Тери Пратчет
Страта (1)

Разбира се, денят беше прекрасен — направо като изваден от туристическа брошура. Офисът на Кин гледаше към лагуна, обрасла с палми. Бели вълни се разбиваха във външния риф, а плажът бе покрит с бели корали и странни мидени черупки.

Никоя брошура не би публикувала снимка на кошмарната, покачена на понтони грамаданска машина на пластове — умаления модел за острови и атоли с размер под петнайсет километра. Докато Кин гледаше, още един метър плаж се изсипа от големия улей отзад.

Зачуди се как ли се казва пилотът. Ако се съдеше по бреговата линия, той беше направо гений. Човек, който може да насипе подобен плаж с всичките му мидички, заслужаваше по-добра съдба. Но пък може и да беше някой като Торо, който просто много си пада по острови. И такива ги имаше — кротички срамежливци, които предпочитат да кръстосват океаните подир вулканаджиите и мечтателно да редят сложни архипелази с направо неприлична сръчност. Трябваше да попита.

Тя се наведе над бюрото си и се обади на областния инженер:

— Джоел? Кой кара Би Си Еф-три?

На екрана на интеркома се появи сбръчканото загоряло лице на инженера.

— Здрасти, Кин. Чакай да погледна. Аха! Бива си го нали? Харесва ли ти каквото е направил?

— Хубаво е.

— Това е Хендри, за когото пишат всички ония гадни доноси, дето ти се натрупали на бюрото. Сещаш ли се, същият, дето забучил оная динозавърска вкаменелост в…

— Да четох го.

Джоел усети нервната нотка в гласа й и въздъхна.

— Никол Планти, миксерката му, и тя май имаше пръст в тая работа. Сложих ги на островно дежурство, защото кораловите острови не те изкушават чак толкова да…

— Знам. — Кин се замисли. — Я ми го прати. И нея също. Натоварен ден се очертава, Джоел. Вечно става така, когато някоя работа върви към приключване — хората почват да се лигавят.

— Ех, младост, младост! Всички сме ги правили тия номера. Аз например набутах чифт ботуши в един въглищен пласт. Не беше кой знае колко оригинално, признавам.

— Искаш да кажеш, че би трябвало да му простя?

Естествено, че той искаше да каже точно това. Всекиму е позволено веднъж да прояви своеволие, нали? А качественият контрол винаги забелязваше тези неща, дума да няма. И дори нещо да минеше незабелязано, не може ли да разчитаме на палеонтолози, че ще потулят работата?

Да, но лошото беше там, че можеше и да не я потулят…

— Добър е, а по-късно ще стане и велик — рече Джоел. — Само мъничко го посръфай, а?

Няколко минути по-късно Кин чу как ревът на машината позатихна и после млъкна. Скоро един от външните офисроботи влезе, повел набит, русоляв младеж, червен като рак, и кльощаво момиче без коса, дето я имаше, я нямаше двайсет. Стояха и зяпаха Кин със смесица от страх и дързост, а от тях по килима се сипеха коралови отломки.

— Добре, сядайте. Нещо за пиене? И двамата ми изглеждате обезводнени. Мислех си, че тия машини имат климатик.

Влезлите се спогледаха. После момичето се обади:

— Фрейн обича да чувства какво създава.

— Е, хубаво тогава, фризерът е онова кръглото, дето виси точно зад вас. Вземете си каквото искате.

Щом фризерът се блъсна в раменете им, те се дръпнаха рязко, пуснаха по една неравна усмивка и седнаха.

Към Кин те изпитваха страхопочитание и на нея й беше малко неудобно от това. Според досиетата им и двамата бяха от планети-колонии, толкова нови, че скалите им още не бяха изсъхнали съвсем, а тя, както се знаеше, беше от Земята. Не от Цяла, Нова, Стара, Истинска или Най-добра Земя, а просто от Земята, люлката на човечеството, както пишеше в учебниците по история. А белегът на прехвърлилите два века на челото й вероятно беше нещо, за което те само бяха чували, преди да постъпят в компания „Джон“. Освен това им беше шефка. И можеше да ги изпрати в Компанията.

Фризерът се прибра обратно в нишата, като внимателно заобиколи едно празно пространство в дъното на стаята. Кин си отбеляза наум, че ще трябва да викне техник да го погледне.

Двамата седяха като на тръни в плаващите кресла. В световете-колонии няма такива, спомни си Кин. Надникна в папката, изгледа ги на кръв като за начало и включи магнетофона.

— Знаете защо сте тук — започна тя. — Чели сте правилника, ако имате някакъв ум в главата. Длъжна съм да ви напомня, че или можете да приемете преценката ми като началник на сектора, или да се явите пред комисията в Щаба на Компанията. Ако изберете аз да се оправя с това, не можете да обжалвате решението ми. Какво предпочитате?

— Вие — рече момичето.

— Той не може ли да говори?

— Избираме вие да ни съдите, госпожо — обади се момчето със силен крийдски акцент.

Кин поклати глава.

— Това не е съд. Ако не ви хареса моето решение, винаги можете да напуснете — освен ако не ви уволня, разбира се.

Остави ги да преглътнат това. Зад всеки стажант в Компанията се виеше цяла дълга опашка от разочаровани кандидати. Никой не напускаше доброволно.

— Добре, записваме. За протокола — вие двамата сте били на машината за пластове Би Ви Ен-шейсет и седем на четвърти юлиус и сте работили по проект на континент Y, нали така? Обвинението към вас е разяснено подробно в порицанието, което сте получили тогава.

— Тъй си беше — рече Хендри. Кин щракна едно лостче.

Едната от стените се превърна в екран. На него се появи въздушна снимка на сиво основна скала, рязко разсечена от километър висока стена от разнородни пластове — като някакъв шантав сандвич, който Господ си е спретнал. Машината за пластове висеше над урвата, килната на една страна. Геолозите на този свят след време щяха да се натъкнат на нещо крайно необяснимо, освен ако следващият, който се захванеше с тази работа, не беше някой страхотен майстор. Обективът се приближи до едно място към средата на канарата, където скалата се беше стопила. Там имаше подемен кран и неколцина работници с жълти шапки, които се затътриха нанякъде извън кадъра, освен един, който стоеше, сочеше с метъра Експонат А и се хилеше: Ей, здрасти, мили другарчета от земята на Трибунала за Порицания на Компанията.

— Плезиозавър — обади се Кин. — Изобщо не му е мястото в този пласт, ама карай да върви. — Камерата се издигна над полуизкопания скелет и се фокусира върху разкривените четириъгълници отстрани. Ким кимна. Сега се виждаше съвсем ясно. Чудовището държеше плакат. И надписът се виждаше.

— „Спрете ядрените опити“ — прочете тя с равен глас.

Много работа трябва да бе глътнало това чудо. Сигурно цели седмици работа, а после в главния мозък на машината е трябвало да се въведе извънредно сложна програма.

— Вие как разбрахте? — попита момичето.

Защото във всяка машина имаше вграден „доносник“, затова, само че това официално беше тайна. Доносникът биваше монтиран в улея за десеткилометрова продукция, за да забелязва дребните, неофициални лични щрихи в картинката като например динозаври-пацифисти и мамути със слухови апаратчета, и си траеше там, докато не забележеше нещо такова. Защото рано или късно всеки им сервираше подобен номер. Защото всеки новак-дизайнер на планети, притежаващ една стиска талант, започваше да се чувства като цар там горе, в този въплътител на всички мечти — машината за пластове, и рано или късно се поддаваше на сладкото изкушение да изпържи мозъците на бъдещите палеонтолози. Понякога Компанията уволняваше дизайнера, понякога го повишаваше.

