Джоан Д. Виндж
Изгубени в космоса (7)

Шеста глава

Комплексът на Космическо командване сякаш грейна със светлината на надеждата в зората на необичайно ясния нов ден.

В стартовата зона, на мостика на „Юпитер Едно“, под бдителното око на Джуди семейство Робинсън извършваше последни приготовления за предстоящия си десетгодишен сън. Уил и Пени първи влязоха в криогенните си камери, облечени в металносребристи защитни костюми, които, според язвителната забележка на Пени, ги правеха да изглеждат, сякаш бяха увити в алуминиево фолио, за да престоят във фризера.

„Повече ми приличат на семенца, заспали в сребристите си семенни люспи…“, помисли си Морийн, загледана в прозрачния криоизолатор, обгърнал Пени. Помъчи се отново да изтласка този образ от съзнанието си. Усмихна се на неспокойната си дъщеря и нежно оправи непокорните кичури на тъмната й коса, паднали над красивите й кафяви очи.

— Недей, мамо! — прекъсна я Пени и раздразнено намести кичурите отново на челото си. — Във „Вог“ пише, че това ще бъде модата след десет години.

Морийн покорно отдръпна ръката си, отдавайки дължимото на усилието на детето да съхрани духа си бодър. Знаеше колко трудно бе за всеки един от тях.

— Не можем ли да й намалим малко от кислорода — обади се Уил от съседната криокамера, — за да не е толкова досадна, когато се събуди?

— А той трябва ли изобщо да се събужда? — отряза го на свой ред Пени.

— Хайде стига! — Морийн се опита да се намръщи, но без да иска се засмя. — Ако ви оставя, ще обърнете този звездолет наопаки!… Лек сън, милички — промълви тихо майката, така, както им го беше казвала всеки път преди лягане, когато бяха още много малки. Целуна ги по челата, което също беше част от стария ритуал за лека нощ у дома, отстъпи встрани, за да даде на Джон възможност да стори същото.

Дон вдигна глава и кимна. Прекъсна действието на широката оперативна предстартова програма, която извършваше от командния мостик на „Юпитер“. Беше извършил последните предстартови изпитания на всички корабни системи, стараейки се по възможност да не досажда, докато Робинсънови се подготвяха за десетгодишния си сън.

Запознал се вече отблизо с истинското семейство Робинсън, той установи, че повече не гледа на тях като на някаква анимирана търговска реклама. Бяха хора от плът и кръв, и макар да бяха малко шантави, след като се бяха заловили за такова изпитание, той разбираше, че заслужават да останат насаме, а присъствието на външен човек като него щеше да го направи невъзможно. И докато ги гледаше заедно, и осъзнаваше какво доверие цареше помежду им… каква любов беше необходима, за да се изправят лице в лице с това, което бяха предприели… той се чувстваше още по-външен човек.

След всичко това не желаеше да гледа повече. Само щеше да му напомни колко не му се искаше да е тук. И как, за разлика от Робинсънови, в тази работа пред него нямаше никакъв избор.

Но сега той се обърна и отново погледна към тях, за което също така нямаше избор.

Когато се спря при Уил, Джон протегна ръце да го прегърне… докато Уил се опита да стисне ръката му. Баща и син се изгледаха, и двамата странно смутени, след което Уил отново легна покорно по гръб. Джон поглади косата му и се отдалечи. Морийн пристъпи в собствената си криокамера, изчаквайки Джон да се намести в съседната.

— Получаваш тройка за родителския си жест, професоре — промълви тя тихо. — Но ти давам шестица заради усилието.

Джон я целуна по усмихнатите устни. Тя го докосна по лицето.

— За това винаги си получавал шестица.

Джон също се усмихна и влезе в камерата си.

— Майоре — извика той към Дон Уест — корабът е изцяло твой.

* * *

— Ще се постарая да ви осигуря лек път — беше единственото, което му хрумна да каже.

Джон му кимна и се усмихна, а Дон реши, че това беше повече от достатъчно.

Джуди Робинсън мина покрай редицата от криокабини, за да каже още веднъж „довиждане“ на семейството си, прикрепвайки към тях в същото време биомониторите им. Най-сетне тя стигна до собствената си кабина, чакаща я в края на редицата, и влезе в нея.

— Контролен център на Мисията, тук доктор Робинсън. Ние сме на зелена светлина.

