Джоан Д. Виндж
Изгубени в космоса (2)

Първа глава

Водопадът от цигулки прерасна в героично и триумфално кресчендо — звукът беше твърде мощен, за да бъде удържан в тясното пространство на малкия монитор. Както и картината на открития космос, неуместно смалена, за да се вмести в широкия колкото длан видеоекран.

Гласът се вряза зад кадър, спокоен и все пак вълнуващ:

„От самото начало на човешката история мъже и жени са търсели обетованата земя, където безграничните ресурси са достъпни за всеки…“

Образът на екрана преля в обвеяна от ветровете идеална двойка — снажен, брадясал мъж и тъмнокоса, красива жена, застанали рамо до рамо. Лицата им бяха толкова познати на момчето, колкото собствената му ръка, сгушила монитора — и в същото време му изглеждаха чужди. Видът им го притесняваше и потискаше, колкото и често да ги беше виждал.

„Този човек, професор Джон Робинсън, създателят на хипердвигателя, по-бърз от светлината, ще превърне вековната мечта на човечеството в реалност.“

На екрана просветнаха стилизираните синкаво-златисти овали на логото на Мисия Юпитер, обграждащи семейната двойка, с техните три съвършени деца — русокоса млада жена, тъмнокосо момиче и светлокосо момче. По лицата и на тримата бяха разцъфнали еднакво неестествени, дигитално разкрасени усмивки.

„Джон Робинсън и неговото семейство преминаха през специално обучение, за да извършат десетгодишно пътешествие през галактиката, на борда на технологично най-развития космически кораб в света, «Юпитер»…“

Екранът внезапно примигна и образите им изчезнаха, заменени от купола на мощен звездолет, осветен от лъчите на изгряващото слънце. „Семейство Робинсън скоро ще се превърне в авангард на поколения бъдещи семейства. Те ще се заселят на нашата колония на Алфа Едно. Там те ще се превърнат в първите заселници на един свят, където неограничените запаси от храна и вода ще станат рождено право на всички…“

Кадърът отново се смени, за да покаже спътникова снимка на един свят, който определено не беше Земята. Компютърната симулация понесе зрителя надолу от планетарната орбита, предлагайки на взиращото се в екрана момче гледката на птица в полет, зареяла се над щедро огрени от слънце поля с богата реколта.

„Едно бъдеще в рая…“

Момчето примигна, когато гледката на новата Райска градина бе изместена от ново лого — този път търговско — и съвсем неуместната за случая бутилка на Кока-Кола се понесе към звездите.

„Тази мисия се спонсорира от Въоръжените сили на САЩ и от Корпорация Кока Кола.“

Уил Робинсън, най-малкото русокосо дете на „героичния професор Джон Робинсън“ сгърчи несъвършеното си десетгодишно лице в израз на безнадеждно отвращение.

— „«Кока Кола»… — имитира той, подражавайки на тържествените последни думи на говорителя — … ще спаси бъдещето на вашите деца.“ Свободната му ръка се пресегна към джобния компютър, който държеше в другата си длан. — О, я стига — измърмори момчето и активира нова програма с ловко движение на хакер.

Уил надникна през вратата и проследи сърдитата си майка от скривалището си в дрешника. Мама стърчеше сред дневната и жестикулираше като жонгльор, сочейки с ръце на носачите какво да вземат, като в същото време поддържаше разговора с изнервената му училищна директорка. Поне засега в това скривалище той беше в безопасност от целия хаос, погълнал дома и целия му живот.

Може би в прекалена безопасност… Той се вслуша в извисилия се глас на директорката, забеляза израза на лицето на майка си и ръката му отново трескаво зашари по клавиатурата на миниатюрния компютър.

— Той наруши главната ни енергийна мрежа само за да проведе експеримента си — говореше директорката и отчаяно размаха ръце. — Училището изпадна в хаос! Останахме дори без осветление.

В дневната изведнъж притъмня. Директорката също се разтопи. Тя беше само холограма, светлинно въплъщение на реалната й личност. Когато образът отново се уплътни, виртуалната й глава се очерта върху въображаемото тяло на Арнолд Шварценегер, чиито мускули потръпваха. Тя продължи гръмката си проповед, без да си дава сметка за саботажа.

Уил помисли какви нови фантастични съчетания да й придаде и се ухили. „Променящите се образователни форми…“, промърмори хлапакът и постави главата й върху полумършавото тяло на супермодела Туиги.

Отвън килера, в дневната, майка му се разсмя гръмко. Уил надникна през процепа на вратата и забеляза как лицето на майка му се изпъна, разбрала, че директорката си няма и понятие какво става. Майка му започна да обикаля из стаята и да поглежда крадешком зад канапета и в празни килери.

