Петя Божилова
Жега в Мадрид (9)

III. Дона

— Какво сте ме замодерили всички в Испания с това „Вили“, та „Вили“! Колко пъти да ти казвам, че за тебе съм леля Величка и толкоз!

— Каква леля си ми ти! — измърмори Дона и се отпусна на мекия диван. Усети как кожената тапицерия залепва на голите й рамене като загреваещ компрес, но нямаше сили да се отмести и да потърси по-хладно местенце. Само изхлузи със затворени очи леките сандали и залепи жарките ходила на голата мозайка.

— Ей сегичка пускам климатика!

Дона чу как жената остави лъскавата кука с плетивото на масичката, надигна с пъшкане тежкото си тяло от фотьойла и повлече джапанките към терасата.

— Само да затворя вратата на балкона!

Вратата, която водеше към голямата, закрита със сенник тераса, изскърца и се хлопна. Напевното чирикане на канарчетата отвън заглъхна и се смени с тихо бръмчене над главата й. Приятен хлад близна челото и се спусна надолу по разголената шия. „Не трябва да се отпускам под климатика…“ Мисълта прошумя като бриз през горещата глава и се загуби в кожената облегалка под тила. Дона въздъхна дълбоко и усети как умората се разтапя като восък и се стича надолу по вдървения й гръбнак. Шумовете на стаята изчезнаха. Диванът оживя и я обгърна цялата, надежден и лъскав като майчина утроба. Дона въздъхна още веднъж и заплува в него, голичка и лекичка като глухарче в бабиния двор.

— Пийни си малко — подкани я баба й. — Да ти дойде душицата на място!

Дона повдигна с мъка клепачи. Велика беше надвесила над нея пищния си бюст, пристегнат с пъстър брилянтен пеньоар и стискаше в едрите си ръце високи стъклени чаши.

— Какво е това?

Бабиният двор го нямаше. Дона отново седеше на черния кожен диван в жилището на Аранхуес, схваната от умора и натежала от несвършващата жега.

— Айранче. Студеничко! От домашно кисело млекце. Снощи го подквасих.

— На моя рафт в хладилника има мляко.

Гласът на Дона потъна в запотената чаша и тя отпи от ледената бяла течност, без да усеща вкуса й.

— Знам, че имаш всичко — седна срещу нея Велика и грабна куката и плетката. — Нали за това дойдохте тук, усвета далече!

Дона беззвучно се засмя. Миналият месец, на втория ден след пристигането й Боряна и Стоил, дъщерята и зетят на Велика, заведоха гостенката и децата си в едно обширно Акатро. Дни след това внучките й Валентина и Елена, на 16 и 10 години, разказваха как баба им се изправила сред стелажите и започнала да се върти и да пляска с ръце: „Ивъх! Тук всичко има!“ После, вместо да гледа стоката, хукнала касите да брои. Три пъти ги броила и все различен брой ги изкарвала. Накрая дошли две момчета от охраната. И да видиш късмет! Едното от тях се случило българче и то земляче, от Долни Дъбник, а пък тя — от Горни! Децата се бяха прибрали от разходката разгорещени и зачервени, голямата от срам, малката — от смях. Обаче лицето на баба им Вела, както те я наричаха, греело като пълна луна, а в чантата й имало подарък от нашенчето в униформа.

— Свърши се и тая седмица. Заби Велика куката в дантелената плетка. — Сякаш вчера почна, а ето — вече е петък.

„Свърши се — помисли си Дона. — Седем дни без Калоян. Без да го видя и без да чуя гласа му…“

Въздъхна тихичко и остави чашата на плетената покривка на масичката. Не й се пиеше. Не беше и гладна. Цяла седмица чувстваше устата си гумена и не усещаше вкуса на храната. „Като изключен телевизор съм. Нищо не приемам и нищо не предавам…“

— Да пуснем телевизора — подхвърли Велика, сякаш прочела мислите й.

Дона се облегна назад и притвори очи:

— Ако ти се гледа на теб, да го пуснем.

