Пол Андерсън
Стражи на времето (2)

2

Академията бе разположена в западната част на Североамериканския континент от олигоценовия период — топла ера с безкрайни гори и зелени равнини, а плъхоподобните прародители на човека още са се криели страхливо, дочувайки тропота на гигантските млекопитаещи. Била е построена преди около хиляда години с разчет да бъде полезна поне половин милион години напред — достатъчен срок, за да бъдат обучени толкова сътрудници на Патрула във времето, колкото се окажат необходими. След това Академията щеше да бъде старателно заличена от лицето на Земята, на нейно място щяха да се появят ледници, а по-късно и хора, които през 19352 година (7841 година от Моренианската победа) щяха да открият тайната на пътуването във времето и да се върнат в олигоценовия период, за да построят Академията.

Тя представляваше комплекс от ниски, продълговати сгради с обтекаема форма и преливащи се зелени цветове, разположени на просторната поляна сред исполинските древни дървета. Гористият склон зад последната сграда се спускаше плавно към завоя на голяма река. Понякога нощем от отсрещния бряг долиташе тръбен рев на титанотерий, или протяжния зов на зажаднял за самка саблезъб тигър.

Еверард прекрачи с пресъхнало гърло люка на темпомобила (всъщност машина на времето) — просторен метален цилиндър без каквито и да било външни особености. Изпитваше същите чувства, както и през първия ден от службата си в армията — преди дванайсет години (или петнайсет-двайсет милиона години в зависимост от отправната точка): самота, безпомощност и отчаяно желание да се върне у дома, без да загуби и частица от собственото си достойнство. От съседните темпомобили също излизаха курсанти — общо петнайсетина мъже и жени — и тази гледка му подейства успокояващо. Никой не бързаше да заговори пръв — събрани заедно, те се чувстваха малко неловко. Затова пък се разглеждаха с нескрито любопитство. Еверард втренчи поглед в един от мъжете, с костюм и вратовръзка от времето на президента Хувър, но не след дълго забеляза, че дрехите и прическите на присъстващите не покриваха само периода до 1954 г. Откъде, или по-точно откога бе дошла тази девойка, в панталони с преливащи се цветове, гъста зеленикава помада под очите и причудливо сресани руси коси?

Към него се приближи млад мъж с мършаво, продълговато лице, облечен в протрит туидов костюм — с една дума, типичен англичанин. Подчертано невъзмутимият му вид навеждаше на мисълта за някакво добре прикрито мъчително преживяване.

— Здрасти — посрещна го Еверард. — Хайде да се запознаем. — Той съобщи името си и годината, от която идва.

— Чарлз Уиткомб, Лондон, 1947 година — отвърна с известна колебливост другият. — Служих в Кралските ВВС, сега съм демобилизиран… В началото предложението ми хареса, но сега… Не знам.

— Пак ще ти хареса — произнесе с оптимизъм Еверард, спомняйки си за заплатата. Петнайсет хиляди на година, а това бе само началото! Разбира се, тепърва предстоеше да разберат какво точно ще представлява тази „година“. Сигурно се имаше предвид личното биологично време на всеки.

Към групата приближи сравнително млад мъж, облечен в плътно прилепнала сива униформа, а наметалото, което бе закачил на раменете си блестеше като звездно небе. Той им се усмихна приветливо и заговори без какъвто и да било акцент:

— Здравейте! Добре дошли в Академията. Всички ли говорят английски?

Еверард бе забелязал в групата на новопристигналите мъж с овехтял мундир на вермахта, индус и още неколцина с явно неевропейски произход.

— Докато не научите темпорален — продължи посрещачът, — ще разговаряме само на английски. Казвам се Дард Келм. Роден съм… момент… в 9573 година според християнското летоброене и съм специализирал вашия период. С други думи, периодът, обхващащ годините от 1850-та до 1975-та — всички присъстващи сте родени в този интервал от време. Ако почувствате, че ще ви избие чивията, то аз съм вашата официална Стена на Плача. Може да сте очаквали нещо друго, но нашата Академия не е конвейер и затова от вас няма да се изисква нито армейска, нито ученическа дисциплина. Всеки от вас, заедно с общия курс, ще премине през индивидуално обучение. Тук не наказваме за слаб успех, защото такъв не може да има: предварителното изследване не само го изключва, но практически свежда до минимум всички възможни грешки в бъдещата ви работа. Според мерките от вашето време всеки един от вас е напълно зряла личност, но от друга страна, способностите ви не са равностойни и затова се налагат персоналните занимания. Редът тук не е сложен, единственото правило е взаимното уважение. Ще ви бъдат създадени всички необходими условия за обучение и отдих. Никой няма да иска от вас невъзможното. Освен това ще добавя, че ловът и риболовът тук са чудесни, а ако отлетите на няколкостотин мили навътре в континента — направо фантастични. А сега, ако нямате въпроси, ще ви помоля да ме последвате, за да ви покажа къде ще живеете.

