Джоан Д. Виндж
Изгубени в космоса (3)

Втора глава

— Тази мисия вони!

Изпълненият с гняв глас на четиринадесетгодишната Пени Робинсън отекна по стълбището на голямата крайградска къща на Робинсън, изградена в колониален стил.

„И също така сигурно в целия квартал“, помисли си уморено Морийн Робинсън и погледна нагоре по стълбите към непреклонната си дъщеря.

Пени се беше изправила горе, облечена в черно от глава до пети, сякаш беше в траур. Макар че, както добре знаеше Морийн, това просто беше предпочитаният от нея стил. Дрехите, както и настроението й, бяха в пълно противоречие с веселите пастелни тонове, в които винаги я показваха компютърно усъвършенстваните портрети на мисията, на които цялото семейство имаше вид сякаш току-що ги бяха извадили от някоя фабрика за пластмасови кукли.

— Не искам да напускам преждевременно! Не искам да напускам изобщо! — извика Пени с все сила, сякаш ги деляха светлинни години, а не някакви си двадесетина стъпала.

— Ще поговорим за това на вечеря — повтори Морийн. Имаше чувството, че беше в състояние да повтаря тези думи вече и на сън, което сигурно беше правила.

Пени стисна юмручета и продължи да крещи:

— В последните три години пропуснах всичко, за да се тренирам да мога да пропусна в следващите десет години всичко останало! И няма да остана вкъщи за вечеря. Ще отида да си видя приятелите. Ще отида да кажа сбогом на целия си живот.

— Пени… — Морийн положи усилие да запази твърдия и равен тон, да не издаде с него собствения си гняв и отчаяние. — Искам довечера да си у дома…

* * *

Пени изгледа майка си долу. Но тя остана неподвижна и невъзмутима в основата на стълбите, пазеща заветната входна врата като великан-човекоядец.

Момичето се обърна рязко и се втурна в коридора, борейки се с напиращите сълзи, и включи записващата камера-часовник.

„В навечерието, когато я откъсват от всичко, което познава — започна да диктува Пени — отвлечена, захвърлена в открития космос против волята си, какви мисли изпълват ума на Космическата пленница…?“

Подмина собствената си стая по коридора и нахълта неканена в спалнята на по-малкия си брат.

Когато влезе, Уил вдигна очи към нея. За пръв път не изглеждаше гневен, само нещастен. Стоеше сред море от играчки и научни опити, подпрян на единствения празен метален контейнер, последният, който беше обозначен с етикет „ЛИЧНИ ВЕЩИ“. Постерите по стените, кутията с любимите му компактдискове, лабораторното му оборудване по рафтовете… дори репродукцията с главата на Голямата Бяла Акула и онова странно зелено нещо с гущерчето, висящо от тавана, все още си стояха недокоснати.

Прилича, помисли тя, на човек, принуден да напусне кораб, опитвайки се да подбере най-скъпите си неща от всичко, което го е свързвало със света, и които да може да вземе със себе си. Всъщност до голяма степен си беше точно така.

— Дали ще има момчета на Алфа Едно? — попита Уил, като че ли смяташе, че тя може да знае нещо повече по въпроса от самия него. — И с какво ще се обличам?

Пени го изгледа продължително, разбрала, че така и не знае какво да му отговори. Фактът, че той й напомни с още по-голяма сила колко безпомощни се чувстваха и двамата в момента само подсили горчилката. Отново погледна към камерата-часовник.

— В бъдеще — каза момичето — видеодневниците на Пени Робинсън, Космическата пленница, ще се поглъщат лакомо от милиони. Ще стана световноизвестна. — Извърна очи към брат си. — А пък ти, от друга страна, ще бъдеш напълно забравен — Уил се намръщи.

Доволна, Пени прекъсна речитатива си. Протегна камерата така, че да може да обхване другата й ръка и нави високо черния ръкав на дрехата си, показвайки я, овързана цялата с лентички от китката до рамото.

