Владимир Мегре
Кои сме ние? (22)

Нашата действителност

Жената, която ни отвори вратата, беше привлекателна и съблазнителна. Изглеждаше леко прехвърлила тридесетте, по женски мека, леко притеснена пухкавелка. Не, не беше дебела. Тялото й притежаваше, и то очевидно, всички извивки, вълнували винаги мъжете. Тънкото халатче не ги скриваше. Нейният, приличащ на детски, глас и приветливата усмивка веднага ме предразположиха.

— Здравейте, пътници. Влизайте, влизайте, моля. Светлана ми разправяше за вас. Тя каза, че искате да видите града, да вечеряте в хубав ресторант.

— Искаме. Всичко искаме, и то непременно с вас, хубавици — започна да бърбори Владислав. — Как е моята Светланка, да не би да е излизала с някого?

— Че кога и с кой да излизаме? То се е видяло, че ни е писано цял живот да чакаме…

— За какво да чакате? Ето тук съм, че и приятеля си водя, сибиряк е той, предприемач за милиони. Запознайте се.

Тя пооправи стегнатата си тъмна плитка, вдигна смутено сведения си поглед, отваряйки блеснали сякаш от страст и желание очи, и ми протегна ръката си.

— Аз съм Лена. Здравейте.

— Владимир — стискайки пухкавата ръка, се представих и аз.

Докато Лена приготвяше кафето за всички в кухнята, ние се измихме в банята и огледахме двустайния й апартамент. Апартаментът много ми хареса. Разположението на стаите беше обичайно, както при повечето други, но поддържането, чистотата и уютът бяха необичайни. Всичко сякаш си имаше място, нищо излишно. В спалнята тапетите бяха на сини цветчета, пердетата — с волани и в тон с тапетите; килимът и покривката върху широкото легло също си подхождаха. И този цвят, и спретнатостта някак си успокояваха, сякаш леглото те подканваше да си полегнеш. Ние се настанихме в креслата в по-голямата стая, Владислав включи касетофона и ме попита:

— Е, как ти се струва домакинята?

— Хубава. Но защо не е омъжена?

— А защо не са омъжени милиони други жени? Ти какво, не си ли чул, че ние мъжете не стигаме за всички?

— Чух, но тя не е като всички. Хубава е и е успяла да превърне апартамента си в уютно гнезденце.

— Да, успяла е. Печели добре. Тя е първокласна фризьорка. Дори не е просто фризьорка, а стилистка. Взима участия в различни конкурси, при нея идват женички от по-богатите, записват се на опашка и плащат добре:

— Може би е повлекана.

— Не е повлекана. Светка ми разправяше, че още в училище Ленка излизала с един двойкаджия от по-горните класове. После, след училището, го зарязала, а той доста време я е ухажвал, сбивал се с всеки, който се опитвал да я изпраща. Пред очите на Ленка жестоко пребивал момчетата с приятелите си. Дори са го осъждали за хулиганство. Тя го съжалявала, никога не се изказвала срещу него като свидетел. Винаги казвала, че е била полуприпаднала и нищо не помнела. Затова само веднъж са успели да го привлекат под отговорност за побой над синчето на един високопоставен татко.

— Ами, тогава е фригидна и няма нужда от мъже.

— Още как, фригидна. Ти, май не забеляза, как веднага те стрелна с очищата си — както питон зайче. Като че ли веднага е готова да скочи в леглото.

— Не преувеличавай.

— Ти не търси кусури, по-добре се наслаждавай, възползвай се от ситуацията. Нали се разбрахме да се отпуснем, ето — отпусни се.

Лена донесе кафето върху красива табла. Тя се бе преоблякла в добре прилягащ по тялото сукман и леко се бе гримирала. Изглеждаше още по-хубава отпреди и попита:

— Ако сте гладни, мога бързо да приготвя нещо.

— Не — отговори Владислав, — ще хапнем в ресторанта. Ти се обади в някой по-добър и поръчай маса за четирима.

Докато пиехме кафето, Лена се обади в ресторанта, поръча маса на някакъв, явно свой познат, администратор. Приказваше с него на „ти“ и му даваше наставления: „Моля те, постарай се да е на хубаво място, ще съм с много приятни кавалери.“

В ресторанта отидохме вечерта, след като обиколихме града и околностите с кола, разглеждайки местните забележителности.

