред погледа му. Индикаторът му показваше, че е зареден на половин мощност.

Джон се приближи до него и се спря. Двамата стояха заедно, но разделени един от друг, загледани в дисплеите. Знаеше, че гледката в този момент будеше в главата на Робинсън същите мисли, каквито се въртяха и в собствената му глава. И тези мисли съвсем не бяха от най-приятните.

— Около половината от материала на ядрото е изгорен — заяви най-сетне Дон. Тонът му беше напълно неутрален. Не забелязваше нищо друго, освен физическата близост на Робинсън. — Никога няма да можем да наберем достатъчно енергия, за да пробием гравитацията и да излезем в орбита.

— Аз ти заповядах да не включваш реакторите на този кораб — каза Робинсън и пристъпи в личното му пространство, отказвайки да бъде игнорирано присъствието му.

Дон се понесе из помещението, така или иначе пренебрегвайки го.

— Термоконтролът е нищожен — той посочи един от индикаторите на конзолата в Машинното. — А тази нощ ще стане доста студено — отново се премести и махна с ръце. — А освен това, кошът и колесникът не са вече нищо повече от разнебитен метал, годен за метални отпадъци. — Той вдигна рамене, отбягвайки визуалния контакт със събеседника си и отново се запъти към изхода.

Робинсън се изравни с него, хвана го за рамото и го завъртя.

— Недей да ми се измъкваш, когато ти говоря — изведнъж сякаш зад погледа на Робинсън се появи друг човек: мъж, който не допускаше никой да му отговаря с безразличие; който никога, заради никого не бе допуснал и грам неподчинение.

„За какъв, по дяволите, се смяташ, татенце?“ Дон се освободи от хватката му. Робинсън се отдръпна и се изпъна.

— По-спокойно, професоре — каза Дон и зае нападателна позиция срещу по-възрастния от него мъж. И двамата я знаеха тази игра на надмощие; а той самият беше първа класа в нея, още от петнадесетгодишна възраст. — Технически все още аз командвах.

— Не ми пробутвай това! — изстреля Робинсън в отговор. — Аз командвам тази мисия.

Дон се ухили.

— Виж какво, да не се обидиш… но ти си само един интелектуалец с почетен ранг. Никой не е имал намерение да ти възлага бойни ситуации.

Лицето на Робинсън се изчерви, разбрал, че противникът му в този двубой е спечелил точка.

— О, да, и ти се справи брилянтно, като ни отпрати да се разбием тук…

— Тези чудовища щяха да ни заплашват непрекъснато! — гласът му се задави, когато пред него изникна лицето на Джеб, вместо това на Робинсън… Лицето на Джеб, състарено с тридесет години; лицето на Джеб, изранено и кървящо… „Джеб беше дошъл чак дотук, за да го спаси, и беше загинал. Джеб беше най-близкият човек, който беше имал в живота си, почти брат. И беше искал само да ги измъкне обратно…“ — Трябваше да отсъдя сам — заяви той, гласът му отново стана леден и очите му пламнаха. — И ако трябва да отсъдя отново, щях да направя същото. По дяволите, от всички хора ти най-добре би трябвало да го разбереш! — „Ти, с твоя баща, герой от войните; ти със семейството, което обичаш…“ — Ако баща ти беше тук…

— Баща ми е мъртъв — отвърна му с равен глас Робинсън. — Убит в един от своите бойни кораби, които ти толкова много обичаш. А на този кораб е семейството ми… — И той продължи, преди още Дон да беше успял да затвори устата си. — А ти ще следваш моите заповеди, независимо дали си съгласен с тях или не. Ясно ли е, майоре?

— Спести си речите — отвърна Дон. — Ти ми харесваш… — с част от мозъка си изпита изненада от това, че наистина беше така; харесваше ги всички. — Но ще правя това, което аз смятам за необходимо, за да осигуря успеха на тази мисия. Със или без твоята помощ. Ясно ли е, професоре…? — ръцете му се свиха в юмруци. Пристъпи напред, а лицето на Робинсън се втвърди като камък.

