Джоан Д. Виндж
Изгубени в космоса (14)

Тринадесета глава

На мостика на „Юпитер Две“ Морийн Робинсън изтри капките пот от челото си и ръцете й отново заровиха във вътрешностите на сензорната конзола. След като разузнавателният екип беше излязъл, двете с Пени бяха прекарали времето си в усилия да вдъхнат отново живот на повредените информационни системи, докато в другия край на залата Уил наблюдаваше настъплението на екипа през очите на робота. С тази работа трябваше да приключат, за да могат да разгадаят след това постъпващите данни; при това тя ангажираше вниманието им и ги отвличаше от всякакви мрачни предчувствия.

„Защо човек никога не може да намери фиба, когато му потрябва“, помисли си раздразнено Морийн. Беше опитала какво ли не, за да поправи тази проклета връзка. Слава Богу, че корабът поне беше претъпкан с резервни части. Както железните мъже в дървените кораби, овладели преди векове моретата на Земята, така и екипажът на „Юпитер“ трябваше да може да се справя сам, в случай на авария далеч от дома… „Ха. Ето го!“ тя се усмихна.

Пени вдигна очи от последния монитор, който току-що беше оправила, и каза:

— Опитай сега.

Морийн включи конзолата. Пултът се събуди и всички индикатори блеснаха в зелено, показвайки, че най-после всички системи на борда функционират нормално. Морийн се усмихна на малката си дъщеря и й кимна одобрително. Отново погледна към дисплеите и данните, които беше очаквала с такова нетърпение, започнаха да изпълват екраните.

— Странно… — тя огледа инфрачервеното изображение на външния корпус на „Протей“, и странните люспести струпвания по гладката му метална кожа. — Тези люспи отделят топлина.

Пени се приближи и застана до нея, взря се в екрана и челото й се набръчка.

— Дай ми, моля те, външна панорама — каза Морийн.

Пени въведе командата. Образът на „Протей“ се разшири и двете най-сетне можеха да видят плътно прилепения до него в пространството „Юпитер Две“. Докато наблюдаваха, сребърните дискове по обвивката на кораба — сонда започнаха да се движат, подобно на някакви ракообразни организми, размърдани от невидим прилив. „Те бяха живи!…“

Едно по едно започнаха да се надигат върху раковидни крака… Не, не бяха раковидни. По-скоро приличаха на паяци. Паяци в брони. Морийн наблюдаваше, с ужас, смесен с възхита, как извънземните се разпълзяха безшумно по корпуса на „Протей“.

И започнаха да изчезват един по един. Едва сега тя проумя, че това, което доскоро й приличаше на гладка кора на външния корпус, излята от керамосплав, всъщност беше нашарена с дупки, всяка от която беше покрита с жива мембрана. „Те влизаха в кораба!“

— Джон — пое си въздух тя. — По дяволите, измъквайте се веднага оттам.

Тя отново погледна екрана и дъхът й секна. Не всички паякоподобни същества се скриваха в недрата на „Протей“. Някои от тях започнаха да прескачат тясната пропаст между двата кораба и се приземяваха върху корпуса на „Юпитер Две“.

* * *

Когато странната форма започна да се вмъква през мембранния отвор на тавана, писъкът на гущерчето-маймунка стана истеричен.

Дон измъкна пистолета си и в този момент мембраната избълва някакво техноорганично чудовище. То тупна на пода пред тях — жива машина, опряна на увенчани с хищни нокти камшикоподобни крайници. Изпъкналите бинокулярни лещи на онова, което му приличаше на глава, се обърнаха към тях и му напомниха смътно за безстрастните окуляри на триизмерна наблюдателна камера. „Очи…“

Сега през тавана започнаха да напират още метални паяци.

Нещото, озовало се пред него, подскочи напред и на гърдите му се разтвори остра като бръснач паст, сякаш искаше да бъде първото…

Дон насочи оръжието си и стреля; лазерният лъч се пречупи върху металическото тяло на чудовището. Съществото рухна на пода, мълниеносно прибра крайниците и очите си, след като изстрелът го изрита във въртеливо движение към останалите, спускащи се отгоре паяци.

