Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sam (2010)
Сканиране
Г.

Издание:

Петя Божилова. Жега в Мадрид

Редактор: Мария Владимирова

Художник: Красимир Михов

Коректор: Венета Василева

ISBN 978-954-380-053-7

Издателство „Българска книжница“, София, 2007

На първа корица скулптурата „Свобода на Духа“ от Иван Христов.

История

  1. — Добавяне

II. Ивана

„Какъв е този училищен звънец посред лято? Нали сме още във ваканция?“

Звънецът се повтори, силен и продължителен.

Ивана отвори очи и отметна леката завивка. Протегна ръка към нощната лампа, все още замаяна от съня и натисна копчето. Светлината я заслепи и тя инстинктивно закри лицето си с ръка.

Звънецът отново настойчиво зазвъня.

Ивана скочи от леглото с разтуптяно сърце и погледна към будилника на нощното шкафче. Шест и тридесет сутринта. Погледът й потърси Илия, но видя само възглавницата му, паднала на килимчето до широкото легло. Вдигна я машинално, сложи я на мястото и приглади косите си с ръка. Краката й трепереха.

— Господи! Пак този звънец!

Пое дълбоко въздух, грабна халата от табуретката, наметна го бързо и изтича до външната врата.

— Кой е? — извика тя и запревърта ключа в бравата.

— Ние сме с детето.

Гласът на Таня звучеше така, сякаш нечия ръка я стискаше за гърлото.

— Сега, сега ще отворя! — засуети се Ивана. — Бравата от снощи нещо заяжда… А, готово!

Като видя бялото като тебешир лице на младата жена и тялото на Росен, отпуснато в ръцете й, тя усети, че се олюлява и подпря гръб на стената. Опитните й очи на преживяла безброй инциденти учителка светкавично огледаха детето. „Живо е, диша, няма кръв по него!“, въздъхна тя с облекчение и отвори широко вратата.

— Какво има?

Илия се показа зад нея, завит с халата си, с мокра коса и насапунисано с пяна за бръснене лице. Без да дочака отговор, той протегна ръце, грабна момченцето и го внесе в сумрачната трапезария. Двете жени изтичаха след него. Ивана грабна от кухненския бокс кърпата за лице, избърса лицето на мъжа си, след това прегърна изтръпналата Таня през раменете и внимателно я сложи да седне на един стол. Самата тя застана права като стража до масата, вперила очаквателен поглед в детето.

— Я да видим какво е станало с моя приятел!

Илия сложи Росен да легне на дивана и хвана отпуснатата му ръчичка.

— Гори целият — отбеляза той.

— От миналата нощ е така — гласът на Таня идваше сякаш изпод земята. — Втресе го, започна да повръща. Георги си беше вкъщи, извикахме „Бърза помощ“.

— Какво му казаха?

— Грип. Имало сега някакъв летен вирус.

— Хубава работа! Такъв голям юнак да го надвие някакъв мъничък вирус!

Илия докосна с устни челото на детето и рязко се изправи:

— Колко градуса му е температурата?

— Преди малко я премерих — прошепна Таня. Нашият термометър показа 40,5°С.

— Не може да бъде! — подскочи Ивана и припна към прозореца. — Сигурно е бил счупен! Сега, само да вдигна щорите, че не виждам в тъмното и ще потърся нашия!

Натисна с привичен жест бутона на прозореца и рулетната щора започна да се вдига с тихо бръмчене. В долната част на стъклото блесна тясна бяла ивица, която бързо започна да расте и да осветява малката трапезария. Слънцето беше изгряло и вече напичаше тънкия цименти панел.

Росен, който дотогава лежеше неподвижен и унесен, внезапно вдигна слабите си ръчички и закри с тях лицето си.

— Ох, очите ми! — изохка тихо той и отново притихна.

— Какво? Болят ли те? — наведе се над него Илия.

— Светлината! Махнете светлината!

Ивана натисна копчето и щората започна плавно да се спуска надолу:

Сега, леля, сега! Исках само да намеря термометъра!

— Ето го, мамо. В мен е.

Мара стоеше на вратата като самодива в дългата си бяла нощница и разпилени по раменете коси. Улисани с Росен, не бяха разбрали кога с станала и дошла при тях.

