Петя Божилова
Жега в Мадрид (3)

III. Мара

— Къде е рожденичката?

— Спи трети сън. Малко нанагорно й дойде днес! Следобед детско тържество, сега родителско.

— Извинявай, че закъснях малко! Нали си ме знаеш, като се заровя в някой сайт… Е, Дидке, честита ти тригодишна вече дъщеря!

Мара с усмивка връчи куклата Барби на най-милата си приятелка.

На времето Диана и Коци се бяха оженили първи от всички нейни съученици от бившия 11а клас на езиковата гимназия. Три години по-късно се появи дъщеря им Милена, „първото от второто поколение сладури“, както казваше баща й. „Сякаш Дидка вчера тичаше бременна по изпити! Мама е права, че чуждите деца бързо растат!“

Къдравата рошава глава на Коци изникна зад рамото на Диана и се ухили широко. Той явно се беше почерпил и на детското, и на училищното тържество на дъщеря си:

— Вече мислех да ти пиша отсъствие!

Мара се засмя и вместо извинение го разцелува щедро и по двете бузи. Тя обичаше този добряк така, както би обичала и роден брат.

Коци прегърна и двете, и тримата влязоха в обширното, застлано с мраморни плочи антре.

— Помните ли как седяхте двечките пред мен на чина?

Мара помнеше така, сякаш беше вчера. Двете приятелки имаха дълги коси, които падаха свободно по раменете им. Първите четири години в гимназията Коци, който се ширеше сам на чина зад тях, теглеше тези коси с такава сила, че понякога на момичетата им излизаха сълзи на очите. Диана мълчеше търпеливо. Импулсивната Мара обаче се обръщаше и го удряше яростно с учебника по рошавата глава, пред смаяните погледи на преподавателите и сред хихикането на съучениците им. На петата година нещата изведнъж се промениха. Коци се укроти и затвори в себе си, безразличен към закачките на Диана. Вторият срок двамата седяха на един чин, а три месеца след абитуриентския бал се ожениха.

— Как да не помня! Тази дива ревност, която изпитвах тогава, не се забравя лесно!

— Наистина — засмя се Диана. — Ти ме ревнуваше така, както сигурно сега не ревнуваш дори Делян!

Като чу името на Делян, Мара тихичко въздъхна.

— Красива къща! — смени тя темата.

— Колибката е супер! — ухили се Коци. — Хем сме под наем, без да плащаме пари, хем измъкнахме Милена изпод крилото на баба и дядо!

Кокетната двуетажна къща, в която в момента живееха, беше собственост на един братовчед на Коци, с когото заедно завършиха компютърни технологии. Преди три месеца Александър, така се казваше той, замина на работа в Охайо със съпругата си и двете си синчета-близнаци.

— Елате с Диана да живеете тук, в нашата къща! — горещо се помоли той на Коци преди да замине. — Така ние с Цветелина ще бъдем спокойни, че няма да я разбият и ограбят, а вие двамата ще бъдете самостоятелни и независими!

Коци прие, защото не искаше да откаже на Александър. Двамата нямаха братя и сестри, бяха отраснали заедно и се обичаха повече и от родни братя. Диана прие с радост, защото копнееше да живеят сами тримата и заради зелената градина с голяма лозница в задния двор на къщата.

Двойната стъклена врата, която водеше към градината, беше широко отворена и от там долиташе топлият, прочувствен глас на Фреди Меркюри. Рок-баладите бяха втората страст на Диана и Коци след компютърните програми.

Прегърнатата тройка беше посрещната с радостни възгласи.

— Най-после в пълен състав! — тържествено обяви Коци и кимна към Мара — Ето кой ще ми прави компания в пиенето тази вечер!

Всички весело се засмяха. Мара почти никога не пиеше алкохол.

— Щом е в чест на моята кръщелничка, с удоволствие! — отвърна тя и седна до Диана под лозницата. Узрялото грозде я примами, тя се пресегна и откъсна един грозд:

— Като децата съм!

— Защо „като“? — ухили се Коци. — Така като гледам, акълът на никой от нас още не е дошъл!

— И по-добре! Щом не можем да пораснем, значи — няма и да остареем!

Мара се отпусна на удобния плетен стол и с облекчение протегна изтръпналите си от дългото седене крака. Лапна едно едро зърно от грозда и усети как потъва цялата във вкуса и аромата му.

— Примижаваш като коте — засмяха се срещу нея сините като синчец очи на Николай. — Няма да се учудя, ако започнеш да мъркаш!

Тя му се усмихна престорено и продължи да похапва от грозда. „Наистина сме като децата. Сигурно затова ни е толкова хубаво заедно. Сякаш сме още в голямото междучасие и преписваме от Коци домашното по математика.“

Погледът й се плъзна по лицата на гостите. Повечето от старата тайфа бяха тук. Нищо, че още първата година след завършването на гимназията се пръснаха по университети и институти в България и по целия свят. Животът в новите среди ги срещна с различни хора, с някои от които създадоха трайни приятелства. Срещите със старите съученици обаче не загубиха своето очарование и се провеждаха при всеки удобен повод. Понякога и повод не беше нужен.

