Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sam (2010)
Сканиране
Г.

Издание:

Петя Божилова. Жега в Мадрид

Редактор: Мария Владимирова

Художник: Красимир Михов

Коректор: Венета Василева

ISBN 978-954-380-053-7

Издателство „Българска книжница“, София, 2007

На първа корица скулптурата „Свобода на Духа“ от Иван Христов.

История

  1. — Добавяне

На българите имигранти в Испания

и техните близки и приятели —

с любов.

Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.

Първа част

I. Делян

— Извинете! — каза Делян.

Момичето си струваше едно извинение, макар че то се беше блъснало в него, улисано в разговор по мобилния телефон.

— Вие извинявайте! — дръпна се, леко смутено тя и му се усмихна широко.

Младежът й се усмихна в отговор. Живееше в Мадрид повече от година, но още го впечатляваха щедрите усмивки и изрази на учтивост, които испанците си разменяха на обществените места. Първите думи, които новопристигналият тук научаваше, бяха „gracias“ и „perdone“ (благодаря и извинете).

Намести по-удобно раницата с инструментите на изтръпналото си рамо и забърза напред. Централното фоайе на гарата го посрещна с обичайната за късния следобед върволица от хора. Аточа беше един от основните транспортни възли на града и ежедневно през нея минаваха десетки хиляди пътници. Жегата беше непоносима. Във вагона на метрото беше по-хладно, но тук нямаше климатик и едва се дишаше.

Делян се запъти към изхода за трети перон, откъдето тръгваше влакът за Торехон де Ардос, но се сети, че има само две цигари в омачкания пакет. „Трябва най-сетне да ги откажа“, помисли си той и се качи на ескалатора за втория етаж, за да си купи нов стек.

Пред него на металното стъпало стоеше нисък плешив мъж. В едната си ръка той държеше прашен сак, а с другата се държеше за перилото на ескалатора. Държанието му привлече вниманието на младежа. Човекът стоеше в средата на стъпалото и стискаше черната движеща се лента на перилото така, че върховете на пръстите му бяха побелели. Другите пътници стояха спокойно в дясната страна на стъпалата, както беше показано на табелите в двата края на ескалатора. По този начин правеха път на тези, които бързаха повече, да се придвижат напред. „Явно е чужденец и не е свикнал с такова съоръжение“, помисли си Делян. Погледът му се плъзна надолу по приведения гръб на мъжа. Сив, омачкан потник, къси гащета и каучукови сандали, които всяко лято заливаха сергиите на пазара в родната Стара Загора и в цяла България.

Металното стъпало, на което стоеше мъжът, се изравни с плочите, покриващи горното фоайе и потъна в тях. Мъжът стъпи неуверено на пода, пусна перилото и залитна. Делян го подхвана отзад, за да не падне и след това леко го отмести настрани, за да не пречат на потока от бързащи хора. Двама младежи се обърнаха към тях, готови да помогнат, но той им направи успокоителен жест с ръка и те продължиха пътя си.

— Добре ли си? — попита на български език Делян.

Човекът вдигна лице към него. Беше към петдесет и пет-шестдесет годишен. Две дълбоки бръчки ограждаха скованата от напрежение уста, а големите светли очи гледаха смутено под посивелите вежди.

— Познаваме ли се отнякъде, бе, младеж? — стисна той ръката, която още го крепеше.

— Познаваме се — засмя се младежът. — И да не знаем, че сме българи, се познаваме. Особено новодошлите!

Лицето на мъжа остана сковано и сериозно, а очите гледаха объркано. Делян си спомни дните, когато Вальо го посрещна на „Мендес Алиаро“ а след това две седмици го развеждаше из огромния, непознат Мадрид. „И аз гледах така, както този чичко днес“, помисли си той развеселен.

Горещината тук, горе, беше още по-голяма, но пред павилиона за цигари имаше опашка и двамата застанаха зад последния клиент. Беше младо момиче със заоблени голи рамене и дълга къдрава коса, небрежно вдигната с пъстра шнола. И Мара имаше дълга коса, но нейната беше права и с цвят на узряло жито. Делян обичаше да зарови пръсти и лице в нея и да вдишва аромата й…

Бръкна в джоба, извади пакета и взе едната от останалите две цигари. Понечи да прибере пакета, но видя как погледът на мъжа проследи движението на ръката му.

— Пушиш ли?

Мъжът смутолеви нещо като благодарност и пое цигарата с треперещи пръсти. „Не е свикнал да получава милостиня“, помисли си младежът. „Горд е. Няма да му е лесно.“

— Ще трябва да изчакаме малко. Тук, във фоайето, е забранено да се пуши.

