Петя Божилова
Жега в Мадрид (15)

III. Дона

„Защо ме остави сама, бе, Вили — въздъхна тихичко Дона. — Ела и ми покажи как се разбираш с твоята Самира! Че ние тук сега на три езика говорим, а разговор не се получава! Въпреки целувките по двете бузи, които си разменихме при запознанството с… как се казваха? А, да! Пилар и Педро.“

— От колко време сте в Испания? — попита я Пилар на английски език, обърнала към нея сериозното си, обсипано с лунички лице.

— От четири години — отговори Дона на същия език и се усмихна вежливо.

— Боряна не говори добре испански език — каза на френски език сивокосият мъж, седнал в креслото срещу нея. — Но все пак успя да ни обясни, че вие говорите свободно френски и английски.

— Дипломиран филолог съм — обясни кратко Дона на френски език. „Макар че моите дипломи тук не ми вършат никаква работа.“

— Това сигурно ви е помогнало — продължи Педро на Френски език.

— Първите емигрантски години са много трудни. Не познаваш начина на живот в чуждата държава, не знаеш езика…

— Знаех! — усмихна се Дона. — Знаех цели две думи: „hola“ и „te quiero!“.

— Е, за начало е добре! — проблеснаха пъстри светлинки в очите на Педро — Достатъчно, за да намериш приятели.

— Какви са плановете ви за бъдещето тук? — попита предпазливо Пилар на английски език и внимателно постави на масичката чашата вода, която държеше.

Дона проследи с поглед движението на нежната, поддържана ръка с изкусно направен маникюр и скри своите мазолести пръсти под масичката.

— Планове ли? — преглътна тя. — Първото нещо, което един емигрант разбира, е това: в чужбина планове не могат да се правят!

— Моят дядо е бил емигрант.

Френският език на Педро излизаше леко гърлен, но плавен и непринуден. „Не си гледал Сорбоната на картички. И не си писал чуждите думи по десет реда едната.“

— Той често ми е разказвал как е пътувал двадесет часа с една лодка — продължи мъжът. — И как е работил скрит в един ресторант седем месеца, без да излезе нито веднъж от него.

— Разказите на дядо са едно — извърна очи Дона. — Но когато твоят собствен живот пламне като хартиена къщичка, а бурята отнесе дори пепелта му, тогава е съвсем различно!

Пилар и Педро си размениха светкавичен поглед, който настръхналата Дона улови с крайчеца на окото. „Защо не си тръгвате вече? Защо въобще сте дошли да вирите носове в нашата емигрантска дупка?“

— Вземете си — каза тя на испански език и кимна към отрупаната масичка. — Всичко е приготвено от майката на Боряна, а тя е чудесна домакиня.

— Не, благодаря! — каза бързо Пилар и я погледна изпитателно под рижия къдрав перчем. — Не съм гладна.

Дона усети, че жената седи като на тръни. „Не, не се гнуси, проумя тя изведнъж. Страхува се! Но от кого? С този мъж до себе си, с парите в гледаните си ръчички и с родната държава зад гърба си!“

Пилар изведнъж се разбърза, сякаш прочела мислите й. Дръпна нервно ципа на дамската си чанта, извади оттам една дебела книга, тефтерче, несесер и бутилка минерална вода.

— Моят съпруг обичаше да казва — вметна хапливо Дона, — че в една дамска чанта винаги има всичко. Липсва само ред!

— Търся ключовете на колата — пламна лицето под луничките. — Ще прескоча да прибера децата от баба им.

— Може ли?

Дона протегна ръка и взе книгата от масичката. „Приказките на Ева Луна“, прочете тя заглавието. Исабел Алиенде. Разтвори я и прелисти няколко страници.

— Трудна е за четене — поясни сухо Пилар. — Авторката не е испанка по националност. От една държава е, която се нарича Чили… Не зная дали сте чували за нея!