Ивана гледаше като в сън как Илия слага малкия термометър под мишничката на детето, изчаква краткото бип-бип и вперва поглед в екранчето. „Боже, дано да се засмее! Да се засмее и да каже, че няма нищо страшно!“

Челото на Илия се покри със ситни капчици пот. Ивана се пресегна ричко и грабна термометъра. На екранчето се чернееше 40,9°С.

— Маре, подай, ако обичаш, една кърпа с вода и оцет и вдигни още малко щората!

Гласът на Илия беше толкова нисък и невъзмутим, че по гърба на Ивана полазиха студени тръпки. Тя най-добре си знаеше какво се крие зад това външно спокойствие. „Само дано не вдигне сега кръвното!“

Илия се наведе над момченцето и пъхна едната си длан под отпуснатата му главичка, а с другата хвана дясното краче:

— Хайде, партньоре, да направим с теб едно просто упражнения! Сега ще наведеш главата към гърдите и ще опреш брадичката в тях.

Детето послушно надигна главичка, но изохка и веднага я отпусна.

— Боли.

— Няма страшно — снижи се до шепот гласът на Илия. — Хайде, сега свий десния крак в коляното и опри бедрото в корема, а левият крак да остане опънат.

Ивана изохка и тихо прехапа устни, за да не извика с глас „Не, само това не! Не може да е това!“

Усети, че й премалява, притвори очи и се свлече на стола до притихналата Таня. Споменът я завъртя със силата на ураган и тя цялата потъна в него…

… Двамата с Илия — учители за първа година. Долнище — сковано от студ и лед. Обилен сняг трупаше вече втора седмица. Фадромата, която обслужваше две села, не смогваше да разчисти асфалтираното шосе, което свързваше селото с близкото градче. Транспортът беше преустановен, тръбопроводът за питейна вода — спукан, рафтовете в хранителния магазин — празни.

Тогава започна най-страшното:

— Учителке! Много ми е лошо!

Децата влизаха в класната стая, треперещи от треска, а червените им личица изгаряха от високата температура.

В селото нямаше лекар, а младичката фелдшерка беше в отпуск по майчинство. На вратата на здравната служба от месец висеше тежък катинар.

— Не можем повече така! — изплака една сутрин Ивана в празната и студена като зимник учителска стая.

Бяха останали само двамата с Илия. Другите учители и възрастната болнава директорка живееха в града, как да дойдат през преспите?

— Връщаме децата по домовете и затваряме училището! — тръсна тя глава и захвърли учителския дневник на дългата маса под стреснатия поглед на чистачката Мая.

Илия я прегърна и прекара ръка по разпилените й коси.

— Къде да ги върнем? — каза тихо, сякаш на себе си той. — В тъмното и студеното?

След това продължи по-силно и уверено:

— Ще докараме от нас печката на дърва и въглища и ще съберем всички болни ученици в трапезарията!

— Тука си имаме печки, учителю!

Пълната, мургава Мая се изтъркули като топка от вратата и черните й като маслини очи светнаха тревожно.

— Нали бяхме до по-лани интернат — продължи тя живо, — имаме си и печки, и легла! Мазето ни е пълно!

— Браво! — усмихна й се одобрително Илия. — Хайде сега, лельо Мая, да минеш по най-близките къщи и да викнеш бащите и майките на помощ!

Погледът на възрастната жена се запали срещу неговия:

— Ей сегичка ша ги обиколя, учителю! Сичките ша ги обиколя! Ша дойдат те, как няма да дойдат!

До вечерта голямата столова беше превърната в лазарет. Печките с дърва бумтяха, във фурните им се опекоха питки с кой знае от къде дошло овче сирене, а на нажежените плочи къкреха две големи тенджери с кокоша супа. Готвачът на стола на ТКЗС-то, бай Мустафа, сновеше чевръсто между печките с огромен лъскав черпак в ръка и бършеше потното си чело с голяма шарена кърпа.

Ивана приседна на дървено столче до една от печките и протегна подутите си крака:

— Как се вдигнаха като един! Също като във филм!

— Ша са дигнат ми, къде ще идат! — извърна се към нея Мая, която слагаше кърпа, напоена с оцет и вода, на горещото чело на едно от децата — Нали е за техните дечурлига!

— Не е глупав народа, учителке! — вметна бай Мустафа и шумно сръбна от черпака с врялата супа. — Вижда той кой мисли за него, дето е тук, долу!

