Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя (1871-1945), Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

У Тинапелови и за нравственото самочувствие НА Ханс Касторп

Това не му бе във вреда, защото той се премести в дома на консула Тинапел, който му стана настойник; там нищо не му липсваше нито лично нему, нито що се отнасяше до защитата на интересите му, за които още нищо не знаеше. Защото консулът Тинапел, вуйчо на покойната му майка, управляваше наследството на Касторпови, той разпродаде недвижимите имоти, зае се и с ликвидацията на фирмата „Касторп и син, Импорт—Експорт“ и успя да набере към четиристотин хиляди марки — наследството на Ханс Касторп, което консулът Тинапел вложи в напълно гарантирани, сигурни ценни книжа, като, независимо от роднинските чувства, си взимаше в началото на всяко тримесечие полагаемите му се два процента от лихвите.

Тинапеловата къща беше разположена в дъното на една градина на „Харвестехудер Вег“ и гледаше към морава, от която и най-малкият плевел се изкореняваше, към обществени розови насаждения, а после към реката. Всяка сутрин, макар че притежаваше хубава кола, консулът отиваше пеш до кантората си в стария град, за да се пораздвижи малко, тъй като понякога страдаше от приливи на кръв в главата, и се връщаше в пет часа, след което Тинапелови обядваха по всичките правила. Той беше човек с тежест, носеше най-хубави английски платове, воднисто-сините очи изпъкваха зад златните му очила, имаше цветущ нос, сива моряшка брада и пламтящ брилянт върху късия малък пръст на лявата си ръка. Жена му отдавна бе умряла. Той имаше двама сина, Петер и Джеймс; единият от тях служеше във флота и рядко идваше в къщи, а другият работеше във винарската фирма на баща си, която бе определен да наследи. От дълги години домакинството се водеше от Шален, дъщерята на един златар от Алтона, която носеше бели колосани рюшове около кръглите си като валяци китки. Тя имаше грижата обедната и вечерна трапеза да бъде богато снабдена със студени закуски, скариди и сьомга, змиорка, пушени гъши гърди и доматен сос към ростбифа; тя зорко надзираваше прислужниците надничари, когато у консула Тинапел имаше мъжка вечеря, и доколкото можеше, заместваше майката на малкия Ханс Касторп.

Ханс Касторп порасна при ужасно време, всред вятър и влага, порасна, ако може така да се каже, облечен в жълта мушама, и се чувстваше, изобщо погледнато, много бодър. Вярно, още отначало си беше доста малокръвен, това казваше и д-р Хайдекинд и бе наредил всеки ден на третата закуска, след училище, да му се дава пълна чаша портер — както е известно, едно питие с големи достойнства, на което доктор Хайдекинд приписваше кръвообразуващо влияние и което успокояваше жизнените му сили по начин, който му се нравеше, и действаше благотворно на навика му да „дреме“, според израза на вуйчо му Тинапел, тоест да си мечтае с отпусната уста и без определена мисъл, с поглед, вперен в пространството. Иначе беше здрав и в ред, добър играч на тенис и гребец, макар че предпочиташе вместо да тегли греблата, да прекарва неделните си вечери при музика и чаша добро питие на терасата със саловете в Уленхорст и да гледа осветените лодки, между които по разноцветните отблясъци на водната шир се плъзгаха лебеди; чуеха ли го да говори невъзмутимо, разбираемо, малко глухо и монотонно, с леки следи от диалект или пък ако го погледнеха какъвто си беше: рус, приличен, с добре оформена, някак странно изваяна глава, у която унаследеното и несъзнателно високомерие се проявяваше във вид на известна студена ленивост, то никой не можеше да се усъмни, че този Ханс Касторп е неподправен и порядъчен продукт на тукашната почва и блестящо отговаря на мястото си — в това и той самият, ако бе седнал да се изучава, нито за миг не би се усъмнил.