Дона вдигна глава и впери изумен поглед в луничавото лице срещу нея. „Поеми си дъх, Доне! — заповяда си тя. — Бавничко… Така. Сега издишай и отпусни юмруци… Отмести погледа си и говори на испански, колкото можеш!“

— Спомням си нещо — започна тя тихо и отчетливо, без да поглежда нито жената, нито мъжа. — За една държава, която имаше президент, който се казваше Салвадор Алиенде. И в столицата на която имаше стадион, където…

Дона спря и пое въздух. Не знаеше как да каже на испански „разстрелвам“.

— … където убиваха хора. И за един певец с китара, на когото отрязаха ръцете. И за хунтата на един диктатор. Но сигурно дядо ми е разказвал това. Защото вие мислите, че аз не зная нищо!

Вдигна глава и продължи, притиснала книгата пред гърдите си като щит:

— Моята страна се нарича България. Не зная дали сте чували за нея! Но тя е дала на света азбука, на която днес пишат милиони! И там децата задължително ходят на училище! И, между другото, изучават география и история!

— Боряна ми каза — обърна тя изпотеното си чело към Педро, — че Вие сте професор по физика. Затова предполагам, че знаете кой е Алберт Айнщайн. Но сигурно не знаете, че той след срещата си с нашия Петър Дънов е казал…

Дона усети, че силите я напускат и че само след миг ще се разплаче като малко дете.

— … е казал — извика тя през сълзи — „Целият свят почита мен, а аз се прекланям пред учителя Петър Дънов от България!“

Протегна трепереща ръка, взе чашата с вода пред нея и я вдигна към устните си. Зъбите й изтракаха по мокрото студено стъкло и тя с мъка отпи няколко глътки. Постоя така с наведена глава, с устни, долепени до ръба на чашата. След това бавно отпи още няколко глътки, избърса ъгълчетата на очите си и вдигна глава:

— Моля ви да…

Срещна погледа на Пилар и думите „да си вървите“ спряха на гърлото й.

Конячните очи на жената срещу нея блестяха влажни под светещия абажур, а устата й се усмихваше, разкрила два реда ситни бели зъбки.

— Ас зная малько бульгарски! — отметна Пилар рижавия си перчем. — И много харесвам Бульгария!

Грабна ключовете от масичката, напъха всичко, което беше извадила, обратно в чантата си и я метна на рамо.

— Разкажи й — обърна се тя към съпруга си и стисна умолително ръката му. След това скочи и заситни към вратата: — Отивам да взема децата и идваме всички тук! Да се запознаем!

Дона отпусна натежалата като камък глава на облегалката на дивана, притвори очи и протегна отеклите си крака под масичката. Гадеше й се. Освен парчето тортия в кафето до църквата, не беше хапнала нищо друго през целия следобед. „Този ден явно няма да свърши. И аз скоро няма да се събудя. И ще продължавам да сънувам небивалици…“

— Моля те за извинение! — прозвуча гласът на Педро. — И само за няколко минути повече внимание. Виждам, че си изморена!

Дона повдигна клепачи.

— Ще ти говоря на „ти“ — каза простичко сивокосият мъж, седнал в креслото срещу нея. — И ще ти обясня защо сме тук.

— Женени сме още от дванадесет години — започна той разказа си. — Дъщеря ни Андрея е на десет. Синове не можем да имаме. Пилар е болна, а болестта се предава от майка на син. Наследствена е.

Педро въздъхна и отпи от чашата пред него.

— Тя не можа де се примири с това — продължи той. — Затова преди две години решихме да си осиновим момченце от чужбина. Спряхме се на България, защото, макар и скъпа, процедурата там е много по-бърза. Парите за нас не са от значение. Искахме само детето. Колкото се може по-скоро.

Месеци наред и тримата се подготвяхме за събитието. Сменихме жилището с по-голямо, избрахме подходящи мебели, четяхме материали за България и учехме български език. Един българин-имигрант, учител от Сандански, Естоян…

— Стоян — поправи го Дона механично.

— Да, Стоян — усмихна се Педро, — идваше два пъти седмично. Аз, да си призная, не бях много прилежен ученик, но Пилар напредваше с невероятни темпове. Усвои кирилицата само за дни.

Дона извърна смутено глава. Тези камъни за азбуката бяха хвърлени в нейната градина! Лицето на мъжа стана отново сериозно.