Мая пъргаво изправи пълната си снага и вдигна ръката си:

— И кой слуша оня, дето й там, горе!

Ивана се усмихна снизходително.

— Знам аз, че вий, младите, сега не се молите на Господ! — сви вежди възрастната жена и седна с пъшкане срещу нея.

— Помоли му се ти вместо нас — обади се Илия, който седеше на масичката в ъгъла и отчаяно въртеше шайбата на телефона. — Поръчай му утре да ни пусне от горе лекар!

— Или поне да спре снега… — въздъхна уморено Ивана и облегна схванатия си гръб на стената.

— Ша стане! — засмя се насреща й Мая. — Дай сига да ти разтрия краката, както само аз можа!

През нощта Мюмюн от трети клас започна до повръща.

— Главата ми, бе, хора! — стенеше детето.

На сутринта притихна и само учестеното му дишане показваше, че е живо.

— Знаеш ли къде живее кметът? — обърна Илия посивялото си лице към Мая.

— Кой, сигашния ли? — махна тя пренебрежително с ръка. — На него само млади булки му дай, за друго нидей го търси!

— Добре, нека да не е сегашният! — хвана се за думите й Ивана. — Предишният тук ли живее?

Забравила безсънната нощ, възрастната жена подскочи и изхвръкна от стаята.

— Трябваше още вчера да го викнем — обади се бай Мустафа, който слагаше подпалки на една от печките. — Борис Македонски знае какво да прави!

След по-малко от половин час вратата на столовата рязко се отвори и заедно със студа в стаята влетя Мая, последвана от двама мъже. По-младият, слаб, дребен, с мургаво, небръснато лице, се втурна към леглото на Мюмюн. Беше Али, бащата на болното момченце.

По-възрастният мъж се спря на вратата. Зорките му сиви очи под тъмните, рошави вежди, за секунди прошариха по леглата с унесените в трескав сън деца, след това се плъзнаха по Ивана, която стискаше чашката с изстинало кафе в треперещите си ръце и по едрата фигура на бай Мустафа, който вадеше от голям черен тиган ухаещи на пържена мас мекици. Накрая се спря на Илия, който седеше зад масичката с телефона, където беше прекарал нощта.

— Добро утро на всички! — поздрави той с нисък, плътен глас, приближи със стегната, безшумна стъпка към Илия и протегна бодро ръка.

Аз съм Борис Македонски, приятно ми е!

Ивана гледаше как едрата ръка на новодошлия стисна силно изморените пръсти на мъжа й, а сивите очи се впиха в тъмните кръгове под очите му. „Бивш офицер“, помисли си тя и усети как се изпълва с надежда. Вече не бяха сами в бедата!

Борис издърпа един стол, седна срещу Илия и погледна към телефона:

— Телефонна връзка скоро няма да има. Като гледам окъсаните жици и как продължава да вали…

— Трябва ни спешно превоз — разтърка слепоочията си Илия. — Три от децата са много зле, а още девет са с висока температура.

— Линейка не може да дойде! — отсече Борис. — Трябва да действаме със собствените си сили!

— Какви сили тук, на село! — раздразнението в гласа на Ивана беше очевидно. — С какво ще действаме според вас? С рала и мотики?

— Ти пък на много изостанали ни праиш, учителке! — докачи се Мустафа. — С рало е орал дядо ми. Сега има трактори!

Борис тропна с юмрук по масичката така, че телефонът на нея подскочи и издрънча.

— Точно така, Мустафа! С трактори!

Ивана вдигна учудено вежди.

— Свикваме тракторната бригада! — разпореди се бившият кмет. — От всички трактори сглобяваме верижните и тръгваме направо за Стара Загора.

— Бог да те поживи, учителке, че ни подсети! — подскочи Мая и хукна към вратата. — Хайде, Али! Стига си се помайвал, че сбираме трактористите!

— Най-късно след два часа ще дойдем за децата! — изправи се Борис. През това време аз ще се обадя по моята радиостанция, където трябва, а ти, Мустафа, нахрани хората!

— Тъй вярно! — изпъчи шкембето си бай Мустафа.

— Как сте могли да свалите този човек от кметското място? — запита Илия няколко часа по-късно, когато всички болни деца бяха вдигнати и откарани.