Той вдишваше с дълбоко разбиране, себепонятност и добро задоволство атмосферата на големия морски град, тази влажна атмосфера на колониална търговия и благосъстояние, която бе живителният въздух на неговите деди. Носът му долавяше дъха на вода, въглища и катран, силните миризми на натрупаните колониални стоки, а погледът му следеше по кейовете грамадните въртящи се кранове, които по своето спокойствие, интелигентност и гигантска сила приличаха на опитомени слонове, докато вадеха от утробата на почиващите кораби тонове чували, бали, сандъци, бурета и плетени дамаджани и ги наслагваха в железопътни вагони или по складовете. Той виждаше търговците в жълти мушами, каквато и той носеше, да се стичат по обед в борсата, където знаеше, че винаги е напечено, та нерядко ставаше нужда на бърза ръка да се разпращат покани за някоя голяма вечеря, за да се позакрепи кредитът. Той гледаше (и тук после бяха съсредоточени неговите интереси) гъмжилото по корабостроителниците, гледаше мамонтовите туловища на изтеглените на док кораби на азиатските и африкански линии, високи като кули, с оголени килове и витла, опрени на подпори — цели дънери проснати на сухо като безпомощни чудовища, покрити с пълчища дребни като джуджета работници, които стържеха, чукаха, боядисваха, гледаше в покритите хелинги да стърчат, обвити в димна мъгла, скелетите на новостроящите се кораби и наоколо им инженери с конструкционни чертежи и сметачна линийка в ръка, които дават нарежданията си на работниците — познати лица за Ханс Касторп от младостта му, които събуждаха у него много чувства на принадлежност към уюта на родния град; тези чувства стигаха своята връхна точка, когато в неделя предиобед закусваше с Джеймс Тинапел или своя братовчед Цимсен — Йоахим Цимсен — в Алстеровия павилион пържени филии с пушено месо и чаша старо порто, след което се облягаше назад в стола си и се отдаваше на удоволствието от запалената пура. Той и в това бе естествен, че обичаше да живее добре, и въпреки своята малокръвна, изтънчена външност здраво, от душа и сърце бе сграбил простите наслади на живота като лакомо сукалче майчината гръд.

Свободно и не без достойнство той носеше на плещите си високата цивилизация, която господстващата прослойка на търговската градска демокрация завещава на своите чада. Винаги бе изкъпан като бебе, а дрехите му шиеше оня шивач, който се ползваше с доверието на младите хора от неговата сфера. Шален се грижеше отлично за малкия запас от скъпо бельо, грижливо снабден с монограми, който се съхраняваше в чекмеджетата на английския му шкаф; по времето, когато Ханс Касторп следваше в друг град, той редовно пращаше бельото си за пране и поправки у дома (защото неговата максима бе, че в цяла Германия само в Хамбург знаят да гладят), а едно набръчкване на маншета на красивите му цветни ризи би го изпълнило с голямо неудоволствие. Ръцете му, макар и не особено аристократични по форма, бяха добре гледани и със свежа кожа; красеше ги една платинена халка и наследеният от дядото пръстен с печат; зъбите му, които бяха малко слаби и многократно се разваляха, бяха изкърпени със злато.

Когато стоеше или ходеше, той малко изпъчваше корема си, което не създаваше впечатление за особено стегната стойка; на масата обаче държането му бе превъзходно. Той учтиво извръщаше изправената горна и част на тялото си към съседа си, с когото разговаряше (разбираемо и малко на диалект), а лактите му бяха леко прибрани, докато режеше порция пиле или измъкваше сръчно със специалния прибор късче розово месо от клещите на омара. Първата му нужда след ядене бе купичката за изплакване на пръстите с парфюмирана вода, втората — една руска цигара; тях той купуваше необезмитени, на черно, без да го бе много грижа за мошеничеството. Цигарата предшестваше пурата, една привлекателна бременска марка „Мария Манчини“, за което ще става дума, и чийто ароматични отрови много добре се съчетаваха с отровите на кафето. Ханс Касторп предпазваше своите тютюневи запаси от вредното въздействие на парното отопление, като ги държеше в зимника, където сутрин слизаше, за да си напълни табакерата с една дневна дажба. Той би ял неохотно масло, ако биха му го сервирали на калъп, а не на малки назъбени формички.