Услужлив портиер, с богата униформа, разтвори с широк жест вратата на ресторанта. Управителят ни заведе на маса в отсрещния край на залата. Мястото наистина беше хубаво — върху леко възвишение. Целият ресторант и естрадата се виждаха добре. Залата, на очевидно скъпия ресторант с красиви релефни украшения по стените и тавана, беше вече почти пълна. По всяка вероятност тук можеха да си позволят да се забавляват само състоятелни хора. Решихме да не си отказваме нищо — поръчахме скъпи предястия, хубаво вино; за мен бутилка водка. Когато оркестърът засвири танцова музика, някакво танго, Владислав веднага предложи да танцуваме и ние отидохме на дансинга. В ръцете ми меко се полюшваше уютното и снажно тяло на Лена. Вече леко опиянен, още повече се опияних от аромата на парфюма и очите й. Спуснатите мигли от време на време пърхаха нагоре и очите й гледаха ласкаво направо в моите — сякаш горяха с огъня на предстояща страст. И като че ли засрамени от страстта на този поглед, миглите отново се спускаха.

Когато се върнахме на масата, вече бях забравил всичките си страдания и търсения. Беше ми опияняващо хубаво и бях благодарен и на Владислав, и на Лена, и въобще на всичко. Значи, може да се живее хубаво, ако не се ровичкаш в живота, а се наслаждаваш на благините му.

Налях на всички вино, на себе си — водка. Тъкмо когато исках да предложа на всички да пийнат и да кажат тост, Владислав ми попречи. След танца със своята Светлана, той се върна някак си нервен. Веднага запали, тръсна пепелта от цигарата си в салатата; без да чака никой, сръбна от виното и се умълча, въртейки се неспокойно на стола си. Тъкмо исках да се хвана за чашата, да кажа тост, той занарежда:

— Изчакай, тук има една работа… Възникна една работа. Нека излезем. Трябва да поговорим. Без, да дочака отговора ми, той рязко се изправи: — Вие, момичета, поклюкарствайте. Ние ей сега ще се върнем.

Излязохме в просторното фоайе на ресторанта. Владислав ме повлече в далечния ъгъл зад шадравана и със снишен глас злобно изстреля:

— Каква мръсница само! Имаше право ти… Да видиш каква мръсница.

— Коя е мръсница? Ако си се скарал с твоята Светка, не разваляй вечерта на другите.

— Не Светка… Ленка ни нагласи, по-точно тебе, ама и аз ще си го получа заедно с теб. Няма да те изоставя.

— Можеш ли да обясниш по-ясно по какъв начин е могла тя мен или нас да ни нагласи? На кого, за какво?

— Докато танцувахме, Светка ми разказа. Нали й разправих за теб. Затова й домъчня за тебе… Щом те видя… А докато танцувахме ми разказа всичко.

— Какво ти е разказала?

— Ленка е мръсница. Изглежда, тя е болна мазохистка. Извратена. Представяш ли си, мъжете й се лепят, тя се закача с тях, после отива на ресторант. Масата непременно сама поръчва, чрез своя познат, а онзи мазник веднага съобщава на този мафиот.

— На кой мафиот?

— Ами онзи, повтарача, с който тя още в училище е имала вземане-даване. Нали ти разправях, той, гаджетата й още на младини е пребивал другите момчета с приятелите си. А сега е станал местен мафиот; или се прехранва с рекет. Ами, общо взето, тя знае, че щом поръчва масата чрез познатия си, той непременно ще съобщи на този мафиот. И той направо в ресторанта, но по-често после, на скришно място, причаква с бандитите си и пребива до полусмърт Ленкиния кавалер. Цялата тази екзекуция непременно трябва да става пред очите й. Тя получавала много голямо удоволствие от това, а може би и свършвала даже. Светка казва, че това при нея е станало като болест. Тя си е признала на Светка веднъж, че дори по някой път изпитва оргазъм от тези сцени.

— А той, този бившият повтарач, защо го прави?

— Кой го знае защо? Може би я обича както преди, може би на него също му доставя някакво извратено удоволствие. Светка казва, че Ленка се прави на невменяема, а той след побоя я изпраща до вкъщи, остава при нея през нощта. А какво правят там при нея, не се знае.

— Защо тогава той не се ожени за нея?

