Петя Божилова
Жега в Мадрид (12)

III. Дона

Дона излезе от изхода на метро Colombia и примижа на яркото слънце. Още нямаше дванадесет, а големият електронен термометър на тротоара показваше 33°С. „Няма да го изчакам да стигне до четиридесет“, забърза тя по улицата. Вземам книгата от момчетата и обратно вкъщи, в леглото. Както вчера… Но преди това — обичайната „екскурзия“ из Латинска Америка. Първо: площад „Доминиканска република“. Така… Сега нагоре по улицата. От светофара — надясно по „Пуерто Рико“. Стигнахме и „Никарагуа“. Чудесно! Сега обаче — по десния тротоар, под акациите, под сянката им ще стигнем до крайната ни цел — храма. Интересно защо ли е така: уж сме в Мадрид, в квартал, табелосан в латино, църквата там — гръцка, а всички наоколо разговарят на български?

Спря под дебелата сянка на една акация, извади от бездънната дамска чанта бутилка с минерална вода, отпи жадно и се усмихна иронично: „Съвземи се, Доне! Ще те види някой познат как вървиш по улиците и си говориш сама на себе си и ще си помисли… ясно е какво! Не, че ще бъде много далеч от истината!“

— За четири месеца купуваш замък, бе, човек! — каза провлачен мъжки глас.

Двама мъже я подминаха, забързани напред, следвани от натрапчивия мирис на скъп афтършейв. Единият от тях, по-възрастен, с четвъртито плешиво теме над едрия гръб, крачеше широко, без да се обръща. Другият, висок и слаб, почти момче още, подтичваше на лека дистанция след него, като въртеше неспокойно къдравата си като на агънце глава. Погледът на младока се плъзна жадно по нежната фигурка и краката му забавиха ход, но миг след това той се обърна напред и отново ускори крачка.

— Ох, не знам! — изохка едната от жените, които се разминаха с нея, хванати под ръка. — Опитвам и с добро, и с лошо!… Вчера й звъня в един след полунощ и чувам една дандания, един кикот! Викам й: „Стегни се момиче! Колкото пъти ти се обадя, те намирам или на огледалото в тоалетната, или в дискотеката!“ А тя се захласва от смях: „Сега, мамо, съм в тоалетната на дискотеката!“

— Страшна работа! — поклати глава другата. — Те там се гледат сами, ние тук се ядосваме с чужди… Аз тази година на два пъти квартира сменям и сега пак търся за другия месец!…

Пред входа на гръцката православна църква „Свети Свети Андрей и Димитър“ беше оживено, както всяка неделя преди обяд, въпреки голямата жега. От двете страни на широкия вход, през който непрекъснато влизаха и излизаха хора, бяха поставени две метални стойки с наредени по тях български вестници и списания. Е, бяха от преди няколко дни, но това нямаше голямо значение тук. Дона взе един брой на вестник „Нова дума“, единственият, който се издаваше в Мадрид и се усмихна на момчето, което стоеше до стойката и търпеливо я изчакваше:

— Имам поръчка за една книга от книгопощата на вашия вестник. „Сърцето на природата“ от Петър Дънов.

— Да, да — засуети се момчето. — В редакцията ми казаха. Ето, отделил съм я тук специално за вас. Последна бройка е.

— И аз дойдох специално за нея. „В противен случай не бих тръгнала в жегата.“

— Заповядайте.

Чипоносо момиче с бяла платнена шапка с козирка сложи в ръката й малко цветно картонче. „Меридент“, прочете машинално Дона. Д-р Мери Закарян. „Всички видове стоматологични услуги.“ Прибра визитката в джоба си, макар че познаваше добре Мери и имаше номера на клиниката й в телефона си. „Скоро не ме е болял зъб. И затова все не намирам време да й звънна, да я чуя как е. Но утре, ако ми опре яйцето, както казва Велика, веднага ще намеря и време, и желание!“

Входът на малката, иззидана с оранжеви тухли църква, беше отворен и от него я лъхна тежкият, упойващ мирис на топен парафин и тамян. Неделната служба не беше завършила и от вътре се чуваха мелодичните напеви на свещеническия тенор.

Дона влезе в малкото помещение, повлечена от потока хора, застана нерешително на края на опашката за восъчни свещички и веднага усети как челото и гърдите й се покриват със ситни капчици пот. Горещината и задухът тук, вътре, бяха нетърпими. „Ще издържиш — заповяда си тя и направи крачка напред с омекналите си крака. — Щом си дошла до тук, ще запалиш свещичка пред иконата на Богородица!“

— Отче наш! — припя от амвона глас на руски език. — Ти, който си на небесата…

След малко гласът спря и почна друг, на напевния гръцки език.

Дона застана чинно зад единия от големите кръгли свещници, пълни с пясък, в които бяха забодени запалените свещички, изкривени от топлината. Погледът й се плъзна по гърбовете и главите на хората, застанали пред дървените пейки от двете страни на тясната пътека и се спря върху иконата на Богородица с младенеца, която я гледаше тъжно отсреща.