Гласът на Контролния на Мисията прозвуча от конзолата зад гърба му:

— Внимание, Докторе, вие трябва да задействате криостазата.

Дон импулсивно прекоси помещението.

— Един въпрос, Докторе — каза той, спирайки се до нейната камера. — В тези кабинки няма ли място за двама?

Озадаченият й поглед стана студен като ледена стена.

— Едва ще стигне за вас и за собственото ви его, майоре — думите й го накараха да замръзне на място.

Дон извърна гръб и си удари един ритник наум. Всеки път, когато се опиташе да я доближи, мозъкът му сякаш се деполяризираше и го превръщаше в кръгъл идиот. „А единственото, което му се искаше, бе да не се чувства толкова самотен…“

Той се спря, дал си изведнъж сметка за емоцията, която бе забелязал, скрита дълбоко в очите й, преди да го отрежат. Извърна се отново към нея и промълви почти с нежност:

— Ей, докторе, не се впрягай толкова. Остави впрягането за мен. — И той махна с ръка към командния пулт и целия кораб наоколо.

Джуди кимна и на лицето й се изписа благодарност.

— Просто карай внимателно — каза тя и на устните й най-сетне се изписа лека усмивка.

„Щастлива усмивка“, помисли си той. Може би, ако беше имал семейство като нейното, в което да отрасне, вместо непрекъснато да му се иска да се махне, щеше да знае как да се държи с нея.

Джуди се пресегна към контролния панел за криозамразяване и натисна последен бутон. Той отстъпи и загледа как биопластините на костюма й плавно се затвориха и защитният прозрачен похлупак се плъзна над очите й. Същото ставаше по цялата редица, като снабдените с прозрачни екрани криопашкули се завъртяха и затвориха около телата на Робинсънови… и просветващият ситнеж на криополетата ги погълна с внезапен порив, скривайки телата им от погледа му.

Когато капаците на пашкулите отново станаха прозрачни, очите на Джуди блеснаха към него през леко замъгленото стъкло, невиждащи, като на омагьосана спяща принцеса… затворена в камерата за анабиоза. Херметично затворените криовани започнаха бавно да се възнасят към предназначените за това камери в корабния корпус над него, където щяха да останат, докато настъпи време за събуждане.

Той вдиша дълбоко и прекоси притихналия мостик, за да заеме мястото си пред командния пулт.

— Контролен Мисия, тук „Юпитер Едно“. Робинсънови са запечатани. Готови сме за излитане.

Гласът на Ной Фриймън, ръководител на Контролния център на Мисията, прозвуча като музика в ушите му, нарушавайки възцарилото се около него безмълвие.

— Вие сте на Ч-минус десет минути от часа на излитане. Започваме броене.

Той превключи връзката на видеосигнал и се усмихна.

Фриймън и екипът му от техници се появиха на монитора. Изглеждаха точно така, както Дон ги помнеше от набързо проведената тренировка в Космическия център — движещ се хаос. Ной се ухили и седна в креслото пред конзолата си. Изглеждаше още по-разрошен и от вчера, ако това изобщо беше възможно.

Двама от техниците махнаха с ръка и извикаха:

— Ей, Дон!

Безкрайните редици монитори около тях им осигуряваха достъп до всички съществени детайли по състоянието на „Юпитер“. Панорамната гледка на стартовата площадка и самият кораб в центъра обхващаше огромния централен екран, заемащ цяла стена в Контролната зала. Сред многобройните изображения на стартовата зона и кораба се виждаше и неговото лице.

Когато вчера се запозна с тях, навикналите на казармен порядък очи на Дон бяха поразени, сякаш му бяха показали размазана торта. Същинска орда ненормални чудаци, дъвчещи дъвка и облечени в неописуемо многообразие от шарении, все едно, че беше попаднал в оказионен магазин или в приют за душевно болни.

Но след като се запозна с тях поотделно, поговориха си и ги остави да му покажат оборудването си, съобрази, че всички те бяха събрани тук по една-единствена причина: всички те бяха най-добрите специалисти в работата си. И започна да възприема ексцентричния им вид като своеобразна униформа, изтъкваща уникалната им идентичност.

А сега, докато извършваше последните системни проверки и се отброяваха последните минути преди старта, той намираше компанията на Ной и неговия екип за странно успокояваща.

