Владимир Мегре
Кои сме ние? (21)

Опит за разкодиране

По някой път сутрин в мен възникваше желанието да изляза от пиянския унес: И тогава отивах в банята, за да обръсна порасналата за няколко дена четина. Спомнях си Анастасия, опитвах се да мисля не за лошото, а за онези добри неща, които тя успя да направи. Опитвах се да убеждавам сам себе си, че тя правеше добри неща, но животът продължаваше да подхвърля все нови и нови съкрушителни аргументи. Една сутрин, докато правех поредния опит да изляза от пиянския унес, мой добър познат позвъня на вратата на апартамента, който наемах. Беше рано, дори още не бях се избръснал. Отворих вратата с насапунисано лице.

Владислав беше леко възбуден. След като ме поздрави, каза: „Трябва да поговорим. Ще започна да говоря, докато ти довършваш тоалета си.“

Докато се бръснех, той разказваше, че най-сетне е прочел книгата. Тя го е развълнувала и той е съгласен с Анастасия за много неща. Смята логиката й за желязна, но нещо друго го е развълнувало повече:

— Значи, на теб заради тази среща ти се е наложило да скъсаш със семейството си и да загубиш бизнеса си? Не искаш да продължаваш да се занимаваш с бизнес така ли?

— Така е.

— И си се опитал да организираш „общество на предприемачи с по-чисти цели“, както тя се е изразила, така ли? Пишеш ли следваща книга?

— Засега не пиша. Опитвам се да си изясня някои неща.

— Точно така, тук трябва да се изяснят нещата. И какво си постигнал за пет години познанство с тази отшелница, какво си получил?

— Как какво? Например в Кавказ вече има първи проблясъци за промяна на отношението на хората към долмените^[1]. Представяш ли си колко научни трудове са били изписани за тях, а те никак не са вълнували хората. Разграбвали ги. Това, което каза Анастасия, веднага подейства. В санаториума „Дружба“ са прочели книгата ми и работниците му веднага са се събрали, отишли при долмена, за да положат цветя. И на други места хората променят отношението си към предците, замислят се над…

— Стоп. Напълно съм съгласен с теб. Думите й имат въздействие. И този факт, който спомена, свидетелства за това, а също и за друго нещо. Тя те е направила зомби и ти вече не си ти.

— Защо смяташ така?

— Много е просто. Ти си предприемач, който можеше дори без начален капитал да реализира мащабни бизнес-проекти още в началото на перестройката. Ти си президент на „Асоциацията на предприемачите на Сибир“. И изведнъж внезапно спираш да се занимаваш с бизнес, сам се переш и си готвиш, значи това вече не си ти предишният.

— Чувал съм вече такива доводи, Владиславе, но мен ме развълнува казаното от Анастасия. Мечтата й е красива: „Да пренеса хората през времето на тъмните сили.“ Тя вярва в нея. Помоли ме да напиша книга. Аз обещах. Тя нали е съвсем сама — чака, мечтае. Сигурно по някакъв начин свързва книгата с мечтата си. Сам казваш, че въздействието на казаното от Анастасия в книгата е голямо.

— Тъкмо там е работата, че това също още веднъж нагледно потвърждава намесата й. Помисли сам. Неизвестен никому автор, предприемач, изведнъж пише книга. И за какво? За историята на човечеството; за Космоса; за Разума на Вселената; за възпитанието на деца. Тя започва да въздейства на хората в практическия, в реалния живот, влияе върху делата им.

— Но нали тя влияе положително?

— Възможно е, но работата не е там. Не си ли се замислял от къде на къде изведнъж се оказа способен да пишеш книги?

— Анастасия ме научи.

— По какъв начин го направи?

