Владимир Мегре
Кои сме ние? (9)

А на Земята ще има добро

В едно руско имение живеело задружно семейство — мъж и жена с двете си деца; момченцето Константин, на 8 години, и момиченцето Даша, на 5 години. Баща им бил един от най-талантливите програмисти в Русия. В кабинета му имало няколко съвременни компютъра, на които той съставял програми за военното ведомство. По някой път, улисан в работа, той се заседявал пред компютрите и вечерно време.

Свикнало вечер да се събира заедно, семейството му идвало в кабинета и там тихичко всеки се занимавал със своите занимания. Съпругата му сядала в креслото и бродирала. Синът Константин четял или рисувал пейзажи от новите селища. Само петгодишната Даша не си намирала винаги занимание по вкуса и тогава сядала в креслото така, че да може да вижда всичките си близки, и дълго и внимателно разглеждала всеки. Понякога затваряла очи и лицето й изразявало многообразие от чувства.

През онази на пръв поглед обичайна вечер семейството седяло в кабинета на бащата и всеки бил зает с работата си. Вратата на кабинета била отворена и затова всички чули кукането на старинния часовник с механична кукувица, донасящо се от детската стая, разположена до кабинета на бащата. Обикновено кукувицата кукала само през деня, а вече била настъпила вечерта. Затова бащата прекъснал заниманието би и погледнал към вратата. И другите членове на семейството учудени погледнали натам, откъдето току-що долетял звукът. Само малката Даша седяла в креслото със затворени очи и нищо не забелязвала. На устните й блуждаела ту едва доловима, ту съвсем откровена усмивка. Изведнъж звукът пак се повторил — сякаш някой се намирал в детската стая, премествал стрелките на часовника и карал механичната кукувица непрекъснато да кука, възвестявайки настъпването на поредния час. Иван Никифорович, така се казвал бащата на семейството, се обърнал във въртящия си стол към сина си и рекъл:

— Костя, отиди, моля те, опитай се да спреш часовника или го поправи. Колко години ни е служил подаръкът на дядо. Някаква странна повреда… Странно… Опитай да се оправиш с него, Костя.

Децата винаги слушали. Те правели това не от страх от наказание, защото никога не ги наказвали. Костя и Даша обичали и уважавали родителите си. За тях било най-голямото удоволствие да вършат нещо заедно с тях или да изпълнят родителска молба. След като чул думите на баща си, Костя веднага станал от мястото си, но за учудване на майка си и баща си, не отишъл в детската стая. Той стоял и гледал по-малката си сестра, седяща в креслото със затворени очи. Галина — майката на семейството, гледала обезпокоено сина си, застинал на място. Изведнъж тя скочила и изплашено извикала:

— Костя… Костя, какво ти е? — Осемгодишният син се обърнал към майката си, учуден от нейната уплаха, и отговорил:

— При мен всичко е наред, майче. Бих искал да изпълня молбата на татко, но не мога.

— Защо? Не можеш да помръднеш ли? Не можеш да влезеш в стаята си ли?

— Мога да се движа. — Костя за доказателство помахал с ръцете и потропал с крака на място. — Няма защо да ходя в стаята, та нали тя е тук и е по-силна.

— Кой е тук? Кой е по-силен? — все повече започвала да се безпокои майката.

— Даша — отговорил Костя и посочил към по-малката си сестра, която седяла със затворени очи в креслото и се усмихвала.

— Тя мести стрелките. Опитах се да ги върна на старото им място, но не успявам, когато тя…

— Какво говориш, Костенка? И ти, и Дашенка сте ни тук пред очите, виждам ви. Как можете да сте тук и в същото време да местите стрелките на часовника в другата стая?

— Ами, да, тук съм — отговорил Костя, — а мисълта е там, където е часовникът. Само че нейната мисъл е по-силна. Мисълта й ускорява стрелките и затова кукувицата кука. Тя напоследък често си играе по този начин. Казвах й да не прави така. Знаех си, че вие може да се притесните, а Даша, като се замисли, и започва да ги върши едни…

— За какво се замисли Даша? — Намесил се в разговора Иван Никифорович. — И защо по-рано не си ни казал нищо за това, Костя?

— Вие и без това виждате, как тя се замисля. Стрелките — това е несъществено. Тя само се забавлява така. Аз също мога това — да премествам стрелките, когато никой не ми пречи. Само че не мога да се замислям като Даша. Когато тя се замисля, не е възможно да се попречи на мисълта й.