— Навън! — изкрещя Джон. — Веднага!

Дон се понесе с останалите назад по коридора, водещ към входния люк. Паяците се изсипаха в пространството зад тях, рикоширайки, и отхвърляйки се от стените и пода, сякаш за тях не съществуваше никаква гравитация, докато в същото време отгоре, над главите им, започнаха да напират нови.

* * *

На мостика на „Юпитер Две“ Уил трескаво шареше по клавиатурата си, за да накара своя робот да заеме отбранителна позиция и да защити отстъпващия екип на баща му.

— Тези клавиши са твърде бавни! — момчето рязко се отдръпна от клавиатурата. — Активирай холографен интерфейс — изкомандва то. В центъра на залата се появи виртуалното изображение на робота. Момчето пристъпи вътре в него и изображението се синхронизира със собствените му движения. После то се завъртя, обърна се назад и стреля с виртуалните оръжия — копия на истинските.

На борда на „Протей“ истинският робот се завъртя върху гъсениците си, следвайки движенията на Уил, и стреля по преследващите ги паяци. Лазерните лъчи на оксижените му имаха по-силен поразяващ ефект от пистолета на Дон и под техните удари извънземните се пръскаха на късчета плът и шрапнели. Но през сензорите си той забеляза още паяци, които се сипеха през тавана и заемаха мястото на убитите.

И видя как някои от тях пропълзяха назад и се спряха край ранените паяци, останали все още живи, но обездвижени, тръпнещи с наранени крайници върху пода. „Нима се грижат един за друг като хората?“

Докато наблюдаваше през очите на робота, паяците връхлетяха върху падналите им другари и започнаха да ги разкъсват, крайник след крайник, поглъщайки ги живи.

Уил нададе тих вик, изпълнен с неверие, който накара майка му и сестра му да извърнат глави.

* * *

— Те изяждат ранените си…?

„Нима роботът бе казал това?“ Дон забави спринта си по коридора и се опита да надникне зад гърба на робота, да разбере какво ставаше зад тях.

— Залегни! — извика му рязко Джуди.

Той отново погледна напред и видя, че тя се прицелва… право в него. Залегна на пода със скок и тя стреля с импулсната си карабина, поразявайки противопожарния сензорен панел до отворената броневрата. Вратата се тръшна надолу точно зад робота, смазвайки с трясък напиращата гмеж от паешки тела.

Дон залитна и се изправи на крака. Аларменото осветление озари коридора в кървавочервено. Видя как другите забавиха ход и след това спряха пред него. Проследи погледите им. Плъзгащата се бронирана врата в другия край на тунела в същия миг се беше спуснала надолу, преграждайки им спасителния достъп до изходния люк.

Бяха се озовали в капан.

Той се облегна задъхан на стената. Видя как всички останали зашариха с ужасени очи из пространството, внезапно оказало се доста тясно, разбрали това, което беше схванал и той.

„Паяците изяждаха своите ранени. Живи.“ Сега вече знаеше защо от екипажа на „Протей“ липсваше каквато и да е следа. „Нима така беше свършил и Джеб…“

— Трябва да отворим някак тази врата — каза Робинсън.

Той закрачи към далечния край на коридора. Останалите го последваха, нямайки никаква представа какво друго можеше да се направи.

Дон се понесе към тях, осъзнал, че това е напразно и зачуден дали изобщо щяха да го разберат. Никой не беше в състояние да отвори противоударна врата, след като се активират заключващите й механизми. В същото време паяците можеха да проядат всичко, което им се изпречеше по кораба. Беше само въпрос на време, преди да си пробият път до тях… Той се забави и спря по средата на коридора. Пред затворените му очи изплува лицето на Джеб.

И той разбра какво трябваше да направи.

Застана на едно коляно и се обърна с лице към тунела, през който бяха дошли до тук.