— Вещица съм, затова — поясни Кин. — Да разбирам ли че си го признавате?

— Аха — отвърна Хендри. — Но може ли да, ъъъ, да ви посоча някои смекчаващи вината обстоятелства?

Той бръкна в туниката си и извади книга с изтъркан гръб. Запрелиства с палец страниците и най-накрая намери онова, което му трябваше.

— Ъъ, това е един от най-големите авторитети в планетното инженерство — посочи той книгата. — Да продължавам ли?

— Моля, Заповядай.

— Ъъ, ми такова… „В крайна сметка, една планета не е свят. Планета? Каменна топка. Свят? Четириизмерно чудо. В един свят трябва да съществуват тайнствени планини. Нека има бездънни езера, населени с древни чудовища. Да има странни отпечатъци от стъпки във високите снежни равнини, зелени руини сред безкрайни джунгли, камбани на морското дъно; долини с кънтящо ехо и златни градове. Това е маята на планетната кора, без която не би възникнало човешкото въображение.“

Възцари се мълчание.

— Господин Хендри — обади се Кин, — пише ли там нещо за динозаври за ядрено разоръжаване?

— Не, но…

— Ние строим светове, не просто оформяме планети. Това и роботите го могат. Ние строим светове, на които човешкото въображение може да пусне котва. И не си правим майтап с това, като залагаме в тях смахнати вкаменелости. Я си спомнете Вретената. Ами ако тукашните колонисти излязат същите като тях? Вашата вкаменелост би могла да ги убие, да ги накара да се побъркат. Присъщата ви е три месеца лишаване от труд. И за вас се отнася, госпожице Планти, и хич не искам и да знам поради какви причини сте помагали на тоя празноглавец. Можете да си вървите.

Тя изключи магнетофона.

— Къде се юрнахте така? Я сядайте. Това всичкото беше заради записа. Сядайте де, имате ужасен вид.

Той не беше глупак. Тя забеляза надеждата-ембрион в очите му. Най-доброто беше да я смаже отсега.

— Това за наказанието си беше съвсем сериозно. За три месечната принудителна ваканция. Всичко е записано, значи няма как да ме разубедите. Не че изобщо можете — додаде тя.

— Но дотогава ние ще сме свършили тая работа! — Тросна се той, искрено обиден.

Кин сви рамене.

— Други ще я свършат. Не ме гледайте така притеснено. Нямаше да сте човеци, ако не се бяхте поддали на изкушението. Ако ви е кофти, питайте Джоел Ченги за ботушите, които се опита да набута във въглищния пласт. Но кариерата му не пострада от това.

— Ами вие, госпожо? Вие какво направихте?

— Хмм? — Момчето я гледаше изкосо.

— Ами аз, така да се каже, оставам с впечатлението, че онова, което съм направил, всеки го прави. А вие… и вие ли така?

Ким забарабани с пръсти по бюрото.

— Издигнах един планински район във формата на моите инициали — призна си тя.

— Лелеее!

— Наложи се да преработват голяма ивица земя. Едва не ме изхвърлиха.

— А пък сега сте зам-шефка и…

— И вие може да станете един ден. След още някоя година могат да ви пуснат на някой ваш астероид да правите каквото си искате. Увеселителен парк за някой милиардер например. Ето два съвета от мен; недейте да го претупвате и никога, ама никога не се опитвайте да използвате цитати от някого срещу самия него. Разбира се, аз съм учудващо милозлива и разбрана, но има хора, които биха те накарали да изядеш тая книга лист по лист под заплаха от уволнение. Ясно? А така. А сега се измитайте и двамата. Но този път наистина. Очертава ми се натоварен ден.

Те изтърчаха навън, сипейки след себе си коралова диря. Кин видя как вратата се плъзга след тях и няколко минути се взира в празното. После се усмихна на себе си и отново се захвана за работа.

Ето ви я Кин Арад, в момента инспектираща бреговия дизайн на TY архипелага:

Двайсет и едно десетилетия се стелят по раменете й като темпорален пърхут. Не й тежат. Защо да й тежат? Хората не са създадени, за да остаряват. За това помага и хирургията на паметта.

На челото й — златния диск, какъвто носеха хората на възраст повече от два века: той вдъхваше уважение и често спестяваше неудобства. Не на всяка жена й е приятно да я свалят мъже, които могат да й бъдат прапрапрапрапрапра-правнуци. От друга страна, не всички възрастни жени носеха дискове — нарочно. В момента кожата й беше катраненочерна, също както и перуката й — кой знае по каква причина човек, минал стотака, рядко запазваше косата си — и беше облечена в торбест черен гащеризон.

Беше по-стара от двадесет и девет свята, в създаването на четиринайсет от които имаше пръст. Беше се омъжвала седем пъти при различни обстоятелства, веднъж дори и по любов. От време на време се срещаше с бившите си съпрузи заради доброто старо време.

Щом подочистачката се измъкна от гнездото си в стената и се захвана да мете пясъчните дири, тя вдигна очи. Погледът й бавно обиколи стаята, сякаш търсеше нещо конкретно. Изведнъж тя замря на мястото и се заслуша.

В стаята се появи мъж. Гледаш — въздух, а в следващия миг — висока фигура, облегната на картотеката. Той срещна смаяния й поглед и се поклони.

— Кой сте вие, по дяволите? — възкликна Кин и се пресегна към интеркома. Той се оказа по-бърз — стрелна се през стаята и сграбчи китката й учтиво, ала болезнено. Тя се усмихна мрачно и, както си седеше, замахна с лявата си ръка и му натресе един научно обоснован юмрук. С все пръстените.

Когато той най-сетне изтри кръвта от очите си, тя го фиксира с поглед, стиснала в ръка парализатор.

— Никакви нападателни движения! — заповяда му. — Не се опитвай дори да дишаш заплашително!

— Вие наистина сте необикновена жена. — Той попипа брадичката си. Полуразумната подочистачка го тресна настойчиво по глезените.

— Кой си ти?

— Наричам се Джаго Джало. А вие сте Кин Арад, нали? Но разбира се…

— Как влезе тук?

Той се врътна и изчезна. Кин механично натисна спусъка на парализатора. Един кръг на килима направи „Уумпп!“

— Не улучи — обади се глас в стаята.

Уумпп!

— Не беше тактично от моя страна да ви се натрапвам така, но ако махнете това оръжие…

Уумпп!

— Изгодата може да бъде взаимна. Вие не искате ли да знаете как можете да станете невидима?

Ким се поколеба, после неохотно спусна дулото.

Той се появи отново. Сякаш цъфна от въздуха в плът и кръв. Главата и торсът му се очертаха сякаш под замаха на ръка, а после изникнаха и двата крака.

— Хитро. Харесва ми — рече Кин. — А ако изчезнеш пак, ще наглася това чудо тук на широк фокус и ще напръскам цялата стая. Поздравления. Успя да ме заинтригуваш. Напоследък това хич не е лесно.

