Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lost In Space, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (17.07.2010)
- Корекция
- NomaD (17.07.2010)
Издание:
Джоан Д. Виндж. Изгубени в космоса
Американска, първо издание
Редактор: Лили Кирова
Худ. оформление на корицата: Петър Христов
Издателство „Слънчо“, 1998
История
- — Добавяне
Единадесета глава
Докато крачеше из коридорите на долното ниво, Дон се натъкна на Пени Робинсън, която поправяше един монитор и в същото време диктуваше на камерата си / часовник на китката и:
— Като част от нейното затворничество, на Храбрата Космическа пленница Пени Робинсън насила е възложено да използва своите умения… — тя прекъсна, чула стъпките и рязко се обърна към него.
— Представете се, войнико — каза тя, опитвайки се да прикрие смущението си зад свъсеното си личице.
Той вещо се изпъна в стойка „мирно“.
— Уест, майор, Обединени Глобални Космически Сили. Моля, разрешете да видя затворника.
Приглушеният звук на нещо, блъскащо се в стената, подчерта думите му. „Да, тук бяха заключили Смит.“ Пени отстъпи встрани с каменно лице.
— Разрешено, майор Уест.
Дон се засмя, намигна й и мина покрай нея, за да влезе в помещението. Радваше го, че с хлапетата всичко беше наред. Докато пристъпваше в стаята, чу я да мърмори зад гърба му:
— Уу-ух. Можеше ли да е по-симпатичен? Съмнявам се…
— Дишай, Пени, дишай — направи й забележка по-малкият й брат, минавайки покрай нея в коридора.
Усмивката изчезна от лицето на Дон, щом влезе в клетката на Смит. Вътрешността на помещението беше напълно разнебитена, все едно, че роботът беше влизал тук. Изненада се, че у Смит се бяха намерили сили да вложи толкова ярост.
Смит седеше в едно кресло. Изглеждаше крайно възмутен, сякаш цялото това разрушение беше причинено не от него, а от полтъргайсти.
— Тези квартири са крайно неприемливи — заяви той.
Дон не му обърна внимание, а само подхвърли полевия костюм, който беше донесъл за него, върху дивана до Смит.
— Излизаме да огледаме кораба — сонда. Може би ще разберем как се появи тук. И как да се приберем у дома.
Смит се разположи по-удобно в креслото си.
— А-ха! Приятна ви разходка — и кимна с глава към вратата.
— Ти идваш с нас — заяви Дон, чувствайки как сарказмът на Смит дращи по нервите му като нокти по черна дъска.
Смит се изсмя сухо.
— Изключено — каза той. — Аз съм лекар, а не космически разузнавач.
Дон прекоси стаята на две крачки, хвана Смит за пешовете на комбинезона и го издърпа от креслото.
— Ти си преди всичко убиец-саботьор — процеди той с гняв. — И аз няма да те оставя на борда, за да не причиниш още повече злини от това, което вече направи!
Смит се дръпна назад, стиснал зъби.
— Категорично отказвам…
Дон го придърпа.
— Дай ми само повод да те убия. Моля те.
Пусна го и го изгледа с такъв поглед, че Смит просто не можеше да не повярва на всяка негова думичка.
Смит приглади омачканите си дрехи. Засмя се, сякаш бяха обсъждали времето навън и вдигна полевия костюм.
— Черното винаги ми е било любим цвят — заяви той, вдигнал отново глава. Усмивката се разля по лицето му като петно.
* * *
Джон влезе в дока за роботите и измъкна плазмена пушка от оръжейния шкаф.
— Дезактивирай предпазител — каза той.
— Гласов код разпознат — отвърна микропроцесорът на оръжието. — Карабина заредена — малка лампичка просветна от червено на зелено.
— Разбий!
Джон се обърна рязко, с насочената карабина в ръцете му. Сърцето му подскочи, като видя робота, прекрачващ прага, размахващ металните си ръце като разярен воин.
— Разруши! Убий! Унищожи! — изрева повторно роботът.
Джон надигна оръжието и го насочи право в контролния възел на машината. Щеше за малко да стреля и да го разбие на трески, ако подготовката му на опитен стрелец не беше толкова добра; ако баща му не беше толкова добър учител във всичко…
Поколеба се за част от секундата, с очи, все още приковани в мерника… и търкалящият се на гъсениците си робот рязко спря. Видя, че иззад него се показа Уил с хакерната си кутия в ръка.
Ръцете на Джон отпуснаха карабината, сякаш изведнъж беше натежала цял тон. Изгледа сина си с невярващи очи. Уил измъкна от компютърния си уред малък микрофон и го вдигна към устните си.
— Разруши. Убий. Унищожи — каза Уил.
— Разруши! Убий! Унищожи! — отекна роботът.
Уил се облегна фамилиарно на хуманоидното му туловище и започна да сочи на баща си изкусно въведените от него модификации.
— Бръкнах в процесора му, изключих главната му операционна система и проникнах в подпрограмите — вдигна поглед към баща си. — Сега в основни линии работи под дистанционно управление. „Спасих живота на всички ви, а вие дори не ми благодарихте! Виж какво постигнах! Погледни ме, татко…“ Уил задържа погледа си, докато Джон не измести очи встрани.
— Уил… — понечи Джон, мъчейки се да се усмихне. — Знам, че нямам…
Дон Уест влезе в стаята и обяви:
— Професоре, готови сме.
Джон погледна към Уест и се намръщи, а после отново се обърна към сина си. Уил го гледаше с ням укор. „Знам, че имаш нужда от мен, сине… Но не бива да забравям основното… Трябва да ви защитя и семейството ми да оцелее. Това означава да си родител…“ Поклати глава.
— Ще поговорим по-късно, синко — промълви той уморено.
Мина покрай Уил и робота, вдигна пушката на рамо и излезе от стаята с Уест.
* * *
Уил безмълвно изгледа как баща му отново, за кой ли път, го остави сам.
Защо сам той не беше достатъчно голям, за да може да използва оръжие, да тръгне с баща си, както можеше да го направи Дон Уест, да застане с лице срещу всички предстоящи опасности, да защити него… да направи нещо такова, че да накара баща му да изпита достатъчно голяма необходимост от него и никога повече да не го оставя зад себе си. Мразеше да се чувства малък, безпомощен и безполезен… Момчето прехапа устни.
Обърна отново очи към робота, към огромната му, излъчваща сигурност мощ, надвиснал като закрилник до него. Изгледа го продължително. След което въведе поредна команда на контролната кутия.
— Ще се грижиш за татко ми, нали, Робот?
Роботът послушно се затъркаля към вратата, следвайки бащата и Уест.
Гласът му отново беше прозвучал слаб и самотен в просторното и отекващо помещение. „Мразеше да е малък и безпомощен.“ Но сега разполагаше с робота… и нямаше повече да е малък и самотен.