Владимир Мегре
Кои сме ние? (10)

Надпревара в разоръжаването

Състояло се международно заседание на съветите за сигурност на военните блокове от различните държави и континенти. На него се разработвали планове за спешно оползотворяване^[1] на военната техника и боеприпасите. Учени от различни страни обменяли опит за подходящите технологии. Психолозите постоянно се изказвали в средствата за масова информация, като се опитвал да предотвратят паниката сред населението, притежаващо огнестрелни оръжия. След като в средствата за масова информация е изтекла новината за руския феномен, настъпила паника. Фактите донякъде били изопачени.

В редица западни медии се говорело, че Русия по най-бързия начин оползотворява намиращите се на нейна територия боеприпаси и се готви в часа „хикс“ да взриви военните запаси на другите страни, унищожавайки по този начин голяма част от населението. Хората започнали да изхвърлят огнестрелното си оръжие и боеприпасите си в реките и да ги заравят по пущинаците, защото официалните приемателни пунктове за предаване на оръжието не успявали да го приемат.

За самостоятелно унищожаване били обявени глоби. Посредническите фирмите искали високи такси за приемането на всеки патрон, но това не спирало желаещите да се отърват от оръжието, което представлявало заплаха за живота на семействата им. Хората, желаещи да се отърват от оръжието, което било в близост до военни бази изисквали от властите незабавна ликвидация на военните обекти. Военната промишленост, пренасочена към оползотворяване на собственото й производство, и без това работела на границата на възможностите си. В пресата на много западни страни започнали усилено да се разпространяват слуховете, че от страна на Русия светът бил заплашен от катастрофа, а той не бил в състояние да се отърве бързо от натрупаното оръжие. Много предприятия, заети с конверсията на военното оборудване и боеприпасите, работели на границата на възможностите си, но не били в състояние за няколко месеца да унищожат произвежданото с години въоръжение.

Обвинили Руското правителство в това, че то уж отдавна знаело за появяването на деца с необичайни способности и вече било добре подготвено за унищожаване на смъртоносното оръжие. В подкрепа на тези слухове се посочвал фактът, че руското правителство се занимавало с изкупуване и демонтаж на екологично неблагонадеждни предприятия не само на собствената си територия, но и в съседните страни; и ако Русия успеела първа да изчисти територията си от опасните оръжия, тя щяла да има възможност да унищожи страните, изоставащи в разоръжаването. Умишлено се преувеличавали възможните разрушения и последици от световната катастрофа. За фирмите, които се занимавали с утилизация на боеприпаси, това било много изгодно — цената на услугите им нараствала. Например, който предава патрони от пистолет, бил принуден да плаща 20 долара за всеки патрон. Самостоятелното погребване или изхвърляне на оръжие се разглеждало като диверсионен акт. Паниката нараствала, защото никой не могъл да предложи действителна защита срещу способностите, открити у руските деца. Руският президент, (както на всички тогава им се сторило) предприел отчаяна и необмислена стъпка — той решил да се изкаже на живо по всички канали на световната телевизия, заобиколен от деца с необикновени способности. И когато били обявени денят и часът на изявлението на президента на Русия на живо; пред екраните на телевизорите се събрало почти цялото население на планетата. Преди този час спрели много от предприятията, затворили се магазините, опустели улиците — хората чакали информацията от Русия. Руският президент искал с изказването си да успокои хората, да покаже на целия свят, че новото поколение на Русия не било от някакви кръвожадни чудовища, а от добри, обикновени деца, и не трябвало да се страхуват от тях. За да бъде по-убедителен, руският президент помолил помощниците си да съберат в кабинета му тридесетина дечица с необикновени способности и решил да остане насаме с тях в кабинета си. Всичко било направено така.

— И какво е казал президентът на Русия пред световната общност?

— Можеш, ако искаш, сам да видиш тази сцена и да чуеш казаното, Владимире.

— Да, бих искал.

— Гледай тогава.

Президентът на Русия стоеше до ниска трибуна. От двете й страни на малки столчета седяха деца на различна възраст — приблизително от три до десет години. Срещу тях се разположиха журналисти с телевизионни камери. Президентът започна да говори:

— Уважаеми дами и господа, сънародници! Специално поканих децата на среща с вас. И, както вие сами можете да се уверите, в този кабинет с тях съм сам, без охрана, психолози и родители. Тези деца не са чудовища, каквито се опитват да ги представят в редица средства за масова информация на Запад. Сами можете да видите, че това са обикновени деца. В лицата и в действията им липсват признаци на агресивност. Някои от способностите им ние смятаме за необикновени, но дали това наистина е така? Възможно е, способностите, които започнаха да се откриват у подрастващото поколение, да са обичайни за човешкия индивид, а необичайни, неприемливи за човешкото съществуване да са нашите творения. Човешкото общество създаде система за комуникации и военен потенциал, способен да доведе планетата до катастрофа.