— Космическата пленница е решила да си носи тези ленти, знак на подкрепа от страна на всички нейни съчувстващи й приятели. Зелена — за екологичните проблеми, бяла — за човешките права…

— Ще те видя като ти се скапе ръката от липса на кръвообращение — Уил процеди намръщено.

Пени не му обърна внимание. Изключи камерата си и се зарови в струпаните по стената, подредени вече багажни контейнери. Измъкна един вакуумиран пакет и го вдигна.

— Аз пък се чудя как ли ще изглеждаш, когато захвърлят тялото ти в открития космос… — отново се обърна към брат си и го изгледа омерзително. — Първо ще се опиташ да сдържиш дъха си. Но кръвта ти вече ще е започнала да ври. После кожата ти ще се пръсне като балон. И ПЛЬОК! Ставаш на Космическа супа.

Лицето на Уил стана мораво.

— Дали са измислили дума за това, което те е прихванало? — попита нацупено сестра си той.

Пени издърпа от контейнера една от няколкото позлатени звезди, големи колкото детска длан, и я обърна да прочете надписа: ПЪРВА НАГРАДА. Всички бяха „Първа награда“. „Сигурно за Най-големия Досадник“, помисли си тя. Брат й нямаше никакъв личен живот. С помощта на острия ръб на медала разряза пластмасовата опаковка на загадъчния пакет. Подаде звездата на Уил.

— Татко казва да не ги взимам… — промълви Уил, свел поглед. Захвърли медала, сякаш беше употребена салфетка. — Сякаш изобщо го интересува какво правя.

Пени изведнъж почувства прилив на състрадание. Същото чувство се въртеше в собствената й глава толкова често напоследък.

— Не се впрягай, хлапе — подхвърли сестра му небрежно, мъчейки се да разсее огорчението от главите и на двамата. — Пазя видеозаписите от последните си два рождени дни, миналата година той въобще го беше забравил — протегна ръка и леко го прегърна. — Напоследък тази мисия е единственото нещо, което изобщо го занимава.

Тя отстъпи, разкъса опаковката и разгъна съдържанието на загадъчния пакет — въжената стълба, която си беше скрила тук точно за подобни случаи. Прехвърли я през отворения прозорец и понечи да слезе.

Уил я изгледа стреснато, изненадан както от неочакваната й проява на обич, така и от изобретателността на сестра си.

— И какво, значи няма да сме заедно на вечеря?

Пени се обърна и го дари с обичайния си израз на отегчение.

— Я чакай да помисля — изтърси тя и се плесна по челото. — Дали да изкарам последната си вечер на Земята, гледайки как мама и татко се преструват, че не се карат за кой ли път и да издъня последната си затворническа разходка за следващите десет години… ти го сметни.

И кака му отново обърна гръб и постави крак на перваза на прозореца. Стъпалото й се опря на стената отвън и затърси плетената стълба.

Уил я изпрати с гримаса.

— Мама ще кипне.

Пени му се изсмя.

— И какво ще направи? Ще ме върже ли? — и тя прехвърли и другия си крак през перваза. Сантиметър по сантиметър, тя се смъкна надолу и се скри от погледа му. Единственото, което момчето вече виждаше през рамката на прозореца, бе летният вечерен сумрак.

* * *

Уил, останал сам в стаята си, поклати глава, за да отърси от ума си гъмжилото от мисли. Сестра му непрекъснато се намираше в някакъв свой, въображаем свят, измисляйки си всевъзможни приключения, в които тя беше главната героиня. Веднъж той беше подхвърлил на мама и татко, че Пени би трябвало да стане писателка. Тогава ще си остане завинаги в този свой свят и при това ще може да се препитава. Колкото по-рано напуснеше тя дома, толкова по-добре.

Но ето, че сега всичките трябваше да напуснат дома. При това нямаха никакъв избор. Изведнъж му стана трудно да преглъща. На гърлото му сякаш бе заседнала огромна буца. Нищо чудно, че Пени разиграваше бълнуванията си: Истинският живот беше станал съвсем нереален. Той отново коленичи и започна да подрежда играчките си.