— На теб какво ти пука, защо не се жени? Нали ти казвам, това при Ленка е като болест. Все едно продължават юношеските години. А ако се оженят, ще остане само гол бит. Тук тя изпитва удоволствие, а от бита — какво удоволствие? Тя е болна, така казва Светка. А на нас какво ни пука, трябва да мислим за себе си, как да се измъкнем сега.

— Нека си тръгнем от този ресторант, щом казваш, че могат да съобщят на повтаряча.

— Късно е. Той вече е тук с мутрите си. Наблюдават ни… Светка казва, че той първо ще дойде на масата ни, много възпитано ще поиска разрешение да танцува с Ленка, ще потанцува, ако не му откажат; ако му откажат, спокойно ще си отиде, но краят винаги е един и същ — издебват и бият до полусмърт. Ако има ценни вещи, лешоядите му ги вземат. Аз часовника си, „Ролекса“, вече го дадох на Светка. Ако имаш нещо такова, давай, също ще й го дам.

— Нямам нищо ценно. Виж, а как така те не се страхуват от милицията?

— Нали ти казвам, така нагласяват всичко… той си има адвокат… И това не е всичко — така могат да обърнат нещата, че уж защитават жената от изнасилвач.

— А Ленка, значи като свидетел мълчи?

— Мълчи, мръсницата, прави се, че не помни нищо, като че ли е била в шок или припаднала. Виновен съм пред теб. Накиснахме се, но аз, струва ми се, измислих… Измислих. Дай да направим нещо, да се сбием, да се скараме помежду си, за да ни приберат в милицията. По-добре да изкараме в изтрезвителя, да платим глоба, но поне ще останем читави.

— Е, не, няма да стане. Няма да се наказвам сам, за да им доставя удоволствие. Нека изчезнем двамата през някой заден изход, после ще се обадиш на твоята Светка, ще й поръчаш такси.

— Няма да можем да се измъкнем, те вече са тук. Ако тръгнем, ще ни върнат. По този начин ще изядем боя два пъти. Ще изкарат още, че искаме да се измъкнем, без да плащаме.

— Ако няма изход, нека поне се забавляваме. Поне да им полазим по нервите на тези гадове. Жалко, че такава вечер се развали, на мен ми беше хубаво.

— Та как да се забавляваме сега, как?

— Нека отидем да се напием едно хубаво, за да не ни пука за нищо, да се отпуснем, докато има време. Ти само не давай вид, не се нервирай предварително.

— Та аз какво, за себе си ли се нервирам? За тебе се страхувам.

— Да тръгваме.

Отидохме на масата. Разкошният голям ресторант светеше с великолепието на изисканите тоалети на дамите и на техните, изглежда, истински украшения. Много съвсем млади красавици също искряха с накитите си сред величави мъже. Забавляваха се онези, които се наричат „нови руснаци“. Но те също са Русия — значи, забавляваше се Русия по начин, по който само тя може да го прави — с широчина и хъс. И широчината непременно щеше да се покаже, а засега всичко си беше с чинно великолепие и разточителство. Когато седнахме на масата си, веднага напълних догоре чашите и казах: „Предлагам да пийнем за удовлетворението. Нека всеки от нас, седящите тук, донесе поне един миг удовлетворение на другия. За удовлетворението.“ Ние с Владислав пихме до дъно, жените наполовина. Придърпах моя стол плътно до този на Лена, бързо я прегърнах, слагайки ръката си върху наполовина разголената от деколтето гръд, и започнах да й говоря тихичко на ухото.

— Ти си красива и уютна, Лена. Би могла да бъдеш хубава съпруга и майка.

Тя, отначало сякаш смутена от прегръдката ми и лежащата върху гърдите й ръка, се опита да се отдръпне, но не много настоятелно, точно обратното, веднага леко склони към мен главата си. Така започна играта по техните и нейните правила. И аз се нагласявах в играта, както можех, без самият да осъзнавам все още защо го правя; сякаш нарочно, за удоволствие на някакви тъмни сили, приближавайки тъжната развръзка. И тя настъпи.