В продължение на столетия бяха водени мирни преговори между държавите, притежаващи най-голям военен потенциал, но надпреварата във въоръжаването не е спирала. Днес имаме реална възможност да приключим този безкраен пагубен процес. Сега в по-изгодно положение се оказаха онези страни, на чиято територии не е концентрирано смъртоносно оръжие. За нас това положение изглежда противоестествено. Но нека се замислим — защо в съзнанието ни се вкорени увереността, че за човешкото общество е естествено производството на смъртоносни средства за унищожение на човека, заплашващи цели народи?

Новото поколение промени приоритетите, накара ни да действаме в обратната посока — да се разоръжаваме.

Страхът, паниката, трескавостта в действията, съпътстващи този процес, се създават до голяма степен заради изопаченото подаване на информацията. Руското правителство е обвинявано в това, че отдавна е знаело за появата в страната на деца с необикновени способности. Тези обвинения са безпочвени. На територията на Русия и досега се съхранява голям военен потенциал. Ние, както и многото други страни, правим всичко възможно за конверсията му.

Руското правителство е обвинено в това, че не се занимава с откриването на всички деца с необичайни способности и не предприема действия за изолирането им — има се предвид насилственото им приспиване, чак до завършване на процеса на разоръжаване. Руското правителство няма да се съгласи на такава стъпка. Децата на Русия са равноправни граждани на страната ни. И нека се замислим — защо да бъдат изолирани тези, които не приемат средствата за убийства, а не онези, които ги произвеждат? Руското правителство предприема мерки за предотвратяване на случаен емоционален изблик у децата, способни да изпратят импулс и да взривят вид оръжие, неприятен за тях.

От програмите на руските телевизионни канали са напълно изключени филми, в които се демонстрират средства за унищожение. Унищожени са играчките, имитиращи оръжие. Родители постоянно се намират около децата си и се стараят да изпреварят негативната им реакция. Русия…

Президентът прекъсна речта си. Белокосо момче, към петгодишно, стана от мястото си и отиде към статива, на който стоеше видеокамерата. То отначало просто разглеждаше винтовете на стойката, а когато се хвана за тях с ръката си, операторът остави камерата си и изплашен отстъпи зад гърбовете на журналистите. Президентът бързо отиде при момчето, изплашило оператора, хвана го за ръката и го заведе при столчето, на което то седеше мирно преди, говорейки му мимоходом:

— Ти засега, моля те, постой мирен, докато не свърша.

Но не му се удаде да продължи речта си. До масата, на която се намираха средствата за свръзка, две мъничета, около три-четиригодишни, се занимаваха с апаратурата за свръзка. Седящите тихо в началото на изказването деца, се разпръснаха из кабинета и се занимаваха кой с каквото намери. Само по-големите деца, а те не бяха много, седяха по местата си и разглеждаха журналистите, които бяха с телекамерите. Сред тях беше и момиченце с панделки в плитките, познах я. Даша, която взриви съвременните ракетни комплекси, като възрастна осмисляше и внимателно преценяваше какво се случва, наблюдаваше реакцията на журналистите.

Приковани към екраните на телевизорите си, хората от целия свят видяха леко обърканото лице на руския президент. Той обходи с поглед разпръсналите се из кабинета деца. Видя две играещи мъничета до апаратите на правителствената връзка, погледна вратата, зад която се намираха помощниците му и родителите на поканените деца, но не повика никой на помощ. Президентът се извини за прекъснатата реч, бързо отиде при двете мъничета, вече смъкващи от масата един от апаратите, хвана ги под мишниците с думите: „Това да не са ви играчки.“ Едно от момченцата, озовало се под мишницата на президента, видя другарчето си, висящо от другата страна, и звънливо се разсмя. Второто мъниче, улучвайки сгоден момент, дръпна президента за вратовръзката и каза: „Играчки са!“

— Ти смяташ така, но не са играчки.

— Играчки са — весело повтори усмихващото се мъниче.

Президентът видя, как към апаратите, привлечени от мигането на цветните лампички и звуците, отидоха още няколко мъничета и започнаха да пипат телефонните слушалки. Тогава той сложи двамата немирници на пода, бързо отиде при масата, натисна някакво копче и каза: „Незабавно изключете цялата връзка в кабинета ми.“

После бързо разпръсна на масата си празни листа, моливи и химикалки и, обръщайки се към тълпящите се около него дечица, изрече: „Ето. Можете да рисувате, кой каквото иска. Ще нарисувате нещо, после ще видим всички заедно, кой се е справил по-добре.“

Децата наобиколиха масата, започнаха да си взимат хартия, моливи и химикалки. На онези, които бяха по-малки на ръст и не можеха да достигнат до масата, президентът започна да слага столове и да ги поставя да седнат или да изправя малките по столовете. След като се увери, че успя да увлече децата с рисуване, президентът пак отиде до трибуната, усмихна се на телевизионните зрители, напълни с въздух дробовете си, като се канеше се да продължи речта си, но не можа. При него дойде малко момченце и започна да го дърпа за панталона.

