Петя Божилова
Жега в Мадрид (14)

II. Ивана

— Заспала е — наведе се Диана над количката. — Днес в детската градина са ги водили на куклен театър. Сигурно е подскачала повече от куклите!

— Да я сложим в спалнята — предложи Мара и затвори лекичко входната врата.

— Ако се събуди сама на непознато място, ще вдигне на главата си целия квартал!

Трапезарията се отвори и сумрачният коридор се изпълни с аромата на ванилия и карамелизирана захар. Ивана застана в очертания от дървената рамка светъл правоъгълник, препасана със синя готварска престилка на бели цветчета и с кухненска кърпа в ръце.

— А, имаме си гостенче — усмихнаха се очите й и тя хвана дръжките на количката. — Оставете я на мен, а вие си вършете спокойно вашата работа.

Диана погледна колебливо затворените очи на детето:

— Не те познава добре, лельо Ваня. Ако се събуди…

— Ако видим, че не можем да се справим без вас, ще ви повикаме — успокои я Ивана. — Нали сте тук. „Все още. Още няколко дни, а след това…“

Вкара количката в малката стая и затвори вратата след себе си. Котето на Росен се надигна от възглавничката на стола, изпъна предните си крака и се прозя широко, вперило присвити очи в спящото дете.

— Стой там, Фрося! — прошепна му Ивана. — Да не я събудим, че яхнията ми е още на котлона!

Мушна внимателно ръце под детето, вдигна го от количката и го сложи на кухненския диван, като говореше тихичко на отпуснатата главичка:

— Колко е пораснало това момиченце! Тежи, не мога да го вдигна!… Големичко е да го возят в тази количка! Тези краченца могат да тичкат, да тичкат!… Но нали така им е по-лесно на мама и тати…

Изправи се, избърса потното си чело и изтича в остъклението, което се беше превърнало в сауна от следобедното слънце и къкрещата на котлона тенджера. Вдигна капака и набоде една от пълните с кайма и ориз чушки с дълга, тънка вилица. Готови бяха. Можеше вече да ги застрои с киселото мляко и яйцата и да добави нарязания магданоз. Така… Докосна една от купичките с крем карамел, които беше извадила от фурната преди около час. Поизстинали бяха, можеше вече да ги внесе и да ги сложи в хладилника. „Да влизам сега при детето, че ако се събуди…“

Бутна вратата на остъклението с таблата в ръцете и видя Мара и Диана, изправени пред масата с широко отворени очи. Обърна светкавично лице към дивана, където беше оставила спящото момиченце и поклати глава. Милена, седнала като кукла на възглавницата, подгънала босите си крачета, притискаше до гърдичките си примижалата, свила ушите Фрося.

— Изумена съм! — възкликна Диана. — За първи път й се случва да се събуди на чуждо място и да не протестира с цяло гърло!

— Какво чудно има? — каза тихо Ивана. — Чувствала се е изоставена. Точно както и Фрося. Затова сега и на двете им е толкова добре.

— Излизаме, мамо — хвана Мара дръжките на количката. — Толкова приятели искаме да видим, преди… Не ме чакайте за вечеря.

— Събираме се у нас — поясни Диана. — След това Ники ще я докара с колата.

Погледна към Мара с кестенявите си очи и добави:

— А може и да остане да спи у нас. Да бъдем малко повече време заедно.

„И на нас ни се иска да бъдем с нея, бе, дете! А на твоите родители — да са с теб!“

Затвори външната врата и спря зад нея, заслушана в стихващите гласове. Жилището изведнъж опустя и се разтвори в тишината. „Като гробище“, мина през ума й като игла и тя тръсна глава, за да изхвърли от там острата мисъл. „Стига си се глезила! Три дни още и започва учебната година. Тогава ще плачеш за такава тишина! Не, няма, отговори й свитият на топчица стомах. Дойде ли тази тишина в дома ти, плачеш единствено от нея…“

Върна се обратно в трапезарията, погледна загасения телевизор и взе дистанционното. По единия канал вървяха неспиращите „Нежни сърца“, по другия — екшън, по третия… Остави дистанционното обратно на масата и извади книгата, мушната грижливо под бродираната възглавничка на диванчето. Погледна заглавието „Време разделно“ и я пъхна обратно под възглавницата. Избърса влажното си чело с ръка и се надигна с пъшкане от стола.