— Вие сте на Ч-минус една минута. Продължаваме броенето — обяви Ной и вдигна палец от екрана на монитора.

Останалите монитори показваха външния изглед на кораба, на отдръпващите се от корпуса му кранове и зареждащи конвейери. Огромният купол отгоре започна да се разтваря.

— Включвам главна двигателна система — обяви Дон. Усети, че около него „Юпитер“ се събужда за живот, сякаш самият кораб тръпнеше от нетърпение да поеме в дългото си пътешествие.

— Майоре, вашият изходен вектор е чист от трафик. Оперативен режим преминава под ваше командване — каза Ной. Погледът му сега бе прикован в собствения му монитор.

— Внимание, Хюстън — обяви Дон. Ръката му пролази по блестящия пулт. „Десет години.“ Предстоеше му да заличи цели десет години от живота си за една работа, която можеше да се свърши от всяка по-добре тренирана маймуна. — Маймуната натиска копчето — промърмори той повече на себе си и активира стартовия двигател.

„Юпитер Едно“ се надигна, процепи небесата като стрела и с тътен се понесе към черните кривини на космоса. Гравитационният напор го притисна в креслото и Дон затвори очи, изпразвайки мозъка си от съжаленията и от всичко останало; докато най-сетне „Юпитер“ не остави зад себе си гравитационния кладенец на Земята и след като двигателите му престанаха да бълват огън, се понесе без усилие сред непрогледния мрак.

Мислите му отново се наместиха в логически схеми, въпреки че тялото му се люшкаше сред пристегналите го колани, освободено от приковаващата гравитация.

— „Юпитер Едно“ — Дон разтърси глава и гласът на Ной изпълни ушите му. — Вие сте извън земната атмосфера. — Чу радостните възгласи, които се надигнаха в Контролния център, и се усмихна неловко.

Уест въведе командата, която трябваше да изхвърли изтласкващите степени и външната обвивка. Детонаторите се взривиха и корабът потрепери. Той се взря в мониторите, докато тромавите щитове, предпазващи втората степен на „Юпитер“ по време на ядрено-електричното им излитане, се отделяха и политаха свободно долу под него.

Сега на екрана се появи „Юпитер Две“, като излитаща от пашкула си пеперуда: междузвездният съд, истинско произведение на изкуството, който щеше да осъществи същинския полет до Алфа Едно. Никога не беше виждал нещо, което поне смътно да наподобява на изкусния му дизайн, на технологичното изящество на овалния му, аеродинамичен корпус. Беше красив… въпреки факта, че го отнасяше толкова далеч от всичко, което беше имало смисъл в живота му.

— Тласкателна степен „Юпитер Едно“ освободена — обяви той. — Продължавам към Меркурий.

Той включи двигателя на „Юпитер Две“. Горивните машини оживяха, изхвърляйки атомен пламък от дюзите си и изкуствената гравитация отново го притисна в креслото. Провери дисплеите и активира предпрограмираните координати, които щяха да насочат курса на кораба към слънцето. „Това не е полет, а детска пързалка“, помисли си отвратен Уест.

Загледа се към пропадащата встрани Земя с всичките й околни следи от плахите опити на човечеството да влезе в съприкосновение с Вселената — спътници, производствени станции с нулева гравитация, дори старомодните орбитални рекламни билбордове, все още видими от повърхността на планетата в редките полуясни дни. Хиперпорталът и Старгейт Сити… целият му живот. „Боже, дори не можах да каже едно довиждане на Джеб.“ Всичко беше станало толкова набързо…

Взираше се, прикован, в Големия син мрамор на екраните си, който постепенно се сви и се смали до размерите на истинско късче мрамор, и очите му го заболяха от тъга.

Когато Земята престана да се вижда на който и да е от екраните, замени я с изображението на Слънцето. Сега Слънцето показваше истинския си вид, като най-близката до него звезда сред безбройните, милиони видими оттук звезди, където нито атмосфера, нито атмосферно замърсяване ги скриваха от поглед.

„Няма полза да плачеш за разлятото мляко, пилотче…“ Помъчи се да си припомни, че това тяхно пътешествие към друг свят бе може би единственият шанс да спасят своя… че независимо дали имаха нужда точно от него или не, тази мисия бе изключително важна.

