Петя Божилова
Жега в Мадрид (7)

I. Делян

Автобусът Торехон де Ардос — Мадрид се вмъкна в тесния, извит тунел на терминала „Авенида де Америка“ и се спря на осми сектор на втория подземен етаж. Русата, къдрокоса шофьорка отвори и двете врати и обърна младежката си, неслужебна усмивка към малобройните пътници:

— Последна спирка.

— Довиждане!

Делян скочи леко от предната врата и погледна ръчния си Swatch. Единадесет без десет. Автобусът беше пристигнал по-бързо от предвиденото по разписание време. В ранния съботен преди обед делничните задръствания по магистралата липсваха. „Ще стигна пеша до офиса на Алваро. Ще имам достатъчно време. Тъкмо ще обмисля още веднъж всичко около строежа. Хубава каша забъркахме вчера! Не ни стигаше проблемът със стълбата!“

Пред очите му като стоп-кадър изникна трагикомичната сцена: Олег смръщил чело, стиска здраво краката на Чавдар, който виси надолу с главата и квичи като прасенце.

Прехвърли черното платнено куфарче в лявата си ръка, бръкна в джобчето на бялата риза и извади хладкия пакет с цигарите. Поколеба се за миг, след това с рязък жест го върна обратно и стъпи на пълзящия нагоре ескалатор.

Офисът на Алваро се намираше на улица „Веласкес“, в старинна сграда от края на XIX век. Делян застана пред входа и плъзна одобрителен поглед по напечената от яркото слънце фасада. „И моят офис ще бъде един ден в такова блокче. Не, не моят, а нашият — на Мара и на мен! Но засега…“

 

 

— Ще пиеш ли кафе?

Алваро се отпусна тежко в креслото зад тъмното абаносово бюро и посочи с жест белия кожен стол от другата му страна. Гласът на мъжа беше приглушен и леко пресипнал, а на мургавото, свежо избръснато лице, личаха умора и желание за сън.

Делян поклати отрицателно глава, седна сковано на стола и подпря куфарчето на краката на бюрото.

Алваро приглади с ръка влажната си, късо подстригана коса и вдигна от бюрото голяма порцеланова чаша, от която ухаеше на Nescafe.

— Тази нощ почти не сме спали — сподави той прозявката си зад зелените цветчета, изрисувани на бялата чаша. — Матилде имаше температура и кашля до сутринта.

Протегна ръка и сложи широката си длан върху единственото украшение на широкото бюро — увеличена цветна снимка, поставена в рамка, облепена със седефени мидени черупки. Делян проследи машинално движението на ръката. Под пръстите й надникнаха широко отворените очи на две-тригодишно момиченце, облечено в чудновата дреха на черни и оранжеви райета.

— Какво държи в ръцете си? — учуди се той.

— Метла! — Засмя се баща й с глас. — Тук е на празника на Вси светии в детската градина. Маскирана е като тиква!

— Май те е страх, а? — примигнаха съчувствено очичките. — И мен ме е страх, когато съм самичка в тъмното, на затворена врата.

— Кого? Мене ли?

Притесненият младеж беше изчезнал. На неговия стол се пъчеше храбър петгодишен мъж, гушнал треперещата си сестричка.

— Батко ти Делян не го е страх от нищо! — кимна той снизходително на очичките. След това се облегна назад и едва сега усети колко удобна е меката, тапицирана седалка и как леко се диша в прохладния офис.

Алваро бутна празната чаша в ъгъла на бюрото и сложи ръка на сивата пластмасова мишка, свързана с клавиатурата на примъркващия в краката му AIRIS:

— Ти живееш заедно с Чавдар, нали?

— Да, делим едно и също жилище с него и чичо му.

— Какво прави той вечер, след като се прибере от работа?

— По-конкретно?

— Добре. Ще бъда конкретен и директен — каза мъжът, като не откъсваше поглед от монитора и търсеше нещо с мишката. — Забелязал ли си дали употребява системно алкохол?

