Петя Божилова
Жега в Мадрид (16)

I. Делян

Олег се отпусна тежко на дивана и отпусна до него раницата с работните дрехи и личните си инструменти, с които винаги работеше:

— Съквартирантът ти да не спи още?

— Станал е — отговори Делян и погледна ръчния си часовник. — Отдавна. Събира последния багаж. Димитър, приятелят му, ще дойде всеки момент.

— Нова работа ли започват във Валенсия? — попита шепнешком Ервин и огледа с детско любопитство мрачното опушено помещение.

— Да, имат и работа, и квартира. Но няма да започнат веднага. Утре заминават за България… да занесат урната с пепелта на Чавдар.

Тримата замълчаха и сведоха глави.

Звънецът на входната врата иззвъня рязко и Делян скочи да отвори. Широкоплещестият, мустакат Вальо заемаше почти целия отвор, а слабичката Мартина беше кацнала в ръцете му като птиченце с вирната черна опашчица.

— Здравейте! — поздравиха и двамата на испански език. — Идваме на помощ.

Гласовете им прозвучаха като дует на саксофон и върбова свирка.

— И ви носим пържени мекици!

Опашчицата стъпи на пода, вдигна ръчички и сложи на масата голяма хартиена торба:

— От мама са. А кафето къде е?

— Ей сега ще го направя! — засмя се Делян и влезе обратно в кухнята.

— Жена! — врътна глава Олег, сложи момиченцето на коленете си и помилва щръкналата опашка. — Още щом дойде, въведе ред и дисциплина!

Вратата в дъното на коридора се отвори и Калоян излезе от нея, гол до кръста, с голям черен сак в ръка. Той поздрави кратко, остави багажа при другите чанти и раници, натрупани до външната врата и влезе обратно в стаята си.

Делян изнесе чашките с кафе, от които се вдигаше ароматна пара. Остави таблата на масата, седна на креслото и избърса челото си.

— Къде са боята и гипса? — прозя се сънливо Ервин, като прикри устата си с ръка. — Да минаваме всичко и да вървим на тази ваша река!

— Бре, че пъргав майстор се извъди! — измърмори Вальо под мустак на български език. — Кога стана калайджия, кога ти почерня…

Олег протегна широката си лапа и тупна боливиеца по слабото, жилаво рамо:

— Има време за всичко, приятелю! Летният ден е дълъг като година!

Калоян излезе от стаята, гладко избръснат, облечен в бяла спортна риза с къс ръкав и бежови памучни панталони.

— Защо ти е синьо тука, под очите? — щръкна любопитно черната опашчица — Ударил ли си се?

— Мартина! — смъмри я баща й.

— Остави я — усмихна се иронично Калоян. — Жена!… Досадница, като всички други!

Щипна детето за нослето и обърна посивялото си лице към Делян:

— В понеделник ще дойде хазяинът, да прехвърлите договора на твое име. Разбрах, че прекарваш и телефон.

— Да, телефон и интернет.

— Внимавай само какви съквартиранти ще намериш! Да не дойдат някои боклуци да станеш пишман!

Делян кимна мълчаливо с глава. „Само за няколко дни остаря с години… А косата му съвсем побеля.“

Звънецът на входната врата иззвъня силно и настойчиво. Мартина се шмугна между изправените мъже и я отвори широко. Дребничкият Димитър поздрави с кимване, прекрачи прага и се наведе над чантите.

— Е, момче! — протегна ръка мъжът. — Остани си със здраве!

— Всичко добро и на теб! — протегна младежът своята. — Желая ти здраве и късмет!

— Късмета съм си го видял! — поклати глава Калоян, метна раницата си през рамо и грабна два от саковете — Здраве дано има само някоя и друга годинка!

— Обличаме работните дрехи, момчета — наруши мълчанието Олег. — Да свършим, докато не е напекло!

— Тате, виж какво намерих в стаята на оня чичко!… Хубавата леличка! Която ми даде шоколада и ми нарисува „Спящата красавица“!

Опашчицата стърчеше възбудено, а слабите ръчички размахваха гланцирана цветна снимка и голям лист хартия, изписан от двете страни.

