Петя Божилова
Жега в Мадрид (4)

I. Делян

— Само да ми паднеш, петленце! — изпъшка Делян и се обърна на другата страна — Опашчицата ще ти оскубя!

Матракът на широкото легло изскърца под тежестта му. Знаеше, че трябва да става. Също така знаеше, че точно след тридесет минути петльовото кукуригане пак ще се разнесе от телефона и няма да спре, докато той не стане и не натисне копчето.

Откъм отсрещния ъгъл се чу тихото жужене на вибриращия телефон и след това повторно ясно „Кукуригу-у-у“ изпълни малката стаичка. Делян протегна ръка, но етажерката беше далече. Той си го знаеше. Нали точно затова беше оставил телефона си на нея, за да не може да го угаси и да заспи отново. „Как съм се отпуснал! До миналата година тичах всяка сутрин по три километра!“

— Ида, петленце!

Стъпи решително на пода, затвори очи и произнесе твърдо на глас:

— Днес ще бъде прекрасен ден, пълен с добри чудеса! Благодарен съм!

Откакто се помнеше, казваше тези думи сутрин. Дядо му Дельо го беше научил. Още не можеше да казва „р“, но изричаше вълшебното заклинание с дядо си, а отвън, под малкото прозорче, кукуригаше гащат петел. Не знаеше на кого благодарят. Твърдо вярваше обаче, че настъпващият ден ще бъде пълен с чудеса и за двамата.

Почука на вратата на Чавдар, но никой не му отговори. Продължи да тропа, по-силно и настойчиво. След няколко минути отвътре се чу неволно ръмжене:

— Върви! Аз ще закъснея!

— На строежа знаят ли?

— Ебал съм ги! Излъжи ги нещо!

Делян пое дълбоко въздух и стисна зъби, но не каза нищо. Безсмислено беше да воюва с поредния махмурлук на хлапака. Тази вечер щеше да си дойде чичо му Калоян. По-добре да опита да разговаря с него.

След час беше на строежа. До започването на работния ден имаше още време, но Делян обичаше да бъде по-рано на работното място. Отвори малката стаичка на приземния етаж, която им служеше за съблекалня. Влезе в нея и се усмихна доволен.

Алваро, техният отговорник, беше вече минал и голямата хладилна чанта до вратата беше заредена до горе с минерална вода и безалкохолни напитки. До вечерта работниците щяха да я изпразнят до дъно. Без ледената течност не биха издържали на напрегнатата работа в мадридската августовска жега.

Облече работните дрехи, запали цигара и погледна часовника си. Украинецът Олег и боливиецът Ервин трябваше всеки момент да пристигнат. Знаеше, че ще бъдат точни. На тях можеше да се разчита.

Излезе навън и огледа къщата, която строяха. С голите, недовършени стени и наеженото метално скеле, тя приличаше повече на сюрреалистичен паметник, отколкото на жилище.

— Как си, приятелю? — тупна го по рамото широка мечешка лапа.

— Здравейте! — усмихна се Делян на изправилите се до него едър рус украинец и дребен, мургав боливиец. Унесен в мислите си, не беше усетил кога са пристигнали.

— Чуди се с коя песен да започнем — ухили се Ервин. — Хайде, дай ти тон за песен!

Лицето на Олег остана сериозно, само ъгълчетата на голямата му уста потрепнаха издайнически.

— За коя песен?

— Ти дай тон, а после ще видим за коя песен!

Усмивката на Ервин беше станала толкова широка, че дребното му лице сякаш се загуби в нея. Той изпадаше във възторг от вицовете, които Делян им разказваше, за да върви по-леко работата. Дребосъкът схващаше от половин дума чепатия български хумор, а старшинските „бисери“ го караха да се смее така, че от малките му искрящи очи потичаха сълзи. Помнеше ги всичките и с удоволствие ги вмъкваше в ежедневните им разговори.

Делян сложи ръка на слабото му, жилаво рамо.

