Петя Божилова
Жега в Мадрид (11)

II. Мара

Мара огледа чистите покривки на масичките, пъстрите чадъри над тях и миниатюрното шадраванче отстрани.

— Приятно е тук, Дидке. Така, на открито, край водичката… Не съм идвала преди в това заведение.

— Понякога, след като взема Милена от детската градина, двечките чакаме тук тати.

Диана отпи жадно от ледената кока-кола и впери поглед в лицето на приятелката си.

— Толкова си отслабнала за една седмица! Сигурно от притеснение за Росен не си хапнала нищо!

— Почти нищо — усмихна се виновно Мара.

— Той вече е добре, нали?

— Ще се оправи напълно. Изследванията му са чудесни, всичко вече е в нормата!

— Значи скоро ще го изпишат!

— Е, не. Ще го подържат още десетина дни. Тъкмо компютърът ще си почине от него!

— Като каза „компютър“, ме подсети — засмя се Диана. — Днес сутринта говорихме с Цветелина, Александър и близнаците.

— Как са те в Охайо?

— Сега ще ти разкажа! Ти само слушай!

Мара я погледна с любопитство. Очите на винаги сдържаната й приятелка сега светеха дяволито над трапчинките на порозовелите бузи. Какво ли искаше да й каже?

— Тръгват нашите братовчеди — започна весело Диана — да записват близнаците в детската градина. Носят пълна папка с документи, от свидетелствата за раждане на родителите до договорите с фирмата, в която работят. Влизат те в кабинета на дежурния учител и виждат една възрастна госпожа, облечена като пластмасова манекенка и точно толкова гостоприемна. „Така и така, ние сме тези и тези, работим там и там“, обяснява всичко подробно Цветелина и подава папката с документи. Госпожата обаче не благоволява дори да я отвори. Само оглежда и четиримата от глава до пети и с видимо удоволствие им заявява, че нямат свободни места. Това обаче не може да е истина, защото детската градина е спонсорирана от фирмата, в която работят и децата на всички техни служители се приемат безотказно!

— Не разбирам. В този отказ няма никаква логика.

— Аз обаче мисля, че разбирам! — засмя се Диана. — Ти помниш ли как наричахме Александър?

— Разбира се, че помня! „Боримечката“! Те с Коци си приличат като братя, само че Александър е малко по-едър.

— И много по-мургав!

— Да, така е. Но какво общо има всичко това с детската градина?

— Какво ли? Я си представи този двуметров черен, рошав Боримечка, след като е бил двадесет дни през лятото на „Златните пясъци“!

Мара прихна и отпи от чашата.

— Не бързай да се смееш — засмя се Диана. — Влиза, значи, този Боримечка с вид на мечок гризли и води с него две черни дяволчета, които на всичкото отгоре не говорят и английски език!

— Горката госпожа учителка! Видяла е зор!

— Наистина вижда голям зор, но след това! Александър се заинатява и три поредни дни обикаля кабинети и инстанции. Накрая извикват директорката на детската градина, която по това време е в отпуск. Млада, решителна и делова, тя решава спора само с няколко думи:

— Ще направим за децата тест за интелигентност!

— Но те все още не знаят езика! — уплашва се Цветелина.

— Имаме специални тестове с изображения и символи — усмихва се вежливо директорката — Децата умеят ли да работят с компютър?

Насрочват им дата само след един ден. Цветелина се опитва да протестира, но нашият Боримечка ги хваща тримата и ги вкарва в Macdonald’s. Купуват на момчетата по едно двойно детско меню, а те с Цветелина се натъпкват като попско дете на задушница. Когато минават на сладоледа, Александър обяснява на петгодишните хлапета какво ще се иска от тях на следващия ден.

— Ще се справите ли? — бодро ги запитва той.

Диана така се беше увлякла в разказа си, че забрави за жаждата си и кока-колата се топлеше в ръката й. Мара, подпряла брадичката си с ръка, не смееше да мръдне, за да не пропусне нещо.

— И знаеш ли какво му отговаря Огнян, по-отвореният от близнаците? „Тате, плашиш куче със салам и циганче с баничка!“

Двете приятелки се засмяха така, че подплашиха врабчетата, които се къпеха в шадраванчето и те със сърдито чирикане кацнаха в клоните на близката липа. Възрастният мъж, който четеше вестник на съседната маса, се сепна и впери поглед в тях над големите си очила в рогови рамки. Разнежен от гледката на двете хубави момичета с открити рамене и порозовели от смеха бузи, той им се усмихна с възхищение.

