Джоан Д. Виндж
Изгубени в космоса (20)

Двадесета глава

Седнал до баща си, Уил усети поредния трус, разтърсващ техния бързо рушащ се свят. По стената се люлееха разкъсани проводници, струпаните на купчини боклуци и парчета разрушено оборудване се срутваха и търкаляха по пода, докато цялото складово помещение, в което бяха затворени, не заживя сякаш свой собствен живот… като Робота, застанал да пази изхода.

Роботът изглеждаше почти така, както си го беше представял, когато привършваше със сглобяването на новото му тяло: двете увенчани с остри метални нокти работни ръце, в които беше вградена електрическата верига на енергийния му разрушител; единичната му ръка отзад за тежка работа, единственото, което беше успял да намери сред контейнерите с резервни части. Гъсеничните му крака — влекачи. Мехурестият му диод наистина правеше главата му доста голяма… той дори светеше, когато Роботът проговаряше. Единственото, което не съвпадаше с неговите представи беше това, че чуваше как машината заплашва да ги убие…

— Аз ще побягна, за да отвлека огъня му — прошепна Дон Уест на баща му. — Може би вие с Уил ще успеете да се измъкнете. — И той посочи към джунглата от разбито оборудване, която ги заобикаляше.

През цялото време, докато двамата обсъждаха какви възможности имат да се измъкнат, ги слушаше. Но в присъствието на зорко следящия ги Робот той знаеше, че каквото и да опитат, щеше да се окаже самоубийствено. Смит беше превърнал Робота в свой затворник, също като тях. Машината беше станала роб на неговите заповеди, независимо дали наистина го желаеше. „Освен ако…“

Той тихо се надигна и пропълзя встрани от баща си. Стъпка по стъпка, заситни през стаята по посока към охраняваната врата.

— Спри или Робота ще те унищожи! — Роботът се извърна на място и между ноктите му изтрещя мълния. В другия край на стаята баща му и Дон Уест вдигнаха глави и го изгледаха със стаен ужас, когато ръцете на Робота се протегнаха към него.

Уил се изправи, стараейки се да не изглежда уплашен.

— Роботе, не си ли спомняш за мен? — попита момчето. — Не помниш ли на какво те научих? За приятелството?

Робота се закова на място, сякаш размисляйки над въпроса.

— Приятелството означава да действаш според сърцето си, а не според ума си — отвърна машината след мъчителна пауза.

Уил кимна.

— Сега имам нужда от помощта ти, Роботе. Защото ние с теб сме приятели…

— Логическа грешка — възрази Робота. — Приятелството не подлежи на изчисление.

— Забрави логиката! — настоя Уил. — Действай със сърцето си.

— Роботът няма сърце. Роботът се зарежда с ядрено-импулсен генератор…

— Всяко живо същество има сърце — промълви тихо Уил. Сети се за порасналия Уил и от очите му бликнаха сълзи. Той примигна, за да ги отстрани.

— Програмата ми е променена да изключва емоциите. — Роботът стоеше непреклонен на прага на вратата. — Всякакви опити да се пренебрегнат командните протоколи могат да доведат до изгаряне на невронната ми мрежа.

Планетата отново заръмжа и потръпна под краката им.

— Моля те, Роботе — прошепна умолително Уил. — Ако не ни пуснеш, всички ще загинем! Моля те, нима няма да ни помогнеш сега? Ще бъдеш ли отново мой приятел…? — „Той беше спасил веднъж живота на Робота… дали машината все още помнеше това? Възможно ли беше?“

Роботът дълго остана неподвижен. След това едната му ръка се пресегна към собствения му гръб, към контролния болт, който Смит беше вкарал в Централния му процесор.

