Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost In Space, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (17.07.2010)
Корекция
NomaD (17.07.2010)

Издание:

Джоан Д. Виндж. Изгубени в космоса

Американска, първо издание

Редактор: Лили Кирова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

Издателство „Слънчо“, 1998

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Джон се размърда, когато съзнанието му, макар и неохотно, отново се върна в тялото му. Последният му спомен се завъртя пред затворените му клепачи, докато се опитваше да вдигне главата си. „Беше в засада. Простреляха го. Но все още беше жив…“

Намираше се сред някаква изкуствена структура; нещо, което изглежда беше оцеляло след някакво ужасно бедствие. Огромното пространство беше преимуществено тъмно, на места — сумрачно. В някои изолирани кътчета светеха лампи и последните дневни лъчи прозираха през зейналите пукнатини по стените. Определено се забелязваха следи от високи технологии — компютърни конзоли, контролни пултове, екрани — но по-голямата част от техниката изглеждаше отдавна мъртва. Тук и там функционалните индикатори примигваха, отчитайки угасването на някоя поредна подсистема.

Лежеше в някакъв празен ъгъл в помещението, захвърлен там като чувал със смет. Той се превъртя по гръб и намери Уест до себе си, изтерзан и разранен, в безсъзнание. „Но все още жив, слава Богу…“ Преодолявайки болката в главата си, Джон се зачуди дали и самият той изглеждаше толкова зле. Във всеки случай се чувстваше толкова зле.

— Добре, добре… — чу се нечий мъжки глас, отеквайки през опустошеното помещение. — Всички неща рано или късно се връщат, стига човек да може да чака.

Джон успя да се изправи и да седне с усилие, подпирайки се на стената зад гърба си. От другата страна на залата срещу него седеше самотна фигура. Лицето му беше скрито в сенките.

— Какво е това място? — попита Джон.

— Шокът, изглежда, е разбъркал мозъка ти — каза непознатият. — Я се огледай. Нима не познаваш това място? Ти си у дома.

„У дома?“ — Джон се втренчи към сенчестия силует. — „Не може да бъде… О, Боже! Така беше. Това наистина беше «Юпитер Две».“

— Какво сте направил с кораба? — Той се изправи мъчително на крака. Болката, която му костваше това усилие, се изпари пред внезапния, още по-болезнен страх. — Къде е семейството ми?

— Твоето семейство е мъртво — отвърна мъжът. — Мъртво и погребано.

— Не… — прошепна Джон и усети, че подът сякаш пропада под подметките му.

Мъжът, скрит в сенките, се изправи сред прозиращите лъчи, така, че Джон да може да види лицето му. Беше почти на неговата възраст; облеклото му беше мръсно и дрипаво, русата му коса и брада бяха дълги и неподдържани. Приличаше на отшелник, току-що излязъл от пещерата си. „И все пак, можеха да бъдат братя…“

Той бавно закрачи през залата, към един от изгорелите и ръждясали пултове.

— Без теб семейството ми нямаше никакви шансове. Няколко паяка бяха оцелели след разрушаването на кораба-сонда. Те стигнаха до планетата и ни нападнаха. Все още чувам писъците на жените…

— Но кой сте вие? — попита дрезгаво Джон.

Странникът пристъпи към него и отново се спря сред кръг светлина. Ръката му се издигна към нещо, което висеше на врата му, и го повдигна.

— Не ме ли позна, татко? — на светлината проблеснаха късчета лъскав метал. — Аз съм твоят син, Уил.

* * *

— Пени? Пени…?

Пени вдигна очи, когато майка й и Джуди се понесоха през храстите към пещерния свод, където беше седнала с кръстосани крака, в компанията на двата Блопа. Тя се ухили.

Те се спряха, с ръце на лазерните пистолети и зяпнаха към огромното, чуждоземно същество, което нежно милваше лицето на Пени.

— Пени? — ахна мама. — Милата ми, добре ли си?

Пени кимна и се изправи на крака.

— Всичко е наред, мамо — каза момичето бодро и им махна с ръка да приберат оръжията си. — Тя няма да ви направи нищо лошо. Смята, че съм нейната принцеса или нещо подобно…

Зачуди се как изобщо им беше хрумнало да я потърсят тук, но си спомни за своята камера/часовник… сигурно я бяха чули как вика след Блоп. Тръгна да ги пресрещне, понесла Блоп в ръцете си; гигантското извънземно се изправи зад нея, странното му лице се озари от благоговение и преклонение.