От прага Морийн Робинсън извика към тях:

— Да не би да ви прекъснах?

* * *

„Мъже…“ Морийн само поклати глава, когато и двамата се обърнаха едновременно към нея и я зяпнаха. Сега те стояха толкова близо един до друг, че можеха да бъдат и една личност. Толкова близо, че можеха да се целунат, макар тя да разбираше, че съвсем не ставаше дума за това. Беше чула, без да я забележат, половината от ескалиращата им „дискусия“. Ако беше изчакала още малко да продължи беседата им, щеше да може да насочи към тях противопожарен кран и пак да не я забележат.

— Какво пък? Ама разбира се — и тя се усмихна, въпреки че никак не й беше забавно. — Искам да кажа, че вие двамата би трябвало да продължите да се дърлите. — И тя ги подкани с жест. — Значи, стоим си ние тук, виснали в този чужд свят, а вие, момчета, много държите да се набутате в това свое пикливо състезание. Хайде, моля, продължавайте!… — тя се облегна небрежно на рамката на вратата, гледайки смутените им физиономии, опитващи се да си придадат подходящ за случая израз.

А после, без изобщо да се усмихва, заяви:

— Ей сега ще извикам Джуди тук долу да потвърди, че вие и двамата сте неподходящи, след което аз поемам командването на мисията. — и тя ги изгледа. — А сега не искам повече да чувам и думичка от вас. Ясно ли е?

— Морийн… — понечи Джон.

— Слушайте… — възрази Дон.

— Нито… думичка… повече. — и постави пръст на устните си.

Настъпи тишина.

— Така е по-добре — тя кимна. — А сега, ако сте приключили с изливането на тестостерон по палубата, предлагам ви да дойдете с мен. Може пък да съм намерила някакъв начин да се измъкнем от тази планета.

Морийн се обърна и тръгна по коридора, оставяйки двамата мъже зад гърба й да се споглеждат поразени. Но не толкова бързо, че да не чуе задъхания възглас на Дон Уест — „Оу-у“, както и отговора на съпруга си — „Я ми кажи…“

Два чифта стъпки мигом я последваха.

* * *

Уил седеше пред конзолата в дока за роботите и се усмихваше доволно към холографското изображение на бейзболна топка, появило се във въздуха. Той внимателно поведе въртящото се изображение към главния монитор, където то започна да се поглъща в компютъра. Хвърли поглед към индикатора за самоличност на робота, осветен на екрана и проследи как процентите бавно започнаха да отскачат нагоре към целта, която си беше поставил — 100%.

В ушите му изпращя статичен шум.

— Чуваш ли ме? — извика той възбудено. — Робот? — Завъртя ръчката на кутията, опита на нови честоти, статичният шум се усили, докато най-сетне…

— Грешки в системата — изведнъж прозвуча синтезираният глас на робота. — Робот не може да намери местоположение на двигателни контроли. Не може…

— Успокой се малко — прекъсна го Уил, стараейки се да успокои самия себе си. — Тялото ти беше унищожено от космическите паяци, спомняш ли си?

След кратка пауза Роботът отвърна:

— Потвърждавам.

— Но аз успях да спася невронната ти мрежа — обясни Уил.

— Внимание! — ревна изведнъж Роботът. — Пени, престани! Веригите ми са НЕБАЛАНСИРАНИ. Мамо!

Уил започна трескаво да въвежда команди, докато Роботът продължаваше да реве паникьосано.

— Нямах достатъчно време да приключа с прехвърлянето им… — извика му той, опитвайки се да го накара да разбере.

— Искам още десерт! — изплака тъжно Роботът. — Уил Робинсън, какво става с мен?

— … Затова се наложи да те дооформя с друга личност! Вложих своя ум в твоя.

— Аха — отвърна усмирилият се най-сетне Робот. — Това обяснява защо изпитвам тази топла тръпка, когато си помисля за бейзбол. С-ТР-АЙК! — извика той ентусиазирано. — Той е АУТ!

Уил се ухили.