— Робот се опитва да деактивира контролен болт… нарушение на командите… опит за рестартиране… опасност… убий ги, убий ги… — Ноктите му се надигнаха в нападателна позиция; енергията се заизвива в дъга между тях. Уил прехапа устни, едва сдържайки се да не побегне, когато зарядът между ръцете на машината достигна своя максимум и те се прицелиха към него…

В последната секунда ръцете на Робота се опнаха нагоре… енергийният залп раздра отвор в тавана и Роботът победоносно се протегна назад, за да измъкне контролния болт.

— Ти успя — пое си дъх Уил.

— Роботът ще спаси… Аз ще спася Уил Робинсън — каза гордо Роботът. — Ще спася своя приятел…

* * *

Двете жени следваха по петите през гъстия храсталак изпадналата в паника Блоп, докато Морийн не реши, че не е в състояние да продължи повече… но едва вдигнала глава разбра, че Блоп всъщност ги беше довела обратно до портала. Зад огнения пръстен ги очакваше полегналия на скалната стена „Юпитер Две“.

Те последваха Блоп, прекрачвайки огнената рамка тъкмо навреме, за да видят появилата се от недрата на кораба Пени, която разтвори широко ръце да прегърне извънземното.

— Пени? — извика невярващо Морийн, след което повтори с укор, едва поемайки си дъх: — Пени?

Пени стоеше пред люка и ги подканяше с ръка бързо да се върнат на борда, сякаш тъкмо те бяха изчезнали толкова безразсъдно от погледа й. Двете влязоха в кораба, без да задават повече въпроси и най-сетне, чак когато се озоваха в асансьора, изкачващ ги към мостика, Морийн успя да запита:

— Къде ходи…?

— Трябваше да изпълня едно обещание — отвърна Пени с нетърпящата възражения логика на четиринадесетгодишно момиче.

Морийн въздъхна. Преди двете с Джуди да успеят да зададат още някой въпрос, нов трус разлюля кораба и изхвърли всички други мисли от главите им.

* * *

Джон застана пред отворения люк заедно с Дон Уест и двамата се загледаха към Машинното отделение и зловещата светлина, която се излъчваше оттам. Земята се тресеше и тътнеше под нозете им.

— Без ядрото никога няма да имаме достатъчно енергия, за да излезем в орбита — каза мрачно Дон.

Джон кимна.

— Виж дали можеш да се добереш обратно на „Юпитер“. Аз ще се опитам да взема ядрения материал и ще се срещнем тук.

Уест се навъси.

— Ти отново грешиш — каза той и се потупа с пръст по гърдите. — Аз трябва да остана навън… Аз съм този, който няма какво да губи.

Джон поклати глава… и забелязал изражението на лицето на Дон, тутакси се убеди, че беше взел правилното решение.

— Каквото и да се случи, когато планетата започне да се разпада, ти ще поемеш нещата.

Уест го хвана за рамото.

— Джон, семейството има нужда от своя баща…

— А екипажът има нужда от своя пилот — Джон посочи към изкорубените руини на кораба, стърчащи пред тях. — Не мога да управлявам този кораб така добре като теб. Ти си единствената възможност за тях да оцелеят.

— Но… — Дон го погледна със замъглени очи.

— Послушай ме, Дон — каза спокойно Джон. — Знам, че не искаше да ти възлагат тази работа. Но смятам, че в края на краищата ще се окажеш първокласен детегледач. Е, длъжността ръководител на лагера е изцяло в ръцете ти… — Той сведе очи. — Погрижи се за тях.

Погледът на Дон се задържа върху него безкрайно дълго време. Най-сетне той промърмори — „Успех“. И му протегна ръка.

Джон я стисна. Когато я пусна, осъзна колко празни са ръцете му.

— Бих взел някакво оръжие — каза той и се огледа наоколо.

Уил и Роботът се появиха от кораба зад гърба им.

— Татко… Професоре… — извикаха и двамата почти едновременно, — … имаме план.