Вижда се, че възнамеряваме всичко да кажем, което говори за неговата привлекателност, но ние го преценяваме без прекомерен изблик на чувства и него правим нито по-добър, нито по-лош, отколкото е бил. Ханс Касторп не бе нито гений, нито глупец и ако при характеристиката му отбягваме думата „посредствен“, то става по причини, които нямат нищо общо с неговата интелигентност и едва ли нещо общо с неговата скромна личност, а това правим от уважение пред съдбата му, на която сме склонни да припишем известно свръхлично значение. Главата му се справяше с изискванията на реалната гимназия, без да трябва да се пресилва — но да стори това, той в никой случай и за нищо не би се съгласил: по-малко от страх да не си причини болка, отколкото за това, че не виждаше безусловно някоя причина, или, по-точно казано, някоя безусловна причина; затова може би не желаем да го наречем посредствен, защото той по някакъв начин чувстваше липсата на такива причини.

Човек не живее личния си живот само като индивид, но — съзнателно или несъзнателно — и живота на своята епоха и съвремие; колкото и да считаше за безусловно дадени и себепонятни общите и извънличните условия на своето съществуване, без да му и теква дори да ги подлага на критика, добрият Ханс Касторп, какъвто и наистина си беше, може би чувстваше бегло засегнато нравственото си самочувствие от тяхното несъвършенство. Индивидът може да има пред очите си най-различни цели, намерения, надежди, изгледи, от които черпи импулс за дейност и за свръхусилия; ако обаче извънличното около него, самото време въпреки външната си подвижност се оказва всъщност лишено от надежди и изгледи, ако тайно му се представя безнадеждно, безперспективно и безпомощно, ако на съзнателно или несъзнателно зададения, но, така или иначе, зададен въпрос за крайния, извънличния, безусловния смисъл са всички усилия, на всяка дейност се отговаря с глухо мълчание, то тъкмо когато имаме работа с почтени хора, почти неминуемо ще се появи известно парализиращо въздействие на тези факти, което ще се отрази по душевно-нравствен път и върху физическата и органическа структура на индивида. За да надхвърли мярата на обикновеното постижение, без времето да му даде отговор на въпроса „за какво?“, човек трябва да притежава нравствена самостоятелност и прямота, каквато рядко се среща и е от героично естество, или много здрава жизненост. В случая с Ханс Касторп нямаме нито едното, нито другото, и тъй, макар и в съвсем почтен смисъл, той все пак си бе посредствен.

Ние тук поговорихме не само за вътрешното поведение на младия човек през училищните му години, но и за следващото време, когато вече си бе избрал гражданска професия. Що се отнася до неговата училищна кариера, той на един-два пъти дори бе принуден да повтаря класа. Общо погледнато обаче му помагаше неговият произход, изтънчеността на нравите, а освен това и една добра, макар и безстрастна, дарба за математика и след като завърши шести гимназиален клас, реши да изкара докрай училището — главно, да кажем истината, защото по този начин продължаваше едно вече привично, колебливо и временно състояние и печелеше време да мисли какъв иска да стане, тъй като Ханс Касторп дълго сам не знаеше, не знаеше дори и в последния клас, и когато най-сетне се реши (доколкото може да става дума за взимане на решение), той добре чувстваше, че като нищо би могъл и другояче да постъпи.

Вярно бе едно: корабите винаги му доставяха удоволствие. Като малко момче той бе изпълвал листовете на своите бележници с рисунки на рибарски гемии, натоварени със зеленчуци платноходки и петмачтови кораби; когато бе на петнадесет години, случи му се да наблюдава от много удобно място в корабостроителницата „Блом & Фос“ как спуснаха на вода новия двувитлов пощенски параход „Ханза“; тогава той нарисува с водни бои една сполучлива картина на стройния параход, точна до най-малките подробности, която консулът Тинапел бе закачил в своята частна кантора; поразвълнуваното море бе предадено в бутилковозелен цвят с голяма любов и вещина и някой си бе казал на консула Тинапел, че тук се крие талант, който може да се изяви като добър маринист — едно мнение, което настойникът спокойно можеше да предаде на младежа, защото Ханс Касторп само се засмя добродушно и нито за миг не се поддаде на въодушевление и налудничави идеи.

— Нямаш много — му казваше понякога консулът Тинапел. — Моите пари ще получат главно Джеймс и Петер, тоест те ще останат в предприятието, а Петер ще получава рента. Това, което имаш, е много добре вложено и ще имаш сигурен приход. Но да живееш от лихви днес, не е толкова проста работа, освен ако притежаваш поне пет пъти повече; ако искаш да представляваш нещо тук в града и да живееш, както си свикнал, ще трябва доста да припечелваш, запомни това, сине мой.