— А, на мене! Какво да им гледам, като не им разбирам нищо на испанците… Поне внучките да бяха тука! А то, тъкмо дойдох аз и те се пръснаха… Айде, малката добре замина с дечицата на лагер, но Валентина можеше да почака с ходенето до България! Колко й виках: „Изчакай две седмици, бе дете! Заедно ще си идем!“ Ама тя като рече „не“ та „не“! Приятелчетата си искала да види! А че аз не бях я виждала две години…

— Е, вие поне се видяхте — измърмори Дона, без да затвори очи. — А аз преди два месеца изпратих на сина си писмена покана и пари за самолетен билет. Само че вместо него долетя електронно писмо с обяснението, че е променил плановете си.

— Значи, всичко при него е наред. Щом няма нужда от мама…

Велика въздъхна дълбоко и продължи да извива сръчно куката, забучена в плетивото.

— Гладна ли си? — попита тя след малко. — Самира донесе пълна купа с кускус, сготвен по тяхному. Цялата кухня мирише.

— Коя е Самира?

— Мароканката, дето живееше в апартамента до нас. Не я ли знаеш?

— Не познавам тези съседи — промърмори сънливо Дона. — Чувам вечер, че тичат деца, но…

— Ще тичат, ами! Четири парчета са там! Три нейни и едно от етърва й. Те пак кротки, децата, ние едно време… А пък тя една усмихната, една приказлива! Като мене!

— И как си приказвате, като не знаеш и дума испански?

— Че тя да не би да знае! Дошли са май месец! Ний затуй всичко си разбираме!

Възрастната жена я стрелна с поглед над дебелите стъкла на очилата и наставнически добави:

— Вий от вашто поколение, се сте така: много езици говорите, малко разговаряте!

— От къде време? — измърмори Дона. — Работим от изгрев до залез.

— Не време, моето момиче! Мерак ви липсва на вас, мерак!

Дона се усмихна, но не отговори нищо. Нямаше желание да спори с Велика и да й обяснява колко е изморена. Кой щеше да я разбере? Този деветдесеткилограмов комбайн ли, който за няколко дни така ожъна и овърша цялото жилище, че и най-скритото ъгълче светна от чистота! И който за един месец изплете с неспирната си кука и закачи в хола такива пердета, че минувачите са спираха да им се любуват и звъняха на входната врата, за да питат къде са произведени!

— Допий си поне айранчето! — подкани я възрастната жена, без да вдига очи от куката.

— Не ми се пие, Вили — въздъхна Дона. — Цялото лято съм все така! Лошо ми е на стомаха, а главата като ме свие и… Сигурно е от горещината.

Протегна изтръпналите си крака и потърси леките платнени сандали под масичката.

— И тези отекли глезени… — измърмори тя под изпитателния поглед на жената срещу нея. — Искам само да си легна.

Велика остави решително куката си и скочи на крака:

— Я почакай малко!

Едрото й тяло се скри зад отворената врата на хола, но само след минута се появи отново. Дебелите пръсти стискаха тънка продълговата кутийка.

— Благодаря ти, но нямам нужда от термометър — поклати глава Дона.

— Не е термометър!

Звънецът на входната врата внезапно запя като камбанка. Чу се как бравата й изщрака и тя се отвори със скърцане.

— Тест за бременност е! — прошепна тя. — Боби го беше купила за нея, но не й потрябва.

— Не мога повече! — долетя до тях викът на Боряна. — Ще си сложа край на живота!

Вратата на хола се отвори с трясък и се блъсна в стената. Дъщерята на Велика влетя в стаята с подуто от плач лице, последвана от побледнелия Стоил. Направи няколко несигурни крачки, залитна като пияна и се свлече на дивана, без дори да погледне към втрещените жени до вратата. Мъжът й се отпусна тежко в креслото срещу нея, бръкна с треперещи пръсти в джоба на раираната си риза и извади пакет Fortuna.

— Проклет да е часът, в който тръгнах за тази страна! — сълзи потекоха по широките бузи на младата жена и закапаха по гърдите й. — И в който доведох тук децата си!

— Какво?… Какво е станало с дечицата?

Звуците, излезли от гърлото на Велика, наподобяваха повече грак на врана, отколкото човешки говор.

— Живи и здрави са, не бойте се! — смукна от цигарата мургавият Стоил и погледна умолително към Велика. — Ще ми дадеш ли една бира от хладилника, че изгорях!

— Аз ще донеса.