Делян се размърда на стола, а ръката му потърси пакета с цигарите. Дали беше забелязал? Че нали самият той, тръгвайки сутрин на работа, изнасяше пликовете с изпразнените бутилки, които дрънчаха в смълчания вход като клопатари.

— Ето резултатите от алкохолните проби непосредствено след инцидента — продължи Алваро и завъртя монитора така, че и Делян да може да вижда екрана. — На Олег, на Ервин и твоята са отрицателни. За сметка на това Чавдар…

Мъжът хвърли поглед към него, без да сваля ръка от мишката:

— Ще ми разкажеш ли какво точно се случи вчера на строежа?

Делян преглътна и мушна пакета обратно в джобчето. В офиса нямаше пепелници.

— Не, че имам нужда. Имам показанията и на четиримата.

Текстът на екрана запълзя нагоре като рулетна щора, а буквите заподскачаха и се сляха в черни редички.

— От това, което един по един сте излъгали, или просто скрили от охраната, разбрах цялата истина. Не беше трудно.

Алваро пусна мишката и се наведе напред, вперил в младежа лъскавите си като маслини очи:

— Защо никой от вас не дойде при мен по-рано? До тук ли трябваше да стигнем? Да станем за смях пред съседите и да плашим децата?

— Не можех.

— Защо?

— Чавдар ми е сънародник.

— И тъй като Ервин не е, може да бъде малтретиран системно…

— Никога не сме допускали…

— … да работи за двама, когато Чавдар го няма и да е доволен! Защото когато пияният хлапак е там, става още по-страшно!

— Не, не е така! Олег и аз…

— А пък вие двамата сте се забавлявали като древните римляни! Гледали сте битката от трибуните и сте ревали с палци надолу: „Убий го!“

— Не ти позволявам! Не можеш да ми говориш така, като на…

— Като на страхливец ли?

Делян скочи като ужилен, блъсна стола и впи пръсти в плота на бюрото. Тежката мебел изскърца под юмруците му, но не помръдна.

— Защо не изпълзиш иззад това бюро? — изхриптя той задавено. — Да излезем навън и там да ми го кажеш?

Пое дълбоко въздух и тръсна глава, за да отхвърли досадния кичур от очите си:

— Не ти стиска много, а?… Е, да! Това не е като да играеш голф и да обиждаш иззад бюрото на тати!

— Пусни бюрото! — засмя се Алваро. — Заковано е за пода и трудничко ще го вдигнеш!

— Ти… подиграваш ли се с мен? — запелтечи младежът, вперил недоумяващ поглед в ухилената срещу него физиономия.

— Добре, че скрих пепелника! Какъвто е тежък, ако ти беше под ръка…

Мъжът скочи, отвори страничната стъклена врата и след минута сложи пред тях масивен кристален пепелник и две високи стъклени чаши.

— Седни. — Сложи той ръка на рамото му. — Можеш вече да затвориш уста и да запалиш цигара.

Делян послушно седна и бръкна в джобчето на ризата. Главата му беше празна и мека като станиолово балонче.

Алваро извади от хладилника до стената изпотена бутилка Font Vella и я сложи на бюрото:

— Извинявай, Деляне! Току що ти приложих „метода Сусана“, както го наричам аз за себе си.

Мъжът напълни чашите с вода и жадно отпи от едната.

— Сусана е учителката на Матилде — поясни той, като кимна към снимката на „тиквата“ с метлата.

Допи на един дъх чашата, облегна се назад в креслото и продължи:

— Матилде тръгна на детска градина през септември. Преживя го много тежко, горката! Всяка сутрин я оставяхме разплакана, с биберон в устата и прегърнала едно розово одеялце, с което и сега трудно се разделя. Другите деца често я дразнеха, вземаха й играчките, веднъж едно хлапе дори я ухапа по ръката. Тя само мълчеше и плачеше. Докато един ден донесе в бележника си „писмо“ от Сусана: „Днес Матилде ухапа един от съучениците си по ръката!“

Алваро се разсмя и протегна ръка към снимката:

— И знаеш ли кое беше най-интересното за мен? Втората част на писмото, която гласеше: „Щастливи сме, че успяхме да накараме Матилде да излее това, което крие в себе си! Сега остава само да я научим да го насочва в правилната посока!“

Усмивката му се плъзна по „тиквата“ и спря на влажното чело на младежа.