— При теб съм дошла, Божия майко — прошепна беззвучно Дона и се подпря на дървената облегалка пред нея. — Да ти се помоля, макар че не са ме учили как и да поискам съвет от тебе… Да ми кажеш, ако можеш: какво би направила ти, святата и безгрешната, на моето място? Ако твоето желано и обично чедо не беше отишло на кръста, а беше разпънало на него теб?… И ако всеки ден забиваше нови пирони в сърцето ти?… И каква майка съм аз, щом сега стоя тук и си скубя косите, че не мога да върна времето назад поне с месец? Защото само аз и ти знаем колко много искам да изпратя на кръста другото, неканеното!

Хората, насядали на пейките отпред, станаха всички, сякаш подчинени на негласна команда, наведоха глави и започнаха мълчаливо да се кръстят. Жената пред нея, покрила главата си с тънък прозрачен шал, се закланя напред — назад като кукла, навита на пружина, без да обръща внимание на жегата и хората около себе си.

Дона плъзна поглед надясно и срещна очите на Исус Христос, който я гледаше от голямата икона от другата страна на олтара.

— И на Теб искам да се помоля — впи пръсти тя в дървото. — Не за по-хубава работа… Не ми тежи да чистя дома на старата жена и да я къпя, щом така си решил. След като цял живот е израждала и къпала бебета, сега й се полага някой да й върне грижите!… Не Ти се моля и за пари! Не, макар че родната ми майка плаче по телефона, че хората в чужбина пари са направили, а аз…

Думите загорчаха на гърлото й като пелин и стомахът й се сви и запари, но тя не откъсна поглед от иконата:

— Не Те моля да ми вземеш болките, Боже! Само едно искам днес: върни ми сълзите! Че аз от години завиждам на тези, които плачат! Защото те са изворче, което блика, а аз съм пресъхнал кладенец! И защото аз, прости ми, Боже, вече и родния си син не обичам, както преди!…

Хората пред нея седнаха, отново подчинени на негласната команда и дървените пейки изскърцаха под тежестта на потните, сгорещени тела. Дона остана права, впила пръсти в дървената облегалка, вперила сухите си, зачервени очи в безстрастното лице на иконата. Нямаше отговор… Тук нямаше кой да й отговори!

— Царят е гол! — извика нещо дълбоко в нея. — Съвсем гол!… Крачи между нас по мръсните тротоари и рита с босите си крака празни бирени кутии! А ние, слепците, си мислим, че звънтят златните му доспехи!

— Извинете ме, моля!

Високата, симпатична жена на средна възраст, която й беше продала свещичките, се мушна пред нея, почисти със сръчни, обиграни жестове свещниците и пусна парченцата восък в една кофичка, поставена на пода, в основата на свещника. Дона срещна очите й зад дебелите стъкла на очилата. Спокойни и бистри, те сякаш не отразяваха светлините в храма, а грееха с някаква своя, вътрешна светлина!

Прозрението дойде внезапно, като морска буря, заля я през главата със солена вода и я обърна с краката нагоре. Царят беше тук! Тук, сред всичките тези хора, светъл като слънцето и добър като земята! Но някои Му строяха в себе си дворец, други Му събираха на две — на три колиба, трети Му предлагаха бунище. А мнозина идваха като нея на театър и не Му носеха нищо, само просеха милостта Му…

— Ето водичка! — чу се глас от брега. — Напръскайте й лицето!

Вълната стихна и обгърна тялото й като гальовна, ласкава прегръдка. Дона потъна цялата в нея, мъничка и пухкава като младенеца от иконата. Кръстът се изгуби някъде зад тях, разбрал че е ненужен. Но дори и да се появеше отново, ръцете, които я носеха незнайно къде, нямаше да му я отстъпят!

— Сложете я тук, на пейката, на сенчица… Да повикаме ли линейка?

— Нет, не надо! Всё в порядке!

Ръцете се протегнаха, сложиха я да седне и внимателно подпряха главата й на облегалката.

Дона повдигна с мъка клепачи и впери очи в мъжкото лице, надвесено над нея. Високо, изпъкнало чело, извити руси вежди, големи, светли очи, които потънаха в нейните. Едра, мазолеста ръка, с изпъкнали по нея вени, докосна очите й леко, като птиче крило и отметна назад тъмните, влажни кичури, залепнали по тях. След това най-неочаквано скулестото, загоряло лице се надвеси над нейното, а пълните устни се свиха и духнаха на челото.

Тогава Дона заплака. Тихо, кротко, без страх, без гняв. „Не се срамувай — каза й ръката и започна да бърше сълзите й. — Да се плаче е хубаво! Вие, хората, не сте пресъхнали кладенци, а чешмички! Красиви чешмички с фини, резбовани кранчета. Понякога някоя невнимателна ръка пренатяга кранчето и чешмичката, естествено, спира. Тогава просто трябва да се повика друга ръка, която да го завърти в обратната посока. Към водата.“

— Добре ли си?