От масата до естрадата се надигна едър здравеняк с дебел врат. Той известно време, без да откъсва поглед, гледаше в нашата посока, а щом засвири танцова музика, закопча сакото си и със сигурна стъпка тръгна към масата, на която седеше компанията ни. Насред път той изведнъж спря и започна да гледа, отново без да се откъсва поглед, в друга посока. И мнозина от залата започнаха да извръщат глави. Някои жени и мъже дори станаха от местата си, сякаш поразени от нещо, което се случваше. Аз също погледнах натам, накъдето бяха се вторачили всички, и онемях от изненада.

От входната врата към естрадата вървеше Анастасия. Нейната свободна, дори предизвикателно свободна походка и облеклото й не можеха да не поразяват. Облеклото! Всичко на всичко тя беше със старата си чистичка блуза, с поличката и майчината си кърпа, но този път те изглеждаха така, сякаш най-известният в света дизайнер в порив на вдъхновение е създал специално за нея супер ансамбъл, който засенчи всички модни тоалети на жените, изглеждащи досега изискани.

Може би изглеждаше така, защото обикновените й дрехи се допълваха от необичайни украшения; или походката, излъчването…

От ушите на Анастасия висяха, като обеци, две малки зелени клонки с пухкави иглички. Лента, сплетена от някакви треви на плитка, като диадема, обхващаше главата й, придържайки гъстата златиста коса. На челото в лентата беше вплетено, горящо като рубин, малко цвете. Тя беше гримирана, над миглите й имаше зелени сенки. Носеше същата пола, както и преди, но цепната до бедрото. На кръста си имаше колан, направен от кърпа, завързана на панделка. Немислимия ансамбъл допълваше необичайна, супермодерна чанта, в която се беше превърнал платненият й вързоп. Тя беше завързала към неизчистена от кората пръчка краищата на парче плат и към него беше прикрепила, сплетено от трева, ремъче. Така се бе получила модерна чанта. И облечена във всичко това, тя вървеше някак свободно и уверено, с походка каквато супер модел или манекенка не може да измисли.

Анастасия стигна до площадката, където няколко двойки започваха да танцуват някакъв бърз танц. Изведнъж, в такт с музиката, тя се завъртя няколко пъти, като извиваше цялото си тяло. То, с всичките си части, изобрази красиви движения. После Анастасия вдигна ръце над главата си, изръкопляска и се засмя, а залата експлодира от мъжки аплодисменти. Анастасия се упъти към нас. Двама келнери я попитаха нещо, тя посочи с ръка към нашата маса и един от келнерите, грабнал стол с дърворезба, тръгна след нея. Минавайки покрай насочилия се към масата ни познат на Лена, Анастасия спря, погледна го в очите, изглежда му намигна, и тръгна към нас.

Аз седях, все още прегръщайки Лена, като онемял и наблюдавах. Всички на масата престанаха да приказват и също наблюдаваха.

Анастасия дойде на масата ни като че ли нищо не се е случило, като че ли е трябвало да дойде, и ни поздрави:

— Здравейте, приятна да ви е вечерта. Здравейте, Владимире. Може ли… Нали няма да възразявате, ако седна при Вас за малко?

— Да, разбира се, заповядай, Анастасия — започнах аз да говоря, вече дошъл на себе си от неочакваното й появяване. Станах да й предложа моето място, но услужливият келнер вече постави донесения стол. Другият келнер отмести чинията ми, сложи пред Анастасия чиста чиния и предложи менюто.

— Благодаря — каза Анастасия, — засега не съм гладна.

Тя мушна ръка в модерната си чанта, извади оттам червени боровинки, увити в голям лист и ги изсипа в чинията. Като я преместваше в средата на масата, тя се обърна към нас:

— Заповядайте, моля.

— И как се озова изведнъж тук, Анастасия? Ти какво, по ресторантите ли ходиш? — попитах аз.

— Дойдох ти на гости, Владимире. Усетих, че си тук, затова реших да вляза. Много ли попречих?

— Изобщо не си попречила, но защо си се издокарала толкова необичайно, гримирала си се?

— Не бях издокарана и гримирана, но когато дойдох на вратата на ресторанта и поисках да вляза, портиерът не ме пусна. Другите ги пускаше, отваряше вратите пред тях, покланяше им се, а на мен ми каза: „Дръпни се, лелко, не е за теб капанчето.“ Дръпнах се в тъмното и наблюдавах, за да разбера защо другите ги пускат. Разбрах, че са облечени по друг начин и външно се държат различно. Бързо схванах всичко. Намерих две подходящи дървени клонки, разцепих Ги с връхчето на нокътя си и закрепих на ушите украшението. Ето, виж. — Анастасия обърна ухото си към мен, за да покаже изобретението си. — Как е, хубаво ли е станало?

