Владимир Мегре
Кои сме ние? (3)

Ауровилски мечти

В първите месеци след завръщането ми от Анастасия интензивно събирах и изучавах информация за екоселищата. Повечето източници разказваха за чуждите аналози. По тази тема събрах сведения за общо 86 селища в 19 държави — Белгия, Канада, Дания, Англия, Франция, Германия, Индия и други. Но тя не ме зарадва особено. Нито в една държава не е имало достатъчно мащабно движение, не е имало селища, които да окажат съществено влияние на социалното положение в тях. Едно от най-големите и прочути селища е било в Индия — град Ауровил. За него ще разкажа малко по-подробно.

Ауровил бил основан през 1968 година от жената на създателя на интегралната йога Шри Ауробиндо — Мирра Ришар. Предполагало се, че на отделените от индийското правителство земи недалеч от град Пандичерри, където от четирийсетте години действа Ашрамът Шри Ауробиндо — център на привърженици на интегралната йога — ще възникне селище, ще израсне град с петдесетхилядно население. Ауровил — в превод „град на зората“ или „град на утринната зора“ — трябвало да реализира идеята за обединяването на хората, свързани от обща цел — построяването на хармоничен материален свят, който не противоречи на света на духа. Мирра Ришар в написаната от нея харта казвала: „Ауровил — това е център за духовни и материални изследвания, подготвящи живо въплъщение на действителното човешко единство.“

Идеята за създаване на град, в който хората ще живеят в хармония със света на природата, в духовна хармония и в любов, била одобрена от индийското правителство и лично от Индира Ганди. ЮНЕСКО получила финансова подкрепа от индийското правителство и от многочислени спонсори. На церемонията за основаването присъствали представители на 121 държави и на 23 индийски щата. Прекрасният град — мечтата, сигурно на повечето „хора на духа“ от целия свят — започнал да се строи.

След смъртта на Мирра Ришар обаче, през 1973 година ученикът на Ауробиндо, Сатпрем, се изказал рязко против Ауровил, наричайки го „комерсиално начинание“. Ашрамът Шри Ауробиндо, контролиращ по-голямата част от финансите на „предприятието“, претендирал за власт над всичко, което се случвало в града, но жителите на селището смятали, че комуната им принадлежи на целия свят и Ашрамът не е този, който да им казва какво да правят. Започнала се остра конфронтация между духовния Ашрам и духовните ауровилци. Тя била не само в духовен план, но и все повече преминавала на физически. През 1980 година правителството на Индия било принудено да вземе решение за премахването на контрола на обществото „Шри Ауробиндо“ над Ауровил. В селището се появил постоянно действащ полицейски участък. Положението с Ауровил допринесло и за общата криза на движението, учението Шри Ауробиндо.

В Ауровил днес живеят близо 1200 жители вместо 50 000 и повече, както са предполагали организаторите. Всичко в района се наброяват, заедно с местните жители на 13 селца, 30 000 души. Може би причината за провала на ауровилската мечта се крие в следната ситуация: ауровилец, ако разполага с разрешение, има право да си построи къща, но от юридическа гледна точка земята, на която се намира къщата, ще принадлежи на Ауровил. Земята се придобива със средствата на ауровилеца, но е на името на Ауровил. По този начин се получава, че на Ауровил се гласува пълно доверие, но на нито един жител на Ауровил се няма доверие. Всеки жител е зависим. А нали с проекта са се занимавали люде, смятащи себе си за високодуховни? Изглежда, духовността има и обратна страна.

Днешното състояние на Ауровил много ме разстрои и натъжи. Нямах съмнения относно проекта на Анастасия, но в главата ми започнаха да се промъкват негативни мисли. След като не се е получило нормално селище в Индия (държава, смятана едва ли не за лидер в духовното разбиране на човешкото битие), и то с финансовата поддръжка на индийското правителство, ЮНЕСКО и спонсори от различни държави, тогава как може сама Анастасия да предвиди всички „подводни камъни“? Е, нека дори да не е сама. Нека многобройните й читатели, споделящи нейните възгледи, да се опитат да пресметнат, да обмислят и предвидят всичко, но пак може да не се получи, защото никой няма опит.

Ако поне някой знаеше онзи крайъгълен камък, върху който може да се изгради щастливото битие на отделния човек и на обществото като цяло, сигурно щастливото съобщество щеше да бъде изградено някъде. А него го няма! Няма го нито в една държава. Има я само негативната опитност. А къде да се търси позитивната?

„В Русия!“ е отговорът на Анастасия.