— За какво се замисля тя? Ти, Костя, знаеш ли за какво?

— Не знам. Сами я попитайте. Сега ще прекъсна замислеността й, за да не направи още някоя беля.

Костя отишъл при креслото, в което седяла малката му сестра, и малко по-високо от обичайното разделно изговорил:

— Даша, спри да мислиш. Ако не престанеш, няма да ти говоря цял ден. Ти изплаши мама.

Миглите на малкото момиченце трепнали. То обходило присъстващите в кабинета с преценяващ поглед и, като че ли събуждайки се, скочило от креслото. Извинявайки се, свело очи. Кукането спряло и за известно време в кабинета настъпила пълна тишина, която била нарушена от тихия извиняващ се глас на малката Даша. Тя вдигнала главица, погледнала майка си и баща си с блеснали очи и изрекла:

— Майче, татенце, простете, ако ви изплаших. Но на мен обезателно, на мен много, много ми е нужно да я обмисля докрай. Сега не мога да не я обмисля докрай. Аз и утре ще я дообмислям, когато си почина. — Устните на момиченцето започнали да треперят, като че ли то всеки момент щяло да се разплаче, но то продължило: — Ти, Костя, няма да ми говориш, а аз пак ще се замислям, докато не я дообмисля докрай.

— Ела при мен, детето ми — изговорил, стараейки се да бъде сдържан, Иван Никифорович и протегнал към дъщеря си ръце, отваряйки ги за прегръдка.

Даша се хвърлила към баща си. Тя подскочила и го обхванала с ръчичките си около врата, притиснала се не за дълго към бузата му, после се спуснала от коленете му и нежно притиснала главицата си към него. Иван Никифорович, кой знае защо, като прикривал трудно вълнението си, заговорил на дъщеря си:

— Ти не се вълнувай, Дашенка, мама повече няма да се плаши, когато ти се замисляш. Ти само ни разкажи за какво се замисляш. Какво непременно трябва да обмислиш докрай и защо стрелките на стенния часовник се Движат толкова бързо, когато ти се замисляш?

— Аз, татенце, искам да разтегля във времето всичко приятно, а неприятното да направя малко и незабележимо. Искам така да дообмисля, че стрелките да пропускат неприятното, и да го няма.

— Но Дашенка, нали всичко — и приятното и неприятното — не зависи от часовниковите стрелки?

— Не от стрелките, татенце. Разбрах, не зависи от стрелките, Но аз пак ги местя, за да усещам времето. Кукувицата отброява скоростта на мисълта ми, защото аз трябва да успея… Затова местя стрелките.

— Как го правиш, Дашенка?

— Лесно. Представям си с крайчеца на мисълта си стрелките на Часовника, после си помислям, че те трябва да се движат по-бързо. Когато започвам да мисля бързо и те се придвижват по-бързо.

— Какво искаш да постигнеш, детето ми, премествайки времето? С какво не ти харесва сегашното?

— То си ми харесва. Разбрах наскоро — не е виновно времето. Самите хора, те развалят времето си. Ти, татенце, често стоиш пред компютъра си, а после заминаваш за дълго. Ти, татенце, разваляш времето, когато заминаваш.

— Аз ли? Развалям ли? По какъв начин?

— Времето е хубаво, когато сме заедно. Когато сме заедно, се случват много хубави минутки и часове, и дори дни. Тогава всичко наоколо се радва. Помниш ли, татенце, когато ябълковото дръвче тъкмо едва-едва почваше да разцъфва… Вие с мама видяхте първите цветчета и ти взе мама на ръце и я въртеше. А мама се смееше толкова звънливо, че всичко наоколо се радваше — и листенцата, и птичките се радваха. И аз изобщо не се обидих, че не мен, а мама въртя на ръцете си, защото много я обичам. Аз се радвах заедно с всички на това време. Но после настъпи друго време. Сега разбрах. Ти, татенце, го направи друго. Ти замина за много дълго време. На ябълковото дърво дори започнаха да се появяват малки ябълки. А теб все те нямаше. А мама идваше при дръвчето и стоеше там сама. Никой не я въртеше и тя не се смееше звънливо, и всичко наоколо нямаше на какво да се радва. Мама има съвсем друга усмивка, когато ти не си с нас. Усмивката й е тъжна. И това е лошото време.

