Джоан Д. Виндж
Изгубени в космоса (4)

Трета глава

Джон крачеше след генерал Хес по кънтящия метален коридор на щаба на Космическото командване и се чудеше дали и тази нощ, като заспи, ще сънува метални коридори. Сънуваше ги от много нощи насам.

— Всичките ли предстартови проверки показват пълна готовност? — попита го Хес през рамо.

Джон вдигна очи.

— Готовност, доколкото е възможно — отвърна той малко раздразнено. — Бен, ние изтегляме мисията с цели три месеца напред.

— Имахме късмет, че тези репортери не настояха да им обясняваме за състоянието на Даниълс — измърмори Хес и продължи напред, сякаш отговорът на Джон нямаше за него никакво значение.

Изведнъж Джон се замисли дали Хес не спи с отворени очи.

— Притеснен съм, че ще напъхаме нов пилот в екипа в последната секунда — добави той малко по-настоятелно. „Поставяте семейството ми в голям риск.“ Но не го каза на глас.

— Тия от Новия глобален Бунт стават все по-дръзки. Не са вече сбирщина от терористи-ренегати — отвърна Хес, сякаш това беше най-уместният отклик на неговата загриженост. — Първо — Хипергейт. После Даниълс. Следващият им удар може да бъде върху стартовия купол. Не мога да си позволя да чакаме повече.

Джон не му отвърна. Знаеше, че няма смисъл. Знаеше как работи в момента мозъкът на Хес… точно като на баща му: „Първо — дългът. Общият план…“ Знаеше също така как изглежда в съзнанието на един офицер от кариерата, съсредоточен над непрекъснатата военна заплаха, определението на „общия план“, чиито рамки прогресивно се стесняваха.

Джон имаше достъп до същата информация, както и Хес — в по-голямата си част строго секретна. А от баща си беше научил и още нещо: как да чете един доклад, когато голата истина е скрита между редовете. Новият глобален Бунт беше прекалено добре въоръжен и прекалено добре организиран, за да бъде наричан просто „терористична свръхгрупа“. Терористите бяха просто екстремисти. Допускането, че могат да си сътрудничат с други екстремисти с различна социално-политическа окраска изглеждаше съвсем нереално.

Джон беше сигурен, че под опростителската риторика на Бунта се криеше нещо по-подмолно и по-опасно. Нещо като мултинационална конспирация, заговор на най-мощните международни корпорации, чиято неукротима стръв към печалбите довършваше естествените ресурси и свирепо експлоатираше населението в по-голямата част на света, с изключение на най-богатите държави. Чиято неудържима алчност вече беше превърнала родната планета в почти необитаем свят.

И които сигурно надзъртаха към звездите като източник на бъдещи печалби.

Той лично можеше да повярва много по-лесно в един подобен сценарий. Особено след като една от тези многонационални корпорации вече разполагаше с достатъчно ресурси, за да участва в субсидирането на експедицията „Юпитер“ до Алфа Едно.

Системата „Хипергейт“ можеше да се окаже последният шанс за оцеляването на живота на Земята. Тъкмо затова той трябваше да се отправи към Алфа Едно. Отново се сети за семейството си. За всичко, което трябваше да пожертват… За обичта му към тях. „Твърде много ги обичам, за да ги оставя…“

И докато мислеше за тях, в ума му изплува нещо, за което беше забравил.

— По дяволите! — изруга той на глас. — Училищният панаир на науката на Уил. — Той включи ръчния си часовник на режим „запаметяване“: — Напомняне: да пратя видеоизвинение на Уил.

„Момчето ще ме разбере.“ Генералът го изгледа с усмивка и вдигнати вежди.

Джон се помъчи да отвърне на усмивката му, отговаряйки на незададения от Хес въпрос. Но очите му си останаха тъжни и той извърна поглед.

— Съгласен съм, че при тези обстоятелства е необходимо военно присъствие, Бен. Но в тази мисия участва семейството ми. Имам нужда от пилот, който е нещо повече от лъснат военен дървеняк…

— Намерил съм ти подходящ — довери му Хес.

Генералът се спря и опря длан в идентификационния панел. Вратата се плъзна със свистене и разкри пред очите им празна зала за съвещания.

„Не съвсем празна.“ Край прозорците на отсрещната стена на залата стоеше в очакване самотен силует, зареял поглед в небето навън. Нещо в стойката му напомни на Джон за птица-примамка, заключена в кафез.

Когато усети, че влизат, мъжът се извърна и отривисто отдаде чест. Върху коженото яке на пилотската му униформа личаха майорски орли и пластинката на АЗОМАК с изписаното му върху нея име: УЕСТ.

Кафява коса, сини очи, среден ръст… единственото по-забележително нещо, което виждаше у този майор Уест бе, че мъжът изглеждаше достатъчно млад, за да му е син. Тази мисъл го потисна.

Хес отвърна на поздрава.

— Свободно, майоре.

Устните на Уест се отвориха още преди да свали ръката си. Сякаш беше сдържал пороя от думи единствено със силата на волята си.

— Сър, защо съм изтеглен от дежурство? Онези кибертехници могат отново да нападнат. Трябва веднага да се върна горе…

— Познавате ли професор Робинсън? — попита генералът, сякаш изобщо не забелязал вълнението на Уест.