— Ако това ти харесва, пъхни си го в диодите… — той произведе във въздуха пълна сладоледена фунийка и я огледа критично. — Пръчици! — изкомандва момчето. Бледозеленикавата топка на холограмата веднага се посипа с шоколадени пръчици. — Не — поклати неодобрително глава Уил. — Цветни пръчици — пръчиците послушно смениха цвета си във всички нюанси на дъгата. Той се усмихна доволно и подаде фунийката към нетърпеливо очакващата програма на Робота.

— Уа-а-а! — изненадано възкликна Роботът. — Пистачо! Чудесно… — Уил кимна и усмивката му се разшири по цялото лице. Доколкото помнеше, той беше единственото хлапе от всички, които беше познавал, което си падаше по пистачото. Сега най-после щеше да си има приятел, който харесва същите неща като него.

— Но… — прекъсна радостта му Роботът.

— Какво? — попита го разтревожен Уил.

— Робот се опита да унищожи семейство Робинсън — запита машинната програма, чийто синтезиран глас бе изпълнен с искрено объркване и отчаяние, — защо тогава Уил Робинсън спаси личността на Робота?

Уил изненадано погледна конзолата. Най-сетне отвърна:

— Предполагам, че понякога приятелството означава да се вслушаш в сърцето си, а не в разума си. — Той стана от седалката си и вдигна един от повредените кръгли диоди, които Пени му беше помогнала да подмени. Тогава си беше помислил, че диоди с такива размери щяха да направят главата ужасна…

— Сега ще ти създам ново тяло — усмивката отново се върна на лицето му. — Мама винаги ми казва, че трябва да се опитвам да си създавам нови приятели. — „А сега ще си създам такъв приятел, който дори ще разбира от шегите ми.“

* * *

Морийн стоеше край биоконзолата, а Джон и Дон Уест бяха от двете й страни и покорно слушаха обясненията й.

Бяха я последвали, без да промълвят нито дума. После седнаха в креслата като смъмрени ученици, когато тя ги уведоми, че няма да им обясни нищо, докато те не се изяснят помежду си, в нейно присъствие…

Тя съвсем смътно познаваше Дон Уест, и при това специалността й не беше психология. Но беше достатъчно възрастна, за да му бъде майка и бе отгледала три деца. Още по-дълъг беше бракът й с един твърде мълчалив мъж. И прекалено добре познаваше кога един човек се чувства наранен, а не иска да си го признае.

И при това не можеше да повярва, че Командването на Мисията е в състояние да им назначи един пилот, който е в състояние да извърши почти чудо, за да ги спаси от сигурна гибел, и след това за малко да ги убие от чисто безразсъдство.

Малко леко придумване, съчетано с искрената й загриженост, се оказаха достатъчни да го накарат най-сетне да проговори, макар и на пресекулки. През цялото време гледаше към нея, не към Джон, докато й говореше за холограмата на най-добрия си приятел, която беше видял… „единственият му истински приятел…, командващ кораба — сонда, дошъл, за да ги спаси. Тридесет години по-късно.“

Каза й за паяците — това, което беше видял да правят, „нападат собствените си ранени и ги изяждат живи…“, за това, което със сигурност бяха направили с екипажа на „Протей“ и за малко да направят със самия него.

После се загледа в дланите си, без да вдига повече поглед към нея, когато накрая призна защо беше превърнал „Протей“ в облак звезден прах.

Тогава тя протегна ръката си и нежно я постави върху неговите, стиснати върху контролния пулт; ръцете му бяха студени като лед.

Най-сетне тя погледна и към Джон. Той само поклати глава, потънал в мълчание.

Джон стана от стола си и пристъпи до нея. Потупа Уест по рамото, отривисто и приятелски. След което я прегърна и я целуна по косата.

Когато Уест най-после вдигна очи към тях, клепачите му примигваха учестено, а очите му сякаш бяха станали прозрачни като стъкло. В този първи миг на истинска връзка между тях тримата тя прочете в погледа му болка, загуба и смут, а после — безкрайни дълбини на облекчение… Той отново примигна и всичко това изчезна.