Даша говорила бързо и развълнувано. Изведнъж тя сякаш се задавила от нещо и изстреляла:

— Ти не бива да го влошаваш, когато то е хубаво… Времето… Тате!

— Даша… Ти си права донякъде… Разбира се… Но ти не знаеш всичко за времето, в което всички ние живеем… Ние живеем, в което… — говорел объркано Иван Никифорович. Той се вълнувал. По някакъв начин трябвало да обясни необходимостта от заминаванията си; да обясни разбираемо за малката си дъщеря. И като не намерил нищо по-добро, той започнал да й разказва за работата си, да й показва на компютъра схеми и модели на ракети.

— Виж, разбери ме, Дашенка. На нас, разбира се, ни е хубаво тук. И на тези, които живеят близо до нас, също им е хубаво. Но по света има други места, други държави. И там има много различни оръжия… За да защитим прекрасната ни градина, градините и къщите на приятелките ти, татковците понякога си отиват. Държавата ни също трябва да има много съвременни оръжия, за да се защитава… А наскоро… Дашенка, разбираш ли, неотдавна в друга държава, не в нашата, са измислили ново оръжие… То засега е по-силно от нашето… Ето, виж тук на монитора, Дашенка. — Иван Никифорович щракнал по клавиатурата и на монитора се е появило изображение на ракета с необичайна форма.

— Виж, Дашенка, гледай. Това е голямата ракета, а на корпуса й има петдесет и шест малки ракети. Голямата ракета излита по команда на човека и се отправя в посочена от него точка, за да унищожи там всичко живо. Освен това тази ракета много трудно може да се свали. При приближаване към нея на какъвто и да е обект бордовият й компютър реагира, от корпуса й се отделя една от малките ракети и го унищожава. Скоростта на малката ракета е по-голяма от тази на голямата, тъй като тя използва при излитането си инерционната скорост на голямата. За да се свали само едно такова чудовище, насреща му трябва да се изпратят петдесет и седем ракети. Държавата, която е произвела тази касетъчна ракета, има засега само три бройки: Те са много добре скрити на различни места (в шахти, дълбоко под земята), но по команда, изпратена с помощта на радиовълни, могат да излетят. Малка група терористи вече изнудва редица държави, заплашвайки ги с големи разрушения. Дашенка, аз трябва да разгадая програмата на бордовия компютър на касетъчната ракета.

Иван Никифорович станал и започнал да обикаля из стаята. Той продължавал да говори бързо, потапяйки се все повече в мислите си за програмата, сякаш забравил за изправеното до компютъра дете. Иван Никифорович бързо отишъл при монитора, на който бил изобразен външният вид на ракетата, щракнал по клавишите и на екрана се появила схемата на горивопровода на ракетния комплекс, после схемата на радарните площадки, после пак цялото изображение. Иван Никифорович вече забравил за малката си дъщеричка. Той разсъждавал на глас:

— Те явно са осигурили с радарно оборудване всеки сегмент. Да, разбира се, всеки. Но програмата не може да бъде различна. Програмата е една и съща…

Изведнъж съседният компютър издал тревожен звук, сякаш изисквайки незабавно внимание. Иван Никифорович се обърнал към монитора му и замръзнал. На монитора мигало, повтарящо се съобщение със следното съдържание: „Тревога X“, „Тревога X“. Иван Никифорович бързо щракнал по клавиатурата и на екрана се е появило изображение на човек във военна униформа:

— Какво се е случило? — попитал го Иван Никифорович.

— Зафиксирани са три необичайни експлозии — отговорил човекът. — Издадена е заповед да се приведе в бойна готовност номер едно целият отбранителен комплекс. Продължават експлозии с по-малка мощност. В Африка има земетресение. Никой не прави никакви коментари. По данни на информационния обмен всички военни блокове на планетата са приведени в бойна готовност номер едно. Нападащата страна не е идентифицирана. Експлозиите продължават, ние се опитваме да изясним ситуацията. На всички сътрудници от нашия отдел е заповядано да се пристъпи към анализ на ситуацията. Човекът от екрана говорел бързо и по войнишки стегнато, и накрая добавил вече не безстрастно, а с известна тревога:

— Експлозиите продължават, Иван Никифорович, експлозиите продължават, изключвам се…

Изображението на човека във военна униформа изчезнало, а Иван Никифорович продължил да гледа изгасналия екран и напрегнато мислел. Дълбоко замислен, той се обърнал бавно към креслото си, до което все още стояла малката Даша, и трепнал от невероятно хрумване. Той видял как малката му дъщеря с присвити очи, без да мига, гледала екрана с изображението на съвременната ракета. Изведнъж телцето й потреперило, Даша въздъхнала и с облекчение натиснала клавиша „Enter“. Когато се появило изображението на новата ракета, тя пак присвила очи и започнала напрегнато да се вглежда в него.