Погледна към хронометъра. Все още оставаха тринадесет часа път, докато достигнат орбитата на Меркурий… и до единствения момент, в който имаше някаква отговорност и една-единствена задача. Опря лакът на облегалката на пилотското си кресло и сложи брадичка върху дланта си. Другата му ръка затупа в ритъм по коляното му.

„Може да подремне. И то доста…“ Уест се облегна назад и притвори очи.

* * *

А през цялото това време Захъри Смит продължаваше да спи в служебния док на долното ниво; изпаднал в безсъзнателно блаженство… засега.

* * *

Дон отново се събуди, преди да изминат тринадесетте часа. Започна да запълва времето си с повтарящи се проверки на системите и безполезни калибровки, съжалявайки, че не бе се сетил да си вземе поне някое списание или видеоплейър.

Най-после в центъра на панорамното прозрачно чело на пилотския мостик се очерта холерично червената физиономия на Меркурий, засега почти с размерите на земната луна. Под него и от едната страна надничаше повърхността на Слънцето, заслепяващо ярка дори през интегралните филтри на купола. Очите на Дон се приковаха в изображенията на мониторите, докато затваряше енергийните екрани над всички корабни отвори, подготвяйки „Юпитер“ за гмуркането му в гравитационния кладенец на Слънцето.

„Скоро започва веселбата.“ На лицето му се изписа гримаса. Единствената му отговорност при предстоящата маневра се състоеше в това да затвори вратите, преди да си легне. „Дори няма да е буден, за да види същинския спектакъл.“

Той включи шлемофона.

— Хюстьн — обяви Уест. — Прехвърлям цялото корабно управление на Главния компютър.

Истинският командир на този кораб всъщност беше Процесорът. Тъкмо той щеше да изчисли точния ъгъл на хиперболичния им скок през невероятно мощното гравитационно поле на слънцето. Той щеше да определи точния времеви интервал и мощност на горене на двигателя, което щеше да предпази „Юпитер“ да не бъде погълнат от енергийната пещ на слънцето, а само да го изхвърли като прашка в космическото пространство. Използвайки инерцията на това „пропадане“ през глава и както в играта на „скъсай камшика“, щяха да раздуят скоростта си близо до светлинната, съкращавайки своя път с години.

След като започнеше същинското пътешествие, компютърът щеше да се погрижи за всичко: да поддържа операционните системи на „Юпитер“; да се грижи за замразените си пътници (в това число и него самия); да внася корекции в курса и най-сетне да ги събуди, когато пристигнат на Алфа Едно.

„Всичко това ще го свърши компютърът.“

„Осем години обучение в полети“, изсумтя майорът и отчаяно скръсти ръце. Пъхна единствения музикален компактдиск, който бе успял да си вземе, в свободния слот на конзолата и наду звука до максимум. После откачи предпазните колани от креслото си и пристъпи до центъра на мостика, където активира навигационния холограф. Във въздуха, над инструменталния пиедестал, се завихриха разноцветни светлини и показаха местоположението на „Юпитер Две“ близо до Слънцето, в центъра на бавно въртящата се графика на слънчевата система.

— Навигационна холограма включена — докладва той в микрофона на шлема си; а на себе си добави: „Петдесет бойни мисии.“ Светлинните точици тайнствено замигаха по лицето и по тялото му, докато се движеше сред тях. Светлият пунктир очерта траекторията на кораба покрай Юпитер, около Слънцето в О-образна дъга и продължаваща след това в отвъдното пространство. — Потвърждавам курс на изхвърляне от Слънчевата система — допълни той дисциплинирано.

След това прекоси мостика, към криованата, която го очакваше. „И всичко това само за да откарам семейната каравана на междузвездния им пикник…“ Той влезе в пашкула и включената на автоматичен режим инсталация се задейства. Управляваните дистанционно биовъзглавнички на защитния му костюм го обгърнаха в безчувствената си прегръдка. Насили се да не се извърти. — Десет световни серии — отрони той, вече на глас. „Племенниците ще са завършили гимназия и ще са се дипломирали в колежа. Десет години пропуснати издания на «Спортс Илюстрейтид» с бански костюми. Господ знае колко жени…“ Той хвърли за последно поглед към напълно автоматизирания мостик.