Делян мачкаше с пръсти бялата цигара и усещаше как умората все повече го обзема. „Дано не заспя във влака“, помисли си той. Неведнъж, пребит от работата и горещината, проспиваше Торехон и се пробуждаше на следващата гара, Алкала де Енарес. Добре, че тук транспортът беше уреден и на всеки десетина минути имаше влак в двете посоки. „Още малко. Купувам цигарите, качвам се на влака и след половин час съм в квартирата под душа…“

Погледна отново към възрастния мъж до него и срещна погледа му. Имаше нещо в държанието на този човек, което го смущаваше, но не можеше да разбере какво е то, а и не му се мислеше от горещина и умора.

— От къде си? — попита Делян.

— От врачанския край съм. А ти, момче, откъде си?

— От Стара Загора.

— Аз съм служил там. Близо четирсет години има оттогава… Сякаш беше вчера.

Големите му очи се оживиха, а пръстите му мачкаха цигарата така, както преди малко стискаха парапета на ескалатора.

Делян го погледна и внезапно разбра какво в този мъж тревожеше съзнанието му. Човекът беше гладен!

— Какво ще обичате, моля?

Сепна се, взе стека с цигарите от вежливия продавач и плати. Мушна разсеяно рестото в джоба на панталона и се обърна решително към мъжа до него:

— Хайде да пием по една бира!

 

 

— Наздраве! За добре дошъл в Испания!

В кафето във фоайето беше приятно хладно. Климатикът работеше на пълни обороти и се дишаше леко. Делян с удоволствие отпи няколко глътки от запотената студена халба и подкани мъжа:

— Опитай тези наденички и испанската тортия. Не са като нашите карначета и картофени кюфтета, но са хубави. А лютите чушлета са почти като българските чорбаджийски.

Мъжът посегна към храната отначало колебливо, но след минута-две започна да се храни. Делян го изчакваше мълчаливо. Взе няколко хапки и бавно отпиваше от бирата.

— Как се казваш, бе, момче? Името ти не знам още, гледам те като гърмян заек и се не сещам да те попитам!

— Делян.

— Благодаря ти, Деляне! — мъжът протегна ръка през масичката и здраво стисна неговата. — Аз съм Димо, бай Димо от Неделчино. Така ме знаят всички.

Млъкна, след това додаде:

— Няма да забравя името ти, Деляне! Ти, чуждият, ме разбра и пожали, а… — Гласът му секна и той стисна зъби.

— От кога си тук, бай Димо?

— От две седмици.

„И от две седмици спиш на улицата.“

— Чакаше ли те някой, когато дойде?

Мъжът замълча, след това вдигна глава и погледна младежа в очите.

— Мислех си, че ще ме чака. Мой първи братовчед. Бащите ни са братя, едно име носим. Заедно сме израсли, къщите ни са в един двор… — Гласът му затрепери и той млъкна.

Делян отвори пакет с цигари, подаде го на мъжа да си вземе и сам запали една. Бай Димо смукна дълбоко дима и продължи:

— От три години е тук, в Испания. Дойде си миналия месец на село. Нова къща купи на сина, а на внучката, тя на него е кръстена, надонесе играчки, взема компютър…

Бирата се топлеше в ръката му, но той повече не отпи. Стискаше чашата с побелели пръсти, а приглушеният му глас се губеше в смеха на двама еквадорци, които пиеха по трета каня (чаша бира) на съседната маса.

— Идва си един ден моята внучка, малката, от тях и плаче. Братовчедка й играла на новия компютър, а на нея не й дали да го докосне. Вуйчо й казал, че може да го строши, а той пари струва…

Сините очи на мъжа бяха потъмнели, а невиждащият му поглед се рееше над главата на смълчания младеж срещу него.

— Майка й, дъщеря ми де, е лекарка. Какво тегло сме теглили с жената, докато ги изучим със сестра й, ние си знаем! Да ни пита човек за какво е било всичко…

— Моята майка е лекарка — каза Делян.

Думите на мъжа го върнаха години назад. Помнеше кратките, нежни милувки на вечно бързащата си майка, острата миризма на болница, която струеше от изморените й ръце и неспирното тревожно звънене на телефона. Мразеше тази болница, която му я отнемаше, а оставяше него и сестра му сами, с по един ключ от входната врата, вързан на тънките вратлета. Мразеше и студените манджи във вечните пластмасови кутии в хладилника… Мечтаеше си да се разболее тежко и майка му да се грижи за него и само за него…

Приглушеният глас срещу него го повика обратно в действителността:

— … Ето, бе, бате, давам ти номера на телефона си. Ти само ела в Мадрид, за друго грижа не бери! Аз съм насреща.