Иван Никифорович стоял като парализиран, без да може да мръдне от мястото си и само в мислите си трескаво повтарял един и същи въпрос: „Нима тя ги взривява? Взривява ги с мисълта си, защото те не й харесват. Тя ли ги взривява? Нима? Как така?“ Той искал да спре дъщеря си и я повикал, но не могъл и думичка да произнесе на глас, само шепнел: „Даша, Дашенка, детето ми, спри се!“ Костик наблюдавал тази сцена, той бързо станал, дотичал при по-малката си сестра, леко я тупнал по дупенцето и бързо изрекъл:

— Е, сега вече, Дашка, ти и тате изплаши. Два дена няма да ти говоря. Един ден за мама, другият — за тате. Чуваш ли? Чуваш ли, казвам ти, и тате изплаши.

Излизайки бавно от съсредоточеното си състояние, Даша се обърнала към брат си и започнала да го гледа с молещ и извиняващ се поглед. Костя видял пълнещите се със сълзи очи на Даша, сложил ръката си на раменцата й и малко по-меко изрекъл:

— Хайде сега, с приказките избързах, но ще си връзваш сама панделките сутрин. Не си малка. Само не започвай да ревеш. — При тези думи Костя нежно я прегърнал.

Момиченцето завряло личицето си в гърдите на Костя, раменцата му потрепвали, то горчиво нареждало:

— Пак изплаших. Непоносима съм. Исках да е по-добре, а пак ги изплаших.

Галина отишла при децата, приклекнала и погалила Даша по главицата. Момичето веднага се хвърлило на врата на майка си и тихо заплакало.

— Как го прави тя, Костя? Как? — попитал сина си идващия на себе си Иван Никифорович.

— По същия начин както със стрелките на часовника, тате — отговорил Костя.

— Но часовникът е близо, а ракетите са далеч и местонахождението им се пази в дълбока тайна.

— Тате, на Даша й е все едно, къде се намират те. Достатъчно й е да види само външния вид на предмета.

— Но експлозиите… За да се взривят, необходимо е да се включат контактите… И то не един контакт. Нали там има защитни кодове?…

— Даша, тате, включва всички контакти, докато стане късо. Преди тя го правеше много дълго, някъде към петнайсетина минути, а напоследък за минута и половина.

— Преди ли?!

— Да, само че не с ракети. Ние така си играехме. Когато тя започна да премества стрелките на часовника, аз й показах стария ми електромобил, на който обичах да се возя, когато бях малък. Отворих капака и я помолих да включи жиците към фаровете, защото до тях ми беше трудно да достигна сам. Тя ги включи. А когато ме помоли да се повози й казах, че е още малка и няма да може да включва и да спира както трябва. После се съгласих, защото тя настояваше. Обясних й как трябва да се управлява, но Даша направи всичко по своему. Тя се качи, хвана волана и тръгна, без да включи нищо. Тя мислеше, че включва, но аз видях, тя нищо не правеше с ръце. По-точно, тя включваше, но го правеше в мислите си. Тя дружи и с микробите. Те я слушат.

— С микроби ли?! Какви микроби?

— С онези, които са много, които живеят навсякъде около нас и вътре в нас. Те не се виждат, но ги има. Помниш ли, тате, в края на имението ни в гората от земята стърчаха метални подпори от стария силнотоков електропровод?

— Стърчаха, и какво от това?

— Те бяха ръждясали, върху бетонни основи. Когато веднъж с Даша отидохме за гъби, тя видя тези отломки и каза: „Колко е лошо, че те пречат да растат ягодки и гъбки.“ После им нареди: „Вие трябва бързичко, бързичко да ги изядете.“

— И какво?