Майка й и Джуди пристъпиха напред, също толкова свенливо, колкото извънземното, и тя ги представи един на друг. Но съществото ги прие спокойно и остави Джуди да я прегледа, сякаш добре си спомняше всичко, което се беше случило вчера… или преди много години.

— Доколкото мога да преценя — промърмори Джуди и извърна поглед към двете — това същество е бременно. Но… — тя вдигна безпомощно ръце.

— Кажи, докторе — подкани я мама.

На лицето на Джуди се изписа смут.

— Всички форми на живот притежават уникални за всеки индивид биологични шаблони. Толкова индивидуални, колкото отпечатъците на пръстите. Няма два индивида, които да си съвпадат. С изключение…

— С изключение на биошаблоните на това гигантско същество и на нашата малка Блоп, които съвпадат идеално. Нали? — завърши мисълта й мама, поглеждайки към двете извънземни същества със странно изражение на лицето си.

Джуди я зяпна.

— Откъде знаеш?

Погледът на мама се плъзна по проядената от времето скална стена на кратера, след което се върна към Блоп, сгушена в скута на Пени.

— Защото смятам, че Блоп и нашата нова приятелка са всъщност едно същество.

„Е, да.“ Семейството й щеше да успява да разбира нещата много по-бързо, ако просто се научеше да се доверява на инстинктите си. Но все пак наистина успяваха да разберат нещата… Пени се усмихна и ги изгледа с гордост. „От това наистина щеше да се получи най-страхотният разказ.“

* * *

Роботът грубо забута Джон напред, понесъл през рамо изпадналия в безсъзнание Уест, докато Уил ги водеше през празните коридори към някогашното Машинно отделение на „Юпитер“.

— Татко, подарявам ти… вечност.

Уил му посочи към някогашния стартер на хипердвигателя. Джон залитна и се спря в центъра на помещението, взирайки се в това, в което се беше превърнал механизмът, а после извърна очи към онова, в което се беше превърнал собственият му син… и почувства как пресичащите се траектории на реалността и кошмара най-сетне се сляха в едно.

Под стартера на хипердвигателя беше провиснал блестящ енергиен балон, покриващ тресящата се щерна на хипердвигателя. Вътре се вихреха смътни образи, почти, но не съвсем сливащи се в нещо разпознаваемо.

„Вечност…?“ Джон изведнъж осъзна, че наднича в самата вечност — устройството представляваше някаква пермутация на времевите портали, които го бяха довели до тук. Нима Уил бе изнамерил някакво средство да контролира силите, криещи се зад тях?

Роботът безцеремонно пусна тялото на Уест и той се срина на купчина. Зашеметяващият удар го събуди; той се претърколи и изръмжа.

— Къде сме? — промълви пилотът с удебелен език и хвана с две ръце главата си, докато Джон му помагаше да седне.

Джон погледна към Уил.

— Мисля, че се върнахме на „Юпитер“ десетилетия, след като го напуснахме — промърмори той.

Погледни, татко, какво сътвориха моите „полети на фантазията“ — настоя Уил, не давайки възможност на Джон отново да го пренебрегне. — Използвах твоята хипермашина, за да създам своята машина на времето!

Уест зяпна изумен, когато възрастният мъж срещу него нарече Джон „татко“. Но след миг той изруга тихо, сякаш беше успял да съчетае несъчетаемите фрагменти и бе видял картината, която те съставяха.

Уил прекоси помещението и се доближи до някогашното кресло на Джон до командния пулт. Конзолата се намираше в центъра на огромна плетеница от кабели, веригата й свързваше хипердвигателя с нещо, което се намираше от горната страна на решетката, подобно на паяжина, изплетена от обезумял паяк.

— В продължение на дълги години се борих да обуздая неимоверната сила на времето. Всичките ми опити да създам стабилен проход през него пропадаха. До този момент. — Той натисна клавиш на конзолата и отнякъде забумтя генератор, осветявайки активен ядрен цилиндър от някогашния тласкателен двигател на звездолета.