— Какво става? Ти пък какво искаш?

— Пи… — каза мъничето.

— Какво?

— Пи…

— Пи, пи. Искаш да пишкаш ли? — и президентът пак погледна към вратата.

— Вратата се отвори и веднага двама помощници или охранители на президента бързо се втурнаха към него. Единият от мъжете, със строго и леко напрегнато лице, се наведе, хвана мъничето за ръчичката. Но детенцето, без да пуска крачола на президентския панталон, улучи момент, издърпа ръчичката си от ръката на завличащия го извън кабината строг мъж и направи протестиращ жест по посока на другите мъже, които се приближаваха. Влезлите мъже се стъписаха. Мъничето пак вдигна личице, и, гледайки отдолу президента, отново го дръпна за крачола, изговаряйки „пи“ — и леко приклекна.

— Не е време за твоето „пи“. А и на всичко отгоре и капризничиш — каза президентът, бързо взе мъничето на ръце, извини се пред журналистите, тръгна към изхода, казвайки мимоходом: „Ей сега се връщаме“ — и излезе.

По екраните на стотици милиони телевизори телекамерите показваха, сменяйки картините, децата които играеха, рисуваха, помежду си. Най-често показваха президентската трибуна, зад която нямаше никой, И тогава от стола си стана малката Даша. Тя взе стол, примъкна го до президентската трибуна, изкатери се на него, погледна журналистите и обективите на насочените към нея камери, оправи панделките върху плитките си и започна да говори:

— Казвам се Даша. Нашият чичко президент е добър. Сега ще дойде. Ще дойде и ще ви разкаже всичко. Той малко се притеснява. Но ще може да разкаже на всички, как ще бъде хубаво навсякъде, навсякъде по Земята.

И че никой не бива да се страхува от нас. Бате Костя ми разказваше, как сега се страхуват от децата, защото аз взривих големите нови ракети. Не исках да ги взривявам просто така, исках само тате да не заминава от нас за дълго и да не мисли толкова много за тези ракети. И да не ги гледа. Нека по-добре гледа мама. Тя е по-хубава от всички ракети, и се радва, когато той я гледа и приказва с нея. А когато заминава за дълго или гледа ракетите, мама тъгува. Не искам мама да тъгува. Костя, моят батко, е много умен и разсъдлив и казва, че съм изплашила много хора. Повече няма да взривявам. Това въобще не е интересно. Има други занимания — много важни и интересни. Те носят радост за всички. А ракетите, вие сами ще ги разглобите. Ще ги разглобите, никога да не ги взривява никой. А от нас не се страхувайте, моля ви.

Елате ни на гости. Елате всички. Ние ще дадем на всички да се напиете с жива вода. Мама ми е разказвала, как са живеели хората преди у нас. Вършили, вършили работите си, строили разни фабрики и заводи и така се увлекли, че хоп — и не е останала жива вода. Водата станала мръсна. И водата само в шишенца по магазините се продавала. Но в шишенцата водата е мъртва, спарена и хората започнали да боледуват. Така било по-рано, но аз не можех да си представя, че това може да се случи, хората да направят мръсна водата, която самите те пият. Но и тати казваше, че още и сега на Земята има цели страни, в които няма жива чиста вода. Хората в тези страни умират от мъчителни болести. И в тези страни няма ябълки и вкусни ягоди, защото всичко живо боледува и човекът, който яде болното, се мъчи.

Елате при нас, елате всички. И ние ще ви почерпим с ябълки, които не са болни, и с домати, круши, и ягоди. Вие ще ги опитате, а когато се върнете вкъщи, ще си кажете — не бива да се прави мръсотия, по-добре да се живее в чистота. После, когато и при вас всичко стане чисто, ние ще ви дойдем на гости с подаръци.

Президентът стоеше на вратата с малкото момченце на ръце и слушаше какво говори Даша. А когато тя замълча, той отиде при трибуната, и без да пуска мъничето, настанило се удобно в неговите ръце, добави: „Да, разбира се… Вие елате, наистина, при нас може да се излекува тялото. Но това не е най-главното. По-важно е ние всичките да разберем себе си и предназначението си. Това трябва да разберем, за да не бъдем премахнати от лицето на Земята като боклук. Ние всички заедно трябва да почистим след себе си онази мръсотия, която сме натрупали. Благодаря на всички за вниманието.“

Сцената в кабинета изчезна, а гласът на Анастасия продължаваше:

— Трудно е да се каже, дали речта на президента, или на малката Даша е повлияла на хората, които са гледали на живо директно от Русия, но хората престанали да вярват на разнасяните слухове за агресивността на Русия. Хората искали да живеят, да живеят щастливо. Те повярвали, че това е възможно. Желаещите да посетят Русия, да поживеят в нея се увеличили многократно след предаването на живо от Кремъл. Тези, които се завръщали от Русия, вече не са можели да живеят предишния си живот. Осъзнаването пламвало във всеки като първия слънчев лъч на изгрева сутрин.