Ервин надникна любопитно и обърна снимката с лице към него:

— А, това е бременната жена от църквата!

Олег протегна мълчаливо едрата си лапа, взе снимката и впери поглед в нея. Делян хвърли поглед през рамото му:

— Да, това е Дона. Видяхме я на църквата миналата седмица. Но тя не е бременна, заблудил си се.

— Кой, аз ли? — ухили се до ушите Ервин. — За тези неща аз…

Прехапа език, хвана се за лакътя и погледна под вежди към Олег.

— Сигурно съм се заблудил — измърмори той и разтърка енергично ръката си. Пръстите на този мечок бяха като клещи.

— Вижте, колко е красива! — трепкаше черната опашчица. — И какви хубави цветенца има около нея! Монголии!

— Наричат се магнолии — помилва я Делян и се обърна към украинеца: — Ще прибера снимката и писмото. Калоян сигурно ги е забравил!

Олег сложи ръка на рамото му, без да откъсва очи от слабото лице, което му се усмихваше тъжно на фона на отрупаното с цветове дърво:

— Не ги е забравил, приятелю! Оставил ги е!

Взе изписания лист от ръчичката на детето и го подаде на младежа:

— Преведи ми го на испански език.

— Не мога да чета чуждо писмо!

— Зная.

Делян се поколеба за миг, погледна украинеца в лицето и взе листа:

Здравей, Калояне!

Сядам на листа, защото усещам, че трябва да ти напиша някои неща, които не успях да ти кажа. Само не зная откъде да започна. Може би от Коледната нощ, в която за първи път те прегърнах. Или от някоя от другите откраднати нощи, в които бяхме заедно? Или от последната ни среща на моя злополучен рожден ден?… Ала има ли смисъл да отваряме отново тези страници? Не, нали? Аз съм просто едно име от дългия списък.

Виждам те как се усмихваш иронично, както само ти можеш! Въпреки това продължавам да движа химикалката по листа, защото много искам да ти кажа това: чукат се пироните, Калояне! Жените се любят! Освен, ако не искаш да се превърнеш в тесла или чук — надрани, очукани и нащърбени! А всичко, което не мирише на метал, а е живичко и топличко, да бъде за теб синоним на глупост. Ти обичаш думата „глупости“ и често ми я хвърляше в лицето. Не тая обида, нито гняв и не ме боли от нея. Защото вече зная, че моят живот се крие в моите глупости, Калояне! В глупавичките ми, според теб, тъги и радости, падания и ставания, смях и сълзи. Да, в сълзите. Бях забравила за дълги години колко е хубаво да плачеш като глупаче. Но сега, когато си спомних, разбирам колко силно съм копняла да имам до себе си рамо, на което да мога да пророня няколко сълзи. Или да се посмея. Или просто да помълча. Защото, Калояне, когато двама души се обичат, дори мълчанието между тях се превръща в диалог! Навярно затова дойдох при теб. Беше грешка. Чук не се милва и на тесла не се плаче! От тях трябва само да се пазиш, да не те накълцат и осакатят отвътре.

Сега се смееш на глас на глупостите, които пиша, нали? И ме смяташ за луда. Навярно имаш известно основание. Защото аз от няколко дни пиша почти без прекъсване, като в същото време плача или се смея. Сама на себе си, като лудите! Но знаеш ли кое е най-смешното? — Аз такава се харесвам и обичам! И се моля на своя Бог само за две неща: да не ми изпраща изцеление и да не оставя чукове по пътя ми! Вместо тях да ми изпрати един-единствен луд глупак, същият като мен!

На теб, Калояне, прощавам всичко и на свой ред те моля за прошка, ако с нещо съм те наранила! Пътят продължава и за двамата, нали? Ще видим какво ни очаква на следващия завой!

С най добри пожелания: Дона

П.П. Утре заминавам за о-в Тенерифе с едно испанско семейство. Ще уча две български дечица на български език. Звучи ти глупаво, нали? Всъщност е прекрасно! Защото тези момченца още на третия месец след пристигането си тук напълно забравят майчиния си език. И само до преди броени дни категорично отказваха да си го припомнят!