— Ядреният материал — прошепна Уест. Говорът и погледът му вече се бяха прояснили. — Само ако можехме да го върнем на нашия „Юпитер Две“…

Джон кимна, без да сваля очи от сина си. „Да създаде стабилен проход… Боже мой, помисли си той. Уил не просто задържаше едно естествено явление… той го беше причинил. Машината на времето на Уил беше създала нестабилните портали, а не обратното… и тези портали във времето разкъсваха тази планета…“

— След като този ядрен материал бъде напълно въведен в контролната конзола — продължи Уил, повишавайки тон, — аз ще разтворя праг, достатъчно стабилен, за да може един човек да предприеме едно пътуване през времето, както и през пространството. Днес аз ще променя историята! — Уил въведе нова команда и Джон видя как енергийният балон започна бавно да се снишава през въздуха, докато не потъна в щерната на хипердвигателя, очакващ го долу. Един от мониторите оживя и показа изображение на Земята.

— Аз ще се върна на Земята — заяви Уил с пламнали очи. — В деня, в който ти ни поведе на тази прокълната мисия. И ще спра излитането ни. Ще направя това, което ти така и не успя. Ще спася нашето семейство. Ще спася всички нас! — гласът му се разтрепери.

Джон се задави от мъка, докато наблюдаваше Уил и слушаше думите му. „Господи, синът му беше полудял… годините на самота го бяха подлудили.“ Беше се провалил с Уил… беше се провалил с всички, които обичаше… и провалът му беше хиляди пъти по-ужасен от онова, заради което беше обвинявал собствения си баща.

Той поклати глава, за да се отърси от мрачните мисли.

— Уил, огледай се… — махна с ръка наоколо. — Силата на твоята машина на времето разкъсва тази планета! Ами ако тя направи същото и със Земята? Ами ако, връщайки се у дома, междувременно унищожиш Земята?

Уил му обърна гръб и тръгна решително към контролния пулт.

— Връщам се у дома — повтори той. — Ще спася семейството ни.

— Уил, аз съм твоят баща! — извика Джон отчаяно. — Трябва да ме послушаш…

Уил се извъртя. На лицето му се беше появила маска на омраза.

— Да ти кажа какво мисля за своя баща — отвърна той. — Моят баща беше един движещ се призрак. Той завлече семейството ни в дълбокия, тъмен космос и го изгуби там. Моят баща няма да се върне, за да ни спаси! — Той се закатери по платформата, високо над проблясващата през време-пространството дупка на червей, без да обръща поглед назад.

Дон бавно се изправи на крака. Лицето му беше замъглено от болка. Той впи поглед в Джон и после в четиридесетгодишния мъж, който всъщност беше синът на Джон, и поклати глава.

Но в този момент в ума на Джон се въртеше само една мисъл, и тя го правеше толкова безсилен, колкото докосването на Смъртта.

* * *

Уил пълзеше през сгъстяващия се около него здрач и се придвижваше от скалата с провисналия по нея мъх към разнебитените останки. Двамата с доктор Смит си пробиваха път към светещия, зейнал отвор на някогашния „Юпитер Две“.

Смит го хвана за рамото и грубо го дръпна назад.

— Веднага, щом влезем — промърмори Смит и му посочи напред, — искам да застреляш всичко, което видиш, че мърда.

Уил го погледна и се намръщи изненадан.

— Но ако намерим…

— Уил — промълви Смит и неочаквано обгърна рамото му с ръката си. — Позволи ми да ти обясня някои неща от живота. На всеки ъгъл ни дебнат чудовища. Знам го. Нали разбираш, аз самият съм такова чудовище. А ние, чудовищата… — Уил изпита желание да се издърпа от прегръдката на Смит — но бездънният поглед на доктора го приковаваше тук долу като пеперуда, затисната под стръковете трева, — ние не изпитваме никакъв страх да поглъщаме малки момченца. За да оцелееш, трябва да си напълно готов да убиваш.

Уил се издърпа от ръката на Смит.

— Мога да го направя — гласът му прозвуча твърде гръмко. Знаеше, че Смит няма да му повярва повече, отколкото той самият си вярваше.