— Ной — промърмори Уест. — Десет години са си цял живот… — Последната пластина се плъзна над лицето му и заслони очите му.

— Лек сън, стари приятелю — чу се гласът на Ной като благослов.

— Изобщо не ги харесвам тези вани — промърмори отново той, и мускулите му се напрегнаха, когато прозрачният пашкул около него започна да се затваря. „Не беше ги виждал и в сънищата си…“ — Лоши сънища. — „Не беше и сънувал, че някога ще му се наложи да…“

Криополето го обгърна и мозъкът му се изчисти за следващите десет години.

Последният пашкул бавно се надигна и се намести в отредената му камера в корпуса, присъединявайки се към останалите пет, потънали в покой и синкава, мъглива светлина. Корабът продължи полета си сред мрака, към любовната прегръдка със Слънцето, под ритъма на музика, която никой нямаше да чуе.

* * *

Смит бавно започна да се разбужда от един кошмар… за да попадне в друг. Паметта го ръгна като електрически остен и той запълзя нагоре през тъмния боклукчийски улей към кибердока. Този път смътното осветление на дока му се стори ярко като ясен ден. Примигвайки, той погледна към пулсиращата от болка длан, върху която се беше жигосал отпечатък от нажежения, свръхнатоварен комуникационен блок.

Огледа се наляво и надясно, все още несигурен дали не го бяха напъхали в някакъв ужасен сън. Погледна часовника си да разбере колко време беше изминало и чувството на ужас го обзе с още по-голяма сила.

Добра се с препъване до замъгления купол на командния мостик и натисна клавиш на контролния панел. Енергийният щит се разтвори… и очите му ужасени се взряха в открития космос.

Гледката задълго прикова вниманието на Смит. Вътрешността на мозъка му беше толкова празна, колкото нощта, която виждаше навън.

Компютърната конзола зад него рязко се включи, стряскайки сетивата му, този път — за да види нещо, което се размърда в другия край на помещението. Очаквайки да види член на екипажа, умът му с усилие едва възприе странните, нечовешки очертания на нещото, което започна да се измъква от стената.

„Роботът.“ Огромна промишлена машина с два чифта ръце, наподобяваща чудовищна генна кръстоска от човек и стършел. Беше конструирана за строителна дейност в открития космос, но сега бе програмирана да поддържа реда на борда на „Юпитер Две“, докато траеше пътешествието към Алфа Едно.

Разбира се, за нея все още нямаше работа.

„Само дето той сам я беше препрограмирал.“

— Не… — прошепна Захъри. Опита се да включи изгорелия програмен модул, когото снощи бе използвал. Клавиатурата беше мъртва, както можеше да се очаква.

— Изключи програма — заповяда му той на глас.

Без да му обръща никакво внимание, роботът, с помощта на ловките си крайници се освободи от задържащите го в стената стеги. И се затъркаля през дока върху гъвкавите си ходилни гъсеници.

— Семейство Робинсън — произнесе машината. — Унищожи — равнодушният му глас го накара да потръпне.

— Прекрати — заповяда му той по-високо. — Край на програмата!

Роботът продължи да се търкаля, без изобщо да се поколебае.

— Всички операционни системи — унищожи.

И Смит разбра накъде се беше запътила машината… към мостика, на горното ниво. Измъкна някакъв инструмент от скобите и се затича към нея. „Изобщо не му пукаше дали семейство Робинсън ще загинат. Хич не му пукаше дали целият свят ще загине. Но ако роботът се добереше до командното помещение, той самият беше мъртъв…“

Когато го доближи, механичното чудовище изхвърли назад една от увенчаните си с куки ръце, без дори да се обърне. Ръката се опря в гърдите му и го перна настрани като муха. Той се удари в конзолата, свързваща служебния док с главния бордови компютър. Срина се на пода, а индикаторите замигаха и запращяха.

Роботът продължаваше невъзмутимо напред с една-единствена команда в логическата си схема:

— „Юпитер Две“ — унищожи.

* * *

На около десет милиона километра разстояние от него откъм нощната страна на Земята, тъмните екрани в мирната вече зала на контролния център на Мисията примигнаха и се събудиха. Ани, единствената от техниците, останала на нощно дежурство, изненадано вдигна поглед от китарата си. Надвеси се към мониторите, зяпна и включи микрофона си.

— Някой веднага да събуди шефа!