Дард Келм ги запозна с техническото оборудване на жилищните помещения. То съответстваше на стандартите от епохата, вероятно след 2000 година — мебелите сменяха формата си според желанията на притежателя си, имаше автоматизиран бар и телевизор, свързан с гигантска видеотека… Нищо свръхестествено. Всеки новобранец разполагаше със собствена стая в общежитието. Хранеха се в централната столова, но ако някой организираше купон, храната се доставяше направо в стаята. Еверард почувства, че вътрешното напрежение постепенно го напуска.

Вечерта имаше празненство по случай запознанството им. Храната не се отличаваше с нищо особено — странни бяха само мълчаливите роботи, които обслужваха масите. Накрая сервираха цяло изобилие от вино, бира и цигари. Изглежда, бяха добавили още нещо, защото Еверард, както и всички останали, бе завладян от лека еуфория. Той се настани зад пианото и започна да свири буги-вуги, а пет-шест от присъстващите му пригласяха с дрезгави гласове.

Само Чарлз Уиткомб стоеше настрана. Седнал в ъгъла, той отпиваше мрачно от чашата с вино, а иначе тактичният Дард Келм не направи опит да го въвлече в общото веселие.

Постепенно Еверард реши, че тук ще му хареса, макар още да нямаше ясна представа какво точно му предстои да върши, а също така как и защо.

* * *

— Темпоралните пътешествия са открити през периода на разпадането на Хоританската Ересиархия — започна лекцията си Келм, обърнат с лице към аудиторията. — С подробностите ще се запознаете по-късно, а сега ще ви помоля да приемете фактите такива, каквито ви ги съобщавам: това са размирни времена, когато търговската и генетичната конкуренция между гигантските корпорации се превръща в схватка не на живот, а на смърт, социалният ред се руши, а правителствата са само пионки в тази голяма галактическа игра.

Всъщност темпоралният ефект се оказал само страничен продукт при разработването на проблема за мигновеното пространствено транспортиране. С други думи — на телепортацията. Някои от вас вероятно знаят, че за математическото определение на последната е необходимо да се прибегне до безкрайно разделящите се функции… впрочем, това се отнася и за пътешествията в миналото. С основите на теорията ще се запознаете на лекциите по физика, а засега само ще ви кажа, че този процес се изразява чрез сингуларно отражение в континуума с размери 4N, където N е крайният брой на всички елементарни частици във вселената. Естествено, Групата на Деветимата, която извършила това откритие, си е давала сметка за възможностите от прилагането му в практиката. Не само финансовите — като търговия, добив на суровини и прочие, за които лесно можете да се досетите, но и да се нанесе внезапен съкрушителен удар на противника. Сега вече виждате, че времето не е независима променлива: миналото подлежи на изменения и…

— Един въпрос!

Елизабет Грей, момичето от 1972 година, многообещаващ млад физик от своята епоха, бе вдигнала ръка.

— Слушам ви — отвърна Келм.

— Струва ми се, че описвате ситуация, невъзможна от гледна точка на логиката. Аз, естествено, допускам възможността за пътуване във времето и доказателство за последното е присъствието ни в тази зала, но съдейки по вашите думи, едно събитие може да протече и да не протече. Тук има вътрешно противоречие.

— Противоречието възниква само тогава, когато прилагате обикновената двузначна логика със закона за изключване на третия фактор — възрази Келм. — Да разгледаме следния пример: представете си, че се връщам в миналото, за да попреча на баща ви да се срещне с майка ви. В такъв случай вие не бихте се родили. Тогава „вашият“ период от историята на вселената ще е малко по-различен и само аз ще помня „първоначалното“ състояние.

— Ами ако постъпите по същия начин с вашите родители? — попита Елизабет. — Тогава и вие ли ще изчезнете?

— Не, тъй като аз ще принадлежа към един период от историята, предшестващ моето вмешателство. Хайде да продължим с вашия пример. Да предположим, че се връщате в 1946 година, за да попречите на брака между вашите родители — дори тогава вие ще продължите да съществувате в 1947 година. Няма да изчезнете, защото именно вие сте причината за произтеклите събития. Дори ако се озовете в 1946 година само частица от секундата, преди да стреляте в човека, който би станал ваш баща, то и тогава не бихте престанали да съществувате.