— Хубаво.

— И чантата бързо изработих, направих и колана от кърпата и се гримирах със сок от лист. Жал ми е само, че се наложи да сцепя полата…

— Не е имало нужда да я цепиш толкова много, чак до бедрото. До коляното щеше да е достатъчно.

— Исках всичко да е най-добре, за да ме пуснат.

— А откъде взе червило? Върху устните ти има истинско червило.

— Това вече е оттук. Когато портиерът отвори вратата пред мен, отидох до огледалото в фоайето, за да се видя. Стана ми интересно. Там стояха жени и ме гледаха. Една дойде при мене и ми казва някак си развълнувано: „Откъде си изнамерила такива парцалки? Искаш ли да си менкаме всичко. Ще ти дам и пръстена си и дрънкулките. Ако искаш, ще ти доплатя в зелено.“

Бързо й обясних, че тя може сама да си изработи такава премяна. Първо й показах клончето-обица. Останалите жени ни наобиколиха и също гледаха. Едната все повтаряше: „Ама че работа, да не повярваш.“ Другата започна да разпитва, откъде да вземе списанието, в което има такива модели, къде е разработен този стил. А онази, която дойде първа, каза, че ако започна да мърсувам тук, да знам, че тя е главната и не признава никакви сводници, защото те са свободни жени. Тя ще прегризе гърлата на които и да са мутри.

— Това е Ана-повлекана — каза Света. — Тя е луда, от нея наистина се страхуват. Ако някой я притисне, такива главоболия може да му докара, такива интриги, така на всички ще им сблъска главите, че дълго да я помнят.

— Луда… — замислено изрече Анастасия. Очите й бяха тъжни, домъчня ми за нея. Искаше ми се нещо поне да направя за нея. Когато ме помириса и попита за парфюма, подарих й пръчицата, в която имаше кедрово масло. Научих я, как да я ползва и тя веднага напарфюмира и приятелките си, а на мен ми подари червило и моливче, за да правя контур на червилото. Първо не стана както трябва. Ние се смяхме. После тя ми помогна и ми каза: „Ако има нещо, ще ме потърсиш.“ Предлагаше ми тяхната маса в залата, но й отговорих, че дойдох само да поздравя моя… — Анастасия се позапъна, после помисли и каза: — Да поздравя теб, Владимире, и вас. Нали ще можеш да се разходиш с мен из града? До морето подухва ветрец, там въздухът е по-хубав. Или искаш да останем още тук с приятелите си, Владимире? Ще почакам, докато свършиш всичко. Или аз… не съм ли попречила?

— Изобщо не си попречила, Анастасия, много се радвам да те видя. Просто отначало се шашнах от неочакваното ти появяване.

— Така ли? Тогава може би да отидем да се разходим покрай морето? Двамата или всички заедно? Ти как искаш?

— Да тръгваме, Анастасия. Да тръгваме двамата.

Но не ни се удаде да си тръгнем толкова лесно. Към масата вървеше познатият на Елена и той сигурно също дълго се е съвземал от неочакваното появяване на Анастасия. „Трябваше по-рано да тръгнем“, си помислих, но сега вече беше късно. Те пристъпиха към извратения си сценарий. И Елена като че ли вътрешно се беше приготвила, някак си се изправи, сведе поглед надолу, започна неестествено да си оправя косата.

Той дойде на масата, но не спря пред своята Елена, а пред Анастасия. Леко се наведе и без да забелязва никой, освен Анастасия, изрече:

— Госпожице, моля, позволете да ви поканя на танц.

Елена дори зяпна от учудване, когато той покани Анастасия. Анастасия се изправи, усмихна се и отговори:

— Благодаря Ви много за поканата. Седнете, моля, на мястото ми. Вие тук ще липсвате. Аз сега нямам настроение за танци. Ние току-що решихме с моя… с моя кавалер да отидем да се разходим на чист въздух.

Той я послуша и, без да откъсва поглед от нея, седна на стола й. Ние двамата тръгнахме към изхода.