Младичкият съквартирант на Калоян, Делян, я гледаше загрижено, седнал на пейката от лявата й страна. Изправен пред нея, с дамската й чанта в ръце, стоеше друг младеж, дребен и мургав, с индиански черти на лицето.

Дона избърса с ръка мокрите си бузи, усмихна се виновно на младежите и се обърна към светлоокия исполин, седнал от другата й страна.

— Hola! — изтърси тя смутено.

— А я — Олег! — усмихна се широко мъжът, без да откъсне очи от нейните. — Значит, познакомились!

В Максимус беше приятно хладно. Дона отбеляза доволна, че имаше малко посетители и любимата й маса в левия ъгъл беше свободна.

— Една кока-кола лайт, моля — каза тя на момичето с таблата, което веднага се изправи пред нея. — Парче тортия със салата и бутилка минерална вода.

Облегна се назад на меката кожена облегалка, протегна с наслада отеклите ходила и притвори очи. „Каква прегръдка! Аз наистина бях голичко бебе, видях пръстчетата на краката си!… Какво лй беше това? Регресия в минал век?… Или просто настоящ момент на лудост?“

Телефонът в ръката й иззвъня и тя го вдигна с отмалялата си ръка.

— Здравей, момиче! — звънна в слушалката познат женски глас. — Помниш ли Мяо Син от влака за Торехон?

— Пчеличката Мая! — извика неволно Дона и усети, че се изчервява. — Извинявай! Така те нарекох тогава.

— Чудесно си го измислила! Имаш око за детайлите!… Но я ми кажи: как си днес?

— Защо точно днес?

— А, не знам! Ти ще ми кажеш! Аз просто усетих, че имаш нещо да ми съобщиш и се обаждам.

— Ами… Днес заплаках! За първи път от много години.

— Ей, че хубаво! Да знаеш само как се радвам, когато някой плаче така!… А защо плака?

— Защо ли?… Бях бебе, а след това… Не мога да ти го опиша, Мяо Син!

— Ето това е!

Гласът в слушалката замлъкна за момент, след това отсече:

— Ето защо е трябвало да ти се обадя! Ти ще го опишеш!… Имаш ли химикал в чантата?

— Д-да, имам — изпелтечи объркано Дона. — Но нямам на какво да пиша!

— Как да нямаш!… Имаш тефтерче с адреси, вестник, книга, салфетки на масата! Ако е необходимо, ще използваш покривките или плота на бара!

— Не зная какво…

— Започваш от това, което знаеш!… Хайде сега, чао, че се качвам на корабчето!

— Какво корабче? — зяпна Дона.

— Как какво? Това на Сена!

Ситното бип-бип в слушалката показа, че разговорът е приключил.

— Аз сънувам! — поклати глава Дона, но бръкна послушно в чантата, извади от нея черното кожено тефтерче и го отвори пред себе си. Две сълзи увиснаха на миглите като капчици роса, а черният писец закриволичи по празния лист:

И толкоз болки тръгнаха от мен

Да търси всяка свойта билка.

Но всяка друга билка е намерила

И всяка се завръща в мен с надежда,

Че точно тая билка ти е нужна.

И вече в мен е пълно с билки, мамо,

Но от това не стават билките по-малко…

(Донка Калчева)

— Заповядайте!

Момичето сложи пред нея вдигащия пара омлет и чашите с вода и кока-кола и се усмихна с мила, неслужебна усмивка.

— Благодаря — отговори машинално Дона, без да вдига очи от листа. „Аз наистина сънувам! Или съм болна… Или луда!… Но каквото и да е това, дано никога да не оздравея!“

Протегна ръка, взе парчето тортия и го захапа като ябълка, без да обръща внимание на приборите. След броени минути чинията и чашите пред нея бяха празни. Избърса пръстите си със салфетката, облегна се назад, въздъхна и притвори очи. Две нови сълзи се подадоха от ъглите на клепачите, но една невидима мазолеста лапа лекичко ги избърса. Дона отвори очи, сведе глава над тефтерчето и обърна нова, чиста страница:

Знам, че треперя. Недей ми придиря.

Ще спра.

Аз те намерих. В най-светлата диря.

От път.

Знам, че частен е случая.

По изключение.

И по ред.

Сякаш тръгнали на приключения.

А пък то — на гурбет.

(Донка Калчева)

Телефонът иззвъня отново и тя трескаво го грабна:

— Мяо Син, аз…

— Остави сега сина си! — прекъсна я гласът на Велика. — Ами вземи, та си ела в къщи! Че баницата е готова, а пък довечера ще дойдат едни испанци!

— Какви испанци? — преглътна Дона и се ощипа по бузата. Време й беше да се събуди!

— Приятели някакви на бабата, дето я гледа Боряна. Семейство. Много искат да говорят с тебе! Казала им нашата, че чакаш дете и те — да помогнат!… Как й се карах, ако знаеш! „Ти луда ли си? — викам й. — Вършат ли се такива неща, без да си питала жената?“

— Станалото, станало! — успокои я Дона. — Нека заповядат! Една лудост в повече днес няма да ми натежи!