— Но как мога да съществувам, след като не съм се… родила? Как мога да живея, да имам спомени и всичко останало, когато дори не съм се появила на този свят?

Келм сви рамене.

— И какво от това? Вие се придържате към становището, че законът за причинно-следствената връзка, или по-точно казано законът за съхраняване на енергията, е приложим само към непрекъснатите функции. В действителност тези функции съвсем реално подлежат на прекъсване. — Той се усмихна и огледа аудиторията. — Това не означава, че всичко е възможно. Например по чисто генетични причини, вие не бихте могла да станете собствената си майка. Ако се върнете в миналото и се омъжите за вашия баща, нито една от дъщерите, които бихте могла да родите, няма да е идентична с вас, тъй като те ще разполагат само с половината от вашия хромозомен набор. — Той се покашля. — Но да не се отвличаме. Сега ви излагам само основите — с подробностите ще се запознаете на други лекции. И така, да продължим. Групата на Деветимата открила, че е напълно възможно да се върнете в миналото и да възпрепятствате замислите на вашите врагове. Нещо повече — да им попречите да се родят. Но тук на сцената се появили данелианците.

Келм за първи път изостави своя небрежен, полушеговит тон. Изглеждаше като човек, видял призрак.

— Данелианците — продължи той с притихнал глас — са част от нашето бъдеще. Имам предвид нашето общо бъдеще — повече от половин милион години след моето време. Тогава, когато човекът се е превърнал в нещо… нещо, което не подлежи на описание. Вероятно никога няма да се срещнете с жив даленианец, но ако ви се случи обещавам ви, че ще бъдете… шокирани. Те не са нито лоши, нито добри — те са отвъд пределите на нашите представи. Толкова са далеч от нас в еволюционното си развитие, колкото ние — от насекомите, които са наши далечни предци. Но едно трябва да знаете — срещата с тях не води до нищо добро.

Данелианците се намесили, тъй като самото им съществуване е било поставено под заплаха. По времето, когато се появили, темпоралните пътешествия били вече ежедневие и за всички глупави, алчни и безумни хора се откривали неограничени възможности за прекрояване на миналото. Данелианците нямали никакво намерение да забраняват пътешествията във времето (тъй като те са съставна част от целия сложен комплекс от събития, довел до тяхната поява), но били принудени да ги поставят под контрол. Групата на Деветимата така и не успяла да осъществи плановете си. А за поддържане на реда по темпоралните магистрали бил създаден Патрулът.

Всеки от вас по правило ще работи в собствената си епоха — ако, разбира се, не бъдете повишени в оперативни агенти с право на свободен избор. Ще живеете като всички хора, ще имате семейства и приятели. А втората, скритата страна на вашия живот ще ви осигури така желаното удовлетворение — ще разполагате с пари, защита и възможност да прекарвате отпуската си на много екзотични места. Но главното е, че ще бъдете изпълнени със съзнанието за необикновеното значение на вашата работа. Трябва да сте в постоянна готовност. От време на време ще ви се налага да помагате на темпорални пътешественици, сблъскали се с едни или други затруднения, а понякога ще изпълнявате и специални задачи, като например да се изправяте на пътя на новопоявили се диктатори — военни, политически или икономически. Нерядко се случва злото вече да е факт — тогава Патрулът поема по горещите следи и предприема контрамерки, целящи да върнат хода на историята в нужното русло.

Желая на всички успех!

* * *

Началният стадий на обучението включваше физическа и психологическа подготовка. За първи път Еверард си даде сметка колко непълноценно бе живял — и физически, и духовно: всъщност досега не беше използвал и половината от заложения в него потенциал. Налагаше се да полага неимоверни усилия, за да не изостава от другите, но с течение на времето започна да чувства удоволствие от начина, по който се подчиняваше тялото му, от дисциплината, която си налагаше, от точните и бързи реакции, които придобиваше.

Непрекъснато им внушаваха, че не бива в никакъв случай, при каквито и да било обстоятелства да разкриват тайната за съществуването на Патрула пред непосветените — дори най-малкият намек за това беше абсолютно забранен.

Основният акцент в обучението на следващия етап падаше върху психологическите особености на хората от двайсети век. Освен това започнаха да изучават и темпорален език — езикът, на който общуваха патрулите от всички времена и епохи.

Преди Еверард смяташе, че има представа за военното дело, но тук му се наложи да изучава най-разнообразни бойни способи и различни системи оръжия, създавани и използвани от хората в продължение на близо петдесет хиляди години — от бронзовата ера, та чак до стрелбата с циклобластер, способен да унищожи цял континент. След завръщането в своето си време при необходимост можеше да разполага с цял арсенал от средства за поражение, но употребата на оръжия от други, по-напреднали епохи, се разрешаваше само в изключителни случаи.