— Какво става след това? — размърда се нетърпеливо на стола Мара.

— Какво ли? Отиват нашите на другия ден, сядат пред мониторите в игротеката и за двадесет минути правят тест, за който са предвидени тридесет минути. Резултат: и двамата по 98 точки от 100 възможни.

— Нормално за тях. Като знаем какви са родителите им!

— За нас е нормално. Но там решават, че има някаква грешка и че децата трябва да направят втори тест. Сега пък на Александър нервите не издържат, той се разтреперва и а-ха, да хване госпожата за бялата якичка! Цветелина, обаче, го укротява само с един поглед, после целува децата и им казва:

— Минавате този тест и в събота и неделя сме всички на Дисниленд!

Хлапетата се споглеждат с ликуващи лица и си пляскат едно друго дланите. След това Огнян се обръща към родителите си:

— Проблемът ви е никакъв!

След петнадесет минути излизат от игротеката свежи, сякаш идват от басейна. Резултат — 99 и 100 точки от 100 възможни. Огнян вече мислено е в Дисниленд и по погрешка натиска друг клавиш…

— Ето ги и моите двечки момичета!

Коци остави до масичката черното платнено куфарче, което носеше и се отпусна така, че столчето изскърца под него. След това махна с ръка на младата сервитьорка, която кимна усмихната и след минута изнесе от хладилника „Загорка специално“.

— Какво си зяпнала Диана в устата? — ухили се той на Мара и отпи няколко глътки от запотената халба. — Обикновено е обратното: тя мълчи, а ти чуруликаш! — Прекъсна ни на най-интересното! — смъмри го тя вместо поздрав и отново впери очи в Диана. — Тъкмо сме до резултата от втория тест на близнаците в Охайо.

— Най-интересното започва след теста — ухили се Коци още по-широко. — Цялата комисия заобикалят нашата четворка, вкарват ги в дирекцията и ги черпят с кафе и бонбони. Госпожа директорката отваря папката с документите и изчита най-старателно всички страници.

— Представям си лицето й — вметна Мара.

— Силно удължено! — изкикоти се той. — Особено накрая, когато затваря папката, скача от бюрото и стиска енергично ръцете на Цветелина и Александър.

— За мен ще бъде чест да запиша момчетата в нашата детска градина! — уверява ги тя. — Но ако искате да ги изпратите в училище за свръхнадарени деца, ние ще ви дадем прекрасни препоръки, придружени от копията на тестовете!

— Браво на хлапаците! — не се стърпя Мара. — И сега къде са?

— Сега са във Флорида, на Дисниленд — засмя се Диана. — От понеделник тръгват в детската градина. Четиримата са решили, че не искат да се разделят. И без това там са сами сред чужди.

— Много скоро няма да са толкова сами — подхвърли Коци и отпи от бирата си.

— Защо? Да не е на път третото дете?

— Не, не е. Но е широко отворен пътя на първите братовчеди. Коци отвори куфарчето, извади голям лист, прилежно прибран в прозрачно фолио и го подаде мълчаливо на Диана.

— Кога пристигна? — попита тихо тя.

— Днес сутринта. До края на другата седмица…

Погледна часовника си, допи на един дъх остатъка от Загорката и се надигна от стола.

— Ще прескоча да прибера Милена от детската градина и след това ще минем да ви вземем.

Останали сами, двете приятелки се загледаха мълчаливо. Мара едва сега забеляза тъмните кръгове под очите на Диана и дъговидните бръчици, оградили изпръхналите й устни. Милата, добричка Дидка! Тя също се беше пекла на жив огън през последните дни! И както винаги, беше стаила всичко дълбоко в себе си, за да не тежи на никого с проблемите си!

— Заминавате за Охайо, нали? Постъпвате във фирмата, където работят Цветелина и Александър.

Диана кимна мълчаливо.

— Изпратили сте последната си съвместна програма, над която работехте в къщи. Не се учудвам, че веднага ви назначават!

— Коци не издържа повече тук! Да бъде момче за всичко, а идеите му…

— Да бъдат присвоявани от безидейни глави! Но защо, защо не си ми казала нищо досега?