— След два дена тези ръждясали отпадъци и бетонната основа ги нямаше. Само гола пръст, все още без трева… Микробите изядоха метала и бетона:

— Но защо? Защо, Костя, ти по-рано не си ми казал за всичко, което се случва с Даша?

— Страхувах се, тате.

— От какво?

— Четох по история… В недалечното минало хората с необикновени способности са се старали да ги изолират. Исках да разкажа всичко на теб и на мама, но не знаех какви думи да намеря, за да разберете, да повярвате…

— Костя, но ние винаги ти вярваме, освен това ти би могъл да демонстрираш… По-точно би помолил Даша да ни демонстрира способностите си с нещо безобидно.

— Аз, тате, не се страхувах от това… Тя би могла да ви покаже… — Костя замълчал, а когато заговорил, речта му била развълнувана и гореща. — Тате, аз ви обичам с мама… С Дашенка понякога съм строг, но и нея обичам. Тя е добра. Даша към всичко наоколо е добра. Тя дори и буболечка не би наранила, нито буболечката нея. Отива към кошера с пчелите, сяда направо пред прелката и гледа как те летят. Пчелите… Много пчелички я полазват по ръчичките, по крачетата, по бузата, но не я жилят. Дашенка обръща длан нагоре към долитащите пчели, те кацат на нея и оставят нещо. Тя близва дланта си и се засмива. Тя е добра, тате…

— Успокой се, Костя. Не се вълнувай. Нека спокойно обсъдим ситуацията. Да, трябва спокойно всичко да се обмисли. Даша е още дете, а взриви няколко съвременни ракетни комплекса. Можеше да започне световна война. Страшна война. Но и без война… Ако тя беше разлистила картинки с изображенията не само на чуждите ракети, но и с нашите, ако бяха почнали да се взривяват всички съществуващи ракети, във всички държави, светът би се оказал на ръба на всеобща катастрофа. Биха могли да се погубят стотици милиони човешки животи. Аз също обичам малката ни Даша. Но милионите… Трябва да се посъветвам. Трябва да се намери изход. Но засега… Не знам… Дашенка трябва някак си да се изолира. Някак си… Да. Може би трябва за известно време да я приспим. Може би… А как иначе? Какъв друг изход може да се намери?

— Тате, тате… чакай. Може би могат да се махнат от Земята всички смъртоносни ракети, които не й харесват?

— Да се махнат ли? Но… затова трябва съгласието на всички страни, на всички военни коалиции. Да… Но това не може да се постигне бързо, ако въобще е възможно. А засега… — Иван Никифорович изведнъж трепнал и бързо отишъл при компютъра. На монитора още светело изображението на ракетата, която попречили на Даша да унищожи. Той изключил монитора с изображението на ракетата, преместил се зад клавиатурата на компютъра за свръзка и започнал да предава: „До щаба. Настоящето съобщение е необходимо спешно да се разпространи по всички военни коалиции и международни средства за масова информация. Причината за експлозиите на ракетните комплекси са бактерии, способни да повреждат контакти. Те са управляеми. Необходимо е да се унищожат всичките изображения на боеприпаси, които могат да се взривяват. Всичките!!! От най-малкия патрон до най-съвременния ракетен комплекс. На управляващия бактериите не е нужно да знае местонахождението на взривоопасния обект, достатъчно му е да види изображение на формата му!“

Иван Никифорович погледнал вече усмихнатата Даша, която оживено разговаряла с майка си, и добавил към съобщението: „Местонахождението на площадката за управление на експлозиите не е известно.“ После Иван Никифорович изпратил зашифрованото съобщение в щаба. Сутринта на следващия ден се състояло извънредно заседание на Военния съвет на Русия. Около селището, където се намирало имението на Иван Никифорович, била организирана охрана. Охранителите се стараели да бъдат незабележими, военните били преоблечени в униформа на строителни работници.

На пет километра от селището, в неговите покрайнини, уж започнали да строят окръжен път, „строели“ едновременно всеки метър, през деня и през нощта. В имението на Иван Никифорович били монтирани телевизионни камери, които следели всяка минута от живота на малката Даша. Изображението се изпращало в центъра, който приличал на център за управление на космически полети. Десетки специалисти, психолози, военни, дежурели на смени пред мониторите, готови да дадат необходимите разпореждания в случай на извънредна ситуация. Психолози с помощта на специална връзка непрекъснато давали съвети на родителите на малката Даша за това, как да се залиса тя с нещо, само и само да не й се даде възможност пак да изпадне в замисленост.