— Оръжие за милиони долари… — изсумтя той и наби импулсния усилвател в цевта на оръжието си. — … и да го похарча всичкото… — той издърпа ръкохватката — … за една консервна кутия, фрашкана с нашественици.

Той натисна бутона върху пулта на скафандъра си и активира противоударния щит върху шлема. Щитът изсвистя като опашка на кобра. Сегментите на прозрачните бронеплочки се слепиха и покриха лицето му.

Коленичил на бойната си позиция, той зачака, забил поглед в противоударната врата. Металът й вече се тресеше.

* * *

В другия край на коридора, Джуди следеше как баща й води електронния си спор с контролния панел на вратата; каза си, че ако изобщо някой може да я убеди да ги пропусне, то това беше само той.

Малкото извънземно се беше впило във врата й като изплашено бебенце, и скубеше косата й. Тя присви очи от болка, издърпа леко впитите му пръстчета и го постави на пода. Мъчеше се да не изтърве нервите си с него само защото беше станало толкова трудно, толкова невъзможно, също като проклетата врата, която толкова тъпо се беше затръшнала пред тях…

Озърна се назад, когато към тях отекна раздиращ слуха ек — тътенът на мощен импулсен изстрел. Видя Дон Уест, коленичил сред адските цветове на аларменото осветление, далече надолу в тунела, стрелящ към входа, през който се бяха измъкнали. А след това видя паяците…

Мъничкото извънземно покри огромните си очи с ушите си и се свря в ъгъла до краката й.

— Не мога да преодолея противопожарния устав — изпъшка баща й.

Когато отново извърна отчаян поглед, забеляза, че роботът изведнъж се размърда.

— Отдръпни се — изрева машината.

Джуди повдигна мъничето и избута останалите, отваряйки му път.

Роботът се наведе и се засили като бегач, след което надигна увенчаните си с метални нокти крайници. В острите му като пинсети нокти започна да се трупа енергиен заряд, който запращя, и в този момент тя разбра, че всъщност Уил ги беше изкомандвал да се отдръпнат, собственият й брат, който командваше оръжията на робота…

… Който го задвижи напред с максимална скорост и изстреля мощен енергиен сноп в същия миг, в който се блъсна в неподвижната врата, и изрови дупка през керамосплавта, оставяйки я зейнала и разкъсана. Докато другите се заизмъкваха през нея, Джуди се спря и извика:

— Дон…!

* * *

Чул експлозията, Дон погледна назад през рамо. Забеляза блесналото отверстие през противоударната врата; стори му се, че някой му махна.

А после отново обърна глава и продължи да избива напиращите паяци.

Съвсем смътно си даде сметка, че останалите вече се измъкваха, смътно си даде сметка, че и той би трябвало да се присъедини към тях. Но все още не можеше… паяците продължаваха постоянно да напират; бяха прояли вратата, бяха твърде много и прииждаха срещу него… все още твърде малка част от тях бяха накамарени пред него, мъртви. „Мъртвите паяци изглежда никога нямаше да бъдат достатъчно, дори ако стреляше по тях цяла вечност. Те бяха убили най-добрия му приятел и той щеше… той трябваше да…“

„Беше сам.“ Екипът беше изчезнал и той изведнъж се оказа сам; чудовищата бяха престанали да прииждат през проядената врата.

Той се олюля и се изправи сред внезапно възцарилата се тишина. Отпусна уморено ръце. Изтръпналите му длани едва стискаха оръжието. Скафандърът и щитът му излъчваха синкавочерно сияние. Вдигна очи и огледа оплискания с мръсотия вонящ тунел. Паешки вътрешности и шрапнели на паяци се бяха натрупали до коленете му и зловещо просветваха.

