Петя Божилова
Жега в Мадрид (2)

II. Ивана

Ивана откъсна поглед от екрана на телевизора в малката трапезария, излезе на остъклената тераса, където беше готварската печка и отвори вратичката на фурната. Лъхна я парещото ухание на домашни картофи, прясно месо и свежа чубрица. Мусаката беше почти готова. Оставаше само да я залее с яйчената смес и да изключи нагревателя.

Избърса ръце в престилката, седна отново пред телевизора и впери поглед в екрана. Ех, каква лисица беше тази Елена! Ето, ако сега Габриел влезе в стаята, всичко ще се разкрие! В този миг сцената свърши, появиха се надписите, с които завършваше поредната серия и гърленият приглушен глас на мексиканския певец заплака за своята изгубена любов. Ивана стана, заля мусаката, сложи таратора в хладилника и наплиска изпотеното си лице със студена вода. „Каква жега!“ Втора седмица температурата в Стара Загора не падаше под 30°С. България се печеше в суша, която не обещаваше нищо добро! Ивана въздъхна, избърса ръцете си на чистата кърпа, която висеше до мивката в кухненския бокс и седна отново пред телевизора. Започна сто и деветнадесетата серия на мексиканските „Нежни сърца“.

Действието на екрана се пренесе от пищно обзаведената стая на Елена към брега на океана. Героинята се беше изтегнала в удобния шезлонг, смучеше леден сок от дълга извита сламка и обмисляше поредния капан за богатия, но глупав и наивен Габриел… Защо ли ги гледаше тези сериали, или сапунчета, както пренебрежително ги наричаше Марето? Заради красотата. За броени минути пред телевизора очите й се пълнеха с екзотични пейзажи и красиви богати къщи сред обширни зелени градини. Усетът й на литератор, обаче, се надсмиваше над скалъпения сюжет и захаросаните реплики, които героите от екрана си разменяха. „Ти си най-яркото слънце на моя небосвод!“ Ивана си представи как нейният Илия й шепне тези думи на колене пред нея и се разсмя с глас. Нямаше нужда от това. Тя си знаеше, че двете с Марето са топлинката в живота му. Ей сега ще се върне от работа и веднага ще тръгне по стаите да я търси. Ако не я намери, ще започне да звъни по телефона, да види къде е.

Погледна разсеяно навън през светещото от чистота стъкло на прозореца. Погледът й срещна познатия изглед: насрещния сив панелен жилищен блок, брат-близнак на техния и старите очукани леки коли на обитателите, сблъскани там, където преди се зеленееше градинка. Блоковете бяха работнически, населени по времето, когато заводът процъфтяваше, а продукцията му се изнасяше с ешелони по света. Сега само няколко прашни смокинови дръвчета, отрупани със зрели плодове и пазени зорко от комшийката баба Слава, радваха окото.

Под рехавата сянка на едното от тях гореше огън, над който се чернеше голям опушен казан. Някой вареше буркани с компоти или лютеница за зимата. Боже, кой беше този луд да кладе огън в тази горещина? Взря се с късогледите си очи в свитата фигурка, която пъхаше съчки под казана и позна дядо Христо от съседния вход. Баба Жела, жена му, беше починала преди месец и сега той сам си приготвяше зимнината.

Ивана въздъхна дълбоко. „Докато сме живи и двамата с Илия, ще е добре, а след това…“ Погледът й се върна на екрана. Елена стоеше пред претъпканите с дрехи гардероби и се кахъреше, че няма какво да облече за фиестата… Мисълта на Ивана се откъсна от картината на екрана и се върна назад към деня, в който купиха малкия апартамент. Двамата с Илия бяха тогава учители, но неговите родители работеха в завода и отстъпиха своето право на жилище на децата си. Каква радост беше! Тук преминаха най-хубавите им години, тук, живот и здраве, след няколко години щеше да се пенсионира.

Звънецът на входната врата иззвъня отначало колебливо, а след това — по-продължително и настойчиво. Ивана се сепна и скочи пъргаво. Кой ли беше тръгнал в тази жега!

— Кака Мара тука ли е?

Беше Росен, десетгодишният син на Таня и Георги, които живееха в апартамента над тях.

— Къде носиш котето? — засмя се в отговор Ивана.

— Не иска да стои самичко. А пък аз не искам да го оставям да мяука.

Слабите ръчички на детето здраво стискаха пухкавото кълбенце, а големите му кафяви очи гледаха сериозно. На лявата му буза се открояваха две дълги отвесни драскотини. Едната беше по-дълбока и от нея се бяха стекли няколко капчици кръв, засъхнали по вирнатата брадичка.

Ивана помилва детето по острата косица, побутна го към трапезарията и затвори бързо външната врата, за да не влиза горещината от задушното стълбище.

