Пол Андерсън
Стражи на времето (6)

6

Лондон, 1944-та. Ранна зимна нощ, пронизващ студен вятър, който преследва окъснелите минувачи по опустелите улици. Някъде се чува взрив, изригва ослепителен огън, следван от яркочервените езици на пожара, озаряващи всичко наоколо.

Еверард се приземи право на паважа — и без това никой не би си показал носа по време на бомбардировката. Седемнайсети ноември — тренираната памет услужливо му бе подсказала нужната дата. Денят, в който Мери Нелсън бе загинала от бомба.

Той влезе в телефонната будка на ъгъла и се зае да прелиства указателя. Името „Нелсън“ се срещаше често, но в района на Стрийтъм „Мери Нелсън“ бе само една. Това, разбира се, е майката. Минаха няколко секунди, преди да се сети, че дъщерята носи същото име. Нямаше представа кога ще падне бомбата, но можеше лесно да провери.

В мига, когато излезе от будката, кварталът отекна от оглушителен взрив. Еверард се хвърли на земята и върху него се посипаха осколки и строшени стъкла. Седемнайсети ноември 1944 година. По това време Менс Еверард — лейтенант от инженерните войски на САЩ — се намираше някъде отвъд Ла Манша, под обстрела на фашистките оръдия. Не можеше да си припомни точно къде, но и какъв смисъл? Това сега нямаше значение. Той знаеше, че нищо няма да му се случи по време на тази бомбардировка.

Докато притичваше към хроноцикъла, наблизо паднаха още няколко бомби. Скочи на седалката и се издигна право нагоре. Градът под него тънеше в мрак, разкъсван за кратко от пламъците на взривовете. Валпургиева нощ — ад на Земята!

Помнеше добре Стрийтъм: безлични редици от тухлени къщички, обитавани от чиновници, зарзаватчии, автомонтьори — същата тази дребна буржоазия, изнесла на плещите си тежестта на войната в Европа. Там живееше едно момиче… макар че това беше през 43-та… Както и да е, навярно отдавна се е омъжила…

Той се спусна и затърси трескаво познати ориентири. Наблизо се вдигна огнен стълб — като при изригването на вулкан — и хроноцикълът отлетя встрани. Еверард едва успя да се задържи на седалката. Забеляза, че срутената от прякото попадение сграда, е обхваната в пламъци, а беше само на три преки от къщата на Нелсънови! Беше закъснял!

Той погледна часовника си — 22.30 местно време — и се премести с два часа назад.

Нощта беше настъпила, но сградата сега бе съвсем невредима. В един кратък миг бе завладян от желанието да предупреди всички нейни обитатели. Не, нямаше това право. Сега е война и хора умират навсякъде по света. Той не е Щейн, за да поеме на плещите си бремето на историята. Затова пък не е и някакъв проклет данелианец! Усмихна се криво, скочи от седалката и изтича до вратата. Почука и след малко му отвориха. От мрака го гледаше жена на средна възраст и едва сега Еверард осъзна, че появяването на американец в цивилен костюм може да й се стори странно.

— Извинете — заговори той, — нали познавате мис Нелсън?

— Да, познавам я. — Жената се колебаеше. — Тя живее наблизо и… скоро ще дойде при нас. Вие какъв сте й… познат?

Еверард кимна.

— Мис… ъъъ?

— Мисис Ендърби.

— Мисис Ендърби, тя ме помоли да ви предам, че за съжаление няма да може да дойде. Но ще ви чака — заедно с цялото ви семейство — към десет и половина.

— С цялото, сър? И децата ли?

— И децата също — обезателно всички. Подготвила ви е някаква изненада. На всяка цена трябва да идете.

— Добре, сър. Щом така иска.

— Всички — повтори Еверард. — В десет и половина. Не закъснявайте. Довиждане, мисис Ендърби.

Той кимна отсечено и излезе на улицата.

Добре, тук вече направи, каквото можа. Сега идва ред на Нелсънови. Измина три преки, скри хроноцикъла в една тъмна уличка и забърза към къщата. Сега вече и той беше нарушил закона, при това вината му не бе по-малка от тази на Щейн.