— Слушай ме, момченце! — изсъска нетърпеливо Смит. — Аз прекосих този свят с теб. Ще рискувам живота си. Но няма да го захвърля на боклука. — Той посочи с ръка към чуждопланетната нощ, която ги беше обгърнала, и към светлинната пътека, стелеща се от рухналия кораб. — Знае ли някой каква опасност ни дебне ей там? Ти не можеш да ни защитиш, момченце. Но аз мога. И ще го направя. Затова те моля, довери ми се… — той протегна ръката си. — Уил. Дай ми това оръжие.

Уил се поколеба. Дощя му се майка му да е тук сега, за да му каже какво трябва да направи; дощя му се баща му да се появи по някакъв чудодеен начин и да предотврати необходимостта да вземе това решение сам… Бавно, момчето освободи предпазителя на оръжието. Натисна заключващия бутон.

— Освободи се за свободен достъп — заповяда той.

— Гласов код потвърден — отвърна оръжието.

И той го подаде на Смит.

„Най-после!…“ Ръката на Смит се разви като нападаща змия. Той сграбчи Уил за врата, стисна го и опря дулото на пистолета в слепоочието му. Уил извика и затвори очи.

— Кратък урок по оцеляване, на този свят или на някой друг… — изсъска Смит в ухото му. — Никога не се доверявай на никого.

Смит го пусна и го бутна напред.

— Запомни го, докато остарееш… — каза той с глас, отровен от горчилка — стига да доживееш дотогава. А сега, движение!

Уил закрачи мълчаливо, едва сдържайки сълзите си.

* * *

Джон стоеше до порасналия си син и гледаше надолу към щерната на хипердвигателя; най-после му отдаваше всичкото внимание, което синът му винаги беше искал да получи от него. Долу, сред светещия басейн, полевите поглъщатели бавно нагнетяваха аморфната енергия на спускащия се балон в някакъв стесняващ се коридор от преливащи се видения. Непрекъснато разширяващия се в дъното му плазмен пръстен обкръжаваше светеща в синьо и бяло сфера, която все по-ясно придобиваше очертанията на планетата Земя.

Беше възможно да се пътува през времето и през пространството, стига да контролираш крайната цел на своя път със съвършена прецизност… и без наличието на хиперпортал. Синът му го беше доказал. „Протей“ го беше извършил… Той изведнъж осъзна това, което не беше имал и възможност да обмисли преди — „че независимо дали ще се върнат на Земята или не, техният свят беше спасен. Човечеството беше достигнало звездите…“.

Зад него Уест се плъзна от сенките, промъквайки се към конзолата на хипердвигателя и към ядрената материя, която го захранваше. Само да можеше да задържи вниманието на Уил върху себе си, Дон щеше да успее. Внезапно го порази мисълта, че никога не беше слушал сина си така, както го слушаше сега. Че едва сега напълно осъзнаваше гениалността на детския му ум. Сега, когато извършваше към него акт на предателство, а синът му извършваше опит, който можеше в края на краищата да унищожи Земята…

— Мога да постигна това, което ти така и не успя — повтаряше Уил като будистко заклинание. — Мога да спася всички нас…

— Не бой се! — чу се саркастичен глас от другия край на залата. — Смит е тук.

Джон се завъртя и видя, че през прага влиза Смит, зад Робота, с неговия син… десетгодишния му син, уплашения му син, с насочен в главата му пистолет. Смит измъкна някакво устройство от джоба си и с ловко движение го намести в гърба на Робота. Ръцете на Робота се вдигнаха нагоре и след това се спуснаха по хълбоците му. „Контролен болт.“

— Уил! — изкрещя Джон и се понесе напред.

— Не мърдай, професор Робинсън! — Смит вдигна оръжието си, лицето му беше каменно. — Иначе това странно семейно събиране ще се окаже трагично кратко — той се огледа. — Бих ви помолил да отстъпите от тази конзола, майоре. — И му махна с ръка.

Дон замръзна, зяпнал към Смит и Уил. После прекоси залата и се доближи до Джон, без да оказва съпротива.

Смит застана зад Робота и въведе заповеди с клавиатурата на контролния болт.

— Знаех си, че тази работа ще се получи лесно — той ги изгледа с доволна усмивка, когато Роботът рязко се изпъна, напрегнал цялата си енергия, и вдигна ръцете си нагоре. — Хайде отново да опитаме този танц — промърмори докторът този път към него, като приключи с въвеждането на командите. — Аз съм кукловодът. Този път наистина гледай да се справиш добре… Робот, ще реагираш само на моя глас. Включи електроразрушителите.