Ханс Касторп запомни това и се огледа за някаква професия, с която да може да пребъде пред себе си и пред хората. Веднъж именно при неделната игра на вист у консула Тинапел старият Вилмс от фирмата „Тундер & Вилмс“ подхвърли, че Ханс Касторп би трябвало да следва корабостроене, отлична идея, и да постъпи после на работа при него, при което щял да го понаглежда; Ханс Касторп възприе тази идея, изпълнен с уважение към своята професия, която, вярно, бе ужасно сложна и уморителна, но затова пък бе превъзходна, важна и забележителна; във всеки случай тя бе много по за предпочитане пред професията на неговия братовчед Цимсен, племенник на покойната му майка, който на всяка цена искаше да стане офицер. При това Йоахим Цимсен не бе много добре с гърдите и Ханс Касторп с леко пренебрежение смяташе, че за него ще е хубаво да избере професия, свързана с дейност на открито и при която дума не може да става за умствен труд или напрежение. Защото към работата той се отнасяше с най-голямо уважение, макар че тя — работата — лесно го изморяваше.

Тук ние се връщаме към нашите загатвания от по-рано, които целяха да изтъкнат предположението, че с течение на времето накърняването на личния живот може да въздейства и върху физическия организъм на човека. Как би могъл Ханс Касторп да не уважава работата? Това би било противоестествено. Тъй както стояха нещата, тя трябваше да бъде в неговите очи безусловно достойна за уважение, освен нея нищо друго достойно за уважение нямаше, тя беше принципът, пред който човек устояваше или не устояваше, беше абсолютът на времето, тя, така да се каже, сама отговаряше за себе си. Неговото уважение към нея, значи, бе от религиозно и, доколкото знаеше, от несъмнено естество. Друг бе въпросът дали я обичаше; това той не можеше, колкото и да я уважаваше, и то поради простата причина, че не му понасяше. Усилената работа опъваше нервите му, тя скоро го изтощаваше и той съвсем откровено си признаваше, че много повече обича свободното, необременено от оловните тежести на усилията време, времето което открито се разпростира пред човека и не е разграфено от препятствия, които трябва да се преодоляват със скърцане на зъби. Това противоречие в неговото отношение към работата се нуждае от разгадаване. Бе ли възможно тялото и духът му — първо духът, а чрез него и тялото — да се отнасят по-охотно и по-устойчиво към работата, ако можеше в дъното на душата си, там, дето сам той не знаеше какво има, да вярва в работата като в безусловна стойност и като в начало, което само си дава отговор на въпросите — да вярва и същевременно да се самоуспокоява? Ето че пак се поставя въпросът за неговата по-голяма или по-малка посредственост, на който не искаме да отговорим определено. Защото ние не се смятаме за венцехвалители на Ханс Касторп и оставяме място за предположението, че в неговия живот просто работата малко пречеше на непомраченото удоволствие от една „Мария Манчини“.

Когато му дойде времето, не го повикаха за военна служба. Неговата вътрешна природа бе против службата и съумя да го отърве. А може би допринесе и това, че щабният лекар д-р Ебердинг, който бе между посетителите на „Харвестехудер Вег“, разбра от един разговор с консула Тинапел, че младият Касторп ще се почувства много възпрепятстван в следването си, което току-що бе започнал в друг град, ако бъде принуден да иде войник.

Ханс Касторп бе запазил и вън от родния си град успокояващия навик да пие портер на закуска и така главата му, която и без това работеше бавно и невъзмутимо, взе да се пълни с аналитична геометрия, диференциални уравнения, механика, теория на проекциите и графостатика, той изчисляваше натоварено и ненатоварено предвижване, стабилитет, разпределение на баласта и метацентър, макар че понякога му ставаше много нагорно. Неговите технически чертежи на разрез по шпангоута, по водната линия или по дължината не бяха така добри, както художественото изображение на „Ханза“ в открито море, но там, дето ставаше нужда нагледността да се подчертае не само смислово, а и сетивно — там, дето трябваше да се тушират сенки или разрези да се онагледяват с весели цветни бои, Ханс Касторп надминаваше повечето от състудентите си.