Руското правителство направило международно изявление То се сторило странно на мнозина. В него се съобщавало, че в Русия има сили, способни да взривяват всякакви видове боеприпаси, където и да се намират те. Тези сили не били напълно под контрола на Руското правителство, но с тях се преговаряло. Невероятността на това изявление изисквала потвърждение. На международен съвет било решено да се изготви серия от снаряди с необичайна форма. Направили ги с четвъртити гилзи. Всяка държава, участничка в експеримента, взела по двадесет такива снаряда и ги скрила на различни места на територията си.

— А защо са направили снарядите с четвъртити гилзи, защо не можело да се вземат обикновени?

— Страхували се, че могат да се взривят не само всичките съществуващи по света снаряди, но и патроните в пълнителите на пистолетите на полицията и военните — на всички, които имали в себе си оръжие с боеприпаси.

— Да, разбира се… И как минал експериментът с четвъртитите боеприпаси?

Иван Никифорович повикал в кабинета си Даша, показал й снимките на четвъртития снаряд и я помолил да взриви снарядите. Даша погледнала снимката и казала:

— Много те обичам, татенце, но не ще мога да изпълня молбата ти.

— Защо? — учудил се Иван Никифорович.

— Защото няма да стане чрез мен.

— Как така, Дашенка, по-рано ставаше — ти взриви цяла серия от съвременните ракети, а сега не може да стане?

— Но тогава се вълнувах, татенце. На мен не ми се искаше да заминаваш, да стоиш много часове пред компютъра си. Когато стоиш пред компютъра си, не приказваш с никого и не вършиш нищо интересно, а сега винаги си до мен. Ти си станал много добър и никакви експлозии чрез мен няма да се получат.

Иван Никифорович разбрал — Даша не била способна да взриви четвъртитите снаряди, защото на нея не й е ясна целта на взривяването, смисъла му. Той развълнувано закрачил из кабинета и трескаво мислел как да намери изход. Започнал възбудено да убеждава Даша.

Говорел на дъщеря си, а като че ли разсъждавал сам със себе си:

— Няма да се получи… Да… Тъжно е. Хилядолетия в света са продължавали войните. Войните между едни държави свършвали, но други започвали да воюват. Загивали милиони хора, и сега загиват. За въоръжаване се харчат огромни средства… А имаше възможност да се прекрати този унищожителен процес, но уви… — Иван Никифорович погледнал седящата в креслото Даша. Лицето на дъщеря му било спокойно. Тя с интерес наблюдавала, как той обикаля из кабинета и говори, но смисълът на произнасяните думи не я вълнувал. Тя не осъзнавала докрай какво са войните, какви средства и от кого се харчат. Тя мислела за своето: „Защо тати развълнувано обикаля из кабинета си сред безчувствените компютри, които не дават никаква енергия? Защо не иска да излезе в градината, където цъфтят дървета и пеят птици, където всяка тревичка и клонка галят цялото тяло с нещо невидимо. Там сега са мама и бате Костя. По-скоро тати да приключва скучния си разговор и да отидем заедно в градината. Мама и Костя, щом ни видят, веднага ще се зарадват. Мама ще се усмихва, а Костя още вчера обеща да разкаже за това, как може да се пипне далечната звездичка, като се докоснат камъче и цвете. Костя винаги изпълнява обещанията си…“

— Дашенка, не ти ли е интересно да ме слушаш? Не разбираш ли казаното? — обърнал се към дъщеря си Иван Никифорович. — Ти мислиш за нещо свое, нали?

— Да, татенце, мисля си, защо ние с теб сме тук, а не в градината, където всичко ни чакат.

Иван Никифорович разбрал, че трябва да говори по-искрено и конкретно с дъщеря си и той започнал:

— Дашенка, когато взриви ракетите, като гледаше изображението им, се роди идея да се проверят способностите ти още веднъж. По-точно, да се покаже на целия свят способността на Русия да унищожи боеприпасите в целия свят. Тогава те няма защо да бъдат произвеждани. Безсмислено и опасно ще е. Тези, които са вече направени, хората сами ще ги унищожават. Ще започне всеобщо разоръжаване. Четвъртитите снаряди са направени специално, за да можеш ти да демонстрираш способностите си и да не загине никой при това. Взриви ги, Дашенка.