* * *

Роботът протегна една от ръцете си — върху металната длан се показа отвор. Уил бръкна вътре и издърпа изолатора, който беше споил едва вчера… и който беше послужил добре на Робота цели тридесет години. Беше го направил от същите златни медали, с които го бяха награждавали на училищните научни панаири; беше се чувствал горд — и възнаграден — затова, че бе намерил най-полезното им приложение. И сега изпитваше това чувство двойно по-силно, когато подаде предмета на баща си. Островърхият нащърбен диск можеше да свърши двойно по-полезна работа от метателна стрела на самурай.

Татко му погледна предмета, после него, без да продума нищо. Но внезапната му прегръдка и онова, което се четеше в очите му, казаха на Уил всичко, което му се искаше да чуе.

Когато татко му прекрачи през люка и се запъти към Машинното, стиснал диска в ръката си, изглеждаше в очите му като истински герой, от глава до пети, такъв, какъвто Уил винаги беше искал да бъде баща му.

Дон Уест протегна ръката си. Уил я пое и Дон го поведе, заедно с Робота, в обратна посока.

* * *

Вътре в Машинната зала хибридът беше притиснал Уил към перилото на мостика.

— Време е да умреш, синко… — прошепна той и устата му се разтвори още по-широко.

— Аз не съм твой син! — Уил вложи цялата си сила в свитите си юмруци и ги стовари в лицето на Смит. Смит залитна назад.

Уил успя да се отскубне, но отново се извърна, когато алармените индикатори запищяха и засвяткаха по контролния пулт.

Но този път Смит не му остави време, а пултът не му остави пространство. Смит го прихвана отзад и го захвърли високо през перилото към мрака високо под тях.

— Сбогом… — промърмори Смит. После пристъпи към контролния пулт, без да извръща поглед назад.

* * *

Дон поведе Уил и Робота извън кораба колкото се може по-бързо. Не само защото времето течеше твърде бързо, но защото не искаше Уил да види или чуе, ако нещо се случеше с баща му. Тримата започнаха да се спускат по скалистия склон под кораба, препъвайки се в мрака, а земята под тях продължаваше да се тресе. Надяваше се, че е запаметил достатъчно ориентири, за да успее да ги отведе до истинския „Юпитер“. Надяваше се, че порталите все още се намират там, където бяха преди…

Не бяха там. Той се закова на място, когато жестокото огнено острие на един от порталите проблесна по скалната повърхност и корабните останки точно пред тях. Един по-млад свят, ярък и слънчев, ги подкани от другата страна. „Но от кое време беше той…?“

— Виж! — извика Уил и посочи, но не към портала. Дон се извърна и забеляза Смит, сринал се върху една издадена скала, там, където отвратителният му двойник го беше захвърлил. Уил изтича до Смит и коленичи до него.

Дон го последва малко по-неохотно. Той също коленичи до Смит и напипа пулса на гърлото му.

— По дяволите — промълви той. — Този още диша. — Никой от тях нямаше да попадне сред този кошмар, ако Смит не беше извършил своето вероломство… „Защо животът веднъж не му подадеше ръката, която наистина заслужаваше…?“ Дон се изправи и обърна гръб на безсъзнателното тяло на Смит. Запъти се към портала. „Ако някой наистина заслужаваше да получи от Съдбата аса и осмици, то това беше Смит…“

— Не можем просто да го оставим така — възрази Уил. Дон се извърна към него.

— Разбира се, че можем — и махна на Уил да го последва. Очите на момчето се изпълниха със смут.

Преди някой от тях да успее да реагира, земята отново се разтресе и тътенът й бе последван от яростния полъх на вятъра. Друг портал се разтвори с трясък високо над главите им, като фуния на торнадо.

Дон сграбчи Уил и започна с отскоци да се спуска надолу по склона към равния терен. Лавината от камъни, която го гонеше, спря по средата на стената на кратера. Горният ръб на кратера беше изчезнал, заменен от пламтяща рамка на портал; вътре в него Дон видя море от топяща се скала.