Протегнатите нокти на Робота просветнаха и между тях започна да се трупа енергия. Усмивката на Смит се разшири:

— Това му се вика добро великанче.

Джон погледна през рамото на Смит и забеляза изражението на младия му син, докато Уил се беше втренчил с широко ококорени очи в машината на времето.

— Ти си я направил — промърмори Уил. — Точно както си я представях. Пренастроил си хиперядрото. Но системата за пространствено прехвърляне… и променения енергиен източник! Не бях се сетил за тези…

Състареният призрачен двойник на Уил го погледна с горчива усмивка.

— Бъдещето никога не е такова, каквото ти се струва, когато си на десет…

Смит прекоси залата и опря оръжието си в главата на възрастния Уил.

— Кажи сбогом на миналото си — каза той. — Твоето бъдеще зависи от мен… Аз ще се прибера у дома, на твое място.

По-възрастният Уил се извърна към Смит, на лицето му заигра весела усмивка.

— Моментът не е много подходящ за веселба, не мислиш ли? — сряза го Смит. — Защо ми се хилиш така…? — настоя той озадачен.

По-старият Уил вдигна рамене и посочи към залата.

— Огледай се, докторе — каза той. — Виж този враждебен свят. Наистина ли мислиш, че едно момче би могло да оцелее съвсем само?

Очите на Смит се присвиха той се намръщи озадачен.

Нечие движение привлече погледа на Джон и той видя… нещо… да се появява като плъзгаща се сянка сред още по-дълбоките сенки, изпълващи стените и ъглите.

Глас, чужд и в същото време ужасно познат, изрева дрезгаво:

— Не бой се, Смит е тук…

Сенчестият силует излезе на светло, потропвайки по палубата с нечовешкия си крак. Беше облечен в черна качулата роба, скърпена от дрипи на полеви костюми, кабели и жици. Робата обгръщаше странния силует, висок над два метра, едва разкривайки лицето, покрито с техноорганична хитинова тъкан. Косата и брадата му се бяха преобразили в усукани нишки, които напомняха на Джон за пипала или крайници на насекоми. Но въпреки това, без никакво съмнение, това също представляваше доктор Захъри Смит.

— Здрасти, докторе — извика хибридът и тръгна към Смит. — Колко приятно е да се срещна с мен, след толкова много години. — Една ръка се стрелна изпод наметалото и блъсна оръжието от треперещата китка на Смит. Хибридът надвисна над него и се вгледа в лицето му. Смит потръпна и се сви назад, сякаш искаше да се сгъне на две и да изчезне.

— От одраскването на онзи паяк се получиха известни странични ефекти… — Хибридът сграбчи Смит и го завъртя, разкривайки разкъсаната част на ризата му — раната, която той беше получил, докато бягаха от паяците на кораба-сонда. Джон забеляза как раната се беше издула, докато техновирусът проникваше в кожните му тъкани.

Смит също го забеляза. Той рязко се издърпа от хватката на хибрида. Лицето му беше сгърчено от ужас.

— Но моите уникални дарби ми осигуриха някои предимства в този ужасен свят — хибридът се протегна и нежно погали бузата на по-възрастния Уил. За пръв път Джон видя отблизо ръката му… тя почти не приличаше повече на човешка ръка.

— След като жените бяха унищожени — безмилостно продължи хибридът — аз станах бащата, който Уил никога не беше имал.

Ръцете на Джон безмълвно се свиха в юмруци. До него Уест направи гримаса на отвращение.

Хибридът грубо подхвана Смит под мишниците и затанцува с него из залата като кукла в зловещ валс между миналото и настоящето.

— Две десетилетия болка ми показаха собствените грешки — и изрева дрезгаво, накланяйки Смит толкова силно, че гръбначният му стълб щеше да се скърши. — Но ти, докторе. Твоите безскрупулни амбиции ме изпълват със самоотвращение! — Той огъна Смит като парцалена кукла и го завъртя около себе си. — Разбираш ли, вгледах се в себе си и това, което видях, се оказа ти

И той изведнъж повдигна Смит високо над главата си; Джон забеляза още паешки крайници да висят от тялото му, когато робата се разтвори. С мощен замах той хвърли Смит през стаята, през един от отворите в стената, и го тресна върху скалите отвън.