Дон поклати глава; лицето му си възвърна обичайната маска на наперено пилотско хладнокръвие.

Но поне най-сетне тримата отново бяха готови за работа.

— Знаем, че тукашната атмосфера е подходяща за човешки живот.

Морийн кимна към своите данни върху дисплеите, зачудена дали и този път късметът им се беше оказал феноменално милостив или че това просто доказваше хипотезата, че обитаемите планети са всъщност годините за обитаване явление сред галактиката, — На няколко мили от нас засякохме 500 рада радиоактивен материал.

— Това поне ще е достатъчно да задействаме отново ядрения двигател — отвърна с искрен ентусиазъм Джон. И той надникна през визьорната стена в чуждопланетната нощ. — Ще потеглим призори. Така ще е по-безопасно — добави той и беглата усмивка почти докосна устните му, когато се обърна към Уест. — Такива са заповедите ми, майоре.

Уест му върна с нахакана усмивка и каза:

— Съгласен съм с вашите препоръки, професоре.

Морийн скръсти ръце и ги изгледа с усмивка.

— Да се отпуснеш е толкова хубаво нещо — каза тя.

* * *

В медицинското отделение Джуди изследваше грижливо чуждопланетното бебе. Пени го потупа по гръбчето, за да го успокои. Пъстрата му драконска кожа сега беше топла на пипане, не груба и хладна както до скоро. Бебето изблопка доволно.

— Е, каква е диагнозата, докторе? — попита Пени, стараейки се да не издава чувствата си, сякаш не се виждаше, че става въпрос за любов от пръв поглед между двете. — С каубой или с принцеса ще ходим на Хелоуийн?

Джуди отново вдигна очи.

— Сега-засега е момиче. Но ми се струва, че това малко твое сладуранче е от самовъзпроизвеждащите се видове… нали знаеш, като някои видове гущери на Земята. В различни стадии от живота си тя или той, вероятно си сменят половете.

Веждите на Пени помръднаха почти като гримаса на Гаучо Макс.

— Представяш ли си колко може да си спестява от тоалетите, щом излиза на среща сама със себе си — възкликна момичето. Малкото извънземно запълзя по масата и започна да изследва, освободено от ръката на приятелката си. Хвана слуховия скенер и започна да си играе с него. — Сигурно е интересен вид, а, докторе?

— Удивителен — кимна Джуди. — Апертурата на ретината…

— … Мога ли да я задържа?

— … изглежда, е свързана с дигитално разклонение…

— Джуди?

— Какво? — сепна се Джуди, мъчейки се да довърши мисълта си.

— Мога ли да я задържа? — повтори Пени.

Джуди въздъхна.

— Пени, запомни, че това не ти е поредната прищявка, която можеш да вземеш и после да я изхвърлиш. — Умът на малката й сестра явно се беше отвял някъде в облаците. Ако не беше мама, Пени сигурно просто щеше да умре от глад.

— Моля те — Пени вдигна очи и Джуди долови в погледа й болката от възможната загуба. — Тя е съвсем самичка. Обещавам ти, че ще се грижа за нея. Тя има нужда от мен.

„И това беше взаимно.“ Най-сетне Джуди кимна и вдиша дълбоко.

— … В мига, в който я изоставиш — понечи тя — или забравиш да я нахраниш… — и усети проблясването на нещо вече познато, когато личицето на Пени светна. „Ставам също като майка си.“ — Не се смей, сериозно ти говоря, Пен…

— Благодаря, докторе — отвърна Пени и усмивката й цъфна от ухо до ухо. Скочи върху масата до бебето и отново започна да гали покритата му с меки люспички главица, а Джуди тръгна към вратата.

— И двете с теб сме много далече от дома, нали, мъничкото ми? — каза момиченцето тихо.

Чуждото дете я изгледа напрегнато и й отвърна с едно тъничко „блоп.“

— Точно така ще те наречем — заяви Пени с внезапно вдъхновение. — Блоп.