— Сега не мога да го направя, татенце.

— Защо? Преди можеше, а сега не можеш.

— Дадох си дума никога повече да не взривявам нищо. А щом дадох такава дума, аз вече нямам способности да взривявам.

— Нямаш ли? Но защо си дала такава дума?

— Бате Костя ми показа картинки от книжката си — как телата на хората от експлозиите се разкъсват на части, как се плашат хората от взривовете, как падат дървета и умират от взривовете… и аз си дадох дума…

— Дашенка, сега ти никога ли няма да можеш? Поне веднъж още… Само един път. Ето тези четвъртити снаряди. Иван Никифорович показал снимката на четвъртития снаряд на дъщеря си.

— Те специално са направени за експеримента и са скрити на тайни места в различни страни. Около тях, и дори близо до тях, няма хора. Всички чакат дали те ще се взривят, или не. Взриви ги, детето ми, това няма да е нарушаване на дадената от теб дума. Никой няма да загине. Напротив…

Даша още веднъж безразлично погледнала снимката на четвъртития снаряд и спокойно отговорила:

— Ако дори отменя дадената си дума, тези снаряди пак няма да се взривят, татенце.

— Но защо?

— Защото ти прекалено дълго говориш, татенце. Аз щом погледнах снимката, веднага не ми харесаха тези четвъртити късокрачки. Те са некрасиви и сега…

— Какво сега? Дашенка… Какво?

— Прости ми, моля те, татенце, но ти толкова дълго говори, след като ми показа, че за това време те почти ги изядоха.

— Изядоха ли? Какво изядоха?

— Снарядите, тези четвъртити, почти ги изядоха. Веднага щом не ми харесаха снарядите, усетих — те се раздвижиха и започнаха бързичко-бързичко да ги ядат.

— Кои са те?

— Ами, такива мънички са. Те са навсякъде около нас и вътре в нас. Те са добри. Костя казва, че това са бактерии, или микроорганизми. Аз ги наричам по-добре, по моя си начин: „мъничките ми, добричките“. Те така повече харесват. По някой път си играя с тях. Хората почти никакво внимание не им обръщат, а те винаги за всеки човек се опитват да направят добри неща. Когато човек се радва, и на тях им е добре от радостната енергия, когато човек се сърди или чупи нещо живо, те загиват в голямо количество. На смяна на загиналите бързат други. Понякога другите не успяват да заменят загиналите и човешкото тяло боледува.

— Но ти си тук, Дашенка, а снарядите са скрити далеч в различни страни под земята. Как те, тези „мъничките“ в другите страни са могли да научат толкова бързо за желанието ти?

— Те едно на друго, като по верижка, много бързо си разказват всичко, много по-бързо, отколкото елекрончетата тичат в компютъра ти…

— Компютър… Връзка… Сега… Сега ще проверя всичко, на нашата територия около всеки снаряд са поставени видеокамери. Сега.

Иван Никифорович се обърнал към компютъра за връзка. На екрана светело изображението на четвъртития снаряд. По-точно, на това, което е останало от снаряда. Корпусът на гилзата бил ръждясал, целият бил на дупки, бойната глава се въргаляла до него, с доста смалени размери. Иван Никифорович превключил монитора — с другите снаряди се случвало същото. На екрана се появил човекът във военната униформа.

— Здравейте, Иван Никифорович, вие вече сами видяхте.

— Какви изводи е направил Съветът? — попита Иван Никифорович.

— Членовете на Съвета са се разделили на групи и се съвещават. Охраната се опитва да разработи допълнителни мерки за безопасност на обекта.

— Не наричайте дъщеря ми обект.

— Вие се нервирате, Иван Никифорович. В дадената ситуация това е недопустимо. След десет минути при вас ще пристигне експертната група от водещи специалисти — психолози, биолози, радиоелектроници. Те са вече на път. Осигурете им общуване с дъщеря Ви. Подгответе я.

— Какво е мнението на повечето членове на Съвета?

— Засега за пълно изолиране на вашето семейство в рамките на имението. Вие трябва да махнете всички изображения на технически средства. Стойте до дъщеря си и се постарайте непрекъснато да я наблюдавате.