— Все едно, никога не съм се харесвал… — промърмори хибридът. Думите му увиснаха като саван сред зашеметеното, замлъкнало помещение. Той се обърна към Робота. — Избий ги всичките.

— Не — рязко се намеси порасналият Уил. Джон вдигна поглед към него, обзет от надежда, но Уил не обърна внимание на никого.

Хибридът прибра ръцете си като в молитва. — Бъди разумен, синко — извика той умолително. — Веднъж щом този проход във времето бъде завършен, тази планета ще се разпадне… — И той вдигна една от увенчаните си със сребристи нокти ръка към хитиновото си лице на насекомо в комичен театрален жест. — О, сладка отплата на вечността! Аз съм готов да загина тук заради твоята преблагородна мисия, за да може цялото това наше страдание никога да не се случва… — погледна към Джон. — Но твоят егоистичен баща само ще се опитва да те спре — и отново извърна поглед към Уил.

Уил издържа погледа на хибрида спокоен и непреклонен.

Хибридът изпусна тежка, съвсем човешка въздишка.

— Много добре… Роботе, отведи ги във вътрешността на кораба и ги пази там. Ако помръднат, тогава ги убий.

Роботът се затъркаля напред да изпълни заповедта му.

* * *

Морийн вдигна глава от екрана на дистанционния си сензор, когато поредният трус разтърси терена около тях, отхвърляйки нагоре малки късчета кал. Птици или някакви други птицеподобни същества се разкрещяха и се разлетяха, напомняйки им изведнъж за опасността, в която бяха изпаднали.

— Трябва да се приберем на кораба — каза тя на Джуди. Джуди кимна и се огледа за Пени.

Но Пени беше изчезнала. Нямаше ги и двете Блоп.

— Пени…? — извика Морийн и усети, че сърцето в гърдите й се свива.

Изведнъж от едно открито пространство сред храсталаците се показа малката Блоп, хвана я за ръката и я задърпа напред. Юмручето на Блоп стискаше шепа цветни ленти… онези, които Пени винаги носеше на ръката си.

— Къде е тя, момиче? — попита разтревожена Морийн, докато Блоп размахваше лентичките във въздуха. Блоп се понесе тичешком към храстите, подканяйки ги с жест да я последват.

Морийн погледна към Джуди, Джуди вдигна рамене. „Имаха ли някакъв избор…?“ Тръгнаха след нея.

* * *

Сред оглозганото Машинно отделение на „Юпитер Две“ енергийните смукатели създаваха все по-ярка и по-прецизна гледка към Земята в дъното на улея от времева енергия, стеснявайки фокусното поле, докато Джон не видя познатия му хоризонт над Хюстън. А върху този свят, на който се намираха сега, честотата на трусовете се усилваше и разтърсваше нестабилната планетарна структура около тях.

Роботът се приближи към тях, за да ги изведе от помещението. Джон вдигна малкия си син на гръб и го понесе, докато порасналият му син подкара контролната конзола нагоре към таванския мостик. Хибридът без никакво усилие се закатери по металната стълба, за да го последва. Пред очите на Джон отново се мярнаха нечовешките му ръце и увенчаните с хищни нокти стъпала, проблясващи изпод разкъсаната роба, докато Смит се катереше нагоре.

Внезапно до него Уест изпъшка.

— Торба с яйца…

Дон си пое дъх. Кръвта се беше изцедила от лицето му. В очите му Джон разпозна спомена за Джеб Уолкър. В екрана на собствената му памет проблесна като мълния изображението на „Протей“ и той внезапно се сети за холограмата на онова, което неговият екипаж беше донесъл от повърхността на планетата…

— Уил! — изрева той. — Това е уловка! Смит носи със себе си семенник с яйца… ако той смяташе да остане на този свят и да загине, за какво му е да снася хайвера си…?

Роботът пристъпи до тях и между ноктите му блесна енергиен заряд.

— Продължете към коридора или ще бъдете унищожени — заповяда им машината.

Понесъл другия си син, онзи, когото може би все още можеше да спаси, той последва Дон извън помещението.