Реших да се отдалеча от ресторанта, малко да се разходя, както искаше Анастасия, а после да взема такси и да отида до апартамента. Беше някъде към десет вечерта. От сенчестата алея се спуснахме върху каменистия бряг на морето. Още преди да стигнем до водата, чухме изскърцването на спирачки. Обърнахме се. От спрелия горе, до банкета на пътя, джип към нас вървяха петима здравеняци. Когато ни заобиколиха, видях сред тях и повтарача с дебелия врат. Той спря малко по-надалеч от заобиколилата ни четворка, но тъкмо той започна разговор:

— Ти, братле, по-добре се връщай в бара. На дамата без теб й е скучно. — Не му отговорих и той продължи: — Ти к’во, глух ли си, на теб ти говоря да се върнеш при дамата си. Сбърка си дамата и си тръгна с друга. Ние ей сега ще ти помогнем да се върнеш.

Най-близкият до мен, напомпан мъжага, направи крачка към мене. Изкрещях: „Бягай, Анастасия!“ Реших пръв да го фрасна и да се бия до последно, за да може Анастасия да избяга. Опитах се пръв да нанеса удар, но той успя да хване ръката ми и ме удари в слънчевия сплит, а после и по лицето. Щях да падна върху камъните. Сигурно бих си ударил главата, но Анастасия сложи ръката си и смекчи удара. Виеше ми се свят и ми беше трудно да дишам. Лежах и гледах как се приближават към лицето ми краката на напомпания, обути в боти с метален кант. Мина ми мисълта: „Сега ще действа с краката.“ Като се приближи, той замахна с крак. Изведнъж Анастасия направи това, което в подобна ситуация биха направили повечето жени — тя започна да крещи. Но крясъкът й!… Той само в първия миг беше нормален. Звукът му веднага изчезна, а беззвучният й крясък до болка преряза тъпанчетата. Видях как заобикалящите ни хора изпускат всичко от ръцете си и се хващат за ушите. Трима паднаха на коленете си и започнаха да се гърчат. А тя, затиснала с дланите си ушите ми, поемаше въздух и пак крещеше. Крясъкът й, наподобяващ ултразвук, караше всички (вече дотичали при нас хора) да се гърчат на колене. Те не разбираха какво става, откъде идва този непоносим режещ звук. И аз през дланите й усещах режещото му въздействие, може би не толкова силно, колкото другите, но все едно болеше. После видях как отгоре откъм пътя тичат към нас група жени. Анастасия престана да крещи, отпусна ръцете си, аз седнах върху камъка. Жените бяха въоръжени — коя с бутилка, коя с гаечен ключ. Една тичаше с милиционерска палка, друга — с масивен свещник. Най-отпред тичаше Ана-повлекана. Тя държеше в ръцете си гърлото на счупена бутилка от шампанско. От двете жигули, спрели до джипа, с които бяха пристигнали, бавно вървеше още една дебелана — беше облечена в халат, вероятно станала направо от леглото и не успяла да се дооблече. По някакъв начин шефката на момичета от занаята, като по тревога, бе събрала всичките си другарки по бизнес.

Отчаяна и разрошена, Ана спря на пет метра от нашата група, която живописно седеше или лежеше върху камъните и започваше да идва на себе си. Стоеше само Анастасия, тъкмо към нея се обърна Ана:

— Много мъжки си забърсала, душа, не са ли ти омръзнали?

— Само с единия исках да говоря — спокойно отговори Анастасия.

— А останалите пък к’во дирят тук?

— Дойдоха за нещо. Не знам какво искаха.

— Ти не знаеш, а аз знам к’во искат тез’ влечуги — отговори Ана и избълва ругатни по адрес на Ленкиния познат. — Колко пъти да ти казвам, дръвник такъв, да не закачаш ти, пиявицо, момичетата ми?

— Тя не е от твоите — глухо отговори бившият повтаряч.

— ’Сички са мои, ако са колежки, разбра ли, малоумник такъв. Аз на тебе и на мазниците ти ще ви накълцам мутрите, ако поне за едно от момичетата ми се полакоми сутеньорската ти мутра. Запомни го. Няма да търпя нито един сводник на територията си, нито една гадина няма да търпя. Малко ти е на бизнесмените да пиеш кръвчицата! Още и с нас искаш да търгуваш.

— Съвсем нагла си станала. Тя не е от твоите. Тя е нова. Само исках с нея да поприказвам. А ти, Ана, си забравяш гьола. За к’во се набутваш? На теб к’во ти пука за нея?

