Владимир Мегре
Кои сме ние? (13)

Ездачката от бъдещето

Видях, как излезе от селището каручка, а по-точно, каляска с гюрук, с впрегнато рижаво конче. На меката седалка седеше възрастна жена, пред нея имаше кошници с ябълки и зеленчуци. Отпред момченце, към седемгодишно, голо до кръста, държеше поводите, но не управляваше кончето. Те сигурно не за първи път извършваха обиколката си и кончето в лек, бавен тръс бягаше по известния му маршрут.

Момчето се обърна с лице към възрастната жена и нещо й каза. Бабата се усмихна и запя, а момчето й пригласяше, подхващайки припева. Преминаващите туристи едва ли можеха да чуят песента им. Кончето тичаше по пътя приблизително на километър от магистралата.

Почти всички туристи гледаха с бинокли със затаен дъх към каруцата — като на някакво чудо или като на извънземни. Аз пак си помислих, че нещо не е добре — идват хората от далечни страни, а не могат да пообщуват нормално с тези, при които са дошли; само така отдалеч наблюдават. А тези двамата в каляската дори не гледат в тяхна посока. Един от автобусите забави движението си и започна да се движи паралелно със скоростта на тичащото в тръс конче. В този автобус имаше групичка чуждестранни деца, те махаха с ръце на бабата и на внука, пътуващи в далечината с красивата си каляска; по-скоро махаха на момчето, но то нито веднъж дори не погледна в тяхна посока. Изведнъж, от красивия, обрасъл с живи виещи се растения, портал на селището, се появи млада ездачка. Нейният дорест породист кон в стремителен галоп започна да настига каляската. След като се изравни с нея, разгорещеният кон заподскача отстрани. Възрастната жена се усмихваше, слушаше, какво й говори младата ездачка.

Момчето, сигурно недоволно от прекъсването на песента, но все пак със затаена радост изрече назидателно: „Виж каква си немирница, майче, нито минутка не оставаш сама.“ Младата жена се засмя, извади от платнената чанта завързана за седлото, пирожка и я подаде на момченцето. То я взе, опита я и я подаде на възрастната жена с думите: „Опитай, бабо, още е топличка.“ След това опъна поводите и спря каляската. Момчето се наведе, вдигна с двете си ръце кошницата, пълна с красиви ябълки, подаде я на ездачката, посочи с поглед към спрелия автобус с децата и каза: „Заповядай, занеси и на тях, майко.“

Младата ездачка с лекота подхвана с едната си ръка тежката кошница с ябълки, а с другата леко тупаше по врата танцуващия си жребец; след това стремително се спусна към автобуса с децата. През това време там спряха още няколко автобуса. Пътниците им с възторг гледаха ездачката, която се носеше по ливадата с кошница ябълки в ръце. Тя долетя до изсипалите се от автобуса дечица, спря коня, леко се наведе към земята и без да слиза от седлото, сложи пред възхитените деца кошницата с ябълки. Успя и да погали по главицата някакво мургаво момченце, махна на всички с ръка в знак на приветствие и препусна с коня си направо по средата на широката магистрала. Шофьорът на автобуса, в който пътуваха децата, каза по радиото: „Тя препуска по разделителната линия. Тя е прекрасна!“

Множество туристически автобуси отбиха и спряха. Хората излизаха бързо от тях, редяха се покрай пътя и със затаен дъх гледаха младата красавица, носеща се в стремителен галоп. Не възгласи, а възхитено шепнене се отронваше от многото устни. И имаше на какво да се възхищават. Горещият жребец галопираше стремително, изпод копитата му излизаха искри. Никой не го пришпорваше. Възседналата го жена нямаше нито камшик, нито пръчка, а конят все повече ускоряваше стремителното си препускане, копитата му едва докосваха земята, а гривата му се развяваше от насрещния вятър. Сигурно и той много се гордееше с ездачката си — може би искаше да бъде достоен за яздещата го красавица.

Външната й красота беше необичайна. Естествено беше да се възхищаваш на фините черти на лицето, на русата плитка и на гъстите мигли. Разбира се, под избродираната бяла блуза и пола на бели маргаритки ясно можеше да се усети стегнатата изваяна снага на великолепната фигура. Меки и нежни, линиите на цялата фигура сякаш обкръжаваха някаква неудържима енергия. Единствено, играещата върху бузите й руменина, издаваше величието и неудържимите възможности на тази непозната енергия. Младата на вид ездачка се открояваше с необикновено здравия си вид в сравнение с хората, които бяха спрели на отбивката. Тя възсядаше буйния си кон без никакво напрежение. Не се държеше нито за дъгата на седлото, нито за юздите. И не беше сложила в стремето краката си, прехвърлени от едната страна на коня. Със сведен поглед, с меко движение на ръцете тя преплиташе леко разрошените си коси в стегната плитка. От време на време красавицата вдигаше мигли. И тогава погледът й сякаш огряваше с невидим приятен огън някой от стоящите в тълпата хора. Човекът, трепнал от този поглед, сякаш видимо се изправяше.