— Песента си я знаем, пеем я вече четвърти месец — поклати той глава и загрижено добави: — Лошото е, че днес ще я пеем само на три гласа!

— От къде започваме? — беше единственият коментар на боливиеца.

— Трябва да довършим днес предната стена. Обаче ще ни е трудно без втори помощник.

Олег също погледна към Ервин. И днес слабичкият дребосък трябваше да бърка сам цимент и пясък за двама майстори-зидари.

— Ще се справим! — отсече украинецът. — Качваме всичко на площадката и започваме.

Тримата мъже мълчаливо се заловиха за работа. Делян и Олег опънаха тънкия канап и сръчно заредиха малките оранжеви тухлички. Собствениците искаха къщата отпред да бъде неизмазана и двамата майстори се стараеха фасадната стена да стане както трябва. От време на време единият от тях спираше и помагаше на боливиеца да направи циментовия разтвор, след това продължаваше да реди тухлите по канапа. Дребничкият Ервин сновеше пъргаво като совалка, а малките му ръце не спираха. „Колко бързо се научи! А само преди няколко месеца не знаеше какво е гипс, какво е цимент.“

Малката, блестяща от чистота уличка пред къщата се беше събудила и лека полека се приготвяше за поредния жарък августовски ден. Възрастният съсед от дясно разходи красивото си златисто коли, купи по един брой ЕЛ ПАИС и АБС и се прибра, за да изпие сутрешното кафе с пържени понички на верандата. Павилионът за сладолед и бонбони отсреща беше вдигнал металните щори. Пълната, бъбрива и вечно ухилена Палома вече даваше първата кутия със сладолед на десетгодишния Карлос. Къдрокосият, загорял хлапак, който живееше с родителите си в голямата къща с басейн от ляво, купуваше всяка сутрин няколко кутии със сладолед и сладкиши. След обяд той канеше тумба хлапета, които до залез слънце скачаха в басейна като жабчета, а на другата сутрин купуваше нови кутии сладолед за следобедна закуска. Младичката, стеснителна Етел отвори хлебарничката до павилиона на Палома и започна да мие тротоара пред голямата стъклена витрина. От време на време момичето хвърляше крадешком погледи към тях, но щом очите й срещнеха погледа на Делян, загорелите й бузи ставаха тъмночервени и тя свеждаше глава.

— Гладен съм — подхвърли Олег и смигна на Ервин.

— И аз! — ухили се боливиецът. — Яде ми се топъл, пресен хляб!

— И на мен. Но само ако го купи Делян!

— В такъв случай днес ще стоите гладни! — тросна им се Делян, смръщил вежди.

Олег изправи двуметровото си тяло и сложи едрите си лапи на кръста:

— За мен и за моето коремче ще бъде полезно. Погледни, обаче, Ервин! Не ти ли е жал за него?

— Ако не престанете, наистина ще бъде жалко за него!

— Хайде, не се сърди! — тупна го по рамото украинецът и се ухили на Ервин. — Изпей една песен от твоята страна, да се извиним на нашия приятел.

Боливиецът изправи глава и се подпря с две ръце на дръжката на лопатата, с която бъркаше разтвора. Широката усмивка не слезе от лицето му. Погледът прескочи хлебарницата на Етел, плъзна се нагоре по напечения хълм отсреща и потъна някъде високо и далече. Ервин се усмихна още по-широко, пое дълбоко въздух, наведе се с лопатата и запя. Гласът му, силен, плътен, мощен, сякаш извираше не от тесните му гърди, а от далечната, жарка земя, от която беше дошъл. Мелодията, нежна, страстна и жива се понесе над разсънената уличка, а думите на протяжния южен акцент зазвучаха като заклинание на изпаднал в транс шаман:

Tanto tiempo llorando у agotando mi vida

Tanto tiempo amando mi fantasia

Tanto esconder la verdad

Que fue mi mania

Tanto tiempo esperando en agonia…

Малките ръце на Ервин не спираха, но той сякаш не виждаше и не чуваше нищо. А гласът продължаваше да се лее, страстен и горещ като въздуха горе на скелето.