— Майка ти няма ли я още?

— Няма я. И татко го няма.

— На дините ли са?

— На дините.

Таня и Георги бяха по професия машинни инженери. До преди седем-осем години работеха в завода, но ураганът на масовите съкращения помете и двамата в началото на кариерата им. Георги тогава клюмна, но Таня още повече се запали за работа.

— Ще покажем, че струваме нещо и без дипломи и титли! — зарече се тя.

Нямаха избор. Сложиха двете дипломи и трудови книжки в едно чекмедже да чакат по-добри дни и се заловиха с покупко-продажба на плодове и зеленчуци. Родителите на Таня бяха дългогодишни търговци, помогнаха с пари и труд, бизнесът на младите бавно, но сигурно тръгна. Таня истински се увлече, запали се и Георги и двамата потънаха в работа. Сега беше сезонът на дините, Георги беше почти денонощно около щандовете, а Таня сновеше непрекъснато между него и детето.

— Защо ти е кака ти Мара? — обърна се Ивана към момчето.

— Искам да я питам нещо — кривна то главичка и внимателно остави спящото коте на дивана в трапезарията.

Детето й се стори отслабнало. Росен и без това си беше слабичък и нежен като момиче, но този следобед изглеждаше по-блед от вчера. „Пак е бил сам и не е ял нищо. Само е седял пред компютъра и е играл на тези глупави игри. Скучно му е.“

Седна до него на дивана, засмя се и протегна ръце:

— Я да си прегърна аз момчето, че от вчера не съм го виждала!

Росен се засмя в отговор, вдигна босите си крачета и се сви в леля си Ивана така, както котето се гушеше в него.

— Няма ли с кого да си играеш?

— Няма — въздъхна детето. — Антон е при баба си на село, а Петьо е на море с вуйчо си.

— Ами Светльо?

— С него изобщо не е интересно! Той е още бебе!

— Как така ще е бебе! Само с две години е по-малък от теб!

— Така! Нищо не знае и нищо не разбира!

Детето замълча за кратко, след това продължи:

— Вчера ми каза, че щъркелът му е донесъл братче!

„Това те боли тебе“, поклати глава Ивана и нежно го замилва по главата. „Самичък си, а майка ти и дума не дава да й се каже за друго дете.“

— Ами, много хубаво! Ще има с кого да си играе! — каза тя бодро.

— Нека си играе! — махна великодушно с ръка детето. — Но защо говори глупости?

— Глупости?

— Ами да! Кой в днешно време вярва, че децата ги носят щъркели!

— И теб те донесе щъркелът! — Илия стоеше на вратата на трапезарията и се смееше. — Един голям черен щъркел на бяла „Лада“!

Улисани в разговор, Ивана и Росен не бяха усетили, че външната врата се отключва и някой влиза.

— Чичо Илия!

Хлапето подскочи като изхвърлено от пружина от дивана и се хвърли на врата му. Викът му стресна котето и то скочи на четирите си лапи. Сивата му козина настръхна, а опашката му щръкна като рошава четка за миене на шишета.

— Я да видим сега кой ще надвие!

Илия прегърна слабичкото телце на момченцето и двамата се търкулнаха на килима. Малката стая се огласи от радостните викове на хлапето, престореното охкане на мъжа и съскането на уплашеното коте. След няколко минути Илия лежеше на гръб и какъвто беше едър, заемаше почти целия под. Росен, с грейнали очи и зачервени бузи, се пъчеше на гърдите му. Ръчичките на детето натискаха с все сила широките рамене на мъжа, който пъшкаше под него.

— Ох, не мога повече! Надви ме това момче! То станало много силно, бе!

— От какво е събрал сила, като нищо не е ял днес! — обади се Ивана, която вадеше от фурната тавата с мусака. Котето се беше изправило в краката й, душеше нагоре и настойчиво мяукаше.

Илия подхвърли детето с две ръце, остави го на дивана и пъргаво се изправи. Отиде до Ивана, целуна я по влажната буза, хвърли поглед към тавата и преглътна:

— М-м! Как ухае само! И аз ще започна да мяукам като котето!

— И ти днес си ял, колкото и Росен! — недоволството в гласа й нарасна и се смеси с тревога.

— Сега ще си наваксаме и обяда, и следобедната закуска. Но първо — през банята!

След минута двамата мъже бяха там и веселите им подвиквания се чуваха чак в кухнята.

Ивана сложи храна за котето в малката му чинийка и погледна навън през прозореца. Улисана с детето и Илия не беше разбрала, че се е смрачило. Дядо Христо, загасил огъня, вадеше готовите буркани от казана с една голяма метална щипка. Жегата и задухата не намаляваха, а напечените стени на панелния блок щяха да греят стаите до утринните часове. „Права е Марето. Трябва да сложим климатик и в трапезарията“, мислеше си разсеяно Ивана, докато редеше сръчно масата.

