Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost In Space, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (17.07.2010)
Корекция
NomaD (17.07.2010)

Издание:

Джоан Д. Виндж. Изгубени в космоса

Американска, първо издание

Редактор: Лили Кирова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

Издателство „Слънчо“, 1998

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Доктор Захъри Смит стоеше на върха на обрулената от ветровете дюна и се взираше в далечината. Пустинята го обкръжаваше отвсякъде, докъдето стигаше погледът му. Вълни от жега се къдреха по пясъчното безбрежие под керамично синкавия небесен купол. Дребен, фин мъж с изрядно подстригана козя брадичка, той беше от тези личности, които другите смятат за компетентни, но твърде незабележителни. И много грешаха, разбира се.

Смит нетърпеливо се извърна към спътника си. Вече изпитваше жажда.

— Наехте ме само да осигуря шифъра на апартамента на Даниълс — заяви той. — За нищо друго. Свърших си работата.

Анонимният, изискано облечен бизнесмен до него се навъси.

— Намерили са пилот — заместител. Мисията продължава по график. Имаме нужда от по-пряка намеса от ваша страна.

„Заместител. Нима?“ Смит потисна въздишката си на досада.

— Разбирам — отрони той.

Знаеше много добре, че тези непрекъснато подменящи се лакеи от корпорацията не са нищо повече от подвижни автомати за пари. Но го гнетеше мисълта, че дори безименните членове на Борда нямаха никаква представа как стоят нещата при военните. Там изглежда повече не съществуваше нищо друго, освен пилоти. От тези пилоти направо бъкаше — като хлебарки.

— Е, една по-пряка намеса ще ви струва доста — заяви учтиво той. — И се опасявам, че цената ми току-що стана… астрономична.

Някъде отвъд небето се чу почукване. Сякаш съвършената тъмна синева наистина представляваше керамична купа. Смит се пресегна и напипа във въздуха нещо невидимо. Натисна клавиш.

Виртуалният бизнесмен и холографската пустиня се стопиха като сън.

— Стайно осветление — промълви уморено Смит. Внезапно грейналите светлини разкриха пред очите му познатия интериор на лабораторията в Контролния център на мисията и вратата в другия край на стаята, на която всъщност се беше почукало. — Влез.

Вратата се плъзна със свистене и в помещението влезе един от техниците.

— Центърът не е получил резултатите от предполетните ви тестове, доктор Смит.

Смит прекоси помещението към висящото над главата му светлинно табло, върху което бяха проектирани лицата на екипажа на „Юпитер“. „Като мишени“, помисли си той. Свали микрофайловете и ги подаде с усмивка на техника.

— Робинсънови са прегледани сто процента. Всички са в идеална форма, готови да спасят света — усмивката му се разшири и техникът също се усмихна облекчено, без нищо да подозира. — Пожелайте им успех от мое име.

* * *

Дон Уест тръгна след генерала и професора по мостика, отвеждащ към вътрешността на „Юпитер“. Огромните му дискообразни очертания се извисиха над него и го накараха да се почувства още по-дребен и безсилен от това, което бяха постигнали думите на генерала. Входният люк лежеше пред него, готов да го погълне в зейналата си паст. Майорът бързо пресметна, че обемът на „Юпитер“ можеше без усилие да побере стотина кораба като собствения му „Орел Едно“.

— Протоколът на мисията е прост — заговори Хес. — Командващ на борда е професор Робинсън, освен ако не възникне бойна ситуация. В този случай, майор Уест, вие поемате командването.

„Този цивилен…?“ Поразен, Дон вдигна поглед. „Единственото пространство, през което този Робинсън е летял, е вакуумът между двете му уши.“ Преглътна поредната обида и се опита отново да привлече вниманието на генерала.

— Но аз съм боен пилот, сър. Би трябвало да има по-подходящи кандидати от мен…

Бяха стигнали до прага на входния люк. Хес се извърна към него и заяви:

— Добре дошъл на борда, майоре.

Двамата мъже влязоха без колебание.

„Защо просто не ме дадат на военния трибунал…?“ — той мрачно прекрачи след тях и тръгна по някакъв дълъг коридор, сумрачно осветен, докато не стигнаха до затворените лазерни врати в далечния му край. Изгледа двамата, които търпеливо чакаха вратите да се отворят и за последен път се опита да ги накара да го изслушат.

— Джеб Уолкър е много по-добър пилот от мен, сър — каза Уест. „Е, може би не чак толкова, но поне не беше по-лош от него…“ А пък и Уолкър с радост щеше да се впусне в подобно приключение. Според Джеб хиперпорталът беше най-великото изобретение след изнамирането на крилата. — Той би бил съвсем на място в тази ми…

Когато вратите се разтвориха, той млъкна. Обърна се и надникна през раменете им. Очите му се разшириха.