Блоп протегна малката си ръчица и докосна една от лентите по ръката на Пени, червената.

— Харесва ли ти? — попита я Пени. Свали лентата и я завърза на китката на Блоп. Блоп вдигна големите си очи, блеснали от радост. Пени я погали по бузката с нежните си пръсти. — Хубаво момиче — промърмори тя. — Добро момиче… хубавичко.

В отговор Блоп се протегна да докосне нежно бузата на Пени и изцвъртя кротко. Тънкото й езиче се плъзна напред, сякаш се опитваше да повтори същите звуци.

Спряла се в коридора, Джуди се усмихна, докато ги наблюдаваше двете да се милват и успокояват една друга. Усмивката й стана някак тъжна, тя сви рамене, усетила внезапно студ, и закрачи по коридора.

* * *

Смит вдигна очи, когато смръщеният Уест влезе в клетката му, понесъл хранителен пакет и постеля. Уест хвърли постелята и храната на пода и понечи да си тръгва.

— А, майоре — обади се Смит — виждам, че сте се заловил с работа, която съответства на таланта ви… Оправи ми леглото, преди да напуснеш.

Уест се спря. Едва потисна напрежението, което сякаш го задърпа назад.

— Дадох ти дума, че ще те оставя да живееш — от думите му пръскаше жлъч. — Но не съм казал колко дълго.

„Добро момче.“ Смит бегло се усмихна. „Сърдит е на мен, сърдит е на Робинсън, сърдит е май и на самия себе си?“ Ядът правеше хората глупави, а пък Уест по начало не си беше от най-умните. Само един импулсивен глупак с детски акъл можеше да изгърми така „Протей“ и да ги прикове върху този некартиран свят. „Глупаците лесно могат да се подвеждат.“

Смит си придаде израз на мрачна решителност и понечи да се приближи към Дон, крачейки пред стаята.

— Семейното време приключи, майоре — заяви той рязко. — Тук загиваме. — И той кривна глава към чуждопланетния мрак отвъд визьорната стена.

Уест го изгледа, докато приближаваше и ръката му се пресегна към пистолета.

Смит се поколеба, изразът, изписан на лицето на Уест беше достатъчно красноречив.

— Робинсън е извън отбора — продължи той, издържайки на погледа на Уест. — Виж му само очите. Кажи, не виждаш ли страха му…

Уест изсумтя презрително и се запъти към вратата. Смит скочи и прегради пътя му.

— Аз се сражавах във Войната на хилядолетието, майоре! — извика той и опря гръб във вратата. — Оцеляването е войнишка игра, и двамата го знаем. Този цивилен глупак ще ни поведе право към ада. Робинсън се нуждае от помощта ни, независимо дали иска да го признае или не! С минимално усилие можем да завземем този кораб и да осигурим продължаването на мисията, и то под твоя команда…

Уест се удари по челото, сякаш го ослепи озарение.

— Боже Господи, Смит — каза той. — Ти си прав. Как съм могъл да бъда толкова сляп? Ей сега ще изтичам да ти намеря оръжие, за да можем да пленим кораба. Навит ли си…?

— Сарказмът е оръжието на слабия — Смит се отмести от вратата и презрително сви рамене. „Е, добре, значи Уест не беше толкова глупав…“

— Сдържам болката си. Наистина — Уест излезе през вратата и я затръшна. Смит чу прищракването на ключалката.

Той изчака още един миг, както беше чакал търпеливо, откакто се върнаха от борда на „Протей“, докато не се увери, че Уест няма да се върне. После бръкна в един от джобовете на скафандъра си и извади контролния болт.

Беше успял да вземе болта от един робот в шкафовете на борда на „Протей“ в този кратък миг, в който Уест се беше разсеял от корабния дневник, когото Робинсън изкара на дисплеите. Роботът, който му беше причинил толкова нещастия, бе погълнат от онези паякообразни… „колко уместно…“, но в складовете на този кораб трябваше да има и други като него. Веднъж да успееше да настрои инструмента, щеше да разполага с непреодолимо оръжие под своя команда. И този път нямаше да има грешки.