Като че ли хората улавяха със сетивата си излъчващите се от ездачката светлина и енергия и се опитваха поне за малко да се напълнят с нея. Тя разбираше желанието им и щедро я споделяше с тях. Носеше се напред и беше прекрасна. Изведнъж, темпераментен италианец изтича, за да пресече пътя на галопиращия кон, разпери ръце и възторжено възкликна: „Русия! Ай лав ю, Русия!“ Ездачката нито трепна, нито се изплаши от това, че конят й се изправи на задните си крака и заподскача на място. Тя само се хвана с едната си ръка за дъгата на седлото, а с другата откъсна цвете от венеца, украсяващ главата й, и го хвърли на италианеца. Той улови подаръка, внимателно го притисна към гърдите си като най-голямата скъпоценност, като повтаряше непрекъснато: „Маммамия, маммамия.“

Но красавицата не гледаше горещия италианец. Тя пипна юздите на коня си и той с бавна стъпка, леко танцувайки, тръгна към стоящите на отбивката хора. Тълпата се разпръсна, младата ездачка леко скочи от коня и застана срещу жена, на вид европейка, с малко момиченце на ръце. Момиченцето спеше.

Леко прегърбената майка, с бледо лице и изморени очи, едва го удържаше, стараейки се да не наруши съня на детето. Ездачката спря срещу жената и й се усмихна. Погледите на двете жени, на двете майки се срещнаха. И можеше да се види колко е различно вътрешното състояние на двете жени. Тъгата на майката с детето на ръцете я караше да прилича на прецъфтяло, завяхващо цвете на фона на младата жена, дошла при нея. Нейният вид можеше да се сравни с неудържимо буйно цъфтене на хиляди градини.

Двете жени мълчаливо се гледаха в очите. И изведнъж, сякаш отърсила се от някакво замайване, майката със спящото момиченце се изправи, на лицето и се появи усмивка. С меки, необикновено грациозни, нежни движения на ръцете, рускинята свали от главата си красивия венец и го сложи на главата й. Те така и не си казаха нито дума една на друга. Като скочи леко на седлото на мирно стоящия наблизо жребец, красавицата пак се понесе напред. Неясно защо, хората започнаха да й ръкопляскат. След нея гледаше и усмихнатата, изправена жена, със събудилото се усмихнато детенце, и горещият италианец. Той беше свалил от ръката си скъп часовник, тичаше и викаше: „Сувенир, маммамия.“ Но тя вече беше далеч.

Буйният жребец сви от пътя към друга площадка — там на дълги маси седяха туристи, пиеха квас^[1] и плодови сокове, опитваха още някакви ястия, които непрекъснато им поднасяха келнери от красива, украсена с дърворезба къща. Двама майстори нагаждаха към прозореца на новата къща (вероятно магазин или закусвалня) красив, украсен с дърворезба, перваз. Чул тропота на копитата, един от мъжете се обърна по посока на приближаващата се ездачка, каза нещо на приятеля си и скочи от строителното скеле. Пламенната красавица спря коня си, скочи на земята, бързо отвърза платнената си чанта от седлото, затича се към мъжа и смутено му протегна чантата.

— Пирожки… Те са с ябълки, както ги обичаш, още са топли.

— Каква си ми немирница, Екатеринушка — ласкаво каза мъжът, като вадеше от чантата пирожки. Опита и замижа от удоволствие.

Туристите престанаха да се хранят и се любуваха на влюбените. Мъжът и младата красавица, която беше слязла от горещия си кон, така стояха един срещу друг, сякаш не бяха съпрузи, които вече имат деца, а пламенни влюбени. След като измина с коня си петнайсетина километра пред възхитените погледи на туристите, красавицата, която досега изглеждаше всемогъща и свободна като вятър, стоеше кротка пред любимия си и ту вдигаше очи, ту смутено свеждаше поглед. Мъжът изведнъж престана да яде и каза:

— Екатеринушка, виж, появило се е мокро петънце на блузката ти — време е да кърмиш Ванечка.

Тя покри с дланта си малкото мокро петънце върху напращяла от мляко гръд и смутено отговори:

— Има време. Той още спи. Има време за всичко.

— Тогава побързай. Аз след малко също ще съм си вкъщи. Ние вече приключваме работата си. Виж, харесва ли ти?

Тя погледна към прозорците, чиито первази бяха украсени с дърворезба.

— Да, много ми харесва. Исках да ти кажа още нещо.

— Казвай.

Жената се приближи плътно до мъжа си, изправи се на пръсти, опитвайки се да достигне ухото му. Той се наведе, вслушвайки се, а тя бързо го целуна по бузата и, без да се обръща, скочи на седлото на коня. Щастливият звънлив смях на красавицата се сля с тропота на копитата. Тя се понесе към къщи през ливадата. Всички туристи продължаваха да я следват с поглед. И какво толкова особено имаше в тази галопираща по ливадата на буен кон млада жена, майка на две деца?! Да, красива е; да, прелива от енергия; да, добра е, но защо всички хора не откъсват поглед от нея? Може би това не е просто жена, която се носи по ливадата на кон, а самото материализирано щастие бърза за дома си, за да накърми бебето си и да посрещне любимия си съпруг? И хората се любуват на бързащото към дома си щастие!