Интересно, какво представлява планетата, на която ще ги изпратят?

Темпомобила от епохата Инг не се виждаше никакъв, а такава машина не е лесна за скриване — следователно Чарли още не се бе появил на сцената. Ще трябва да импровизира.

Докато тропаше по вратата, Еверард продължаваше да обмисля възможните последствия, до които щеше да доведе спасяването на семейство Ендърби. Децата ще пораснат, ще имат свои деца — най-вероятно с нищо неотличаващи се англичани от средната класа. Но по-късно, след столетия, може да се роди или напротив — да не се роди — някой забележителен човек. Да, в края на краищата, времето не е чак толкова неподатливо на вмешателство. Макар, като цяло, всичко да се решава от общочовешкия генофонд, съществуват — нерядко — и изключения.

Вратата отвори дребничка, симпатична девойка. Строгата военна униформа, определено й отиваше.

— Мис Нелсън?

— Да, аз съм.

— Казвам се Еверард и съм приятел на Чарли Уиткомб. Може ли да вляза? Имам малка изненада за вас.

— Тъкмо щях да излизам — отвърна момичето, но лицето й беше пребледняло.

— Никъде няма да вървите — тросна се той, но веднага спря, забелязал смущението й: — Извинете. Ще ви обясня.

Тя го покани в тясна, скромно обзаведена гостна.

— Заповядайте, седнете. Само, моля ви, говорете тихо. Родителите ми спят, а утре ще стават рано.

Еверард се намести във фотьойла, а Мери приседна на крайчеца на дивана и го загледа с безпокойство. Интересно, дали някой от предците й не се наричаше Уулфсон, или Едгар? Впрочем, това са глупости… Изминали са толкова векове. А може би Щейн?

— От ВВС ли сте? — попита тя. — С Чарли ли служите?

— Не, аз съм от разузнаването. Затова ходя цивилен. Кажете, кога за последен път се видяхте?

— Преди няколко седмици. Сега трябва да е във Франция. Надявам се войната скоро да свърши. Глупаво е, че немците още се съпротивляват. Не разбират ли, че са обречени? — Тя вдигна брадичка. — Та, за Чарли…

— Тъкмо щях да ви кажа — Еверард започна да говори несвързано за положението отвъд Ла Манша. Беше завладян от странното чувство, че разговаря с призрак. Рефлексът, рожба на продължително внушение, не му позволяваше да й разкрие истината. Всеки път, когато се доближаваше до нея, езикът сякаш отказваше да му се подчинява.

— … да знаете само колко е трудно да се намери дори шишенце с мастило…

— Извинете — прекъсна го нетърпеливо тя. — Може би, в края на краищата, ще ми кажете за какво става дума? Имам среща тази вечер.

— О, простете… Извинявайте, моля ви. Виждате ли, работата е там, че…

Спаси го почукване на вратата. Мери подскочи, огледа се и изтича до спуснатите завеси на прозореца. Еверард я последва безшумно.

Тя отвори вратата, извика едва чуто и отстъпи назад.

— Чарли!

Уиткомб я притисна в обятията си, без да обръща внимание, че средновековното му наметало все още е изцапано с кръв. Менс излезе в преддверието. Едва сега англичанинът го зърна и трепна от изненада.

— Ти?

Посегна да извади парализатора, но Еверард го изпревари.

— Не прави глупости! Нали сме приятели, искам да ти помогна. Кажи какво си намислил?

— Аз… исках да я задържа тук… за да не отиде…

— И мислиш, че те няма да те проследят? — Еверард премина на темпорален език заради присъствието на изплашеното момиче. — Когато потеглих от Мейнуотъринг, той беше ужасно подозрителен. Достатъчно е да направим една погрешна стъпка и ще вдигнат на крак целия тукашен отдел на Патрула. Знаеш добре, че средствата за поправяне на грешките не се подбират — ако се наложи, ще ликвидират момичето, а теб ще арестуват и ще те пратят на заточение.

— Аз… — Уиткомб преглътна мъчително. Лицето му наподобяваше застинала маска. — Нима ще й позволиш да излезе оттук… и да загине?

— Не. Но поне да изпипаме докрай работата.