Той се разрови сред импровизираната си квартира, вдигайки едно, издърпвайки друго; оглеждаше всеки предмет, който беше разнебитил по време на отчаяните си буйствания. Между всички тези неща имаше достатъчно здрави части, за да сглоби апаратурата, която му беше необходима, за да модифицира контролния болт.

Той наистина се беше сражавал по време на Войната на хилядолетието. И макар да служеше в отдела за разработване на нови оръжия, а не като обикновен войник, войната го беше научила на много по-ценни уроци… и много по-ужасни… от онова, което който и да е на този кораб можеше да си въобрази. Което означаваше, че никой от тях не можеше да си представи на какво всъщност бе способен той. „В края на краищата той беше избил петдесет милиона души…“

По онова време беше все още млад и изпълнен с идеализъм и самоувереност. Беше разработил една биологична отрова, толкова отвратителна в своето действие, че беше убеден от свои „приятели“, че тя ще сложи край на войната… ако бъде дадена в ръцете на всички въвлечени във войната страни. Със своята глупава наивност той бе повярвал на твърденията им, че отровата всъщност никога няма да бъде използвана, освен като аргумент при мирните преговори. Бяха му заплатили солидно; когато се опита да се откаже и да я унищожи, те го подтикнаха да я използва за изследвания в животоспасяваща дейност… Беше повярвал, че спасява човечеството от самото себе си.

Врагът беше използвал неговото оръжие… за да избие петдесет милиона души.

„Казваха, че пътят към ада е постлан с добри намерения. И бяха прави.“

Беше проумял истината — Вселената в своята дълбока същност представляваше една цинична шега. Човечеството беше, и винаги е било непоправимо зло… А той самият беше най-злият човек сред живите.

Всичко, което беше ценял, се оказваше безсмислено след това… всичко, освен, колкото и да звучеше извратено, собственият му живот. Беше използвал внезапно споходилото го богатство, за да изкорени и най-малката следа от доказателство, която можеше да разкрие неговото престъпление; всяка следа от собственото си съществуване. Беше си създал нова самоличност. Животът му беше започнал отново.

Единственото, от което не можа да се измъкне никога, бе това, в което сам той се беше превърнал.

Идеалистични нещастници като Робинсънови нямаха никакъв шанс сред реалната вселена, такава, каквато той я познаваше… нито пък такива арогантни и невежи подобия на звездни пилоти. Уест беше виновен, Уест и никой друг, за това, че сега стоеше прикован към този забравен от бога чужд свят, вместо да блаженства в някое скрито райско кътче на Земята…

Сдържам болката си, беше му казал Уест. Но Уест все още не знаеше истинското значение на тази дума. Никой от тях не я знаеше. Все още.

„Твоята болка, майор Уест — промърмори си Смит, докато се заемаше да преправя болта, — едва сега започва.“ Все още имаше и други деца на този кораб, истински. Също както имаше и роботи…

Той се спря за миг и се почеса по гърба. Раната, която беше получил, докато се измъкваха от паяците, все още го сърбеше и пареше. След като се отървеше от хората, щеше да се отърве и от това досадно домашно животинче.

* * *

Джуди седеше сама в пилотското кресло на мостика. Увита в термалното одеяло, отпиваше студена вода и се взираше в чуждопланетната нощ. Не си спомняше кога за последен път беше яла, но изглежда нямаше апетит за повече. Уви с пръст кичур от разпусната над челото си коса и започна да го усуква. Беше си оставила косата спусната така, защото с нея й беше малко по-топло, а освен това по този начин се чувстваше отново като малко момиче.

Още някой се появи на мостика. Тя се извърна за миг и забеляза изправилия се на прага Дон Уест. Той погледна през нея към звездите на стената.

— Светла звездице, ярка звездице… — зарецитира пилотът.

Тя отново погледна към небето.

— Милион непознати звезди и само едно желание — промърмори тя, а дъхът й се превръщаше в бяла пара от студа. — Желая да сме си вкъщи.