— Приятелка ми е. Разбра ли? А на теб ти стигат приказките с твоята садистка.

— Съвсем откачи, на теб скоро ’сички женски ще са ти приятелки, така ли? — гласът на главатаря вече не беше изплашено глух и аз разбрах защо.

Докато Ана приказваше с него, приятелите му са се бяха съвзели. Застаналото до главатаря си ниско момче, държеше пистолет, насочен към Ана. Вторият вече държеше под прицела на пистолета си момичетата, стоящи зад Ана. Младите жени, въоръжени както им дойде, стояха под дулата на бандитските пистолети. Разправията очевидно не приключваше в тяхна полза. Беше абсолютно ясно — още секунда и те ще бъдат смазани морално, осакатени физически и ще загубят свободата си или прехраната си. Много ми се прииска по някакъв начин да повлияя върху ситуацията, да не допусна страшната развръзка. Дръпнах за ръката стоящата до мен Анастасия, която съсредоточено наблюдаваше ситуацията. Затиснах ушите си с ръце и бързо казах:

— Крещи, Анастасия. Бързо крещи.

Тя свали ръката ми и попита:

— Защо да крещя, Владимире?

— Ти не виждаш ли, че това е разчистване на сметки. Тези жени сега ще бъдат накълцани, ще ги осакатят. Те загубиха. За всички тях това е краят.

— Не за всички. Духът на три от тях все още се бори.

— И каква е ползата от духа пред пистолетите, те загубиха.

— Още не са загубили, Владимире. Докато Духът им се бори, никой не бива да се намесва. Чуждата намеса може да поправи дадена ситуация, но ще ги направи несигурни в себе си и много други ситуации в този живот няма да се окажат в тяхна полза. Те ще започнат да се надяват на помощ отвън.

— Поне сега зарежи философията си. Казвам ти, ситуацията е ясна… — замълчах, разбрах, че няма начин да убедя Анастасия. И със съжаление си помислих: „Де да можех и аз да крещя така…“

Забелязал готовността на приятелчетата си, ухажорът на Лена се ухили и вече с чувство на превъзходство над ситуацията се обади:

— Нали ти казвах, Ана-повлекана, съвсем си се разпасала. Но тоз’ път нашето ще е. Айде да си хвърляте инструментите, женски. Хвърляйте и се събличайте, сега наред ще ви оправяме.

Ана огледа застаналите и залегнали с пистолетите си бандити и отговори с въздишка:

— Може би не трябва ’сичките, само аз не ви ли стигам?

— Аха, мръсница. Виж как запя друго — отговори главатарят под кикота на приятелчетата си. — Няма да ни стигнеш, ’сичките ще ви научим — тепърва ще работите за нас, кучки.

— Че от’де толкоз’ силица, та да ви стигне за ’сичките. Поне за една да има, — смеейки се отговори Ана.

— Затваряй си устата, мръснице. ’Сичките ще ви оправим.

— Съмнявам се, мисля, и с една няма да се справите.

— ’Сички до сутринта ще ви чукаме.

— Ех, как си ми омръзнал с тез’ твоите обещания, гълъбче , не им вярвам аз, в мъжкото ти достойнство не вярвам.

— Сега ще повярваш, кучка. Ще ти разбия мутрата! — вече разярен изхриптя главатарят и направи крачка към Ана, слагайки бокс на ръката си.

Ана отстъпи една крачка и извика на своите:

— Дръпнете се настрани, момичета.

Момичетата направиха няколко крачки назад, само начумерената дебелана с халата остана да стои настрана като онемяла. Когато дангалакът направи още една крачка към Ана, мълчаливата дебелана изведнъж изрече провлечено:

— Ана, Ана бе, к’во се мотаме… Да почваме, или к’во?

— Пак не те свърта, Машка — отговори отстъпващата Ана. — Ами почвай, щом не те свърта.

Дебеланата много спокойно и по женски меко дръпна пешовете на халата си. Копчетата хвръкнаха, разголиха се гърдите й и много тесни бикини, и… Под халата на дебеланата имаше автомат „Калашников“ със заглушител и оптически мерник за нощно виждане. Тя презареди, сложи приклада на автомата на рамо и го притисна към бузата си, вперила поглед в мерника:

— Само че, Маша, недей с откос. Тука не ти е гореща точка. Давай с единични. Нали знаеш. Всеки патрон струва пари — съветваше Ана.