Той седна. По преценка на Кин бе поне петдесетгодишен, макар че можеше да е и с цял век по-стар. В движенията на много старите хора имаше известен стил. В неговите нямаше. Изглеждаше така, сякаш го бяха държали буден няколко години поред — блед, плешив и с червени очи. Лице, което в миг можеш да забравиш. Дори и гащеризонът му беше бледосив. Щом бръкна в джоба си, Кин посегна към парализатора.

— Имате ли нещо против, ако пуша? — попита той.

— Да пушиш ли? — озадачи се Кин. — Ако щеш, избухни в пламъци, все ми е тая!

Без да изпуска от очи оръжието, той пъхна жълт цилиндър в устата си и го запали. После го извади и издуха навън струя дим.

Този човек — помисли си Кин — е опасен луд.

— Мога да ви обясня телепортацията — рече той.

— И аз. Не е възможна — рече уморено Кин. Значи това било — поредният мошеник.

— Навремето са казвали и че е невъзможно да се изстреля ракета в космоса — каза Джало. — И на Годар са се смели. Казвали са, че е глупак.

— Казвали са същото и за много глупаци — рече Кин, като за момента пропусна да попита кой е тоя Годар. — Имаш ли уред за телспортация, та да ми го покажеш?

— Да.

— Обаче не го носиш, а?

— Не го нося. Но пък нося това. — Той махна и лявата му ръка изчезна. — Наречете го невидимо наметало, ако щете.

— Мога ли, ъъ… да го видя?

Той кимна и й протегна празна длан. Ким посегна и докосна… нещо. На пипане беше като грубо влакно. Дланта й под него като че се виждаше леко размазана, но не беше много сигурна в това.

— Огъва светлинните лъчи — обясни той и внимателно измъкна нещото от ръката й. — Разбира се, не бива да рискувате да се загуби в шкафа, ето защо оттук се включва и изключва — виждате ли?

Кин забеляза тънката виеща се оранжева линия по ръба на нищото.

— Екстра — рече Кин. — Но защо си дошъл при мен? За какво е всичко това?

— Защото вие сте Кин Арад. Вие сте написали „Безспирно сътворение“. Вие знаете всичко за Великите Вретенови Крале. Според мен това е тяхно дело. Аз го намерих. Намерих и сума ти други нещица. Интересни нещица.

Ким го изгледа невъзмутимо. Най-накрая каза:

— Ще ми се да глътна малко чист въздух. Закусвал ли си, Джаго Джало?

Той поклати глава.

— Биоритмите ми са се уплели като кълчища след това пътуване дотук, но май ми е време да вечерям.

 

 

Летателният апарат на Кин заобиколи ниските сгради на офисите и се насочи към големия комплекс на W континента. Премина край подножието на грамадната машина, която някога караше Хендри — новият пилот в момента полагаше комплекс крайбрежни рифове. Маневрата им даде възможност са се насладят на впечатляващата гледка на голямата колекторна купа най-отгоре — вътрешността й беше кадифеночерна.

— Защо? — обади се Джало, вперил поглед надолу. Кин завъртя кормилото.

— Насочената енергия от орбиталните колектори, впрегната в машината. Ако бяхме прелетели над купата, нищо нямаше да остане от нас.

— А какво ще стане, ако пилотът обърка нещо и лъчът не улучи купата?

Кин се замисли.

— Не знам — каза тя. — Но пилота че няма да можем го да намерим, няма.

Летателният апарат прехвърча над още няколко острова.

Делфини, отгледани във вани, в игриво настроение, току-що стоварени от мегатанкера, подрипваха над вълните редом със сянката му. Да му се не знае и „Безспирното сътворение“!

Но по онова време идеята изглеждаше добра. Освен това тя май беше правила всичко в този живот, само дето книга не беше писала. Самото писане всъщност хич не беше трудно. Истинският проблем беше да се научат как се прави хартия, после да наемат екип от роботи и да ги накарат да монтират печатна преса. Това беше първата книжа, отпечатана от четиристотин години насам. И вдигна доста шум.

Както и думите, затворени между скъпо произведените твърди корици. Не казваха нищо ново, но тя някак си бе успяла да събере в едно съвременните течения в геологията по такъв начин, че успяваха да разпалят огъня. Според рецензиите въз основа на книгата дори бяха възникнали и две-три шантави религии.

Тя погледна пасажера си с бялото на очите. Не можеше да улови акцента му — произнасяше думите педантично, като човек, току-що изкарал курс с касети, на който обаче досега не му се е случвало да практикува езика. Дрехите си можеше да е купил от машина на дузина светове. Не приличаше на луд, но пък те, лудите, никога не приличат на луди.

— Значи си чел книгата ми — подхвърли тя.

— Че кой не я е чел?

— Понякога ми се струва, че няма такъв.

Той обърна към нея зачервените си очи.

— Не беше зле — рече той. — Четох я на кораба, докато идвах насам. Не очаквайте комплименти. И по-добри съм чел.

Отвратително наистина, но Кин усети, че се изчервява.

— Не се и съмнявам, че си изчел куп книги — измърмори тя.

— Няколко хиляди — поясни Джало. Кин ритна ритна педала, който превключваше на автопилот, и рязко се извърна на седалката.

— Знам, че съществуващите книги не наброяват и неколкостотин! Всички стари библиотеки са изгубени!

Той се сви на мястото си.

— Не съм искал да ви обидя…

— Ти кого…

— Не е необходимо авторът да си произвежда хартията сам — прекъсна я Джало. — Едно време са съществували издатели. Като филмофакторите. Авторът само е пишел думите.

— Едно време ли? Ти на колко години си?

Мъжът се размърда на седалката.

— Не мога да ви кажа точно — рече той. — Вие на няколко пъти сте сменили календара. Но доколкото мога да преценя, май съм някъде на хиляда и сто. Плюс-минус десетина години.

— Тогава изобщо не са имали генна хирургия! — възрази Кин. — Никой не е толкова стар!

— Но пък са имали космическите сонди „Терминус“ — напомни й тихо Джало.

Прелетяха над един вулканичен остров. Централният конус пускаше лек дим: техническият екип го тествуваше. Кин го гледаше втренчено, без да го вижда. Устните й мърдаха.

— Джало — рече тя. — Джало! Ето защо името ми се стори познато! Хей… ама нали тия кораби „Терминус“ уж никога нямало да се върнат, нали това било най-важното…

Той й се усмихна, но усмивката му не беше весела.

— Точно така — рече той. — Аз бях доброволец. Всичките бяхме доброволци, разбира се. Пълни откачалки. А корабите нямаха необходимото оборудване, за да се завърнат.

— Знам — рече Кин. — Четох едно филмче. Уф…

— Е, трябва да разглеждаш нещата в контекста на времето. Тогава имаше известен смисъл. И, разбира се, корабът ми така и не се завърна.

Той се наведе напред.

— Но аз — да.

 

 

„Риц“ се намираше в неофициалния град, израснал около Линията, която някога бе първа, а понастоящем — последна. Сега дори и градът се разкъсваше — големите товарни кораби на орбита го теглеха нагоре на буксир. След още някои и друг месец щеше да го последва и последния служител на Компанията. Щяха да положат и последното снежно поле. Щяха да пуснат на воля и последните пойни птички.