Дон се приближи и седна в креслото на помощник-пилота, кимайки, сякаш това беше и собственото му най-сърдечно желание. Тя внимателно огледа лицето му, осветено от звездите, и забеляза колко много белези личаха сега по него. Усети, че сърцето й заби някъде в гърлото й, както ставаше всеки път, когато поглеждаше към него… сякаш собственото й сърце или някоя друга настоятелна част от тялото й разсъждаваше със собствения си разум.

„Но това беше лице на един непознат.“ Тя отново извърна поглед към нощта навън.

— Никога не съм допускала, че едно небе може да изглежда толкова чуждо — наруши тя тишината. — Наистина сме изгубени.

Уест я погледна, но очите му бяха някак далечни.

— Когато първите морски пътешественици обиколили земния глобус и видели едно съвсем ново небе, си помислили, че са прекосили края на Земята — промълви той тихо. В гласът му имаше нещо, което досега не беше доловила. — Но всъщност те са били само на ъгъла.

Тя се усмихна, благодарна и изненадана.

— Ние само ще закърпим платната и ще оставим вятъра да ни отведе у дома — каза тя. — Нали, майоре?

Той също се усмихна, почти несъзнателно, и отново погледна към звездите.

— И така, онези първи моряци открили познати форми сред звездите, за да направят небесата по-дружелюбни, да им помогнат да намерят своя път… — той се изправи и се приближи до стената. — Така са възникнали съзвездията.

С пръста си той отбеляза точици по влажния слой на кондензиралата от дъха му пара и започна да ги свързва като в детска книжка за рисуване. Тя гледаше удивена как започна да се оформя странно позната й физиономия.

— Порки — обяви той весело. — Мъдрата и силна Свиня.

Тя се засмя радостно, стана й се приближи до него край прозореца. Духна към повърхността му и започна да рисува.

— Ето го големия клепоух Бъни… Бъгс. — Погледна отново към рисунката си и се усмихна. Обърна очи към него, все още усмихната. — Как успя да ни докараш дотук… това си беше страхотен полет. — Майка й беше разказала останалата част от историята; това, което той сам беше преживял. Дощя й се да му каже нещо повече, но замълча неуверено.

Усмивката на Дон се стопи и тя се зарадва, че не го стори, а после отново се разшири, когато надникна в очите й. Стоеше твърде близо до нея. Наведе се още по-близо.

Джуди усети как тялото й само се накланя към неговото, докато устните й се оказаха почти върху неговите; сякаш самото му съществуване тук действаше като магнит, привличаше…

— Е, в моята каюта или в твоята? — попита той.

Джуди се отдръпна й невярващата й уста увисна.

— Моля…?

Дон се ухили, вдигна рамене и изправи стойка.

— Не се прави на свенлива. Ние сме единствените мъж и жена на подходяща възраст в цялата галактика. Какви по-убедителни основания са ти нужни?

Тя зарови в очите му, за да намери истинското човешко същество, което беше видяла само преди секунди. Но Дон беше избягал като изплашен котарак. Пилотчето отново се беше овладяло.

Джуди се облегна на командния панел.

— Значи предлагаш да свършим с любезностите и да преминем по същество…? — попита го тя спокойно.

Той пристъпи към нея и този път й се наложи да овладее подтика си да не отстъпи назад.

— Ама и езикът ти си го бива, докторе.

Тя се усмихна изкусително.

— Ще ми покажеш ли как боравиш с щурвала си…?

Той се ухили широко.

— … Аха.

Тя наведе глава и прокара ръка по повърхността на контролния панел, пускайки косата си да се разстеле по рамото й, след което усмивката й го прониза.

— Направо тук? Върху тази конзола?

Сега лицето му се озова върху нейното, устните им бяха само на един дъх разстояние.

— О, тук би било страхотно — прошепна той. Той затвори очи, устните му… „о, толкова сладки за целувка устни…“ се разтвориха да ги целуне.