— Ти беше толкова заета покрай проблемите на Делян и болестта на Роско! Не исках да те притеснявам и аз!

— А ти кога ще разбереш, че най-много ме притесняваш, когато не искаш да ме притесняваш!

Мара видя как листа трепери в ръцете й и изпита непреодолимото желание да си издърпа и двете уши. „Тези мои глупави пристъпи но ревност!“ Въздъхна безшумно, изправи глава и се усмихна широко:

— Всъщност, това е чудесна новина, нали? Най-накрая ще можете да работите това, за което до сега само си мечтаехте!

— Да — опита се Диана да отговори на усмивката. — От години не съм виждала очите на Коци такива.

— А баща му сигурно подскача до тавана! А с него и целият квартал!

Диана прибра грижливо листа в чантата си и я погледна кротко:

— Бащата на Коци е болен, Маре! Карцином на панкреаса… Неоперируем.

— Не! — изкриви уста Мара и клюмна на стола. — Не, не той! Не сега!

— Моля те! — сграбчи Диана ръката й. — Коци не знае нищо!

Мара кимна трескаво с глава и забучи нос в чашата с топлата вече, блудкава тъмна течност.

— Донеси ми чаша вода, моля те! — изтракаха зъбите й на стъклото.

Диана бръкна в чантата си, извади една половинлитрова пластмасова бутилка, пълна с вода, пъхна я в ръцете й и скочи от стола. Изтича до бара и след минута притича обратно с две големи чаши, пълни с вода и лед.

— Извинявай, Маре!

Мара изля невъзмутимо бутилката вода на главата си и прекара пръсти по мокрите кичури. След това се изтръска като куче, излязло от басейна, вдигна чашата с вода, изпи я на един дъх, изсипа бучките лед в шепите си и разтри енергично шията и раменете.

— Ти извинявай! Нервите ми не издържаха!… Такава седмица имах, че…

Диана протегна ръце през масичката и помилва студените й мокри длани:

— Не исках да ти го казвам! Отново ти стоварих проблемите си. Като „добричка“ приятелка те превърнах в кошче за душевни отпадъци и те напълних догоре!

Мара поклати отрицателно глава и помилва горещите, треперещи пръсти с полустопените бучки лед:

— Не сме добрички! Просто сме истински! А истинският приятел е какво?

— Машина — изкриви Диана устни в усмивка. — За рециклиране на душевни отпадъци.

— Сега преработваме — отвори Мара чантичката си, — и произвеждаме… какво беше?

— Кърпички. От бяла хартия. С нарисувани по нея мечета. Бършем сълзите.

— Точно така!

Мара извади син пакет влажни бебешки кърпички и подаде едната:

— Бършем сълзите и сополите и ставаме чисти и свежи…

— … като бебешки дупета.

— И на двете ни става по-леко!

Двете момичета въздъхнаха тежко и изтриха лицата си с влажните кърпички.

— Какво ще правите сега? — попита Мара след кратко мълчание.

— Сега!… Стягаме багажа.

— Баща му… Точно той свали куфарите от тавана. И ме закле в детето да мълча! И когато тръгнем, да не се обръщам, дори да зная, че той пази зад нас на четири крака…

— Да не си се къпала във фонтанчето? — изникна зад тях Коци с цетето в ръце.

— Тъкмо й казвах — усмихна му се Диана — че близнаците са луди от радост!

— Че малко ли е това! — усмихна се и Мара. — Да си имат тяхна, родна братовчедка в детската градина!

— Ако успее да издържи теста за интелигентност!

Коци сложи детето на коленете на Диана и се отпусна тежко на стола.

— Довечера те искам у нас! — обърна се той към Мара, като бършеше челото си с ръка. — Оставяме Милена при баба и дядо и ви чакаме. Обадих се и на другите!

Мара отвори уста, за да възрази.

— Утре е празничен ден, ще си починеш! — отсече той и намигна на Диана. — А ако се налееш до козирката, ще те оставим да реанимираш под лозницата, на въздух!

— Не в Охайо, а на луната да отидеш, пак ще си останеш същият!

— Божа работа! — ухили се Коци. — Както казваше баба ми: „Агне се родило, коч умира.“… Нали съм си зодия „овен“!

— Ще те чакаме — погледнаха я умилително кестенявите очи над главата на детето.

— Ще дойда. Непременно!