— Имаме си туканка едни — сви уста бай Мустафа. — Не им изнасяше, че при него не може да се краде и зеха, та му изровиха нещо там политическо в миналото…

— Ние, българите, сме майстори на това — каза тихо Ивана. — Заливаме с чернилка миналото и кроим планове за светлото бъдеще. А в това време тече нашето настояще, сиво и безлично.

През нощта снегът най-сетне спря, а на другия ден след обяд по изчистеното шосе дойдоха две линейки и смразяващата диагноза: менингит!

През целия следващ месец учебният ден в Основно училище „Христо Ботев“, в с. Долнище започваше с една и съща процедура, въведена самоволно от ужасените учители: измерване на температурата на „съмнителния“ ученик и проверка как движи врата и краката си и дали не го дразни светещата лампа.

Постепенно епидемията отшумя и се забрави. Оздравелите деца едно по едно се завърнаха в селото, по-палави и по-шумни от преди. Само малкият Мюмюн го нямаше сред тях. За него лекарската помощ беше дошла прекалено късно…

… Ивана отвори очи и шумно преглътна. Челото й беше покрито с капчици пот, главата й бучеше. „Не! Не може да е това! Не и Росен!“

Погледът й проследи как детето опита да сгъне само едното краче, но изохка и подви и другото:

— Не мога.

Илия обърна лицето си към нея.

„Как ме гледа, милият! — жегна я отвътре. — Като бито от зли хора куче към стопанина си!“

Скочи от стола, изтича до прозореца и натисна копчето на рулетната щора:

— Маре, качете се с Таня до тях да се облече и да си вземе нещата! Баща ти ще отиде с колата да вземе Георги от магазина, а аз ще се обадя в „Бърза помощ“.

След броени минути остана сама в малкото жилище и то изведнъж й се стори огромно.

— Сега са други времена! Говореше си тя сама на себе си. — Ето, линейката дойде веднага, лекарят незабавно включи системите. Има и модерна апаратура, и ефикасни лекарства!

Пусна телевизора, но веднага го спря с нервен жест. Подреди възглавничките на дивана, след това отвори вратата на кухненския бокс. Остри миризма на изгоряло я удари в ноздрите и тя се закашля задавено:

Кафеварката! Илия я е включил сутринта!

Изключи бързо нагретия до червено уред и отвори широко прозореца.

Ами Таня? Дали и тя не е забравила нещо включено? Или някой отворен кран?…

Мушна ключа от жилището в джоба на халата си, нахлузи на бос крак домашните чехли и отвори външната врата.

Мя-у-у! — долетя тъжно до нея от втория етаж. Последва пауза, шум от дращене на нокти по нечия врата и веднага друго отчаяно „мяу-у“ се разнесе над главата й. В трескавата бързина тази сутрин съвсем бяха забравили за Фрося, котето на Росен!

Ивана се втурна нагоре по стълбите, изкачи ги на един дъх и огледа трите врати на площадката. Знаеше, че Витка и Дико от средния апартамент прекарват лятото на вилата. „Дано студентчетата отсреща да са си вкъщи“, помоли се мислено тя и натисна решително звънеца.

— Какво има, лельо Ваня?

Двадесетгодишният русоляв добряк Петър стоеше в рамката на широко отворената врата и още по-широко й се усмихваше.

Ивана започна задъхано да му обяснява.

— Ясно! — прекъсна я той. — Започва операция „Спасяването на Фрося“. Ще мина през балкона.

— Внимавай, моето момче! Много внимавай!

— Хайде, приятелко! Ела при бати Пепи! — дочу се зад вратата веселият му глас, придружен от ликуващото мяукане на котето.

— Огледай печката и крановете на чешмите, моля те!

— Операцията завършена успешно! Поражения няма, само една малка беля в ъгъла зад вратата — ухили се Петър и сложи в ръцете й косматото кълбенце.

Ивана слезе по стъпалата с треперещите от слабост крака, влезе в сгорещената вече трапезария и се отпусна на дивана. Гадеше й се, а болката в тила беше нетърпима. „Трябваше да закуся нещо. Котето, горкото, сигурно също примира от глад!“

Остави треперещото животинче на дивана, но то скочи уплашено и се мушна обратно в прегръдката й. Ивана го притисна до гърдите си, наведе лице над него и мълчаливо замилва рошавото сиво гръбче.