— Цяла година го наблюдавам — продължи той. — Как мълчиш и търпиш. Крайно време беше да ухапеш някого. Реших, че най-безопасно ще бъде този някой да съм аз. Но за всеки случай скрих пепелника… Впрочем, мисля да го скрия пак! Две цигари засега ти стигат!

Делян смачка димящата угарка в инкрустирания кристал, напълни чашата пред него с вода от бутилката и стисна с наслада студеното стъкло:

— Твоят метод „Сусана“ ми напомня за майка ми — гласът му още трепереше. — Когато бях студент и тръгвах за тежък изпит, тя намираше начин да ме ядоса. Най-интересното беше, че колкото повече треперех от яд, толкова по-добре се представях пред комисията!

— Ето, виждаш ли? Когато майка ти дойде в Мадрид, много държа да се запозная с нея!

— Непременно!

— Между другото, тя с какво се занимава?

— Лекар е! — изпъчи се леко Делян. — Един от най-търсените педиатри в града ни.

— А баща ти?

Младежът сведе очи и бръкна в джобчето на ризата. Извади пакета с цигарите и с рязък жест го върна обратно. Напълни чашата пред себе си и бавно отпи от нея.

— Да се върнем отново към „метода Сусана“ — продължи Алваро. — Какво изкарахме на повърхността? „Лесно е да се обижда иззад бюрото на тати!“ Ако не те цитирам точно, моля за извинение!

— Не съм искал да те нараня!

— Знам. Но не си ли помислял някога, че теб също може би са те ранили, без да го желаят?

Делян се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво знаеш ти за моите рани? — процеди той през зъби. — И защо ме повика днес тук? Да говорим за работа, или да си правиш с мен експерименти като с лабораторна мишка?

— Извинявай!

Алваро скочи, отиде до младежа и сложи дясната си ръка на рамото му.

— Знам, че прекалявам — продължи той, — но има две неща, които трябва да довършим днес, колкото и да ни е трудно и на двамата!

Наведе се над бюрото, обърна екрана на монитора към тях и натисна решително мишката.

Делян наля в чашата си остатъка от водата в бутилката и жадно я изпи. Гърлото му гореше. Остра болка в стомаха го подсети, че тази сутрин не беше закусил нищо. Погледна часовника си. Стрелките сочеха 12:30. По това време на строежа Олег измъкваше вечния си червен китайски термос. Тримата сядаха и пиеха несравнимото с нищо кафе, с което украинецът се снабдяваше неизвестно от къде и приготвяше по своя рецепта… „Само да изляза от тук и след няколко часа съм на реката с палатката!“

— Това е първото нещо, за което исках да поговорим.

Напрегнатият глас на мъжа прозвуча зад гърба му и се сля с мекото „бип, бип“ на алармата на отворения хладилник.

Младежът погледна към монитора и се сви на стола като куче, ритнато внезапно в корема. Извади пакета с цигарите и защрака със запалката. Пръстите му не се подчиняваха.

От екрана, скрити зад очила в рогови рамки, го гледаха присвитите очи на баща му.

— Миналата година моят баща се подложи на сложна рискована операция на сърцето — започна Алваро, като щракна със запалката и запали подскачащата цигара. — Операцията беше извършена от международен лекарски екип. Главният хирург д-р Делев се справи блестящо!

Кимна към монитора и продължи:

— Доктор Петко Делев, испански гражданин от български произход, понастоящем живущ в Барселона. След развода двете му деца остават при бившата му съпруга в България.

Разпери ръце и се ухили широко:

— Преди две години синът му Делян емигрира в Испания и сега работи в Мадрид. При мен!

Телефонът на бюрото иззвъня меко и ненатрапчиво и Алваро залепи слушалката до ухото си.