Дойде време за изучаване на историята, естествените науки, изкуствата и философията, а така също и различните езикови диалекти, особености в поведението и начин на обличане. Впрочем, курсът по маниери обхващаше само периода от 1850 до 1975 година — за да се отправят към други участъци от времето, патрулите трябваше първо да се подложат на специална преподготовка с хипноизлъчватели. Благодарение на хипнопедичните апарати тяхното обучение щеше да продължи само три месеца. Единственото, за което не стана дума в лекциите бе тайната за възникването на данелианската цивилизация, но по това време не им беше до подобни формалности.

Еверард донякъде успя да се запознае и със структурата на Патрула. Далеч „напред“, в тайнственото, обвито в непрогледна мъгла бъдеще, съществуваше данелианската цивилизация, но пряк контакт с нея така и не беше установен. В известен смисъл Патрулът беше полувоенна организация — сътрудниците му носеха различни звания — но от друга страна нямаше нито устав, нито пък някакви субординационни формалности.

Историята беше разделена на различни интервали в съответствие с географското разположение. Всеки отделен период имаше свое централно управление, разположено в някой от големите градове на избраната епоха, което отговаряше за период от двайсет-трийсет години напред и назад във времето. За целите на конспирацията тези управления се занимаваха с напълно легална за времето си дейност — например с търговия. Освен това имаше и местни отдели.

В периода, обхващащ живота на Еверард, съществуваха три подобни управления: Западно — с център в Лондон, Източно, което се помещаваше в Москва, и Азиатско — с щабквартира Пекин. И трите бяха разположени в най-спокойния отрязък на периода — времето от 1890-та до 1910-та, а останалата част от работата се поемаше от местните отделения. Редовите агенти живееха в своето време и се занимаваха с текущи дела. Връзката между различните времеви отрязъци се осъществяваше с помощта на куриери или от малки автоматизирани хронокапсули, изключващи възможността за поява едновременно на две противоречащи си или изключващи се съобщения.

Организацията изглеждаше толкова огромна и сложна, че Еверард се затрудняваше дори да си я представи. Беше доволен, че щастието му е поднесло необичайна и интересна съдба и престана да занимава с това мислите си. Поне засега…

Наставниците им се отнасяха дружелюбно и бяха готови всеки момент да се притекат на помощ. Инструкторът по управление на космически кораби, например, се оказа ветеран от марсианската война през 3890-та година.

— Вие, момчета, бързо схващате — обърна се веднъж той към присъстващите. — Да знаете само какви затруднения имаме с онези от праисторическите епохи. Направо ужас! Вдигнахме ръце от тях и гледаме да им натъпчем в мозъците поне азбучните неща. Имахме един римлянин от Цезарово време — на вид съобразителен момък, но все не можеше да разбере, че не бива да яха машината като кон. А пък вавилонците въобще не могат да схванат принципите за пътуване във времето. Налага се да ги залъгваме с приказки за вражда между боговете.

— А нас с какво ни залъгвате? — попита Уиткомб.

Космическият ветеран го погледна с присвити очи.

— Казваме ви самата истина — произнесе твърдо той. — Или поне тази част, която сте в състояние да смелите.

— Вие лично как се озовахте тук? — попита го някой.

— Аз ли… удариха ме над Юпитер. Събирали са ме на парченца из каютата. Клонираха ми ново тяло и ме прехвърлиха тук. Аз бях единственият оцелял, та нямаше смисъл да се връщам в моето време. Но не чакайте от мен да ви изпълня Одата на радостта — животът тук е доста скучен и еднообразен. Е, поне не гълтам космически прах и мога да ходя където си искам, когато съм в отпуск. — Той се захили. — Ще ви питам, когато попаднете в периода на упадъка на Третия матриархат! Такова чудо не можете и да си представите!

Еверард вече имаше неколцина приятели сред съкурсниците си. Свързваха ги много неща — а и как иначе? В Патрула се подбираха все хора енергични, способни, със смел и независим характер. Вече имаше и няколко любовни връзки — храна за инак оскъдните клюки. Никой нямаше намерение да разделя влюбените — вместо това им предлагаха да си изберат период, в който да продължат съвместното си съществуване. Еверард също заглеждаше момичетата, но се въздържаше от подобни увлечения.