Ръката й се сви около чашата с вода. Тя я обърна върху лицето му. „Малък студен душ.“

Дон се задави. Очите му се отвориха широко и се заслепиха от капещата по лицето му вода.

Когато ги отри и погледът му се изчисти, тя вдигна празната чаша.

— Джойстикът ти май увисна… — и тя го чукна по мокрия нос. Стана от креслото си, смигна му и тръгна към изхода.

— Страхотна техника, майоре — измърмори той на себе си, отривайки с длан навлажнените си вежди. — Наистина.

* * *

Джон включи автоматизираните системи за сигурност и влезе в стаята при жена си. Морийн седеше на края на леглото, увита в термалните одеяла и решеше косата си… подготвяйки се за първия им нощен сън в този чужд свят. Думата „дълъг“ изобщо не можеше да определи точно този ден, помисли си тя разсеяно. Но пък думите, които можеха да го опишат, все още не бяха измислени.

— Уил те търсеше — каза Морийн.

Той кимна, превит от тежестта на собствената си умора, и приседна до нея.

— Пратих го да спи — потърка очи и слепоочията, които го боляха. — Сега пък е решил, че може да възкреси робота. Иска да остане цяла нощ и след това да ми покаже творението си… — той въздъхна, прииска му се Уил да е пораснал вече достатъчно, за да може добре да разбира кои неща са по-важни за него.

Морийн остави четката си.

— Странни същества сте вие, мъжете — промълви тя с онзи тон, който й беше така присъщ. — Непрекъснато се мъчите да не приличате на бащите си… и накрая повтаряте същите грешки.

Думите й му прозвучаха като пушечен изстрел и сякаш всичко преживяно в този ужасен ден се срути върху него.

— Не можем да се измъкнем от тази планета, да не говорим да се върнем на курса! — каза той сърдито. — И нямам време за… — дрямката го отнесе.

Морийн извърна поглед встрани, прехапала език, за да не му отвърне. Когато отново го погледна, долови съжаление в очите му. Вдигна ръка и започна нежно да масажира врата му.

— Джон, просто го изслушвай… — каза му тя. — Няма значение какво точно казва. Просто го слушай. Понякога, поне в очите на своите бащи, малките момчета трябва да бъдат първи.

Джон я обгърна с ръка и я притегли към себе си. Знаеше не по-зле от нея, че думите й за неговия баща го засягаха толкова, защото бяха верни. Винаги се беше клел, че няма да постъпи като него; че ще постави на първо място семейството си и че ще спази това свое обещание. Нали тъкмо заради това бяха тръгнали заедно на това пътешествие…

— Когато отново се озовем в космоса — промърмори той — ще си прекараме наистина много време заедно. Обещавам ти.

Морийн гледаше към прозрачната стена. Не му отговори. Остави тялото му да се отпусне и остана приседнала, загледана в нощта навън, сякаш нищо не й беше казал. Той я прегърна още по-здраво, като си каза, че тя просто е твърде уморена, за да го разбере, или пък той е…

След миг тя отново го погледна и се усмихна.

— Какво? — попита я Джон смутено.

Тъжната й усмивка се разля по лицето й.

— Толкова е хубаво, че най-после семейството ни е под един покрив. Макар че трябваше да прекосим половин галактика, за да го постигнем…

* * *

Останал сам на мостика, Дон приспа кораба — затвори противоударните щитове, които заслониха всички отвори, изключи излишните системи, заповяда на командния пулт да заспи. Излезе от залата и се запъти към собствената си каюта, където отново щеше да спи сам.

Докато крачеше по сумрачния и притихнал коридор, чу как Морийн казва на Робинсън:

— Лека нощ, Джон.

А мъжът й отвърна:

— Лека нощ, Морийн.

Направи още три крачки.

— Лека нощ, Джуди — каза Уил.

— Лека нощ, Уил — обади се Пени.

— Лека нощ, Пени — отвърна Джуди.

Уест се спря и поклати глава.

— Ей! Вие май нещо се будалкате! — извика той високо. След което продължи.

— Блоп — каза Блоп.