Дона влезе в малката кухня и грабна една от големите пъстри табли, изправени на шкафчето до лъснатата до блясък мивка. Какво ли се беше случило? Сълзите и смехът на импулсивната Боряна често се редуваха, еднакво бурни, но толкова разстроена никой в жилището не беше я виждал.

Отвори вратата на големия, лъхащ живителен студ хладилник и се спря нерешително. В главата й беше пълен хаос. И тази омайваща миризма… Какво ухаеше така екзотично?… А, да. Кускусът на Самира. „За какво дойдох в кухнята?… За бира!“

Бръкна вътре и извади голяма, стъклена кана, грижливо напълнена с айран и няколко алуминиеви кутии с Mahou и Trina. Затвори хладилника, свали от украсения с дантелка рафт на витрината чаши и сламки и грабна пълния поднос. „Само да не изпусна нещо… С тези изтръпнали ръце и крака!“

Сложи таблата на масичката в салона, седна до Боряна, протегна ръка и мълчаливо избърса подутите клепачи с влажна кърпичка, така, както правеше с възрастната Мария Долорес. Младата жена не помръдна, безчувствена за милувката. Две големи сълзи изникнаха на извитите като на кукла ресници, потекоха покрай червения подут нос и се приготвиха да паднат на мокрите гърди.

Стоил грабна каната с айрана, напълни до горе чашата пред жена си и отвори със замах кутията с бира.

— Стига си оплаквала! Няма умрял човек в къщата!

— Аз да бях умряла! — плъзнаха се две нови сълзи по треперещата брадичка. — Или да не бях се раждала! Най-добре щеше да бъде!

— Значи, пак мама е виновна — прозвуча гласът на Велика гальовно, обратно на изречените думи. — Кажи поне за какво, че да знаем!

— За това, че е майка! — подсмръкна Боряна и избърса отеклия нос с влажната кърпичка. — Че ражда и гледа деца и не знае защо ги гледа!

— Валентина се обади днес от България — вметна Стоил и отвори нова кутийка с Mahou. — Каза, че няма да се върне при нас в Мадрид, дори да я режем на парчета!

Велика подскочи цялата, сякаш я шибнаха през краката със стрък зелена коприва.

— Как така няма да се върне! Какво ще прави там?

— Ще учи! — изкриви устни Боряна. — Сякаш тук не ходи на училище!

— Беше подготвила една реч! — смукна от цигарата Стоил. — Половин час ни разказва как се срещнала със съучениците си от гимназията, колко напред били те по математика, а тя… Отборът на училището спечелил някаква олимпиада, три деца ще ходят на състезание някакво, в Мюнхен май беше. Учителката й казала, че само да поиска, ще включи и нея. Нали до миналата година беше между първите във випуска.

— Това е чудесна новина! — вметна Дона. — Трябва да се радвате!

— Радвам се! — врътна глава Боряна и очите й отново плувнаха във влага. — Идва ми с китка да се закича и дунавското да заиграя!

— Ще измислите нещо! — извиси глас Велика. — Млада си, здрава си, мъж като канара имаш до себе си! Не сте решили, не сте се върнали! В края на краищата не сте се оженили за Испания, я!

— Ами Елена?

Гласът на Стоил прозвуча така, сякаш той всеки момент щеше да заплаче.

— Та тя изобщо не се сеща за Плевен — продължи той тихо. — Така е свикнала тука! Ще речеш, че в Аранхуес се е родила и сред испанци е расла! Последният път, като говорихме с моите близки по телефона, баба й изплака: „Стоиле, мама, нашето Ели вече говори български като циганчетата в махалата!“

— Свикнала е — изтри Боряна очите си. — Всички вече свикнахме. Но моята душица си знае през какво е минала тук самичка първата година!… На вас по телефона казвах, че съм добре, а после… Една сутрин се събуждам, клепачите ми слепени като с лепило. Уплаших се, викам си — разболях се!… А то — сол! От сълзите, дето съм плакала цяла нощ…

— Стига вече, че пак ще залепнат! — смъмри я Стоил. — И си изпий айрана, че се стопли!