Разговорът им в градината на покрива на ресторанта бе прекъсван от плющенето и тракането на жълтите влекове, които се катереха нагоре по Линията на два километра нататък и теглеха нанизи от резервни складове като маниста, нанизани на жица. Скоро те се губеха в циркуса, запътил се към Връхната линия.

Кин бе поръчала фрамуш, тъкачни седловинки и брезентки. Джало бе прочел съсредоточено менюто и с най-откровена невяра си бе поръчал омлет от яйце на додо. Но сега като че съжаляваше.

Кин го гледаше как чопли в чинията си, но умът й настояваше да й прожектира разни картинки. Тя си спомни корпуса на космическата сонда „Терминус“ с формата на камбана, системата за поддържане на живота на пилота в мъничката сфера на върха. Спомни си страховитата логика, която бе довела до построяването на тези чудовища. Тя беше следната: далеч по-добре е да се изпрати в космоса човек, отколкото машина.

Изпаднал в пълно неведение, човекът можеше да продължи да се развива и да взема решения. Машините стават за рутинна работа, но в сблъсъка с непредвидимото се издънват.

Да се изпрати машина беше евтино, защото машините не дишаха и самички си изпращаха информацията.

Докато хората дишаха, и то през цялото време. Което беше скъпо.

Но беше много евтино да се изпрати човек, ако не се погрижиш да го върнеш.

— Това в каната кервиз ли е? — попита Джало.

— Това са ластари от щръклица — обясни Кин. — Не яж жълтото, че е отровно. Виж сега, цял ден ли ще те чакам? Разкажи ми за Великите Вретенови Крале!

— Знам само каквото съм прочел — отвърна Джало. — А повечето от това, дето съм го чел, си го писала ти. Тия сините работи ядат ли се?

— Намерил си Вретенско селище? — Досега бяха открити само девет Вретенски селища. Десет, ако броим и изоставения кораб. В едно от тях беше открит и прототипът на машината за пластове. Както и всички подробности около генната хирургия. Нищо чудно, че повече хора учеха палеонтология вместо инженерство.

— Намерих Вретенски свят.

— Откъде знаеш, че Вретенски?

Джало се пресегна и си взе стръкче щръклица.

— Плосък е — обясни той.

— Възможно е — заключи Кин.

 

 

Вретената не бяха богове, но можеха да минат за такива, докато пристигнат истинските. По всяка вероятност бяха еволюирали на някой лек свят… Оцелелите мумии със сигурност показваха, че са били три метра високи, но са тежали само около четирийсет кила. На планетите с такова земно притегляне като Земята те носели изумителни екзоскелети, за да не рухнат целите натрошени. Имали дълги муцуни и ръце с по два палеца, крака на редуващи се оранжеви и лилави райета и големи ходила като на цирков клоун. Мозъци нямали, или по-точно цялото им тяло можело да функционира като мозък. Но никой досега не бе открил вретенски стомах.

Изобщо не приличали на богове.

Трансмутацията при тях била евтина. Вероятно са имали пол, но досега екзобиолозите така и не бяха открили откъде са излизали малките вретенца.

Предавали си послания, като модулирали някоя водородна линия в спектъра на най-близката звезда.

Всичките били телепати и ги тресяла остра клаустрофобия… Изобщо не си строели къщи. Космическите им кораби били… да не повярваш. Били почти безсмъртни и за да избутат някак си всичкото това време, посещавали планети с разредена атмосфера и си играели с тях. Поръсвали планетите с водорасли-мутанти или им докарвали луни, които им били възголемички. Развъждали разни форми на живот при ускорено развитие. Вземали по някоя Венера и я правели Земя, а причината за това, след като веднъж приемеш, че Вретената са били по-различни, е била понятна поне за хората. Те пъшкали под натиска на сериозен проблем с населението — поне за Вретената натискът бил голям.

Един ден те обелили кората на една планета с машина за пластове и намерили нещо ужасно — ще рече, ужасно за Вретената. И в течение на следващите 2000 години — докато новината плъзне навсякъде — измрели от наранена гордост.

Това се случило преди 400 милиона години.

 

 

Един влекач се юрна надолу по Линията — ревът на спирачките се процеждаше през звукоизолиращите му екрани. Разпределителите прихващаха още по-нагоре с ракета-прашка, за да не се претоварва Линията.

Влекачът се плъзна през системата от лостове и избръмча към далечната разпределителна станция. Кин присви очи и изгледа Джало.

— Плосък, казваш — рече тя. — Като диска на Алдерсон ли?

— Сигурно. Какво е това диск на Алдерсон?

— Никой досега не е успял да направи такъв, но ако сплескаш всички светове от една система в диск, широк колкото системата, с дупка в средата за Слънцето, и ако покриеш долната страна с неутрониум, за да се създаде гравитация, и…

— Леле мале! Вие и неутрониум ли произвеждате вече?

Кин се умълча, после поклати глава.

— Както казах, никой досега не е успял да построи такъв диск. Нито пък да се натъкне на негово подобие.

— Диаметърът на тоя е не повече от двайсетина хиляди километра.

Погледите им се срещнаха. Тя изплю камъчето, което той очакваше:

— Къде е?

— Без мен никога няма да го намериш.

— И според теб е дело на Вретената?

— По него има такива неща, че и след милион години пак няма да ми повярваш.

— Заинтригува ме. Колко искаш?

Вместо отговор Джало бръкна в кесията, окачена на колана му, и измъкна пачка банкноти от по 10 000 дни. Паричните знаци на Компанията бяха по-стабилни от, кажи-речи, всички световни валути. Всяка от тях беше равна на още близо двайсет и осем години живот, ако я обмениш в някое бюро на Компанията. Нямаше по-добър кредит от кредита на Компанията. Тя плащаше в допълнително бъдеще.

Без да откъсва поглед от Кин, Джало извика най-близкия робот-келнер и набута шепа банкноти в отделението му за отпадъци. Всички инстинкти на Кин ревнаха: „Скачай и ги измъкни от там!“, но дори и когато науката е на твоя страна, не можеш вече да си прехвърлил стотака, а още да се подчиняваш на инстинкти. Автоматичният изпепелител щеше да й изгори ръката.

— Що за… — изхъхри тя и се прокашля. — Що за детинщини! Фалшиви са, естествено.

Той й подаде един матусал, банкнота с най-висока стойност, използвана от Компанията.

— Двеста и седемдесет години — обяви той. — Подарък.

Кин пое пластмасовата картичка в бяло и златисто. Ръцете й категорично трепереха.

Дизайнът на банкнотите на Компанията беше прост, но съществуваха двеста начина за удостоверяване на автентичността им. Никой не ги фалшифицираше. Рекламираха надлъж и нашир, че всеки хипотетичен фалшификатор би прекарал всичките подправени от него години в подземията на Компанията, и то плътно зает с много необичайни и неприятни занимания.

— По мое време — рече Джало — щяха да ми викат богат, богат, че пак богат.

— Или мъртъв, мъртъв, че пак мъртъв.

— Забравяш, че съм бил пилот на „Терминус“. Всъщност никой от нас не вярваше твърдо, че смъртта ни е неизбежна. Малцина го вярват изобщо. Засега излязох прав. Във всеки случай, ако искаш да провериш банкнотата, давай. Истинска е, уверявам те. Не съм дошъл да купувам. Искам да те наема. Теб. След трийсет дни се връщам на… плоския свят по причини, които ще се изяснят впоследствие. Имам намерение да остана там по-малко от година, а парите, които ти предлагам, са отговорът на всички въпроси. Тая банкнота можеш да си я задържиш, разбира се, дори и да не приемеш предложението ми. Можеш да си я сложиш в рамка или да си я къташ за старини.