— Никак не е смешно, професор Робинсън — възрази обидената директорка. — Уили е страшно надарен. Малките му машинки на времето, макар да са чиста фантазия, са плод на много висок интелект.

Уил се свъси. Тялото на директорката придоби формата на горила.

Точно в този момент майка му рязко отвори вратата на килера. Светлината нахлу в тясното му скривалище и разкри тайните му занимания. Уил се ухили.

Мама поклати глава и на лицето й се изписа смесица от огорчение и смях.

— Стига с тези маймунски работи — каза мама, мъчейки се да си придаде сериозен вид, въпреки неудържимия подтик да се разсмее.

Уил сви рамене и зашари по клавиатурата. Сред дневната холограма на директорката отново се превърна в нея самата и тя продължаваше да дърдори, така й не разбрала за странните метаморфози, на които я бяха подложили.

— … Но момчето жадува за повече внимание. Знам, че животът ви точно в този момент трудно може да се нарече нормален, но все пак нямаше ли някаква възможност баща му да посети нашия панаир на науката?

Уил въздъхна и усмивката се стопи на лицето му.

* * *

Джон Робинсън погледна през прозореца на кабинета си сред високия купол на Космически център Хюстън и въздъхна. Откъм върха на тридесететажния стартов комплекс на Мисия Юпитер гледката беше панорамна. Оттук можеше да се види протегналият се чак до хоризонта под тъмното, дъждовно небе мегатрополис на Хюстън-Остин-Далас. Високо над него във въздуха се носеха огромни индустриални въздухочистители, подобни на странни кораби на чуждопланетна нашественическа армада.

Ако се обърнеше на сто и осемдесет градуса, той щеше да види същата гледка там, където Хюстън-Остин-Далас плавно преливаше в своя град-посестрима отвъд мексиканската граница. Но той погледна часовника си и съжали, че не можеше в този момент да се порадва на друга гледка. Най-много съжаляваше, че не можеше, поне днес, да си е у дома, със семейството.

„Но нали вършеше всичко това тъкмо заради семейството си.“ Това, което му се искаше точно сега, не беше толкова важно. Това, което му се искаше, трябваше да почака. Длъжен беше да не забравя за главното. И той излезе от кабинета и тръгна за пресконференцията на борда на „Юпитер Едно“.

* * *

Представителите на медиите вече бяха плътно изпълнили Машинното, когато Джон влезе в огромната и обикновено тиха зала. Той примигна, стреснат от ярките светлини и възцарилата се шумотевица. Зае мястото си пред огромния компютърен екран на Машинната зала и огледа морето от човешки лица и празните хуманоидни погледи на триизмерните видеокамери. Бдителните гардове на АЗОМАК обкръжиха множеството. Респектиращият черен цвят на военните им униформи очерта в недвусмислена рамка богатото многоцветие на пъстрите цивилни облекла на присъстващите. Плазмените оръжия в ръцете им говореха още по-недвусмислено на всеки гост, комуто би хрумнало да се държи неуместно.

Зад цялата тази репортерска гмеж Джон можеше да види внушаващата стабилност, лъсната до блясък ядрено-електронна двигателна техника — гладките аеродинамични очертания на дългообхватните горивни двигатели; техниците с червени барети, извършващи последни проверки на системите пред редицата екрани на огромния контролен пулт; и самия хипердвигател — сърцевината на това, за което беше мечтал през целия си живот.

— Професор Робинсън… — водопад от стотици единични гласове, всички произнасящи неговото име, изведнъж се вряза в мислите му. — Можете ли да потвърдите съобщенията, че снощи кораби на Новия Глобален Бунт са атакували Хипергейт? Затова ли се бърза с мисията?

— М-м-м… моля?

Джон се извърна, почесвайки замислено брадата си, и погледът му се съсредоточи върху лицата им. Медиите бяха известени съвсем набързо за този прехвален тур с придружител, който беше изтеглен във времето заедно с всичко останало. Но изглежда никой не се беше отказал от поканата. Тълпата представляваше жив портрет на човешката раса. Разнообразието от възможни оттенъци на кожата, прически и облекла, които забелязваше сред тях, му напомни, че се бяха стекли от всички кътчета на земния глобус специално за това събитие — защото, ако Мисия Юпитер успееше, това щеше да промени бъдещето на света. „Защото ако не успееше, светът нямаше да има бъдеще.“

Той поклати глава. Надяваше се, че този жест ще бъде изтълкуван само като усилие да се съсредоточи, и че няма да разкрие подсъзнателните му чувства пред милиардната аудитория.

— Съжалявам, но за това трябва да попитате Военния Департамент. Доколкото знам, ние тръгваме утре, тъй като разположението на орбитите предлага удобен прозорец за старт.