Tantos amores hay рог el mundo,

Tantos errors bien profundos,

Tanta tristeza у alegria

Por la palabra AMOR…

(стихове Даниел Денев)

Делян мълчаливо слушаше, изпълнен с възторг и преклонение пред това чудо, което хората наричаха с обикновената дума „талант“. „Всеки човек е изпратен на земята с някаква мисия“, казваше дядо му Дельо. „Ако той не разбере каква е тя и не я изпълни, ще остане завинаги неудовлетворен и нещастен!“ Ервин, без съмнение, беше изпратен да пее. Ръцете му редяха бързо тухлите, вече горещи от напеклото слънце, докато песента го заливаше ласкаво като морска вълна, отмиваше натрупаната чернилка и го изпълваше с бурна радост и необяснима печал. „Къде се е научил да пее така?… Работим от месеци заедно, а колко малко знаем един за друг!“

Погледна към мълчаливия Олег, който бъркаше циментовия разтвор с Ервин. Украинецът беше на около четиридесет и пет, петдесет годишен, с високо, изпъкнало чело и големи светли очи, които с един поглед виждаха човека отсреща като рентгенов апарат и веднага го преценяваха точно какъв е и колко струва. Усмивката му, широка и открита, изтриваше възрастта от лицето му и го правеше младо и живо. Имаше, обаче, моменти, в които над него сякаш лягаше тъмен облак. Тогава той се затваряше в себе си, лицето му се втвърдяваше и ставаше възрастно и уморено. Какво ли правеше той тук, в Испания? За Ервин беше ясно: жена и две малки деца в Боливия, парите не стигаха до никъде. Олег не говореше много за себе си, но беше споменал че няма семейство… „Ще ги поканя в неделя да отидем на реката, където Вальо и децата ходят на риболов! Ще поплуваме и ще поприказваме на спокойствие.“

Гласът на Ервин се извиси на финала, след това постепенно затихна и спря.

— Браво, момче!

Възрастният съсед на верандата бурно ръкопляскаше, забравил за недочетения вестник. Боливиецът му махна с ръка и се усмихна широко.

— Защо спряхте, бе, глупаци? — провикна се престорено строго Олег, имитирайки старшината от вицовете.

— Има пауза! — отзова се с готовност Ервин.

— Аз колко пъти съм ви казвал да пеете и паузите!

— Не може! Гладна мечка хоро не играе! — отговори боливиецът на български, като заваляше смешно чуждите за него звуци и бъркаше ударенията.

Време беше за обедна почивка. Слънцето вече печеше немилостиво, а хладилната чанта беше наполовина изпразнена. Олег се изправи и огледа с вещо око завършената стена:

— Мисля, че стана добре… След обяд продължаваме с вътрешната стълба.

Делян се отдръпна, запали цигара и огледа внимателно наредените в стройни редици тухлички:

— Тук е добре. Обаче стълбата вътре, долу, няма да стане.

— Че ние едва сме я започнали! — възпротиви се Ервин. — От къде знаеш, че няма да стане?

— Видях плана на къщата. Има грешка… Ако работим по чертежа, горният край ще излезе на тридесет сантиметра вляво от вратата!

Настъпи неловко мълчание. Боливиецът, който никога не казваше пръв мнението си, погледна очаквателно към Олег. Умните очи на украинеца се обърнаха към Делян:

— Ти си по професия агроном, нали?

— Да.

— Разбираш ли от архитектурни планове?

— Не съм ви казвал. Преди да взема диплома за агроном, завърших… младежът се запъна, не знаеше как да преведе на испански език „строителен техникум“.

Олег, останал сериозен, търпеливо го гледаше и изчакваше да се доизкаже.

— … пет години учих средно училище по архитектура и строителство. Това е едно от най-добрите училища в моя град.

Делян погледна към Ервин, който се почесваше недоверчиво по мургавия врат и весело се засмя:

— Още сънувам, че ме карат да чертая и се събуждам, изпотен от ужас!