— Аха — отговори без да се откъсва от мерника дебеланата. Тя веднага направи с интервал от секунда пет единични изстрела. Но какви! Първият патрон откъсна тока от обувката на главатаря, а може би му нарани и крака. Той се втурна в посока към морето, куцайки. Другите четири патрона се залепиха до всеки от бандитите. Те веднага се затичаха да се крият зад камъните, а за който нямаше камък наблизо, падна на земята по очи.

— Ана, кажи им да пълзят към водата, бе. Щото рикошетът може да ги осакати. Мамка му! — изрече дебеланата, без да сваля автомата.

— Нали чухте, гълъбчета. Ще трябва да стоите във водата. За патрончетата, дето рикошират, Машенка още не се е научила да отговаря — нежно съобщи Ана на вече и без това пълзящите към водата напомпани мутри.

След минута всички те, заедно с главатаря си, стояха до кръста в морската вода.

Ана отиде при Анастасия и те известно време, мълчейки, се гледаха в очите. Стояха и се гледаха без да говорят. После Ана тихо и с някаква тъга каза:

— Ти, душа, искаше да се поразходиш тук с приятелчето си. Върви да се разхождаш. Вечерта е прекрасна, тиха и топла.

— Да. Хубав въздух се носи към града — отговори Анастасия и добави: — Ти се измори, Ана, може би имаш нужда от почивка в градината си?

— Може би… но ми е жал за момичетата и ме раздира злоба на тез’… мъжки. А ти от село ли дойде?

— Да.

— Хубаво ли е на твоето село?

— Хубаво е, но не винаги е спокойно; когато на други места някому не е хубаво, както тук сега.

— Не го мисли. Ела пак. Тръгвам аз. Трябва да работя. Вие тук се разхождайте на спокойствие.

Ана тръгна към колите, след нея — и компанията й. Когато минаваха покрай седящата върху камъка дебелана, върху чиито голи колене лежеше автомата, Ана каза:

— Ти си почини тук, Маша. Ние после ще изпратим кола да те прибере.

— Мен клиент ме чака, нали съм направо от него. А той, нали вече си плати.

— Ще ти обслужим клиента. Ще му кажем, че те е заболял корема. Шампанското, виж, било кофти.

— Пих водка. И то само половин чаша.

— Ами, нещо си изяла…

— Не съм яла. Замезих с един бонбон и с пасти.

— Ето, виж. Пастите, значи, били стари. Колко изяде?

— Не помня бе.

— Тя по-малко от четири наведнъж не яде — каза едно от момичета. — Така е, нали, Маша?

— Може и така да е. Поне ми оставете цигара тогава. Щото е скучно тука. — Ана сложи до дебеланата пакет цигари, запалка и момичетата си тръгнаха.

— Хей — чу се глас от водата, — вие защо таз’ вашта я оставяте на камъка?

— Оставяме я, гълъбчета, оставяме я — отговори Ана.

— Нали преди ви казах, само една ще ви стигне. Искахте ’сичките. А с вас и на едната й е скучно.

— Ако мъжете научат за издевателствата ви… Ако научат… Никой после няма да легне с вас. Няма да легне, дори и сами да плащате.

Пет глухи изпуквания на равни къси интервали се чуха откъм камъка. Пет изплясквания се чуха във водата — по едно до всеки от мъжете, като ги принудиха да навлязат още по-навътре в морето. Ана се обърна.

— Вие, момчета, само не нервирайте Машенка. А с когото трябва, ние ще сме нежни, ласкави. Верни като кученца ще сме. С когото трябва, разбрахте ли, бе? Но с кого ли… — И изведнъж със звънлив и отчаян глас, катерейки се нагоре към пътя, Ана запя:

Обраснаха пътечките, изсъхнаха лаленцата,

където минаха на милия краченцата.

И в тон с гласа й, с интонации на отчаяние и тъга, подхванаха и младите повлекани, като се катереха нагоре:

Обраснаха пътечките с мъх и трева,

милият прегръща друга жена.

Къде си ми мили, къде ли пропадна?

Горкото сърце как боли, как страда.

Те заминаваха с песен за пътечките си, заминаваха да вършат работата си.