И той изчезна — също като царя на демоните. Кин се метна през масата, но напипа само въздух. По-късно тя поръча да проверяват всички совалки, излитащи по Линията. Дори и невидимко не би могъл да се промъкне през устройствата за шпиониране, тайно монтирани по подвижните мостчета. Надали щеше да се опита да се качи на товарната совалка — повечето товарни совалки не бяха дори херметизирани. Не се и опита. По-късно Ким разбра, че си е купил билет под чуждо име и просто е преминал покрай охранителната система, развял видимостта си като мантия.

 

 

Съобщението дойде двайсет и пет дни по-късно заедно с първата вълна колонисти.

Главната Линия отдавна я нямаше — бяха я изтеглили от спътника в синхронна орбита и натоварили на товарния кораб. Бяха останали само няколко козметични екипа, които довършваха работата си по антиподите.

Кин бе застанала на една могилка сред гъстата джунгла — край нея по напоената с миризми земя нямаше и най-малък признак за жива душа. На осем хиляди мили под краката й, както знаеше, хора, роботи и машини се стичаха към антиподната жица и я вдигаха; един дванайсет мили висок скелет с голям ядрено-синтезен двигател се издигна нагоре, хлътна в последния товарен кораб и остави света на новопристигналите.

Въпреки онова, което се виждаше, оттеглянето си вървеше строго по план. Последни щяха да са метачите, които се тътреха предпазливо по браздите. Веднъж в един рекламен филм на Компанията показваха как, след като вдигнаха и последния техен човек няколко фута нагоре по Линията, той се наведе и избърса от почвата отпечатъците от стъпките си. Не беше истина, естествено, но се разминаваше с истината само на някой и друг сантиметър.

Добър свят бяха спретнали. По-добър от Земята, но разправяха, че на Земята положението било започнало да се пооправя. Населението сега възлизало близо на седемстотин и петдесет милиона и роботите, които включвали тази цифра, не били чак пък толкова много.

По-добре беше, отколкото в нейното детство. Кин се бе простила с повечето си детски спомени много отдавна — беше минала няколко периодични редакции на паметта, но си беше запазила един-два. И щом си припомни най-стария, набърчи нос.

Хълм, същият като този, който се издига над сумрачна равнина, обвита от дрипави мъгли. Залез-слънце. Майка й я е завела там, на този хълм. Застанали са сред малка тайфица — цялото народонаселение на почти половината страна. И повечето от тях — роботи. Един от тях — Клас Осем, целият нашарен с шевове и заварки, я е вдигнал на раменете си, за да вижда по-добре.

Всички танцьори са роботи, макар цигуларят да е човек.

Туп-туп, тропат металните крака по черното мочурище, а подранилите прилепи гонят мухите в небето.

Изпълняват стъпките идеално. Че как иначе? Нали не са хора, че да се объркат или да се препънат. Светът е претъпкан с неща, които малцината човеци трябва да свършат — до такива работи ли да им е на човеците? И все пак те знаят, че традициите трябва да продължават, докато дойде денят, в който хората отново ще поемат юздите. Напред, назад, скок-подскок, танцуваха роботите танца на пазителя.

И малката Кин Арад тогава бе решила, че хората не трябва да се превърнат в изчезнал вид.

А нещата вървяха точно натам. И ако ги нямаше роботите, без съмнение щяха да се докарат в такова положение.

И докато тропащите фигури мрачно се поклащаха на фона на червения залез, тя реши да постъпи в Компанията…

Първият от големите глайдери прелетя като вихър над дърветата и тупна тежко на тревата. Фрасна се в едно дърво, завъртя се около оста си и се спря на място.

След няколко минути люкът се отвори, навън излезе мъж… и падна.

Кин го наблюдаваше как се надига и се обляга на люка. От кораба излязоха още двама мъже, последвани от три жени. Тогава я забелязаха.

Доста се беше постарала. Сега кожата й беше сребърна с втъкани неонови нишки. Беше избрала червена мантия. Нямаше вятър и електростатичните заряди плаваха около нея доста прилично. Да се претупват детайлите, не вървеше. Тези хора идваха в един нов свят. Сигурно вече бяха стъкмили горда конституция, изписана със злато и свобода. Трябваше да ги посрещне с достойнство. По-късно щяха да имат предостатъчно време за сблъсъци с реалността.

И други глайдери започнаха да се спускат, а човекът, стъпил пръв на земята, се изкатери по могилката при Кин. Тя забеляза брадата-първопроходец по бялото му като тебешир лице. Но най й се наби на очи сребърният диск на челото му, проблясващ на първите слънчеви лъчи.

И след като се изкачи на върха, той продължаваше да диша равномерно. Крачеше без всякакви усилия — повечето столетници умееха да се владеят. Той се усмихна и разкри зъби, пломбирани до дупка.

— Кин Арад?

— Бьорне Чан?

— Е, пристигнахме. Днес кацаме десет хиляди души. Хубав въздух правите — на какво лъха?

— На джунгла — отвърна Кин. — На плесен. На разлагащи се пуми. Усеща се и омайният дъх на тайнствени орхидеи.

— Не думай! Е, ще се наложи да се погрижим за това — отвърна той с безстрастен глас.

Тя се разсмя.

— Честно казано, изненадах се — рече му. — Очаквах някой младок с вирната брадички, нарамил плуг в едната ръка…

— И примерна конституция в другата. Знам, знам. Някакъв такъв е предвождал колонистите в Ландшир. Вие чухте ли за Ландшир?

— Гледах снимки.

— Знаете ли, че цяла седмица са се карали каква да бъде властта? А първото, което построили, било църква. И тогава зимата ги връхлетяла. А аз съм бил на северния им континент през зимата. Жестоки зими правите…

Кин пое надолу с лека стъпка. Чан вървеше до нея с широки крачки.

— Не сме искали те да измрат — каза тя най-накрая. — Бяхме им обяснили какви са сезоните там.

— Не сте им обяснили обаче, че във вселената справедливост не съществува. Били са твърде млади, за да са развили достатъчно силна параноя.

— А вие?

— Аз ли? Аз съм ужасно предпазлив. Точно затова и ме наеха тези хора. Сто и деветдесетата карам. Не ми се умира и затова дебна като ястреб какво е времето навън, плувам само на плитко и нищичко не слагам в устата, докато не му видя пълния лабораторен анализ. Тръгнат ли да падат метеорити, ще се свия и ще си затуля главата с ръце! Сключил съм договор за пет години и имам намерение да го изкарам до края!

Кин кимна. Неговата самоувереност й се понрави.

Но тя знаеше, че положението не е чак толкова просто. На теория човек колкото повече остаряваше, толкова повече внимаваха кабинетът за генна хирургия и местният клон на Компанията, където ти осребряват Дните във внимателно изчислени процедури за дълголетие — с гарантиран курс двайсет и четири часа живот допълнително към един Ден — да са му по-наблизо. Само Компанията плащаше в Дни и само Компанията можеше да си осигури процедурите. Това си го пишеше в учебниците по икономика — всичко и всички бяха особеност на Компанията.