Мъжът бръкна в страничния джоб на сака, извади едно омачкано листче хартия и го подаде на Делян.

— От две седмици звъня на този телефон. Един глас ми говори нещо на испански, но нали му не разбирам.

Младежът знаеше какво му е казвал нежният женски глас от телефонния автомат: „Телефонът на който се обаждате, е изключен или…“

— Какво си работил в България, бай Димо?

— Дърводелец и резбар съм. Хубави мебели правя, тавани дървени, ламперии поставям. Къщите и вилите де съм ги стегал аз, си личат. Слава Богу, ръцете ми досега не са ме посрамили! Ама последните години…

— Какво, не върви ли?

— Кой прави сега мебели на село, бе момче? Там ковчезите най-вървят…

Тъмнокожото къдрокосо момиче, което почистваше масите в кафето, затвори двойната стъклена входна врата на заведението и окачи на нея надпис: „Затворено“. Време беше да си тръгват.

Делян се изправи, остави раницата с инструментите на стола, извади телефона от джоба си и кимна на мъжа.

— Изчакай ме тук. Сега се връщам.

Отиде на бара, седна на едно от високите кръгли столчета пред него и набра някакъв номер. Димо го наблюдаваше неподвижен как маха убедително с ръка, а веждите му се свиват над тъмните очи. На няколко пъти младежът тръскаше глава, един непослушен кичур падаше на високото чело и той нервно го отмяташе назад. Накрая се засмя, мушна телефона в джоба си и се върна на масата при възрастния мъж.

— Сега, бай Димо, ме чуй добре — обърна се той към него. — Имам един приятел, българин, казва се Хараламби…

— Ламби, значи.

— Е, тук му казваме Хари. Тази вечер ще те заведа при него. Ще спиш там, а утре си на работа. Ще те пробват, да видят какво можеш.

Делян се вгледа в недоумяващите очи на мъжа и продължи:

— Хари работи в дърводелска работилница, при един майстор испанец. Брат му беше при тях, но не издържа, преди два дни си замина… Ти на струг работил ли си?

— Как да не съм, бе момче!

— И аз така му казах. Казах също, че гарантирам за теб. Знам, че ще се справиш! Първите дни ще гледаш наистина като гърмян заек, но ще се справиш!

— Деляне, не знам какво да ти кажа, моето момче…

— Няма какво да ми казваш. Благодарностите ще оставим за по-късно, когато получиш първата заплата — засмя се младежът и се надигна от стола. — Сега да тръгваме, че утре ни чака работа.

Погледна към бай Димо, но срещна очите му и смутено преглътна. По небръснатите бузи на мъжа се стичаха сълзи.

 

 

Когато пристигна в жилището в Торехон, наближаваше полунощ. Отвори тихо външната врата, за да не смущава болните възрастни съседи. Лампата в хола светеше. На масата имаше няколко неизмити чинии и почти празна бутилка „Джони Уокър“. Телевизорът работеше. По Антена 3 даваха екшън и Чавдар сигурно го гледаше.

Хвърли поглед към екрана и видя, че в момента вървят реклами. Покрай тези кълцащи филмите реклами или „пиш-паузи“, както ги наричаше Чавдар, не му се поглеждаше телевизия.

Шумът от течаща вода в банята му подсказа, че Чавдар е там. Намръщи се. Това хлапе, влезеше ли във ваната, можеше да лежи там с часове. Още не можеше или не искаше да разбере, че банята в жилището е една, а живеят много хора.

Влезе в малката си стаичка и вдигна догоре металната щора на прозореца. Въздухът под ниския таван не помръдваше. Тук беше по-горещо, отколкото вън, на улицата. Щеше да захлади чак призори. Реши да остави вратата и прозореца отворени, за да стане течение. Трябваше да подпре с нещо вратата. Огледа оскъдната мебелировка: леглото, гардероба, малкото бюро с портативния телевизор и лаптопа, етажерката с книги. Избра испано-българския речник, защото беше по-обемист и го сложи на пода пред вратата. Усмихна се горчиво. Напоследък използваше речника повече като подпора, отколкото като учебник. Ако беше тук Мара, щеше да го сгълчи като малко дете.

При мисълта за нея усети познатата топлина в гърдите и слабините. За миг изпита такова желание да я притисне до себе си, че гърлото му пресъхна. Посегна към цигарите, но решително върна пакета в джоба. Трябваше да ги откаже или поне да ги намали.

Отпусна се по гръб на леглото и мушна ръце под главата си. Едва сега усети колко много е изморен. Шумът от течащата в банята вода го обгърна и той се отпусна в него. Само за малко да опъне крака, след това става, взема един душ, вечеря и си ляга, че утре…

След минута спеше дълбоко.