Смукна от цигарата и погледна към Олег:

— Можете да ми вярвате! — каза той сериозно — Няма никакъв смисъл да продължаваме със стълбата.

Олег постоя замислен, след това протегна решително дългите си ръце и прегърна през раменете двамата омърлушени работници.

— Слизаме да обядваме! След това ще решим какво ще правим.

 

 

— Желаете ли кафе, момчета?

Широката усмивка на Педро разкриваше два реда едри, равни и бели като ризата му зъби.

Олег опъна с наслада дългите си крака до масичката и избърса пръстите си с хартиена салфетка:

— Разбира се, приятелю! След този хубав обяд по едно силно кафе ще ни дойде много добре!

Педро сръчно разчисти масичката, забърса я с чиста кърпа и тичешком отнесе пълния с чинии поднос зад тезгяха. След минута чашите кафе с мляко и неизменните сладки с шоколадова глазура бяха пред тримата работници, а бодрият глас на Педро се чуваше от другия край на пълния бар.

Ервин взе най-голямата от сладките и с видимо удоволствие я пъхна в устата си.

— Изяж и моята! — засмя се Делян. — Аз след този обяд мога само да изпуша една цигара.

— Чудя се: такъв малък човек къде побира толкова храна! — тупна Олег слабото, жилаво рамо.

Боливиецът глътна от ароматното кафе и се ухили:

— Храната тук е толкова вкусна, че с удоволствие бих изял още едно меню!

— Всичко се приготвя от съпругата и сина на Педро. — Каза Олег. — Този бар е негов. Отворил го е дядо му още по времето на Франко.

— От къде знаеш това?

— Миналата неделя гледахме с него мача между Real Madrid и Barçá. Изпихме доста бира и научих много интересни неща.

Олег отпи от горещото кафе и посочи с ръка към пода:

— Знаете ли защо много клиенти тук хвърлят смачканите хартийки и фасове на пода, макар че Педро е наслагал кошчета на всеки метър?

— Виждал съм го и в други барове тук, в Испания — вметна Делян. — Винаги съм се чудил защо го правят.

— От уважение към собственика и да направят реклама на заведението!

Олег срещна недоверчивия поглед на младежа и се засмя:

— Да, приятелю! По този начин показват, че барът се посещава от много хора. Значи — кухнята му е добра.

— Има логика! — измърмори Ервин с пълна уста.

Смачка две салфетки, пусна ги на пода и се провикна към Педро:

— Едната е за яхнията, а другата — за шоколадовите бисквити!

След това вдигна чашката с кафето, изпи последната глътка и се ухили на Олег:

— Аз съм готов. Когато кажете — ставаме.

Олег допи своето и се облегна с въздишка на малкото столче, което изскърца под тежестта му:

— Дотук беше добре!

Делян запали цигара и смукна с наслада от дима й:

— Като каза: „Дотук добре!“, се сетих за един виц.

Боливиецът се обърна към него, целият в слух.

— Един човек живеел на седмия етаж — продължи младежът. — Един ден се подхлъзнал на терасата и полетял надолу с главата. Падайки, като минал край петия етаж, той се провикнал: „Дотук добре!“

Делян млъкна и смачка недопушената цигара в малкия пепелник. Ервин го гледаше в недоумение. Що за хумор?

— Каква стана след това? — попито нетърпеливо той.

— Само ако знаех, приятелю! Само ако знаех!

— Счупил си главата! — отсече Олег и прегърна и двамата с мечешките си лапи. — А ние с вас се прибираме в нашата недовършена къщичка, при хладилната чанта!

 

 

В просторния гараж, който за в бъдеще щеше да приютява четири леки коли, беше приятно хладно и миришеше на бои и вар. В дъното на помещението имаше правоъгълен отвор, на който дърводелецът Серхио трябваше да постави до края на седмицата малка врата. Сега тази дупка, със стърчащите в нея арматурни пръчки, приличаше на зиналата паст на едър, остарял вече звяр с изпотрошени и изпадали зъби. За броени дни желязото трябваше да се превърне в кокетна вита стълба, която да свързва гаража с приземния етаж.