— Двамата ще се скрием… ще изберем някоя далечна и спокойна епоха… ако трябва ще се върнем в миналото, при динозаврите.

Мери се откъсна от Уиткомб и застина с широко отворена уста, готова да закрещи.

— Тихо! — дръпна я Еверард. — Животът ви е в опасност и ние се опитваме да ви помогнем! Ако не ми вярвате, доверете се на Чарли.

Той се обърна към англичанина и отново премина на темпорален.

— Слушай, приятелче, няма такова място и време, където двамата да се скриете. Мери Нелсън е загинала тази нощ — това е исторически факт. Не е оцеляла до 1947-ма. Това също е записано в историята. Аз самият също вече се накиснах — семейството, при което трябваше да иде тази вечер, ще напусне дома си преди там да падне бомбата. Следата, която двамата с теб ще оставим, е твърде голяма, за да ни го простят. Имаме късмет, че Патрулът още не се е появил тук.

Уиткомб направи отчаян опит да си възвърне самообладанието.

— Добре де, ако се прехвърля с нея направо в 1948-ма? Откъде знаеш, че тя не се е появила внезапно тогава? Това също може да стане исторически факт.

— Разбери най-сетне, че е невъзможно! Помисли само, как ще й обясниш, че смяташ да я преместиш с четири години напред в бъдещето.

Чарли застена от отчаяние.

— Ето, виждаш ли. Спомни си само, колко усилия ти костваше да престъпиш закона и да се появиш тук. А сега ще трябва да лъжеш, защото не можеш да направиш нищо друго. И още — как точно ще обясниш появяването й в 1948 година? Ако тя остане Мери Нелсън, следователно е дезертирала от армията. Ако смени името си, тогава откъде ще вземеш акт за раждане, зрелостно свидетелство, продоволствена карта — всички тези документи, които властите от онова време така свято ценят? Безнадеждна работа, приятел.

— Но какво да правя?

— Ще чакаме представители на Патрула, за да решим този въпрос веднъж и завинаги. Не излизай, веднага се връщам.

Еверард бе завладян от хладна разсъдливост. Просто нямаше време да даде воля на уплахата си или да се възхити от невероятното си самообладание.

Той изтича на улицата, повика хроноцикъла и го програмира така, че да се появи точно след пет години, по обед, на площад Пикадили. След това натисна стартовия бутон, проследи с поглед смаляващата се в мрака машина и се върна обратно в къщата. Мери ридаеше в обятията на Уиткомб. Нещастни, заблудени в гората деца! Мътните ги взели!

— Всичко е наред. — Менс ги отведе в гостната, настани се на дивана и приготви парализатора. — Сега ще почакаме малко.

И действително, не се наложи да чакат дълго. В стаята се появи хроноцикъл с двама патрулни в познатите сиви униформи. Еверард мигновено ги повали с неголям по мощност заряд.

— Чарли, помогни ми да ги завържем.

Мери наблюдаваше всичко това мълчаливо, свита в ъгъла.

Когато патрулните дойдоха в съзнание, Еверард се беше надвесил над тях с хладна усмивка.

— В какво ни обвиняват, момчета? — попита жизнерадостно той, използвайки темпорален.

— Знаете сами — отвърна спокойно единият от пленниците. — От Главното управление ни наредиха да ви открием. Извършихме проверка в следващата седмица и установихме, че сте спасили едно семейство, обречено да загине при бомбардировката. От личното досие на Уиткомб узнахме за връзката му с тази жена и се досетихме, че сте се уговорили да пристигнете тук и да я измъкнете. По-добре ни пуснете, за да не утежнявате и без това сериозното си положение.

— Но с постъпката си ние не сме изменили историята — възрази Еверард. — Данелианците си останаха там, където са били!

— Това е така, но…

— А откъде знаете, че семейство Ендърби е трябвало да загине?

— Върху къщата им е паднала бомба, а те казват, че са излезли благодарение на…

— Така или иначе — излезли са! И това вече е исторически факт! Сега вие сте тези, които се опитват да променят миналото.

— Ами тази жена…

— Сигурни ли сте, че някоя си Мери Нелсън не се е появила в Лондон през 1850-та, за да умре, на преклонна възраст, през 1900-та?