— Благодарност не съм чакала! — продължи Боряна, сякаш не беше чула. — Нито пък разбиране! Най-малко съм искала това от децата си! Точно обратното: молила съм се те никога да не усетят какво е преживяла майка им! Но да ми каже собствената ми дъщеря, че се срамува от мен!

Велика зяпна насреща й:

— Кой? Валето?… Тя ти е казала такова нещо!

— Същата! — сви вежди Стоил. — Обяснихме й, че щом иска да решава всичко сама, трябва да може и сама да се издържа! Че ние от тук нари няма да й изпратим. И тя това намери да каже на майка си: „Аз слугински пари не искам!“

Боряна вдигна рязко глава и вирна войнствена брадичка към майка си:

— Ти си знаела, нали? Валентина винаги е споделяла всичко с тебе!

— Кой, аз ли! — заклати глава Велика. — Аз само ако знаех!… Пръчката щях да грабна, не да си мълча!

— Мълчала си и още как! — изтъня гласът на Боряна. — Сякаш не знам колко искаш да се върнем! Да сме всички там, до тебе! Под крилото ти!

Велика отпусна ръце и сви едрото си тяло в края на кожения диван.

— Иска ми се, чедо — заби тя очи в пода. — Защо да го крия?… Има ли майка да не го иска? Нали всяка нощ с писма и снимки си лягам! Лежа и вия като кучка в тъмното и виня Господа, че къщата ви е пуст — пустиняк, а вие на чужди порти тропате… Ама денем, като изляза на двора да помета, запявам! Пея и се моля на същия този Господ да не ме слуша какви съм Му ги приказвала нощес!… И да си ви държи там, където сте, че у нас…

Дона протегна ръце, прегърна пълните рамене и замилва оредялата, ситно фризирана косица. Усети как едрото тяло се свива в нея, а напрегнатите мускули бавно се отпускат под пръстите й. „Като на малко момиченце, преглътна тя горчилката в устата си. Падне, удари се, но като му целунеш раничката и болката му намалее. Изглежда, всички така си оставаме — малки, ранени момиченца. До най-дълбока старост.“

— Ще се прибера в стаята си — каза тя тихо. — Не трябваше да оставам сега и да ви се бъркам в разговора. Извинете ме!

Боряна я погледна и изтри лицето си с кърпичката, превърнала се на мокро топче в ръката й.

— Ти извинявай, Доне! — подсмръкна тя жално. — Малко са ти сигурно твоите грижи, а и аз току те натоваря с нещо!… Но на кого да кажа тук, ако не си ти? На сестра си ли, или на приятелките си? Като всички са на хиляди километри!

— Утре ще пием кафе двете — обеща й Дона и тръгна към вратата, като се мръщеше от болка на всяка крачка.

— Чакай, момиче! — настигна я гласът на Велика. — С тебе имаме да довършим нещо! — Пълното тяло се надигна с пъшкане, промуши се през вратата на салона и се закова като стълб пред вратата на Дона.

— Мини първо през банята! — каза тя тихо на недоумяващата жена и кимна към джоба на памучните й панталонки. — Аз ще те чакам тук.

Няколко минути по-късно Дона се появи отново, като залиташе в тесния коридор и се подпираше на стената.

— Щастлива е Боряна! — изхриптяха гърдите й. — Че може още да плаче!

— Значи, ще си имаме бебе — каза Велика. Прозвуча естествено, като „Ще завали“.

Едрата ръка стисна здраво слабия лакът, а другата отвори вратата на стаята и натисна копчето на неоновото осветление.

— Ех, деца, деца! — изохка тя, отметна тънката завивка на леглото и сложи в него безсилната да се помръдне жена. — От кога не ти е идвал мензисът?

— От четири месеца — изтракаха зъбите на Дона. — Реших, че е започнала менопаузата… Къде ми беше умът, господи?

— При него — помилва Велика пръснатите по възглавницата влажни кичури. — При същия този Господ, дето го питаш! Че той се тъй прави с нас, жените: като ни изпрати любов, вземе, та ни прибере акъла… Как иначе щяха да се раждат човеци на земята?

Надигна се с пъшкане и натисна решително копчето на лампата.

— Спи сега! — чу се гласът й в тъмното. — А пък утре ще пием кафе тричките. От онуй, дето е без кофеин. Че ние и без него сме си луди…