Телефонът в хола иззвъня. Тя чу как босите крачета на Росен изтопуркаха до там и след това изтичаха обратно в банята. Беше занесъл услужливо слушалката на чичо си Илия, забравил напълно за нея. Ивана незлобиво се засмя. Не беше само с това хлапе така. Всички деца, които познаваха Илия, го обичаха и слушаха. А как само го уважаваха учениците му!

Погледът на Ивана се спря на една увеличена снимка, сложена в рамка и закачена на видно място в трапезарията. Илия и тя, усмихнати, сред празнично облечени техни ученици. Колко отдавна беше! Двамата млади и съвсем неопитни, току-що завършили заедно университета във Велико Търново. Бяха разпределени заедно в Долнище, малко селце на стотина километра от родната Стара Загора.

— Селото е изостанало, населението там е предимно от цигански произход. Учител рядко издържа повече от година. Търсете връзки да се отървете! — услужливо ги посъветваха техни познати от тогавашния окръжен инспекторат.

Те издържаха не една, а девет години. Хубави, весели години, помрачавани само от едно: и двамата жадуваха дете, а то все не идваше. Кирпичените къщурки край тях бяха претъпкани с вечно боричкащи се босоноги хлапета, само тяхната къщичка оставаше тиха и пуста… На третата година нейният тих и мълчалив Илия беше директор на училището, единодушно избран от началници и колеги. Всичките му мургави ученици го обичаха и слушаха така, както сега Росен. Ивана така и не разбра какво правеше той с децата, как ги омагьосваше.

И тя, и другите учители често не издържаха, подвикваха, дърпаха уши, а понякога здраво пошляпваха някой немирник по немития врат…

— Марето се обади — върна я гласът на Илия в малката трапезария. — Кача да не я чакаме за вечеря. Ще ходи на рожден ден.

 

 

Късно вечерта Таня и Георги позвъниха на входната врата.

— Видяхме, че в къщи не свети и идваме направо тук — усмихна се виновно Таня. — Знаем къде са се свили нашите животинки.

— И двете са тук — засмя се в отговор Илия, който беше станал да ги посрещне. — Ей къде са се сгушили на дивана с пълни коремчета и гледат филма по първа.

Росен скочи, целуна майка си и баща си, след това бързо седна отново на дивана и впери поглед в телевизора. Трите полицейски коли летяха една след друга по магистралата, а сирените им неистово пищяха. Трябваше най-после да хванат убиеца!

Таня и Георги се спогледаха мълчаливо.

Ивана излезе от кухненския бокс, като бършеше ръцете си с кърпа.

— Сядайте, сядайте! Само че закъсняхте! От мусаката остана едно-единствено парче, колкото за Марето!

Родителите на Росен отново се спогледаха, след това впериха невярващ поглед в детето, което гледаше втренчено екрана.

— И Росен ли яде мусака?

— Защо да не яде? Даже и второ парче му сложих, но то му дойде много и го дояде чичо му Илия.

Таня се отпусна уморено на един стол и изпъшка:

— Така е, като стои все сам… Какво ли щяхме да правим без вас? Вие сте ни тук за майка и баща, за брат и сестра!

— А ти забрави ли колко вечери сте гледали Марето с майка си? — засмя се Ивана. — Ние с Илия една вечер на учителски съвет, друга — на родителска среща, трета на събрание!

— Затова сме хора.

Георги не говореше много, но думите му винаги тежаха на място. Той бръкна в найлоновия плик, който държеше в ръце, извади една голяма диня и я подаде на Ивана. След това извади бутилка с уиски и пакетче, увито в шарена опаковка. Таня ги пое от ръцете му и се усмихна:

— Честит имен ден, Илия!

Ивана ахна и плесна с ръце.

— Ами да, днес постарому е Свети Илия! Нали съм във ваканция, съвсем забравям да погледна календара! Засуети се тя виновно около масата.

— И аз съм забравил! — скочи Илия от дивана, ухилен до ушите. — Нищо, зло да ни забрави! О-о-х, какво… Ах, ти, разбойнико!

Росен, незабелязан от никого, се беше промъкнал зад гърба му и изля на смолисто черната му коса пълна чаша със студена вода:

— Това е за здраве!

Когато пийналият, развеселен Илия изпрати гостите си, минаваше полунощ. Таня тръгна нагоре по стълбите, прегърнала свитото на кълбо коте. Георги се заизкачва след нея с детето в ръце. Росен спеше дълбоко, отпуснал главичка на широкото рамо на баща си.