— Взе пръчица и начерта буквите в пръстта. Цялата азбука. И каза: „Ето ги буквите, които познавате. От тези букви са съставени всичките ви книги — и хубавите, и лошите. Всичко зависи от това, как и в каква последователност ще бъдат наредени тези 33 букви. Има два начина те да се наредят.“

— Значи всичко е просто? Само трябва 33-те буквички в определена последователност да се наредят? Ти ги нареждаш, а хората после отиват в планините на цели групи, за да положат цветя при долмена. Това е невероятно. Не се побира в нормалното съзнание. Това е присъствие на някаква невидима сила. Тя или те е направила зомби, или те е препрограмирала, или те е хипнотизирала, не знам. Но нещо е направила.

— Самата Анастасия, когато я наричах вещица или изричах такива думи, като „мистика“, „фантастика“, „невероятно“, много се разстройваше, започваше да доказва, че тя е обикновен човек, обикновена жена, само че има много информация. Много по нашите мерки. Тя казва, че хората от първоизвора са могли да притежават такива способности… И освен това… Та тя ми е родила син.

— И къде е синът ти сега?

— В тайгата с Анастасия. Тя казва, че в условията на технократския ни свят е по-трудно да възпиташ дете и да направиш от него истински човек — изкуствените предмети не са ясни на мъничето. Те го отдалечават от истината. Те могат да се показват само когато той вече е осъзнал тази истина.

— А ти защо не си в тайгата? Не си с нея? Не помагаш да се възпитава синът ти?

— Не е възможно там да живее нормален човек. Тя не иска да пали огън. Храни се своеобразно. Освен това казва… Засега не трябва да общувам с детето.

— Значи, тук в нашите нормални условия тя не иска да живее. Ти там не можеш да живееш. И какво по-нататък? Мислил ли си? Сам си, без семейство. Ами, ако се разболееш?

— Засега не боледувам вече втора година от нищо. Тя ме пооправи.

— И какво, сега никога ли няма да се разболееш?

— Сигурно ще се разболея. Анастасия каза, че всички болежки ще се опитват отново да се върнат, тъй като има много тъмно и пагубно в човека, и в мене, естествено, както във всички. Ето, пуша. Започнах да попийвам. Но главното не е това. Тя казва, че светлите мисли и намерения са малко, а тъкмо те основно противостоят на болежките.

— Излиза, бъдеще като при всички нормални хора в живота ти не се предвижда. Дойдох при тебе с делово предложение. Аз ще те раззомбирам, разхипнотизирам, а ти, когато станеш нормален, ще ми подскажеш… Ще ми помогнеш да оправя работите във фирмата ми. Нали имаш опит, талант на предприемач си имал. Имаш връзки.

— Няма да мога да ти помогна, Владиславе. Сега не мисля за бизнес. Мислите ми са заети с други неща.

— Ясно е, че сега не мислиш. Трябва първо да дойдеш на себе си. Ти само ми повярвай. Моля те като приятел. После ще ми благодариш. В края на краищата, станалото с теб сам ще можеш да оцениш, когато си в нормално състояние.

— Как може да се определи кое е нормалното състояние?

— Много просто. Ще поживееш нормален естествен човешки живот поне няколко дена. Ще се позабавляваш с момичета. А после ще огледаш последните години от живота си. Ако те устройват, продължавай да се занимаваш и да живееш като сега. Ако видиш в нормално състояние, че си бил хипнотизиран, ще се захванем пак с бизнес. И на теб ще ти е добре, и на мен ще помогнеш.

— Няма да мога с проститутки…

— Защо с проститутки, ние ще отидем при такива, които сами искат. Ще спретнем купон, музика, компания. Можем да отидем на ресторант или сред природата. Всичко ще организирам аз, от теб се иска само да не се отказваш.

— Искам сам да се изясня с себе си. Трябва да помисля.

— Стига си мислил. Приеми предложението ми като експеримент. Моля те, като приятел — дай ми една седмица, после мисли.

— Добре, нека опитаме…

На следващия ден отидохме с кола в съседното градче, където живеели добри, както се изрази Владислав, момичета, стари негови познати.