Уест млъкна и примигна смутен. Успя някак с усилие да се овладее, което не остана незабелязано за Джон, и промълви спокойно:

— Само по репутацията — очите му, блеснали от възхита, срещнаха погледа на Джон. — Трудовете на баща ви по бойна стратегия бяха любимото ми четиво в Академията.

Джон му кимна за благодарност и усети усмивката си на изумление, закривила ъгълчетата на устните му. Отдавна… много отдавна се беше измъкнал от изнурителната сянка на бащината слава. Но сега, след непрекъснатия медиен рекламен порой от няколко месеца насам, визиращ него и семейството му, за него бе същинско облекчение да се срещне с човек, който го възприемаше само като син на прочутия си баща.

— Какво знаете за Мисия „Юпитер“, майоре? — попита го Хес.

Уест едва се удържа да не се намръщи.

— „Юпитер“ е един огромен робот. Всичко в него е автоматизирано. Това е работа не за пилот, а за бебегледачка, сър. — Пое си дълбоко въздух. — Всяка маймуна, облечена в пилотски костюм, може да пилотира този кораб извън Слънчевата система и да го закара до Алфа Едно. Без обиди — и той отново погледна към Джон.

— Майоре — прекъсна го Хес с лека нотка на тревога в гласа си — вие би трябвало да знаете, че земните ресурси са пред изчерпване. Челото на Уест се набръчка.

— Разрешете да изкажа мнението си свободно, сър.

— Разрешавам.

— Всеки първолак знае, че технологиите за рециклиране ще спасят околната ни среда. — Той вдигна ръце в израз на едва прикривано безсилие. — Това изпращане на семейството сред галактиката не е нищо повече от един рекламен фокус, за да си продадат повече сода на хора от всички възрасти!

— Първолаците просто ги лъжат — намеси се тихо Джон. — Истински ефективните ни рециклиращи технологии се появиха прекалено късно. Всичките подземни енергийни запаси на планетата буквално са изчерпани. Горивната енергия повече няма да бъде на разположение за масова употреба, а предоверяването на слънчевата енергия може да предизвика непредсказуеми атмосферни аномалии. Озоновият слой се е сринал до 40 процента. След две десетилетия Земята няма повече да може да поддържа човешки живот.

Уест го изгледа.

— Новият глобален Бунт знае истината, както и ние — отрони тежко генералът. — Те строят собствения си хиперпортал и се надяват първи да колонизират Алфа Едно. Ако успеят, те няма да поканят населението на света със себе си през галактиката. „Западните демони“ като вас и мен ще бъдат оставени да измрат на Земята.

Джон заби поглед в пода. Тази реч я беше чувал твърде често в средите на Космическото командване. Нееднократно беше слушал сходни обяснения от устата на баща си по време на Войните на хилядолетието. Никога не ги беше приемал за смислени. Но след време трябваше да си даде сметка, че всичко това представляваше своеобразен фанатизъм. А фанатизмът никога не е рационален…

Хиперпорталът, който бе изобретил, се строеше, за да послужи на цялото земно население и никой не би могъл и да си въобрази нещо друго. Според него само алчните за бързи печалби бизнес среди, същите, които бяха съсипали екосистемата на Земята, можеха да видят в саботажа на Хипергейт примамлива идея. И само някой многонационален картел можеше да разполага с ресурси да започне да строи свой Хипергейт… В залата бе настъпила тягостна тишина и Джон отново вдигна очи.

— … Капитан Даниълс не е болен от грип, нали? — отрони най-сетне Уест.

Хес поклати глава.

— Даниълс беше убит снощи в квартирата си. Прикриващата версия за грипа я измислихме за пресата.

Уест се втрещи.

— Познавах Даниълс… — сините му очи добиха леден блясък. — Трябва да сразим базите им с лазерна артилерия. Един решителен уд…

— Вашият фокус със спасяването беше твърде безразсъден. — Думите на генерала сякаш го пернаха през коленете. — Обяснете се, майоре.

Уест изправи рамене. В гласа му не се долавяше и намек за колебание.

— Приятелят ми беше загазил.

— И вие рискувахте кораб на стойност десет милиарда долара и не се подчинихте на заповедите заради някакъв приятел? — настоя Хес.

— Тъй вярно, сър — Отвърна невъзмутимо Уест. — Точно така постъпих. Сър.

— Става — заяви Джон и собствената му усмивка го изненада.

Хес се усмихна също тъй неочаквано.

— Поздравления, майоре. Вие сте новият пилот на Мисия „Юпитер“.

Лицето на Уест се изчерви, но не от радост, а от чувството, че са го измамили.

— Но, сър — гласът му застрашително потрепна, почти на ръба на противоуставния гняв. — Битката е тук…

— Потегляте утре — прекъсна го генералът, пренебрегвайки протеста на Уест със същата разсеяност, с която беше в състояние да пренебрегне всичко, което не се побираше в рамките на собствените му, предварително обмислени решения. — Утре. Преди Бунтът да е успял да зачеркне тази мисия завинаги. Да отидем сега да огледаме кораба ви.