Ето тъмнокосият, красив като холивудски актьор Николай, чиито очи гледаха само нея над чашата с кока-кола. Преди две години, още студент, той доведе своя най-добър приятел, Делян, на тържеството по случай рождения ден на Мара. Дипломиран агроном, сега Ники денонощно обикаляше с луксозния джип многобройните декари обработваема земя, която върнаха на баща му при реституцията. Личеше, че е успял в този бизнес. Говореше се, че с брат си имат цяло състояние. За тях обаче той си остана верният приятел, на когото разчитаха и когото търсеха за добро и за лошо. До него седеше дребничката, вечно усмихната Нина, вече д-р Михова, педиатър. Телефонът й лежеше на масата пред нея и звънеше почти непрекъснато. Мара забеляза как се променяше изражението на лицето й, когато разговаряше с някоя тревожна майка, колко точни и пълни бяха указанията, които даваше. Ала веднага щом свършеше поредния разговор, тя обръщаше усмихнатото си личице към Стефан, който седеше срещу нея и ръсеше поредната серия пиперливи вицове. Стефан, когото всички галено наричаха „Банана“ заради русолявата глава, може би не беше сърцето на компанията, но със сигурност беше нейният език. Преди години, в гимназията, той често спасяваше целия клас, като задаваше някой остроумен въпрос на решилия да изпитва цял час учител. Следваше умело воден от Банана диалог, който често траеше до биенето на спасителния звънец.

Бурен смях откъсна Мара от мислите й и тя вдигна глава. Коци, отпуснал едрото си тяло в плетения стол, се смееше така, че къдравата му глава се тресеше цялата. Нина и Диана, навели лица, бършеха сълзите, които смехът беше изкарал на очите им. Само Банана, напълно сериозен, наместваше въображаемите очила на дългия си прав нос. Поредният виц беше свършил, но веднага започваше нов.

„Как го прави? Сигурно затова е толкова търсен адвокат“. Стефан се беше дипломирал само преди броени месеци, но вече имаше клиентела, с която не можеха да се похвалят много адвокати с дългогодишна практика.

От тонколоната се разнесе гласът на АББА. Мара се заслуша в четирите мелодични гласа, които преливаха в познатия рефрен: „The winner takes it all“^[1] „Затова ли всеки се бори за някаква победа? Един дава мило и драго да надвие немотията, друг се бори да блесне в професията… Трети, като Делян, се бори със самия себе си и все не може да победи…“

Отпи няколко глътки от ледения джин с тоник, с който Николай щедро беше напълнил чашата й. „Не“ — отговори тя на немия въпрос в очите на Диана и стисна успокоително ръката й. Не скучаеше, хубаво й беше, просто тази вечер не й се разговаряше. Това не беше характерно за нея. Рядко потъваше в „черна дупка“, но ако все пак хлътнеше в такава, се вземаше в ръце и излизаше решително на светло. „Много се изморих днес на работата. Колко часа ми се събраха пред монитора? Десет? Или дванадесет?“ Отпи още няколко глътки от чашата и усети как лека омая замъгля очите й, а вдървеният й от напрежение и умора гръб приятно се отпуска.

— Can you feel the love tonight?^[2] — гальовно я попита гласът на Елтън Джон от тонколоната.

Сините очи на Николай, вперени в нейните, се бяха превърнали в големи нощни теменуги. Мара се вгледа в тях, но видя други, по-тъмни очи, над които падаше немирен тъмен кичур. Болката, която я прониза при тази гледка, беше толкова силна, че самата тя се учуди. „Явно се притеснявам за Делян повече, отколкото трябва! Последното му писмо беше по-кратко и по-лаконично от другите. Споменаваше, че има проблеми на работата и в квартирата, но не пишеше нищо по-конкретно. Утре ще му се обадя по телефона да разбера какво става“, реши тя, стана от масата и се усмихна на Диана и Коци.

— Трябва да тръгвам.

Николай вече се беше изправил с ключовете на джипа в ръка.

— Ще ме хвърлиш ли преди това на един адрес?

Д-р Михова държеше в едната си ръка лекарската чанта, с която никога не се разделяше, а в другата — телефона и диктуваше адреса на болното дете на шофьора на линейката.

Час по-късно Мара отключи входната врата на апартамента и влезе безшумно в тъмното антре. Лампата в трапезарията светеше. Ивана седеше по тънка лятна нощница на дивана и четеше книга.

— Нали съм ти казала да не ме чакаш! Не съм вече малка!

Едва изрекла тези думи, Мара седна до майка си и се сгуши в нея, както правеше Росен. Ивана я помилва по разпиляната коса, но не попита нищо. Знаеше, че когато реши, голямото й малко момиче ще излее всичко, което й тежи на душицата.

— Татко спи ли?

— Заспа преди малко… Гладна ли си?

— Не съм.

Мара се надигна и целуна Ивана по бузата.

— Лека нощ, мамо!

— Лека нощ, Маре! Приятни сънища.

Ивана въздъхна и затвори книгата, която за сетен път препрочиташе. Беше романът „Време разделно“ на Антон Дончев, едно от любимите й заглавия. Госпожа Ивана Вълканова винаги го включваше в списъка на творби на български писатели, които нейните ученици задължително трябваше да прочетат.

Влезе на пръсти в малката спалня. Илия спеше дълбоко, легнал на гръб, отхвърлил лекия чаршаф и отпуснал ръце над мургавата си глава. „Така спят бебетата… Само невинните бебета и хората с чиста съвест като неговата…“ Измъкна внимателно завивката изпод едрия му гръб и грижовно го зави. На сутринта щеше да захлади. „Как можахме да забравим, че днес е Илинден?“, укори се тя за пореден път. „Така е, като нямаме изграден навик от деца да почитаме църковните празници…“ Мисълта й се прехвърли в другата стая при Марето. Какво ли я измъчваше?…

Загаси нощната лампа и притихна, заслушана в песента на щурците, която нахлуваше през широко отворения прозорец. Знаеше, че дълго няма да може да заспи.