* * *

Уил наблюдаваше със свити устни как Роботът отвеждаше по-младата му същност от залата, заедно с неговия баща и Дон Уест… и двамата не изглеждаха по-стари, откакто ги беше видял за последен път по простата причина, че те наистина не бяха по-стари… Бяха се промъкнали през процеп във времето, отворен от времевата нестабилност, която неговата машина беше предизвикала. Времето не представляваше повече еднопосочна река, а огромно море и неговите приливи и отливи разяждаха стабилността на този свят.

Той беше предвидил, че времевите размествания могат да разкъсат тази планета; но не беше и сънувал, че това означаваше, че би могъл да срещне отново баща си млад и жив. Дали и майка му, и сестрите му също така бяха все още живи и се намираха някъде наоколо, някога наоколо; дали не им предстоеше да срещнат своята смърт по съвсем различен, но не по-малко ужасен начин…?

Когато платформата се изравни с горния мостик, хибридът се отпусна на седалката до него. За пръв път след толкова години мутиралото тяло на Смит го стресна. Той беше забравил колко отвратително се беше променило човешкото му тяло до момента, в който неочаквано можа да види отново оригиналния Смит.

Смит надникна надолу във вихрещия се времеви улей, към въртящата се в дъното на тунела Земя, която се придвижваше все по-близо и по-близо към подходящото място и подходящия миг.

— Почти е време… — възкликна хибридът и лицето му се изкриви в извратена усмивка. — Аз наистина изковавам думите…

Всичко това нито го трогна, нито го смути. Но ето, че Смит беше буквално изхвърлил собственото си „аз“ с всичко, което все още му напомняше за човешката му същност, колкото и покварена да беше тя…

„Този миг не можеше да бъде щастлив.“ Можеше да е прекарал почти три десетилетия сам, единствено в компанията на тази чудовищна карикатура на човек, но все още не беше забравил как се държат истинските хора. Родителите му го бяха научили на това, както и сестрите му…

Той вдигна глава.

— Кажи ми още веднъж, дърто чудовище, как всъщност загинаха момичетата?

Смит отегчено поклати глава.

— Обсъждали сме го вече преди, синко…

— Но през всичките години оттогава насам паяците никога повече не се появиха на бял свят — настоя Уил и се дръпна от контролния пулт. — Защо?

Смит го изгледа мълчаливо. След което кривите му устни се разшириха в усмивка.

— Хайде да забравим миналото — промърмори той. Уил се обърна отново към конзолата и пренастрои параметрите на времевия портал. Смукателите упражниха натиск върху плазмения улей, стеснявайки гледката им към стартовия енергиен купол, който пулсираше в другия край на тунела.

— Внимавай, детето ми — предупреди го Смит. — Плазмата около портала може да разкъса човек. Този проход според теб не е ли твърде тесен…?

— Не и за мен — отвърна му хладно Уил. Той се извърна и се взря в нечовешките очи на Смит. — Но всъщност не аз ще тръгна през него, нали…? — гласът му стана по-твърд. — Не паяци са убили момичетата… Ти ги уби. Аз просто не си позволявах да го приема до сега. Ти ме пазеше жив, защото имаше нужда от мен. Защото аз можех да построя това за теб! — и той посочи надолу към вихрещата се енергия.

— Бедното ми, бедното ми момче — Смит отметна робата от тялото си. Четири гротескно деформирани задни крайника се разгънаха. — Нима наистина вярваше, че ще те оставя да се върнеш у дома си…? — Втора група неестествено дълги крайници се закривиха и изпънаха покрай хълбоците му. — И да допусна всичко това, в което успях да се превърна, да изчезне? — Безсрамно дългият му врат се стрелна напред, издигайки се от туловището на издутия му гръден кош, и той се удължи над три метра, разкривайки отвратителната истина, която беше укривал толкова време. — Погледни ме! — заповяда той. — Аз вече не съм човек… аз съм бог.

Той разтвори лигавата торба с яйца на кръста си, за да може Уил да види потръпващата вътре маса от паякообразни тела.

— Вътре в мен отраснаха семената на нова свръхраса. Сега ние ще кацнем върху безпомощната Земя. Цяла планета, над която да властваме… — една от ръцете му отскочи напред и сграбчи Уил за ризата, придърпвайки го към себе си. Устата на Смит се разтвори широко към гърлото на Уил и чудовището промърмори: — Цяла планета за изяждане…