Патрулният се усмихна мрачно.

— Брей, че сте упорити само! Нищо няма да се получи. Не можете да надхитрите Патрула.

— Виж ти? Ами ако ви оставя тук, докато пристигне семейство Ендърби? А, забравих, освен това съм програмирал хроноцикъла така, че да се появи посред бял ден на обществено място, а кога и къде, зная само аз. Какво, според вас ще стане тогава с любимата ви история?

— Патрулът ще нанесе необходимите поправки… както направихте вие — в пети век.

— Не е изключено. Струва ми се, обаче, че ще облекча работата ви, ако изпълните една моя молба. Искам да разговарям с данелианец.

— Какво?

— Чухте ме добре. Ако трябва, ще взема вашата машина и ще скоча с един милион години напред. За да им обясня лично колко по-лесно ще е за всички нас, ако следвате моя план.

— Не е необходимо!

Еверард подскочи от изненада и се извъртя. Дъхът му секна, а ултразвуковият пистолет падна от ръката му. В очите го удари ослепително сияние. Гърлото му пресъхна и той отстъпи изплашено.

— Молбата ви беше разгледана — продължи беззвучният глас. — Всичко, свързано с нея, беше известно и обмислено много години преди да се появите на бял свят. Но вие самият бяхте необходима брънка от веригата на събитията. И ако днес не бяхте осъществили плана си, чакаше ви сурова участ… Та някои Чарлз и Мери Уиткомб наистина са живели във викторианската епоха — това е исторически факт. В историята също така е отбелязано, че Мери Нелсън е загинала в къщата на свои познати по време на бомбардировка през 1944 година, а Чарлз Уиткомб останал ерген до края на дните си и бил застрелян при операция на Патрула. Ние забелязахме това несъответствие и тъй като дори най-дребният парадокс в хода на историята е безмерно опасен, един от двата факта трябваше да бъде изтрит от страниците й. Току-що вие сами определихте кой точно.

С крайчеца на окото Еверард забеляза, че въжетата са паднали от ръцете на патрулните. Обърканото му съзнание едва улови мисълта, че хроноцикълът е изчезнал… ще изчезне в момента на своето появяване на площад Пикадили. Знаеше също, че историческите факти са заели своите истински места: Мери Нелсън е изчезнала безследно, вероятно убита от бомба близо до дома на семейство Ендърби. То, на свой ред, се е намирало в нейната квартира и по чудо е оцеляло. Чарлз Уиткомб също изчезнал безследно в 1947-ма, вероятно се е удавил. Пред Мери била разкрита цялата истина, след това й внушили да я забрави и заедно с Чарли я преместили в 1850 година. Знаеше също така, че двамата ще живеят като най-обикновени англичани от средната класа, но така и няма да се приспособят към своята епоха до края на живота си. Чарли ще си спомня често и с болка за изгубената служба в Патрула, но накрая обичта към любимата жена и децата ще вземе връх, и той ще разбере, че жертвата не е била чак толкова голяма.

Всичко това изплува в съзнанието му, а след това данелианецът изчезна. Мислите му постепенно се проясниха и той погледна двамата патрулни. Още нямаше представа каква ще бъде неговата участ.

— Да вървим — рече единият патрулен. — Трябва да се махнем оттук, преди да са се събудили хората. Ще те откараме в твоята година — 1954-та, нали?

— А после? — попита Еверард.

Патрулният сви рамене. Макар да се държеше с подчертано безразличие, личеше си, че още е потресен от срещата с данелианеца.

— После ще се явиш при шефа си. Очевидно не си подходящ за тази работа.

— Тоест… разжалване и оставка?

— Е, чак пък това. Да не мислиш, че този случай е единствен в хилядолетната история на Патрула? Съществува стандартна процедура… Първо ще трябва да преминеш преподготовка. Хора като теб и приятелчето ти са далеч по-подходящи за свободна практика: днес — тук, утре — някъде другаде, където и когато имат нужда от вас. Мисля, че на новото място ще ви хареса.

Еверард закрачи към хроноцикъла. Чувстваше необичайна отпадналост. Когато слезе от седалката, на Земята бяха изминали цели десет години.