— Мария Луиса? — натежа от напрежение гласът му. — Как е Матилде?… Има ли температура?… Чудесно!… Кажи й, че ако си изпие млякото, тати ще я заведе след обяд на кино!

Остави телефона и облекчено се отпусна в креслото, като плъзна поглед по снимката на „тиквата“ с метлата.

— Защо не махнеш тази снимка от бюрото си?

Усмивката на Алваро застина:

— Това някаква шега ли е?

— Изхвърли я през прозореца! Само те разсейва и ти пречи на работата!

Мъжът примигна от изненада и се взря в смръщеното лице срещу него.

— Това… да не е някакъв твой начин на атака? — запелтечи той. — Методът „Делев“, или нещо подобно?

— Бинго!!!

Викът на Делян подплаши врабчето, което кълвеше отвън на перваза на прозореца. То изчирика ядосано и се скри в клоните на близкото дърво.

— Методът „Делев“! — заби младежът показалец в монитора. — Но не на Делян, а на господина Петко Делев! Прочутият хирург, който сега ми се хили от екрана ти!

Гласът му секна, той сграбчи запотената чаша и жадно пи. В офиса настъпи тишина, нарушавана само от тихото мъркане на AIRIS-a под бюрото.

— Знаеш ли какво е „три към едно“? — наруши след малко мълчанието младежът. Гласът му отново беше спокоен и равен.

Алваро вдигна учудено вежди.

— Три към едно беше първият ми урок — продължи Делян. — Но не по математика.

Извади последната цигара от пакета и я замачка между пръстите си. Алваро му протегна услужливо запалката, но той поклати глава:

— Беше през зимата. Бях на пет години, а сестричката ми — на възрастта на твоята Матилде. Точно тогава в България беше въведен режим на електрическия ток… Три към едно. Три часа тъмно и студено, на свещи и газени лампи, един час светло и топло. След това отново тъмнина. Тогава се научих да познавам часовника. Трябваше да гледам стрелките и да зная кога да запаля свещта. Минутки преди да изключат светлото, защото след това щеше да бъде късно…

Погледна озадаченото лице на мъжа зад бюрото и горчиво се усмихна:

— Зная, че не можеш да разбереш. И аз тогава недоумявах: защо майка ми трябва да тича до тази болница? Защо здравият ми и толкова весел преди дядо не става от леглото? И най-вече: защо моят силен и добър баща изчезна от живота ни и никой не говори за него?… Намразих всичко и всички около мен. Бях убеден, че вината за това, че татко не се връща, е тяхна.

Чак след пет години разбрах. Един ден майка ми пишеше нещо на бюрото в салона, затрупано с документи, а аз гледах телевизия. По едно време тя ме помоли да взема някаква папка от нощното й шкафче в спалнята и да й я донеса. Отидох, отворих шкафчето, но вместо документа, който търсеше майка ми, намерих друг. Един малък плик, облепен с испански пощенски марки и с нашия адрес, написан на латиница. Първото и последното писмо от баща ми.

През този ден не се прибрах вкъщи. Седнах на една поляна в нашия парк „Аязмо“ и зачетох. Две страници равен, делови почерк, които завършваха с думите: „След конгреса оставам тук. Мизерията у нас ме убива физически и духовно. Зная, че съм гениален лекар, затова ще използвам шанса си. Ще успея на всяка цена! Само така ще мога да бъда доволен от живота си и полезен на хората! Никой и нищо не може да ми попречи и да ме отклони от пътя ми!“

Делян запали омачканата цигара, смукна от дима и избърса челото си с ръка.

— Тогава намразих баща си — продължи тихо той. — И него, и непознатата страна, с която ни беше заменил! Реших, че един ден ще отида на това проклето място, ще го намеря и ще му отмъстя за всичко, което ни е причинил!

Прибрах се в къщи късно през нощта, тих и кротък и заявих, че искам да уча испански език. Майка и дядо се спогледаха, но не ме попитаха нищо… Седем години след това най-добрата учителка в града ни се извини на майка ми: „Той говори испански като дявол, а за историята на страната знае повече и от мен. Не мога повече да го уча.“

— Не е преувеличила! — вметна Алваро. — Познавам много хора, които биха се гордели с твоя кастилски акцент!