Ароматът на Antonio Banderas-Donna изпълни ноздрите й и тя вдиша дълбоко. Марето не докосваше друго флаконче, откакто Делян й изпрати този парфюм за последния рожден ден. Сигурно си беше сложила от него, преди да излезе, затова сега цялата стая ухае.

Плъзна поглед по двете ъглови легла, подарени на Марето от дядо й за абитуриентския бал. Едното от тях беше цялото отрупано с купчинки дрехи, книги, кутийки, тефтерчета и още безброй нищо не струващи безценни дреболийки. Стая на човек, който стяга куфара за далечно пътуване. И който трябва да събере двадесетгодишно минало в двадесет килограма багаж.

Обърна лице към библиотеката от черешово дърво, залепена за отсрещната стена и вграденото в нея бюро. Картички от Мадрид, изрезки от списания за Мадрид, свалени от интернет и принтирани материали за Мадрид… „Чакам да дойде Мара, й беше казал веднъж по телефона Делян, за да ме разведе из Мадрид и да ми го покаже!“

Няколко листа, поставени най-отгоре на бюрото, привлякоха вниманието й и тя взе единия от тях. Късогледите й очи се взряха в него. Най-отгоре на изпълнената със ситни печатни букви страница Марето беше написала с едрия си красив почерк: ЛЕГЕНДА ЗА МАДРИД. Ивана седна на края на леглото до жълтия плюшен мечок, с които детето й не се разделяше от детската градина и започна да чете:

Легендата разказва, че сред малкото оцелели от победените в Троянската война бил принц Бианор. Той се опитал да се добере до някакъв кораб, с който да напусне страната. Не успял и тръгнал към Гърция, а оттам — за Албания, където основал свое царство.

Бианор имал двама сина: Тиберис и Бианор. Първият бил законен, а вторият — роден от една красива селянка на име Мантуа. Тиберис, който се страхувал от борби за трона, дал голямо богатство на Мантуа и на сина й Бианор и ги накарал да напуснат страната и да отидат в Италия. Там Мантуа основала град Мантуа, известен днес като Монтова.

Когато Бианор станал пълнолетен, на сън му се явил бог Аполон. Той го посъветвал да се откаже от царството, което му предлагала майка му и да тръгне към земята, „където умира слънцето“. Преди да тръгне, по съвет на майка си незаконният син приел името Окно, което означава: „да виждаш в бъдещето чрез сънища.“

В коридора се чу шум и Ивана мушна листа под купчинката документи на бюрото. Обърна глава към отворената врата и се ослуша. Не, нямаше никой. Сигурно Фрося беше скочила от дивана и тръгнала за банята. Ивана въздъхна, извади отново изписания от двете страни лист и продължи да чете:

Пътуването, което продължило приблизително десет години, прекъснало една нощ, в която Аполон се явил отново в съня му и му казал, че точно на това място трябва да основе нов град.

Когато се събудил, Окно видял красив, мирен пейзаж, с богата растителност и обилна, бистра вода. Близо до това място пасели стадата си добри и мили хора, наричани Carpetanos, или „тези без град“. Те очаквали знак от боговете да им посочат къде да създадат своята родина. Принцът им разказал за съня си и всички започнали да строят на същото място. Скоро построили стена, къщи, дворец, и храм. Когато довършили града, обаче, отново избухнал спор на кого да бъде посветен, тъй като не всички били поклонници на Аполон…

Ивана остави прочетения лист на бюрото, вдигна глава и преглътна горчилката, събрала се в устата й. „Колко хилядолетия още ще бъдем такива — лаещи един срещу друг, прикрити зад имената на боговете си? Забравили напълно, че същите тези богове освен езици са ни дали сърца и умове! И какво още трябва да се случи с децата ни, че да си го припомним?“

Взе другия лист и отново плъзна поглед по черните редове:

Окно помолил Аполон да се яви в съня му, за да му посочи разрешение на конфликта. Богът се явил и му казал две неща: първото, че градът трябва да бъде посветен на богинята Метрахирта, наричана още Кибеля, богиня на земята и дъщеря на Сатурн и второто, че да стихнат разправиите и да бъде спасен градът, той, Окно, трябва да принесе в жертва своя собствен живот!