Но в учебниците по икономика си го пишеше и закона за намаляващата възвръщаемост. На двайсет години човек действаше благоразумно и не поемаше никакви рискове, защото, щом работиш за Компанията, имаш пред себе си цели векове! И беше срамота да се лишиш от тях, защото си карал прекалено бързо или си живял прекалено наситено.

На двеста на кого му пукаше? Навсякъде си бил, всичко си видял. Всяко ново преживяване е просто старо преживяване в разместен ред. До триста я го докараш, я не. Е, не че ще се самоубиеш — не точно. Просто започваш да катериш все по-високи и по-високи планини или да падаш свободно все по-продължително и от все по-високо, или мяташ раница на гръб и хукваш да трамбоваш Меркурий, ама по мъчния маршрут — и рано или късно късметът ти дава фира.

Досадата те кара да се побъркаш. Смъртта е начинът, по който Природата ти казва, че трябва да успокоиш малко топката.

Тъкмо затова Чан беше повел отряд млади-зелени колонисти към един нов свят. Нямаше какво да губи освен живот, протъркал се до дупка от това живеене, на което не му се виждаше краят.

— Ние не строим увеселителни планети — заяви Кин. — Тази ще трябва да я покорите.

Един глайдер се плъзна в небето и се загуби сред върхарите.

— В началото ще им дойде нанагорно — обади се Чан. — В тоя кораб с всичкият багаж — одеяла, масички… Наредих на контролата да го приземи на десетина мили по-нататък. Денят е хубав. Една разходка ще ни се отрази добре, пък и ще се види колко от тях са от тия, дето настъпват отровните паяци и хич не им мига окото.

— Какво смятате да правите, след като изтекат петте години?

— О, откъде да знам — може пък да поостана и известно време да се правя на Великия Старейшина. Но пък тогава това място тук ще бъде твърде цивилизовано за моя вкус.

— Хммм? Е, Рем не е бил построен за един ден.

— Тогава не съм ги предвождал аз.

Колонистите я гледаха мълчаливо. Нито генна хирургия, нито процедури, нито клон на Компанията — и все пак те бяха дошли тук доброволно. Един на десет от тях я щеше да доживее до сто години, я не…

Бяха оставили безсмъртието на обикновените хора. А те щяха да родят деца. Сега вече имаше достатъчно деца, дори и на Земята. Гените им щяха да оцелеят — условията в този свят щяха да ги запазят. Изковани върху наковалнята на ново слънце и нова луна, след хиляда години и хората тук щяха да бъдат други. Други, точно толкова трябва — според Плана.

— Тук трябва да се сбогуваме. — Кин бръкна в кесията, окачена на колана й. — Ето ви Нотариалния акт, документа за прехвърляне на имота и петхилядогодишна гаранция за производствени дефекти.

Чан пъхна документите в ризата си.

— Измислили ли сте име? — попита Кин.

— Решихме с гласуване то да бъде Кралството.

Кин кимна.

— Харесва ми. Просто, но не и шегаджийско. Може би ще се върна някой ден да видя как сте се справили, господин Чан.

Последният глайдер, който се приземи, беше транспортен кораб на Компанията — не като евтините пластмасови първопроходски машини за еднократна употреба. Щом Кин се приближи, се отвори люк и един робот на Компанията спусна стълбичката.

— Кога за последен път сте била на процедури? — попита изведнъж Чан.

Кин се опули насреща му.

— Преди осем години. Какво значение има?

Той се позамисли, после се приближи към нея, за да се го чуят останалите.

— Компанията има неприятности. Може би Дните ни са преброени.

— Неприятности ли?

Роботът пилот регистрира присъствието на Кин на борда, отброи три секунди и захлупи люка. Последното, което първопроходецът видя, беше обърканата физиономия на Кин, изпълнила големия заден илюминатор, докато машината се издигаше нагоре.

Чан сподири кораба с поглед, докато той се издигна достатъчно, за да се включат постояннотоковите въздушно-реактивни двигатели. После бръкна в люка на собствения си глайдер и извади оттам мегафон.

Тълпата се превърна в петно, после в точица и се изгуби сред джунглата. Кин се облегна назад. Компанията притежаваше шейсет процента от безкрайността. Какви ти тук неприятности?

Скоро глайдерът подмина Слънцето и започна да се зазорява наобратно. След време се приземиха на малък пясъчен остров — белеещ се под звездното небе, заобиколен от фосфоресциращо море.

Линията се очертаваше, черна на фона на небето. В основата й се виждаше малка капсула, на която се беше облегнал мъж.

— Джоел!

Той пусна неандерталската си усмивка.

— Здрасти, Кин.

— Мислех си, че си заминал да ставаш Секторен майстор на Сифагор.

Той сви рамене.

— Предложиха ми го. Не ме устройваше. Качвай се. Робот!

— ЗДРА’Ж’ЛАЕМ, ГУСН’ЧАЛНИК!

— Закачи глайдера на буксир.

— СЛУШ’СПЛ’НЯВАМ, ГУСН’НАЧАЛНИК!

— И стига с тия казармени лафове, става ли?

Изкачиха се в кабината на Линесман и се настаниха от двете страни на тръбата за централна тяга. Джоел Ченги въздъхна и щракна едно лостче. Капсулата подскочи и Линията се заизнизва хипнотично покрай тях, докато се изкачваха нагоре.

— Аз съм новият тукашен Наблюдател — обади се той.

— О, Джоел! Не е вярно, нали? — Изведнъж Кин я обзе чувството, че вселената се е продънила.

— Вярно е и още как. Между нас да си остане, направо нямам търпение да почна. С тебе не би ли било същото?

— Но не те виждам… — Кин се сепна.

Никак не те виждам, искаше да каже тя, да прекарваш век след век в спътниковата камера за дълбоко замразяване на висока орбита около този свят. И да не остарееш нито секунда.

Тя си го представи. Беше ужасно.

Ръце-роботи, които вечно кръжат около теб със спринцовки, насочени на няколко инча от коравата ледена кожа, докато други роботи наблюдават света там долу. И търсят определени знаци. Деление на атома. Ядрен синтез. Космически полети. Ширпотреба на електричеството.

Някои светове наблягаха на космическите полети с надеждата да получат бързо междузвездно признание. И неизменно се издънваха. Дори и суборбиталните машини са върхът на пирамидата, огромната стара пирамида, която се крепи на такива неща като прехрана, земеделие и т.н. Не си струваше да се опитваш да полетиш, като няма какво да ядеш.

Джоел се наведе и набра на конзолата за сервиране номера на менюто, после измъкна оттам наредена маса. Улови погледа на Кин и пак се усмихна. Той честичко си се усмихваше. При зачеването му, кой знае как, палеолитните гени отново си бяха дали среща и с това дялано като със сатър лице му се налагаше честичко да се усмихва, за да не плаши децата. Но пък щом лицето му светнеше, приличаше на зората на Човечеството. Двамата с Кин разговаряха — и далеч не само с думи. Бяха общо на четиристотин години. Сега думите бяха просто платформи, които мъкнеха товари със знания и нюанси.

Кин отново огледа масата.

— Познато ми е — рече тя. — Такова, опитвам се да се сетя…

— Преди сто и трийсет години. На същата дата се оженихме, спомняш ли си? На Тайноулд. По ритуала на оная смахната религия…

— Икар вознесе — сети се внезапно Кин. — По дяволите, извинявай. А ти помниш дори и менюто. Колко романтично!