Делян разтърка с пръсти слепоочията си и тихо въздъхна.

— Един ден, бях вече студент — продължи той, сякаш не беше чул думите му — гледах по телевизията документален филм за живота и творчеството на Гауди. Срещата с вашия „Луд каталунец“ беше за мен като… Не мога да намеря точната дума. Но тя е без значение! Важното е друго: че в този ден аз разбрах три неща за себе си! Първо, че вече не мога да мразя и второ — че не трябва да ставам архитект… Напуснах висшия институт по архитектура, започнах да работя като келнер, за да мога да се издържам сам и се записах да следвам задочно във факултета по агрономия.

Младежът погледна към лицето, което се усмихваше от монитора.

— Третото нещо — продължи той — беше прозрението, че парите са жизнена необходимост. За да направиш нещо голямо и хубаво, са нужни и пари. Много пари.

— Изобретил си велосипеда! — вметна шеговито Алваро — Открил си нещо, което всеки знае и използва!

— Сигурно си прав — продължи Делян сериозно, без да откъсва поглед от монитора. Но аз искам да сглобя своя велосипед! И не само да го имам, а и да мога да го карам на всякакъв терен. И най-важното — да разбера къде искам да отида с него. Затова съм тук, в Испания, като имигрант!

Младежът замълча и отмести поглед към прозореца. Врабчето беше отлетяло или се беше скрило от жегата в листата на кестена. Няколко минути тишината в кабинета се нарушаваше само от лекото жужене на климатичната инсталация над главите им и примъркваше на AIRIS-a под бюрото. След това Алваро стана, отвори вратата на хладилника и сложи на бюрото запотена бутилка Font Vella.

— Последната — вметна той и се отпусна уморено в креслото. Отвинти капачката със замах и напълни догоре двете стъклени чаши.

— Все пак моят метод подейства! — ухили се той на Делян и вдигна чашата.

— Като очистително — усмихна се виновно младежът. — Не съм говорил така от най-ранните си детски години. Извинявай!

— Ти извинявай!

Алваро погледна часовника си и сложи ръка на клавиатурата на AIRIS-а. Снимката изчезна от монитора и на нейно място се появиха имена и цифри.

— Другото, за което трябва да поговорим днес — каза делово той — е следното: баща ми и аз ти предлагаме да поемеш ръководството на строителен екип от четиринадесет човека.

Делян вдигна ръце и разтърка пулсиращите си слепоочия.

— Не искам да ми отговаряш сега — продължи мъжът. — Наистина ти стана много за днес! Зная, че вече мислиш единствено за реката край Сарагоса и за сомовете, които ще уловите!

— И това ли знаеш? — вдигна вежди младежът и изпи на един дъх чашата си.

Алваро доволно се засмя:

— Знаем го и аз, и Мария Луиса! Дори Матилде опита от оня седемдесеткилограмов сом, който уловихте през миналата неделя!

— Ако иска в понеделник да опита пак, ще трябва да тръгвам!

— Последен въпрос за днес — наведе се Алваро над бюрото. — Кога пристига твоята Мара?

— Явно тук някой знае за мен повече, отколкото аз самият!

— Не се сърди! Не е празно любопитство! Нали ти сам каза, че за да направиш нещо хубаво, са нужни пари!

— Да! Обаче казах също, че искам да карам собствен велосипед!

— Тук за двама трябва лека кола! — засмя се Алваро и скочи от креслото. — Затова ти предлагам да изтеглиш заем от нашата банка. Аз ще ти стана гарант!

Делян стана, взе пълния пепелник от бюрото и потърси с поглед кошчето за боклук. Краката му още трепереха.

— Хубава домашна работа ти дадох — тупна го по рамото Алваро. — И за двата почивни дни! Да имаш за какво да мислиш, докато теглиш въжетата със сомовете!