Специалистите на Военния съвет пристигнали в имението на Иван Никифорович и в продължение на час и половина беседвала с малката Даша. Малкото момиченце търпеливо отговаряло на въпросите на възрастните, но след час и половина се случило събитие, което ги довело до пълно объркване. Те наблюдавали на огромни монитори в центъра на Съвета за сигурност това, което се случвало. След час и половина общуване с малката Даша вратите на просторния кабинет на Иван Никифорович се разтворили. В кабинета влязъл братът на Даша, Костя. Той носел часовника с кукувицата, която непрекъснато кукала. Костя сложил часовника на масата. Стрелките на часовника сочели единадесет. Когато механичната кукувица трябвало да завърши определен брой кукания, голямата стрелка на часовника бързо правела кръг по циферблата и всичко започвало отначало. Присъстващите недоумяващо гледали ту странните манипулации на часовника, ту Даша и мълчали.

— Ох — възкликнала изведнъж Даша, — изобщо забравих. Трябва да вървя по една важна работа. Това е моята приятелка Верунка, тя върти стрелките. Ние така се уговорихме. Ако забравя. Трябва да вървя.

Двама охранители застанали на вратата, препречвайки изхода от кабинета.

— Да забравиш какво, Дашенка? — попитал дъщеря си Иван Никифорович.

— Ако забравя да отида в имението, където живее приятелката ми Верунка, да погаля малкото й цветенце и да го полея. Иначе то тъгува без ласка. То обича да го гледат ласкаво.

— Но нали цветето не е твое? — казал Иван Никифорович. — Защо приятелката ти сама не може да погали цветето си?

— Татенце, нали Верунка е заминала с родителите си на гости.

— Къде на гости?

— Някъде в Сибир.

Възгласите на присъстващите, изричани шепнешком, се раздавали от всички страни:

— Тя не е сама!

— Какви ли способности има приятелката й?

— Тя не е сама!

— Колко, са те?

— Как да разберем кои са?

— Спешно трябва да се вземат мерки за всяко подобно дете!

Всички възгласи стихнали веднага, след като седящият от края възрастен прошарен човек станал от мястото си. Този човек бил с най-високо звание и с най-висока длъжност, и то не само сред присъстващите в кабинета на Иван Никифорович. Той бил председателят на Съвета за сигурност на Русия. Всички се обърнали към него и замлъкнали. Белокосият човек гледал седящата в малкото дървено кресло Даша, а по бузата му се стичала сълза. После белокосият човек бавно отишъл при Даша, спуснал се пред нея на едното си коляно и протегнал към нея ръката си. Даша станала, направила една крачка и хващайки волана на рокличката си, направила реверанс, после сложила малката си ръчичка върху дланта му. Белокосият човек известно време я гледал, после склонил главата си и след като почтително целунал ръчичката на Даша, казал:

— Прости ни, моля те, малка Богиньо.

— Казвам се Даша — отговорило момиченцето.

— Да, разбира се, ти си Даша. Кажи ни, какво има да се случва на Земята ни?

Момиченцето учудено погледнало възрастния човек в лицето, приближило се и внимателно избърсало с длан сълзата върху бузата му, пипнало с пръстчето мустаците му. После се обърнало към брат си и казало:

— Ти, Костенка, обеща да ми помогнеш да пообщувам и с лилиите в езерото на Верунка. Помниш ли, че обеща?

— Помня — отговорил Костя.

— Тогава да вървим.

— Да вървим.

На вратата, след като вече била минала през отдръпналите се пред нея охранители, Даша спряла, обърнала се към все още стоящия върху едното си коляно човек, усмихнала му се и убедено произнесла:

— А на Земята ще има… Ще има добро!

След шест часа, изнасяйки реч на разширено заседание на Съвета за сигурност на Русия, беловласият председател казал:

— Всичко в света е относително. Нашето ново поколение е подобно на боговете. Не то трябва да се сравнява с нас, а ние с него. Цялата военна мощ на планетата с уникалните си технически достижения се оказа безсилна пред едно единствено малко момиченце от новото поколение. И нашата задача, нашият дълг и нашето задължение пред новото поколение се състои в прибирането на боклука. Ние трябва да положим всички усилия, за да изчистим Земята от всякакви оръжия. Нашите технически достижения и открития, внедрени в най-съвременните и, както на нас ни се е струвало, уникални военни комплекси, се оказаха ненужни вехтории пред лицето на новото поколение. Ние трябва да ги разчистим.