— Всъщност наложи ми се да си погледна в дневника — призна си той и наля виното. — Ти петата ми жена ли беше? Тогава съм пропуснал да си го отбележа.

— Не бях ли третата? Ти на мен ми беше петия мъж.

Спогледаха се и избухнаха в смях.

— Хубави времена бяха, Кин, хубави. Три години изпълнени с щастие.

— Две.

— Добре де, две да бъдат. Лела мале! Оня път на Плешуур, нали се сещаш, когато…

— Я не увъртай. Как така се хвана за Наблюдател?

Температурата колабира. Зад илюминаторите Кралството се превръщаше от пейзаж в диск, а слънчевата светлина тикаше напред линията, разделяща осветената от неосветената му част.

— Ъъ, ами… Животът нещо се скапа. Само на процедури надали ще издаяня толкова дълго, колкото като Наблюдател; хубаво е да гледаш как израства един нов свят; да видиш какво крие бъдещето; все едно пътуваш към нова вселена…

— Дрън-дрън, та пляс, Джоел. Познавам те, нали така? Никога не съм те виждала да скучаеш. Спомням си, че цели две години отдели да се учиш как се прави дървена каручка. Казваше, че няма да седнеш да си почиваш, докато не си овладял и последното нещо на този свят. Казваше, че още не си се научил нито да ловиш тюлени с копие, нито да лееш мед. Казваше, че си щял да напишеш най-изчерпателния труд върху роботската порнография. А още не си.

— Добре де, скатавам се, защото съм страхливец. Това стига ли ти? Скоро ще станат разни работи и тогава за всекиго ще е най-добре, ако е успял да се набута във фризера навреме.

— Какви разни работи?

— Лоши работи.

— Ло… — тя се сепна. — И Чан каза същото.

— Великият първопроходец? Вчера си поприказвахме, докато още бяха на орбита. И той се измита, преди бурята да е връхлетяла.

— Какви ги приказваш?

Той й обясни точно какви. Кин беше докладвала за посещението на Джало. Освен това беше докладвала и за способността му да вади големи цифри в Дни.

— Компанията провери онзи матусал, дето ти им го изпрати, Кин.

— Фалшивия ли?

Той поклати глава.

— Де да беше. Ама е, така да се каже, истински. Само че не ние сме го печатали. Цифрите не съвпаднаха. Кодовете не съвпаднаха. Не че са били неточни, не знам дали ме разбираш. Но просто не са нашите цифри. Ние още не сме стигнали до тях — няма такава емисия. А сега се замисли. Съществува процес, чрез който валутата на Компанията може да бъде възпроизвеждана. Помисли си какво означава това, Кин.

Тя се замисли.

Валутата на Компанията се подлагаше на толкова много тайни проверки и кодове, че ако някой се наемеше да я фалшифицира, нямаше друга възможност освен да я произведе едно към едно. А такава банкнота не можеше да се възпроизведе дори и ако я пуснеш през машина за Пластове, защото всички такива машини бяха собственост на Компанията и едно скрито ключе във всяка пластмасова карта щеше да се задейства и да стопи цялата машинария. Никой не можеше да възпроизведе валутата на Компанията. Но ако можеше…

Дълговечниците щяха да си изпатят първи. Валутата на компанията беше толкова надеждна, че сама по себе си беше богатство. Но ако Дните се превърнеха в прости парчета пластмаса, ако пазарът не наводнеше с десет-двайсет пъти действителното количество банкноти, това щеше да бъде краят на Компанията. Богатството й — това бе нейната надеждност, а надеждността й беше в твърдостта на нейната валута.

Генната хирургия просто ти пречеше да умреш. Човек можеше да продължи да живее и без допълнителните процедури, които се купуваха с Дни, но щеше да остарява. Безсмъртен и изкуфял.

Нищо чудно, че хората бяха тръгнали да се покриват. Джоел се беше вкопчил в един вид безсмъртие, Чан поне щеше да избегне катастрофата. Вероятно недотам уравновесените хора предприемаха неща като например да излезеш на разходка в Космоса без скафандър.

Ние сигурно сме милиони, помисли си Кин. Оплакваме се, че никога няма да вкусим ястие, което вече да не сме вкусили, че лека-полека цветовете на живота ни помръкват. Чудим се дали кратколетницитс не живеят по-ярко и наситено и ни е страх да не би да разберем, че наистина е така, защото сме се отказали от възможността да имаме деца. Толкова е нечестно! Сякаш човек разполага само с отредения си дял емоции като въодушевление, радост и доволство и колкото повече живее, толкова повече те се стопяват. Но животът продължава да е сладък, а смъртта — просто загадка. Онова, от което ни е страх, е остаряването. О, по дяволите.

— Търсиха ли го? — обади се тя.

— Къде ли не. Знаем, че е посетил Земята, защото всички архивни данни за сондите „Терминус“ в Музея на космическите полети са били изтрити.

— Значи съвсем нищичко не знаем за него?

— Точно така. Намери си убежище, Кин. — Той се подсмихна. — Поне политиката на Компанията е била правилна. Нашите светове ще светуват дълго.

— Един човек не може да срути цяла цивилизация — възрази Кин.

— Я ми посочи къде пише, че това е универсално правило — тросна се той, после се поуспокои. — Това наметало… наистина ли го прави невидим?

— Амииии, ако гледаш право в него, спомням си, че онова, което се намира зад него, изглежда само леко размазано. Но ако не го очакваш, хич няма и да го забележиш.

— Предполагам, че върши работа за старомоден шпионаж — заключи Джоел. — Но все пак, странна работа. Според мен е по силите ни да сътворим такова нещо. За да се направи то, е нужно доста високо технологично ниво, а при едно високо технологично ниво невидимостта не е голямо преимущество. Толкова много други неща ще регистрират присъствието ти.

— И това ми мина през ум — рече Кин.

— После, всички тия приказки за телепортация — теориите до една твърдят, че тя е невъзможна. Двойният ефект на Уосбайл почти я постига — също както е възможно да се построи почти вечен двигател.

Спътникът в края на Линията сияеше като звезда пред тях. Джоел погледна контролното табло.

— Бих искал да се срещна с него — рече той. — Когато още се напикавах в гащите, съм чел за сондите „Терминус“. После веднъж, като бях на Нова Земя, отидох да разгледам фермата на Рип Ван ЛеВин. Той беше онзи, който се приземил на планетата и открил…

— Знам — прекъсна го Кин.

И да бе забелязал тона й — а Джоел несъмнено го беше забелязал, — с нищо не го показа и продължи бодро:

— Някъде преди две години гледах тоя филм за Т4 и Т6. Това са сондите, които все още летят. На Нова Земя произвеждат такава благотворна акция — горе-долу на всеки десет години изстрелват по два кораба на скоклива орбита, не набират ускорение и…

— И това го знам — прекъсна го Кин.

Корабите набираха скорост, като се гмурваха в слънцето на Нова Земя и прескачаха някой и друг милион мили в Другадето, гмур, скок, гмур, скок… и най-накрая хоп, цъфваха изневиделица няколко стотици светлинни години по-нататък с размазваща светлинна скорост, на няколко мили от сондите.