Колкото и да е странно, най-много се сближи с мълчаливия и мрачен Уиткомб. Нещо неуловимо го привличаше в англичанина — дали непоклатимата воля или доброто възпитание. А може би странната му, малко тъжна унесеност…

Веднъж двамата излязоха да пояздят из околностите — конете, които бяха докарали, подскачаха уплашено при всеки рев на своите далечни и съвсем диви предци. Еверард бе взел и ловна карабина, надявайки се да удари някой от обитаващите крайречната падина едробивнести глигани. Двамата бяха издокарани с униформите на Патрула — леки сребристосиви костюми, от вътрешността на които лъхаше прохлада дори под палещите лъчи на яркожълтото слънце.

— Не разбирам как ни позволяват да ходим на лов? — зачуди се той. — Да речем, че застрелям някой саблезъб тигър — например в Азия, който пък по стечение на обстоятелствата е трябвало да изяде един от насекомоядните предци на човека. Това не би ли довело до промяна на бъдещето?

— Не — отвърна лаконично Уиткомб. Теорията на темпоралните изменения бе една от любимите му дисциплини и Менс бе като сричащ първолак пред него. — Виждаш ли, пространственовремевия континуум може да се оприличи на мрежа от еластични гумени ленти. И да искаш, не можеш да я деформираш, тъй като тя неизменно се връща към първоначалното си положение. Съдбата на едно-единствено насекомоядно не би играла съществена роля, защото определящ е сумарният генофонд на цялостната популация, който по-късно ще бъде унаследен от човека. По същата причина, ако през средновековието убиеш една овца, това съвсем не означава, че ще премахнеш цялото й потомство, макар то да се равнява на всички налични овце на Земята от средата на двайсети век. Въпреки изчезването на техния далечен праотец, овцете ще бъдат не само толкова на брой, но ще разполагат и със същия генотип — работата е в това, че за такъв продължителен период от време овцете (както и хората) унаследяват белезите на всички по-рано съществували екземпляри. Това е нещо като компенсационен механизъм, разбираш ли? Рано или късно някой от другите предци ще предаде на потомството си гените, които ти ще смяташ за безвъзвратно изгубени.

И още — да речем, че попреча на убиеца Бът да застреля Линкълн. Дори и да го извърша с всички възможни и невъзможни предохранителни мерки, то, най-вероятно, Линкълн ще бъде убит от някой друг, а Бът ще отнесе наказанието.

Благодарение на това „еластично“ свойство на темпоралната тъкан ни позволяват да пътуваме във времето. Ако пък наистина искаш да промениш нещо, тогава, братко, ще трябва здравата да почетеш и да смениш поне три ризи с пот от гърба си… — Той изкриви устни в презрителна гримаса. — Понякога ме дразнят с техните глупости. Непрекъснато ни повтарят какво сурово наказание ни очаква, ако дръзнем да променим хода на историята. Не ми позволяват дори да се върна обратно и да застрелям онзи мръсник Хитлер още в люлката! Не, аз трябва да му позволя да порасне, да започне война и да убие момичето, което…

Той млъкна и Еверард не посмя да наруши настъпилата тишина. Чуваше се само тихото поскърцване на кожените седла и шепота на високата трева.

— Знаеш ли… — поде накрая той. — Защо не ми разкажеш за нея?

— В цялата история няма нищо особено, но… Наричаше се Мери Нелсън и служеше в женския спомагателен корпус на кралските ВВС. Смятахме да се оженим след войната. През 1944-та живееше в Лондон. Това се случи на 17 ноември — никога няма да забравя тази дата. Отиде при съседите… тогава беше в отпуск и живееше при майка си в Стрийтъм. Къщата, където бе отишла на гости, бе разрушена от пряко попадение на „фау“, а нейният дом остана невредим. — Лицето на Уиткомб бе потъмняло от придошлата кръв. Беше се втренчил в нещо невидимо, изпълващо пространството пред него. — Ужасно трудно ще ми бъде да… не се върна обратно при нея. Само да я зърна, нищо повече… Н-не бих посмял.

Еверард не знаеше какво да каже и затова само положи ръка върху рамото на своя приятел. След това двамата продължиха да яздят в мълчание.

* * *

Въпреки че се обучаваха индивидуално, всички курсанти се събраха на официалната прощална церемония. Присъстващите се кълняха във вечна дружба и си обещаваха да поддържат връзка помежду си. След това всеки замина за своето време и място, откъдето беше потеглил — с точност до няколко часа.

Еверард изслуша полагащата му се порция поздравления, след което бе снабден със списък на всички агенти от неговото време (някои от тях работеха в секретни служби — нещо като военно контраразузнаване) и отпътува. Зачислиха го като консултант към „Компания за инженерни разработки“, където ежедневно трябваше да преглежда цял куп скучни документи, но той се надяваше скоро да му поверят някое важно разследване.

Само че първата задача си осигури съвсем сам.