— Какво ще правим сега? — почеса се по врата Ервин.

— Това, за което ни плащат! — отсече Олег — Продължаваме със стълбата.

— Не ми ли вярваш, че няма да стане! — смути се Делян.

Олег сложи ръка на рамото му:

— Ти от колко време се занимаваш със строителство? От около две години, нали?

Младежът кимна с глава.

— Моят първи строеж беше преди повече от петнадесет годени… В Куба.

— Ти затова говориш толкова добре испански! — вметна боливиецът.

Украинецът сякаш не го чу.

— След това — продължи той с равен глас — Никарагуа, Чили, Афганистан… Там бунтовниците разстреляха жена ми и сина ми.

Делян усети как ръката на Олег се вкамени и натежа на рамото му, а едрите пръсти се впиха в плътта като клещи. Лицето на младежа се сви от болка, но той не помръдна. Ервин стисна зъби и извърна глава.

В гаража настъпи тишина. От вън долетяха виковете на Карлито и неговите гости, които се боричкаха в басейна.

— Стълбата ще излезе на тридесет сантиметра вляво от вратата, а горното стъпало ще стане десет сантиметра по-високо от другите. Нямах нужда от чертежи и планове, за да го разбера.

Делян се дръпна рязко, сякаш думите на украинеца го удариха в гърдите.

— Знаел си през цялото време! — впери той невярващ поглед в него. — И въпреки това искаш да продължим!

— Точно така.

— Страх те е…

Едрата лапа на Олег го тупна приятелски по омърлушената глава и разроши перчема му с бащински жест:

— Мен отдавна вече от никой и нищо не ме е страх, приятелю! С Бога и Дявола сме бойни другари, а със смъртта си пием водката.

— Тогава защо? Защо трябва да мълчим и да правим нещо, от което няма смисъл?

— Защото сме чужденци.

Украинецът сложи няколко тухли на пода, седна на тях и се облегна на неизмазаната стена.

— Ние сме тук да работим, приятелю! Никой не иска от нас да мислим… И което е по-страшно — никой не разрешава да мислим!

Въздъхна уморено и опъна дългите си крака на прашния под.

— Преди петнадесет години строихме в Куба язовир — продължи той, — който по план трябваше да залее две села. Един месец тичах и обяснявах, че е застрашено още едно.

— И какво стана после?

— Нищо. Издигнахме величествен паметник, на който написахме имената на удавените.

Олег взе една кутия кока-кола от хладилната чанта и отпи жадно от студената течност.

— В Никарагуа започнахме строежа на болнична сграда — продължи той с равен глас. Опитах се да кажа на архитекта, че песъчливата почна не позволява подземни гаражи за линейките… Искаш ли да знаеш какво стана после, Ервин?

Боливиецът извърна глава.

— Миналата година строихме къща тук, в Санчинаро. Собственичката не разговаряше директно с мен, беше под достойнството й… Точно пет пъти вдигахме и събаряхме една от стените на банята до нейната спалня. Когато започнахме да зидаме за шести път под нейните указания, видях, че отново нищо няма да се получи. Събрах си инструментите и дойдох да работя при Алваро.

— При Алваро това не може да се случи! — прекъсна го възмутено Ервин — Той е… невероятен човек!

— Прав си, приятелю! Но ми кажи: би ли отишъл при този невероятен човек да му кажеш, че някой от екипа му е направил грешка?

Боливиецът наведе глава.

— Няма да отидеш — горчиво се усмихна Олег. — Не искаш да рискуваш.

— Не съм виновен — преглътна Ервин. — Събирам всеки сентим… Искам да прибера тук семейството си…

Гласът му затрепери и той стисна зъби.

— Никой не те упреква в нищо!

Делян прегърна боливиеца през рамо и се обърна към Олег:

— Аз ще разговарям с Алваро.