Той се завъртя на място, едва крепейки се на краката си, и пред тях изригна нов портал, наляво, а планетата нададе вой и се разтресе от нов тътен. Сега теренът под тях се тресеше непрестанно. Тътенът на Армагедон, последната битка между Доброто и Злото, оглуши ушите им. „За първи път в живота си той наистина разбра какво означава думата «ужас».“ Паника се надигна в гърлото му и му се стори, че всеки миг ще му прилошее.

Дон стисна здраво съпротивляващия се Уил. Нямаше време за паника. Ако пропуснеше мига, всички загиваха…

— Тези портали водят към различни времена! — изрева Уил.

Тътенът и трусовете се усилиха. Сякаш здравата скала под нозете им щеше всеки миг да се разтвори и изчезне. Дон отчаяно започна да мята поглед от портал към портал.

— Но кой от тях води към дома…?

* * *

Джуди се взираше през визьорната стена, неспособна да откъсне очите си от сцената, която се разиграваше отвън, докато помагаше на майка си и на Пени да подготвят кораба за отлитане. Навън порталите се разтваряха и затваряха като пламтящи мехури във врящата супа на време-пространството. Почти нищо не оставаше разпознаваемо в околния пейзаж. Дори не можеше да прецени накъде по-напред да погледне, търсейки с очи татко си Уил и Дон, мъчещи се да се доберат до кораба… „Ако тя самата не знаеше къде да ги потърси с очи, как те можеха да разберат кой от порталите отвежда към дома…?“

Тя погледна през рамо.

— Пени — извика по-голямата сестра. — Включи ракетите.

Пени вдигна глава от своята работна станция и я поклати:

— Но бойните им глави не действат…

— Просто го направи! — заповяда й Джуди и започна да набира данни на своята конзола. Ръцете й шареха трескаво, сякаш обладана от някаква лудост, когато видя зелената стрелка на индикатора, показваща, че ракетите са готови за старт. — По отвора, огън! — извика младата жена, след като въведе последните команди, които трябваше да фиксират траекториите им. — Значи онези моряци рисували форми в небето… — и тя завъртя един от превключвателите. На екрана просветна: КОМАНДА ПРИЕТА.

Отстъпи назад и се загледа в издигащите се ракети, чиито огнени следи й сочеха, че се издигат във високите въздушни слоеве.

— Детонация — докладва Пени. — Само първичните капсули.

Високо изгря сноп от тънки светлинки.

— Да им помогне да намерят пътя към дома — прошепна тя. „Моля ви, моля ви…“

И се усмихна, прехапала устни, щом светлинките започнаха да се подреждат и образуваха гигантското лице на Дафи Дък, глупавия паток, сред тъмното индиго на нощта.

* * *

— Праговете се сриват! — извика Уил и посочи напред.

Дон вдигна глава, както беше коленичил, опитвайки се да свести Смит, когато слънчевият портал, прорязал скалната стена изведнъж угасна. Вгледа се в лицето на Уил, не знаейки какво трябваше да изпита, надежда или още повече страх. — „Страх.“

— Ох… Болката… болката… — простена Смит, най-сетне дошъл на себе си.

Пред очите на Дон, Смит се изправи и седна. „Ти не познаваш и половината болка, нещастен…“ Изправи се на крака, за да не направи нещо, за което можеше после да съжалява, само за да накара Смит да млъкне. Той беше войник; Смит беше враг. Щеше да го остави зад себе си без изобщо да се замисли, ако тук не беше Уил Робинсън да го изгледа със своя особен детски поглед. Да му напомни, че от него се очакваше да бъде един от добрите…

— Дон! — извика Уил.