— Няколко месеца след започването на процедурата — продължи той, — разбрахме, че детето, за което подготвяхме документите, има братче. Вече нямахме търпение, но решихме да издържим още малко, за да можем да вземем и двете деца.

Накрая дългоочакваният ден дойде. Тръгнахме двамата с Пилар, с леката кола, с дебела папка с документи и пълен багажник с подаръци. Братчетата бяха в детски дом и ние искахме да има дрехи и играчки за всички деца. Ала най-голяма радост за мен бяха двете футболни топки с емблемата на Реал Мадрид и автографите на някои играчи по тях. Лично бях ходил да се моля за подписите им.

Отидохме до агенцията в София и там ни повериха на един господин, който говореше добре английски език. Той трябваше да ни охранява и да ни води. Тримата тръгнахме с колата за детския дом.

— За кой град? — попита Дона без особен интерес. Главата й бучеше.

— Името няма значение — поклати глава Педро. — В цялата тази история значение имат само децата.

Мъжът отпи няколко глътки вода и отново продължи разказа си:

— Някъде по средата на пътя нашият водач и охранител ни ограби.

Дона подскочи на дивана.

— Принуди ни да отбием колата — продължи спокойно той. — И ни поиска голяма сума пари.

— А вие? Какво направихте?

— Уплашихме се! Бяхме сами, в чужда, непозната държава. И толкова искахме децата!… Дадохме всичко, което можахме и продължихме.

— Защо не съобщихте в детския дом? На директора?

— Беше директорка. Не говореше друг език, освен български, и то на диалект, от който Пилар не разбра нищо. Отдели ни само броени минути, бутна децата в ръцете ни и замина някъде със своята кола. Всички подаръци, които занесохме, бяха нахвърляни на задната седалка. А най-отзад, на видно място зад стъклото, бяха изложени двете футболни топки.

— Трябвало е да направите нещо! — извика Дона. — Да съобщите в агенцията! Да отидете в полицията! Или в испанското посолство в София!

— Искахме само да минем границата невредими. И децата да са с нас! Слава Богу, успяхме!

Педро вдигна глава и я погледна в очите:

— Извинявай, ако сме те обидили с дума или жест! Ние само…

— Да сте ме обидили! — скочи от дивана Дона. — Дайте ми адреса на тази агенция, моля ви! Ако трябва, аз лично…

Холът се завъртя пред очите й, абажурът над главата й гръмна като балон и се пръсна като празнични фойерверки в тъмното небе. След миг фойерверките угаснаха и остана само тъмнината. „Най-после денят свърши“, беше последната мисъл в главата й.

 

 

— Боби? — изхриптя Дона. — Какво правиш в моята стая?

— Как си, Доне? — наведе се над нея Боряна. — Боли ли те нещо?

— Жадна съм.

Боряна мушна жилавата си ръка под тила й, надигна внимателно главата й и допря до устните й малка чашка:

— Ето ти водичка с лимонче.

— Къде съм? — каза по-ясно Дона. — С какво са ме облекли?

— С хартиена нощница. В тази болница така обличат пациентите… Педро те е докарал и ни се обади.

Дона отпусна безсилно глава на възглавницата и притвори очи.

— Защо съм тук? — прошепна тя. — Какво ми е?

— Ниско кръвно! — чу се над нея ясният смях на Боряна. — И анемийка. Всички други изследвания са ти като на двадесетгодишно момиче.

— Спомних си — промърмори сънено Дона. — Държах се с Пилар и Педро като глупачка! Ще ми бъде неудобно да ги погледна в очите!

— Ами, неудобно! — звънна отново смехът на младата жена. — И двамата са луднали по тебе! Аз много не им разбирам, но това ги разбрах: че каквото и да решиш да правиш, от днес нататък те застават зад теб и дъщеря ти!

Дона трепна, ококори очи и се надигна на лакти. Боряна скочи уплашено и я натисна безцеремонно по раменете:

— Чакай, де! Къде тръгна такава? До сутринта не трябва да мърдаш! След това се усмихна виновно и смутолеви:

— Хората ми поръчаха да не ти го казвам още, ама аз, нали съм яла кокоши крак!… Ще си имаш момиченце, Доне!