Терминус Четири не бе успял да намали скорост при поредната точка на обръщане, а един дефект в примитивния компютър на Шест го бе отвел право до някаква звезда, дето я няма. Ако събитията бяха следвали нормалния си ход, пилотите им щяха да са изгнили още преди векове. По онова време техниката на забавяне на жизнените процеси също си е била доста примитивна. Но разбрицаните машинарии отдавна бяха подменени част по част, а екипажите, които идваха на посещение горе-долу на всеки десет години, добавяха какви ли не усъвършенствания.

Всичко това никак не беше евтино. Много по-лесно щеше да е да затоплят пилотите, да ги съживят и те да си заживеят охолно. Но Рип Ван ЛеВин, Славният герой на Терминус, който след хилядогодишен полет се бе приземил на свят, създаден от прескачащите през Другадето кораби триста години по-рано, бил богат, когато се самоубил. Достатъчно богат, че да наеме добри адвокати и да настоява назначените от него попечители да правят всичко възможно и невъзможно за останалите двама пилоти, само да не ги будят.

— Тръстът ЛеВин ни е вързал ръцете — рече Джоел. — Първото, за което се сети Компанията, беше да събудим пилотката на Т4 и да я питаме за Джало. Всички те са се обучавали заедно — тя все трябва да знае нещо за него. Но ха сме се опитали, и цяла Нова Земя ще писне кански.

— Джоел, ти какво мислиш за тази идея? — попита го Кин.

Той я погледна в очите.

— Че е жалка, какво друго?

— И аз тъй мисля.

 

 

Тя остана на спътника, докато Джоел донагласи системите — гледаше го как активира електрическата верига, прекъсваща дългата верижна изкуствена молекула, каквато представляваше всяка Линия. Оттук нататък Кралството трябваше само да се оправя. Не стоя да го гледа как подготвя хладилната камера.

Беше оставила личната си ракета на орбита близо до Там Горе. Технически погледнато, тя беше в отпуска, докато се присъедини към останалата част от екипа в Тренчърт — там предните отряди вече бяха прочистили атмосферата и подсилили кората. Преди месеци беше намислила да се отбие на Момремон-Шпиц и да хвърли едно око на новооткритите разкопки на Вретенското селище там. Носеха се слухове, че са открили нова годна за работа машина за пластове.

Точно сега това й се виждаше крайно маловажно. Тя затръшна зад себе си вътрешната врата на въздушния люк.

— Приветстваме ви, о, мадам — поздрави корабът. — Вятърът издуха платната. Резервоарът ни е пълен догоре. Ваната да ви напълним ли?

— Ъхъ.

— Изчислихме курса. Предстартово броене ще желаете ли?

— Според мен можем да си спестим тази тръпка — рече уморено Кин. — Пълни ваната, друго не искам.

Когато корабът се издигна, водата във ваната леко се люшна към ръбовете й, ала не се разля нито капка. Кин, която бе възпитавана да се отнася любезно към машините, рече:

— Бравос.

— Благодаря. Пет часа и три минути до прескачането.

Ким замислено си насапуниса ръката до рамото. След няколко минути се обади:

— Корабе?

— Да, мадам?

— Накъде, по дяволите, сме се запътили? Не помня да съм ти давала някакви нареждания.

— Към Кунг, мадам, според дълбокопочитаната ви заповед отпреди триста трийсет и осем часа.

Кин се надигна от ваната — същинска добре насапунисана Венера Анадиомена, юрна се през кораба и най-накрая тупна в пилотското кресло.

— Я повтори тая заповед! — тихо изкомандва тя.

Втренчи се напрегнато в екрана с пръст, опрян на копчето, което щеше да опъне линия обратно към Там Горе-то на Кралството. Джоел сигурно още не се беше замразил — процесът отнемаше цели часове. Както и да е, машината можеше за две бройки да го размрази. Важното беше, че станцията разполагаше с достатъчно голям трансмитер, че да изпрати съобщение до Компанията. Усещаше тук пръста на Джаго.

Зададената заповед беше съвсем проста — предшестваха я сигнали за повикване на кораба и личния код на Кин. Беше дошла по нормалните канали земя-орбита. Можеше да идва от поне дузина трансмитери по времето на довършителните работи по Кралството.

Завършваше със:

„Плосък свят. Ти, Кин Арад, си много любопитна по природа. Ха си ме измамила, цял живот има да се чудиш какви ли гледки си пропуснала да видиш.“

Ръката на Кин се отпусна и дори не докосна копчето.

Плосък свят беше невъзможно да се построи.

Но от друга страна, да се върнеш, след като си пилот на „Терминус“, също беше невъзможно.

Освен това беше невъзможно да възпроизведеш паричните знаци на Компанията.

— Корабе?

— Мадам?

— Продължавай към Кунг. О, и отвори канал към екрана в кабинета ми.

— Готово, мадам.

Не беше редно. Вероятно беше и глупаво. И без съмнение заради това щяха да я уволнят.

Ела или цял живот ще се чудиш.

 

 

Запълваше си времето, като учеше наново елементарен кунгски и четеше притурките към планетарния дайджест. Очевидно кунгите вече си имаха Линия, но никой не беше стигнал дотам, че да забрани космически кораби да кацат на самата планета. На Кунг нищо не беше кой знае колко забранено, дори и убийството. Тя провери и откри, че в момента Кунг е единственият свят по тези краища на Космоса, който позволява на корабите да кацат с неизключени двигатели. Дали това имаше някаква връзка със случая?

Кунг изпитваше глад за чужда валута. По-голяма част от продукцията на планетата не влизаше много-много в работа на хората — ако не броим богатото разнообразие от болести тип пневмония, но Кунг се нуждаеше от куп неща. И се опитваше да развива туристическа индустрия…

Кин беше ходила там. Спомняше си дъжда. Кунгите имаха четирийсет и три различни думи за дъжд, но тия думи далеч не стигаха, за да обхванат величествената водна симфония, която се лееше по петдесет и пет минути на всеки час. Планини там нямаше. Слабото притегляне бе позволило на голяма част от океана да се разпръсне във вятъра и да я размие до основи. Буците, останали подире, имаха унил неугледен вид.

Разбира се, тези буци понякога се превръщаха в острови. Кин си спомняше и приливите.

Огромна-преогромна луна и хладно, близко отстоящо слънце — това означаваше кошмарни приливи. Растителността се състоеше или от лишеи, които, спаднеше ли приливът, бързо-бързо избуяваха и плодоносеха, или пък бе сведена до полуподводно съществуване.

И туристи идваха. Макар и да им се налагаше през повечето време да се разкарат със спасителни жилетки — да не би да ги сполети някой светкавичен прилив, — туристи идваха. Рибари, ентусиасти на тема мъгли и студенти по биология в своите години на странстване. Що се отнася до самите кунги…

Кин изключи и се облегна назад.

— Трябваше да съобщиш на компанията — промълви тихо тя. — Има още време.

— Знаеш какво щеше да стане. Той може и да е луд, ама глупак не е. Сигурно е подготвен за всякакви капани. Освен това Кунг не е човешки свят. Разпоредбите на компанията там много-много не важат. Той ще се покрие, ще се скатае, ще му загубим дирите. — отговори си тя.

— Имаш дълг — напомни си тя. — Не можеш да оставиш заплаха като него да си щъка свободно насам-натам само за да начешеш любопитството си.

И си отговори:

— Що пък не?