Дон се извърна погледна нагоре, през зимния портал и видя примигващото съзвездие, което току-що беше изгряло в небето: Дафи Дък. „Да им помогне да намерят пътя към дома…“

— Опасност, Уил Робинсън — изведнъж се обади Роботът. — Опасност…

Тресящият се терен зад тях поддаде; земята се разцепи на две като зейнала паст. Роботът прихвана пълзящия напред Уил, дръпна го на гърба си и се затъркаля към очакващия ги портал. Дон забеляза, че порталът започна да се огъва. Вдигна Смит на крака и го повлече, тичайки след тях към дематериализиращата се врата към другото време. „Ако заради тази си постъпка не се отправеше право към рая, то със сигурност щеше да полети към ада…“

— Скачай! — изрева той. Роботът се понесе напред през сияещия проход, отнасяйки със себе си Уил към безопасния бряг. Със свръхчовешко усилие Дон се хвърли напред, хванал под мишницата си Смит, и прескочи зейналия праг тъкмо преди порталът да се затвори.

* * *

Морийн се взираше през прозрачната сплав на стената на мостика и при всяко вдишване усещаше дълбока болка в гърдите си, а земята около „Юпитер“ се надигаше като втасващо тесто. Къде бяха те… къде бяха те…?

— Мамо — извика внезапно Пени. — Ето ги!

Морийн забеляза няколкото силуета, които се провряха през един от отворените портали и, залитайки през кипящата земя, започнаха да си пробиват път към кораба.

Пени изтича да отвори входния люк. Морийн така и не можа да си поеме отново дъх, преди всички те да се озоват вътре и Уил да се сгуши в ръцете й, а след това — в прегръдката на Пени, жив и здрав.

С мигновена изненада тя забеляза как Джуди прегърна Дон Уест така, сякаш не искаше повече да го пусне… Но все пак го пусна и след като отстъпи назад, младият мъж посочи към сърцето си, зачервен и в същото време — широко усмихнат.

— Ще татуирам името ти ето тук — каза той.

Зад него стояха… Роботът? Смит? И… и…

— Къде е Джон? — попита ги разтревожено тя.

Уест вдигна очи към нея и усмивката изчезна от лицето му. Той погледна към празния люк.

— Порталът се затвори зад нас… Това беше единственият път назад. Съжалявам — и той поклати глава.

Корабът яростно потръпна. За миг й се стори, че усеща не поредния трус, а собствения си живот да се разпада. Последвалите експлозии отново я върнаха към реалността.

— Трябва да се опитаме да се издигнем — каза Дон, забелязал болката в очите й.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Вече започнахме подготовката за излитане. Той я погледна недоверчиво.

Тя кимна към децата и отвърна с равен тон:

— Ще спася колкото е възможно повече живота, майоре.

* * *

Трусовете разтърсиха горния мостик на Машинната зала. Там, пред конзолата на контролния пулт, стоеше хибридът и гледаше как материята на ядрения двигател бавно се спуска в тунела. Когато индикаторите на дисплея съобщиха: ИНТЕГРИТЕТ НА ПОРТАЛА 95%, той се взря, жаден да се върне у дома, през червеевата дупка във време-пространството.

— Баща ми казваше, че злото винаги намира истинската си форма.

Той се извърна стреснат, но не и изненадан, и видя изправения зад него на платформата Джон Робинсън. Усмихна се. Беше предчувствал сладостта на този миг в не по-малка степен, отколкото мига, в който щеше да се върне на Земята. „Да, Робинсън беше прав… съвършено прав.“ Думите му правеха неговата собствена победа над пространството, над времето и над самия себе си още по-сладка. Той беше намерил истинската си форма и тя беше добра.

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност — каза той и широката усмивка оголи зъбите му.

— Не — отвърна Робинсън и го погледна твърдо в очите. — Не можех да убия човек. Но мога да убия чудовище… — Той се понесе напред и замахна със звездовидното острие към лицето на хибрида.

Хибридът се преви на две и махът не улучи. Понесе се напред към Робинсън; четири ръце и собствените му, много по-бързи рефлекси отпратиха човека назад и той се преметна по платформата. Хибридът пристъпи към падналия Робинсън, който лежеше по гръб, зашеметен и гледащ към него с безсилна ярост.

— Спести ми гнева на праведника — хибридът проточи врат и разтвори челюстите си. — Смятам, че е време за закуска, преди да поема по своя път…