— Оу-у!

Уест вдиша дълбоко. Изведнъж се беше почувствал състарен с поне десет години.

Пристъпи в командния мостик на „Юпитер“, без да разсъждава, с благоговение. Така, както би пристъпил през прага на Божия рай. А то си беше точно това, помисли си майорът. „Супертехнологичен рай.“ Две пилотски кресла гледаха към панорамния команден купол. Съвършената му извивка беше конструирана от същата прозрачна сплав, както на неговия кораб, предположи той, въпреки че в съзнанието му си оставаше представата за стъклен прозорец. Из просторното помещение щъкаха техници, извършващи предстартовите проверки на системите.

Очите му на познавач огледаха щурвала. Оцениха с възхита работата на бордовия процесор. Зашариха по екраните на навигационния отсек в центъра на помещението. Разгледаха внимателно мониторите, пилотското оборудване, дисплеите. Определено беше впечатлен.

— Изглежда някой е напъхал на това бебенце всички възможни екстри — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото към двамата мъже, които с любопитство следяха реакцията му.

— Щом се налага да гледате бебе, поне няма да е толкова неприятно. Не сте ли съгласен, майоре? — попита го окуражително Робинсън.

Дон вдигна очи към него и отново погледна встрани, към техническия сътрудник, който се появи иззад редицата камери за криогенен сън — някакъв доктор, облечен в практичен тъмнокафяв работен комбинезон и с планшет в ръката. По-точно — докторка. Дон заби поглед в нея и природата сякаш отново, от няколко минути насам, натисна бутона за рестартиране на мозъка му.

— Не разбирам — вниманието й беше изцяло съсредоточено към Робинсън и генерала, сякаш изобщо не беше забелязала присъствието му. — Не мога да докарам криосистемите за сън до повече от деветдесет и шест процента мощност.

— Но доктор Смит одобри специф… — понечи генерал Хес.

— Доктор Смит е най-обикновен лекар — отряза го тя. — Тръгне ли този кораб, отговорността е моя. Тези ваши вани са си много добри, стига този кораб изобщо да не потегля. Ясно ли е?

— Тъй вярно, докторе — отвърна Хес уставно.

„Боже Господи!“, помисли си в същото време Дон, — „май се влюбвам.“

— Джуди — обади се Робинсън тъкмо когато се обръщаше да си тръгне — искам да ти представя майор Уест. Той ще заеме мястото на Майк.

Докторът — Джуди — се извърна, сякаш едва сега го беше забелязала. Протегна ръка и се здрависаха. Дългата й руса коса беше стегната с непретенциозна шнола, подчертавайки още повече съвършените й скули. А пък очите й бяха едни зелени… Те леко се разшириха, докато го оглеждаше от главата до петите и после обратно. Гледката сякаш й допадна. Очите й се вдигнаха към лицето му, обходиха устните му и най-сетне се спряха на неговите.

Бузите й мигом се изчервиха, щом забеляза, че беше доловил щателния й оглед. Той се ухили, за да покаже, че възхищението им е взаимно.

— По-тежък е от Майк — констатира тя и рязко се обърна към Робинсън. — Ще се наложи да рекалибрираме.

— Ще се радвам да обсъдим теглото ми, докторе… — на лицето на Дон се изписа възможно най-закачливата усмивка, която поне до този момент беше действала безотказно. — Какво ще кажете след вечеря?

— Уест… — Джуди се замисли, поглеждайки отново към него. — Четох за вас. Някакъв герой от войната ли бяхте, що ли?

— Е, да, всъщност… — Дон щеше да се пръсне от гордост.

Тя скръсти ръце и обгърна замислено с длан брадичката си.

— Кой беше казал: „Който не може да мисли, се бие“?… Ах, да! Аз самата. — Усмивката й стана криогенна. — Ами, радвам се, че се запознахме. — Тя ги остави и отново се отправи към криогенните камери.

— Ех, да хвана такава студена рибка, как бих я стоплил.

Той кимна разбиращо на двамата мъже и се опита да прикрие смущението си с намигване.

От другата страна на помещението Джуди вдигна глава. Погледите им се кръстосаха за миг, след което се обърна към Робинсън.

— Няма да мога да се върна за вечеря, татко — каза тя.

Дон се извърна и зяпна към Робинсън. „Татко…?“ Робинсън повдигна вежди, сви рамене и се усмихна.

Не, това си беше направо кошмар. Дон затвори очи, чудейки се кога ли ще се събуди. Отвори ги и видя, че всички го гледат. Изруга на ум.

— Този полет ще е доста дълъг — изсумтя майорът.