Лъжата излезе от устата му толкова леко, че чак го изненада. Сякаш Отделът за връзки с медиите беше успял да препрограмира мозъка му, без да го забележи, така, че да съответства на дигитално усъвършенствания му образ от рекламите. Щеше да бъде истинско чудо, ако изобщо го разпознаеха от това предаване на живо.

— Е, да започнем.

Избърза, преди още някой да успее да го затормози с несъществени подробности. Ако успееше отново да привлече вниманието им върху самата мисия, може би щяха да забравят за причините, предизвикали датата на старта, поне дотогава, докато това не се превърнеше в безсмислен въпрос.

— Както всички знаете — каза той, гмуркайки се в удобната среда на познатите фрази, които знаеше наизуст, — Алфа Едно е единствената обитаема планета, засечена от Сондата „Открит космос“. Моят екипаж ще преспи десет години в състояние на анабиоза. — „Неговият екипаж… неговото семейство.“ Отново го обзе нереалното усещане, че се е превърнал в две различни личности, скрити зад едно и също име. — След като влезем в съприкосновение с изследователската колония на Алфа, аз ще поема ръководството на строителството на Хипергейт.

Той забеляза как на огромния екран зад гърба му се появи изображението на хиперпортала, за да могат да го видят всички зрители. Вдигна с усмивка поглед към очертанията на онова, което беше превърнало неговите инфраизмерни теореми в жива реалност.

За пръв път тази идея, която го беше довела до този миг, му беше хрумнала още когато беше малко момче. Оттогава насам беше прекарал десетилетия в усилия да я осъществи, първо под формата на компютърна симулация, а след това — сред още по-безпощадната арена на откритото космическо пространство. Понякога се беше чудил дали изобщо ще доживее да я види някога осъществена. Неведнъж почти беше вдигал ръце, готов да се предаде.

„Вярата на Морийн в него и любовта им един към друг, както и към децата им, беше съхранила упоритостта му да се труди, за да създаде едно по-добро бъдеще не само за своето семейство, но и за всички други семейства…“

— Дотогава техниците тук, на Земята, ще трябва да довършат двоичния хиперпортал тук, в околоземна орбита — сега думите му бяха илюстрирани с фотоса на все още строящия се портал в околоземния космос, доукрасен от графични проекции, показващи окончателния му вид. — Щом веднъж двата портала бъдат завършени, корабите ще могат да преминават между тях мигновено. Така незабавната колонизация на Алфа Едно ще се окаже възможна.

— Не можете ли просто да използвате хипердвигателя на „Юпитер“, за да се прехвърлите направо на Алфа Едно? — попита друг репортер.

„Нима пресата никога не чете бюлетините за тази мисия?“ Струваше му се, че беше отговарял на всички подобни въпроси безкрайно, от години насам. Толкова време се губеше, вместо да го използва, за да работи конструктивно над проекта. Или дори да го прекара при съпругата и децата си. Но той преглътна нетърпението си и поясни:

— Както знаете, хиперпространството съществува „под“ нормалното пространство. Ако се опитате да навлезете в хиперпространството без наличието на портал… — зад него на екрана се очерта графика на космически кораб, разположен случайно в ъгъла на въртящата се схема на галактиката. — … вашият изходен вектор ще се окаже случаен. Никой не може да предскаже къде точно ще излезете. Деветдесет и осем процента от галактиката все още е некартирана. В нея има твърде много места, където можете да се изгубите.

— Професоре — извика друг журналист — на капитан Даниълс мина ли му грипът? Ще бъде ли в състояние да пилотира мисията?

Джон погледна над главите им, към редицата високи прозорци зад публиката. От пункта за дистанционно насочване над Машинното интервюто се наблюдаваше от генерал Бенджамин Хес, командващ операцията от страна на Въоръжените сили и стар приятел на баща му. „Хайде, помогни ми, Бен.“

Генералът се появи на прага на отворения коридор сякаш по ноти и пристъпи в полезрението на стоящите долу репортери.

— Дами и господа, позволете да ви напомня, че всички вие дойдохте тук, за да разгледате Юпитер Едно — обяви той с усмивка. — Не ви ли се струва, че чакахте прекалено дълго?

Екранът в Машинното показа изображението на огромен звездолет с форма на диск върху стартовата площадка, все още здраво прикован към земята с лабиринт от кранове, захранващи системи и товарни конвейери. Обвиваха го призрачни облаци от пара и газове, бълващи през отдушниците. Джон въздъхна облекчено и се оттегли от трибуната, за да замени купищата микрофони и камери с кротката анонимност на същинската си работа.

— Професоре… — спря го една от репортерските видеокамери за последен въпрос. — Какво изпитват децата ви, след като им предстои да напуснат Земята?

Джон замълча, след което се усмихна.

— Едва ли нещо друго би могло да ги изпълни с повече възторг.