Ще посрещна Коледа там, сред океана. Вече съм изпратила писмо на вълшебния дядо лапландец. Помолих го този път да внимава да не ми носи пакети, които не са за мен! И той твърдо ми обеща! Тази Коледа поне единият от подаръците ще бъде истински и мой! Вече зная това със сигурност!

Сбогом и бъди щастлив: Дона

— Не съм сигурен дали успях да преведа добре всичко — започна колебливо Делян. — Има думи и изрази, които…

Олег мълчаливо протегна ръка, взе писмото и снимката, сложи ги грижливо в плика и прибра всичко в джобчето на бялата си ленена риза.

— Този чичко защо е толкова сериозен? — щръкна любопитно черната опашчица.

— Сякаш е в църква — усмихна се баща й под мустак.

— Обади й се по телефона — обърна се украинецът към Делян, сляп и глух за всички. — Моля те! Попитай дали мога да я потърся на Тенерифе!

— Не знаех, че ще ходиш на Тенерифе! — опули очи Ервин.

— И аз не знаех, приятелю!

Делян извади послушно апарата и набра някакъв номер под погледите на тримата мъже, които тържествено замълчаха. Каза няколко думи, въздъхна облекчено и избърса челото си с ръка.

— Хо-хо-хо!

Едрото тяло на Олег внезапно се затресе от смях и той тупна младежа по рамото:

— Квартира търся, така ли?… Аз, синко, до Полярния кръг да стигна, на ескимосите иглута ще раздавам!

— Това можах да измисля в момента — смънка Делян.

— Благодаря ти, приятелю! Ако знаеш само колко съм ти благодарен!

— Няма защо — усмихна се младежът поуспокоен. — Пак заповядай! А на Коледа съм ти на гости. Семейно!

— Ако успее дотогава да намери квартира — подсмихна се Вальо.

— Започваме ли вече? — изправи се нетърпеливо Ервин. — Да обличам ли работните дрехи?

— Ти днес инструмент няма да докосваш! — отсече Олег. — Ще пееш! Ще пееш така, че цялата сграда да те чуе! А аз в това време ще боядисам колкото десет такива като теб!

Боливиецът не чака втора покана. Разкопча ризата си, метна я със замах на дивана, яхна един от дървените столове като мустанг и изкусно забарабани с пръсти по коравата облегалка.

— Коя песен искате? — провикна се той, ухилен до ушите.

— Ти дай тон — намигна Делян. — След това ще видим за коя песен!

— Аз вашата песен я знам наизуст — подсмихна се Вальо и хвана момиченцето за ръчичка. — С моята Таня я пеем вече двадесет години.

След това взе от масичката ключовете за колата и се обърна към младежа:

— Гипсът ти не струва. Ще донеса от моя. Оставям детето и веднага се връщам. Тавана на банята оставете на мен…

Y si yo pudiera parar el tiempo

El tiempo yo pararia

Гласът на Ервин, страстен и упойващ, напълни горещия вече хол, съпроводен от френетичното бумтене на импровизирания тамбор:

… junto a aquellos recuerdos bonitos

que me atormentan noche у dia

у si pudiese escucharme la luna

yo mi репа le contaria…

(Даниел Денев)

— Откъде започваме с теб? — обърна се делово Олег към Делян.

— Сега аз искам да те помоля за нещо — каза тихо младежът. — Да минеш сам стаята на Чавдар… Аз още не мога да вляза там!

— Коя е вратата?

— Първата вляво.

Украинецът грабна раницата и закрачи по коридора.

— Не спирай, приятелю! — провикна се той към Ервин. — Пей, колкото можеш!… Да прогониш дяволите от стаите! И от главите ни!

Mi amor es сото un sol,

Un sol, que me esta quemando…

Гласът на Ервин се изля през отворената врата на балкона и се понесе над събудената уличка.

mi amor es сото un rayo,

un rayr, que me esta ciegando.

… Mi amor es como una flor

Una flor, que se esta marchitando…

Mi amor es como un vicio

Y no se como dejarlo!

(Даниел Денев)