— Едва ли ще е толкова лесно — изпъшка той и поклати глава. Отново погледна към пустия коридор, към далечната врата — изходът, който го очакваше…

Но после се обърна назад. И видя как подът зад него се огъва и надига, отхвърляйки смърдящите късове паешки вътрешности… Нечия гигантска сянка падна върху защитеното му с броня лице и той се вкамени, вперил невярващ поглед нагоре, и още нагоре, докато майката на всички Извънземно-Чудовищно-Паяковидни-Създания се надигна пред него като океанска вълна.

— О-о, по дяво… — Дон надигна оръжието си и стреля в упор, тласкайки я към ада, и тя изчезна, докато той залиташе назад, извън обсега й.

Е, изчезна. Оставила след себе си само зейналата пропаст сред пода на коридора… Избълвала от утробата си безброй техноорганични търтеи, които запърхаха през зейналия отвор като някакъв отвратителен прилив… изливайки се в безкрайни количества от пода, някъде отдолу, и обкръжавайки го, готови да се впият в него и да го разкъсат както беше още жив…

Дон се метна назад, а те се понесоха край него; претърколи се в задно кълбо и започна да стреля безразсъдно, изправяйки се отново на крака. Понесе се по коридора, измъкнал се за миг от убийствената, напираща към него ярост, която правеше дори собствените му инстинкти за оцеляване безсмислени. Кипналият от гняв поток от паяци се изливаше към него като плътна, пулсираща маса, покриваща стените, пода и тавана, приближаваха се все повече и повече, с всеки удар на сърцето му. „Боже, наистина бяха бързи… по дяволите, защо не си даде сметка колко дълъг всъщност е този тунел…?“

 

Почти се бяха докопали до него, оставаха му само секунди, но беше почти до разбитата врата, „почти в нея, почти…“

Когато прескочи през прага, паякът, следващ по петите му, отпрати тънкия си като камшик крайник напред, към него. Той рязко се дръпна, едва избягвайки месестата кука на върха му… спъна се и падна.

* * *

Морийн се втурна към командния пулт, чула мъжа си, който я беше извикал. Видя го на екрана през очите на робота, да въвежда кодове, застанал до вратата на люка, докато останалите стояха напрегнато край него. „Люкът. Почти са се спасили…“

Джон вдигна поглед от панела и поклати глава. Разпери безпомощно ръце. Люкът не реагираше.

— Морийн, можеш ли да ми подадеш нещо…?

Тя отпрати светкавично въпрос към Централния процесор на „Протей“ и намери отговора.

— Зациклил е във вакуумен тест. Преодолявам го. Опитай сега. Джон…? — той не й отговори и тя отново погледна в монитора. Екранът, на който беше зърнала лицето му, беше празен.

* * *

Дон се изтърколи презглава през разбитата противоударна врата, към кухината пред изходния люк. Приземи се тежко и изпъшка от болка, ударът му беше изкарал въздуха.

Чудовището изпълзя от другата страна към него, разтворило яростната си паст, виждайки го проснат на пода, безпомощна, прясна плът…

Изведнъж едрият план на собствената му гибел се оказа блокиран от флуидна синкава стена; роботът беше застанал пред него, преграждайки вратата с гърба си.

Метал издрънча в метала; тялото на робота потръпна като човешко, но не отстъпи пред устремната атака на обезумялата маса паякоподобни същества, които напираха от другата страна на прага. Дон чу пронизващо ушите стържене и зъби, достатъчно остри, за да пробият цял звездолет, разкъсаха гърба на робота, сякаш беше консервена кутия, пълна с риба-тон. Той направи отчаян опит да издърпа краката си и да побегне от прага и онова, което напираше към него, но тялото му сякаш се беше превърнало в гума.

Нечии ръце рязко се пъхнаха под мишниците му, повдигнаха го и му помогнаха да се изправи. Той се извърна и видя Джуди, чиито очи грейнаха от облекчение и…

— Хайде, бързо! — извика Робинсън.

Лампите светнаха в зелено, вратата се отвори. И изведнъж разбра, че няма какво да каже на Джуди, дори и да можеше да намери подходящите думи.

Джуди го пусна и двамата се затичаха след останалите.