Когато се събудил, Окно разказал на своите хора съня си и заповядал да изкопаят дълбок кладенец. Когато кладенецът бил готов, той слязъл в него и наредил да го затворят с огромна камена плоча…

Гърдите на Ивана се заповдигаха тежко. Тя отвори уста и започна да откопчава копчетата на тънката памучна блузка, която я задушаваше. Пръстите не я слушаха.

Целият народ коленичил около него в молитви и погребални песнопения, докато последната нощ на оная луна се развихрила ужасна буря и от върховете на планината Гуадарама се спуснала на бял облак Cibeles. Тя изтръгнала Окно от гроба и се изгубила с него във висините. От тогава градът се нарича с името на богинята Метрахирта. По-късно преминава в Махерит и накрая — в Мадрид, ГРАДЪТ НА ХОРА БЕЗ РОДИНА.

Огромна черна лапа се спусна над белия лист и го изтръгна от ръката й. Ивана бавно повдигна глава. Изобщо не беше усетила, че Илия е отключил външната врата и е влязъл в стаята. „Сега ще ми се скара — бръмна главата й, — че се ровя в нещата на детето, без разрешение. И ще бъде прав… И какво от това, прободе я гърдата отляво. Какво значение има кой е крив и кой е прав? Остава ли ни нещо тук, което да има някакво значение?…“

Илия вдигна листа и, без да каже дума, прочете едната страница, след това — другата. Сложи го внимателно на бюрото и, неочаквано за Ивана, я хвана за ръцете:

— Ела. Моля те!

Влязоха в спалнята, той затвори вратата и се обърна към нея. „Какво му е — взря се тя в лицето му. — Дано не е вдигнал отново кръвното!“

Той протегна ръце, смъкна разкопчаната блузка от раменете й, сведе глава и целуна разголената шия. „Мириша на яхния — помисли си тя, но вдигна ръце и обгърна мургавия врат. — А ако влезе сега Марето?…“

Горещите плътни устни тръгнаха нагоре по шията и потърсиха нейните. Целувката мина през тялото й като горещ нож през пакетче масло и го разряза на две отвесни половини, еднакво вцепенени от изненада и удоволствие. „Да влезе, който иска… Дори Аполон може да слезе сега от небето. Никой и нищо няма значение.“

— Каква жега… — измърмори Ивана, без да повдига омекналата си глава от коравото рамо. — Колко ли стана часът? Сигурно вече си гладен.

— М-м — съгласи се Илия, без да мърда от мястото си.

— Вечерята е готова — намести тя отмалялото си тяло в прегръдката. — Само трябва да сложим масата.

— Искаш ли да ти сервирам в леглото? — помилва я той по косата. — Както на романтичните сцени от твоя сериал!

— Да, да! — възпротиви се тя енергично. — И след това да гоним хлебарките с чехлите! Ще бъде много романтично!

Гърдите на Илия се разтресоха от беззвучен смях:

— Моето трезвомислещо грижовно момиченце!

Ръката му се плъзна по бузата, стигна до носа и бащински го ощипа.

— Не трябва да криеш болките си от мен — прозвуча гласът му след малко, сериозен и наставнически. — Хиляди пъти съм ти го казвал!… Мога да ги понеса!

— Знам, че можеш! Всички сте силни и можете…

Изправи се с пъшкане, седна в леглото и потърси с очи дрехите си.

— Но не желая да ви товаря излишно — добави тя извинително.

— Аз пък желая да бъда товарен! — мушна Илия ръце под главата си — Нали затова си моето момиче!

Ивана срещна погледа му и усети, че се изпотява. Изведнъж се видя през неговите очи — с рошавата, небоядисана коса, с влажните, увиснали вече гърди и заобления като диня корем.

— Колко си красива! — усмихна се блажено Илия. — Думи не намирам да ти го кажа!