Когато през ваканциите се връщаше в къщи, много чист, много добре облечен, с малки червеникаворуси мустачки на сънливото младо патрицианско лице и очевидно на път към завидно обществено положение, хората, които се занимаваха с общинските работи и бяха добре осведомени за семейните и лични отношения — а това е случаят с почти всички хора в един град-държава със самоуправление, — та неговите съграждани го изглеждаха изпитателно, като се запитваха за каква обществена роля ще израсне младият Касторп. Беше свързан с традиции, името му бе добро и старо и един ден почти сигурно щяха да се съобразяват с неговата личност като политически фактор. Тогава ще бъде член на градския парламент или на президиума и поел почетната длъжност, и той ще носи грижите и суверенитета, ще участва в някой административен сектор, може би в комисията за финансите или за строителството, и неговият глас ще се слуша и ще трябва да се има пред вид. Можеха да любопитстват за коя партия ще се обяви младият Касторп. Външността може и да лъже, но всъщност той изглеждаше така, както не изглежда човек, на когото демократите могат да разчитат, а и приликата с дядото бе неоспорима. Може би ще тръгне по неговите стъпки, ще бъде спирачка, консервативен елемент? Това бе много възможно… но също и обратното. Защото в края на краищата той беше инженер, бъдещ корабостроител, човек на световната търговия и техниката. Та можеше да се случи и така, че да тръгне с радикалите, да се прояви като луда глава, като безбожен разрушител на стари здания и природни красоти, необвързан като евреин и безчувствен към светините като американец, склонен по-скоро безцеремонно да скъса с достопочтените традиции и да хвърли държавата в главоломни експерименти, вместо да изгражда естествените условия — и това можеше да се помисли. Ще заговори ли кръвта му, че благоразумието на тези, пред които заставаше мирно караулната двойка пред градския съвет, е всеобхватно, или ще предпочете да подкрепя опозицията в градския парламент? Любопитството на съгражданите не можеше да прочете отговора на тези въпроси в неговите сини очи под червеникаворусите вежди, а и той, Ханс Касторп, не би могъл още да им отговори.

Когато го срещнахме, тръгнал на път, той бе навършил двадесет и три години. По него време той бе изкарал четири семестъра в Данцингската политехника и още четири — във висшите технически институти в Брауншвайг и Карлсруе — наскоро, без блясък и оркестров туш, но все пак прилично, бе издържал изпитите си и се готвеше да постъпи като инженер-стажант „Тундер & Вилмс“, за да изкара практиката си в тяхната корабостроителница. На това място в неговия път се случи на първо време следният обрат.

За изпитите бе се наложило да работи усилено и непрекъснато и като се прибра дома, той изглеждаше още по-уморен, отколкото отговаряше на типа му. Д-р Хайдекинд му се скарваше всеки път, когато го видеше, и настояваше за промяна на въздуха, но — коренна. Този път нито Нордернай, нито Вик на Фьор щели да свършат работа, казваше той, и ако го питали, щял да предпише на Ханс Касторп да прекара няколко седмици на висока планина, преди да иде в корабостроителницата. Много добре, каза консул Тинапел на своя племенник и питомец, но тогава пътищата им щели да се разделят за това лято, тъй като него, консула Тинапел, и четири коня не можели да завлекат на висока планина. Това не било за него, нуждаел се от свястно въздушно налягане, иначе получавал пристъпи. Нека Ханс Касторп бъде любезен и сам да замине. Да вземе да посети Йоахим Цимсен.

Това бе разумно предложение. Йоахим Цимсен бе болен — болен не като Ханс Касторп, а много по-опасно, сериозно се бяха уплашили. Той открай време бе предразположен към катар и треска, а един ден се беше явил и истински кръвохрак; тогава Йоаким замина презглава за Давос — за негова най-голяма мъка и страдание, тъй като току-що бе стигнал до целта на своите мечти. Той няколко семестъра бе следвал право по искане на близките си, но непреодолимо желание го бе накарало да се прехвърли и бяха го приели като кандидат-офицер. А сега вече повече от пет месеца седеше в Международния санаториум „Бергхоф“ (управител-лекар: придворен съветник д-р Беренс) и скучаеше до смърт, както пишеше в пощенски картички. Щом като Ханс и без това искаше да стори нещичко за себе си, преди да заеме длъжността си при „Тундер & Вилмс“, то напълно естествено бе да замине и той там, за да прави компания на клетия си братовчед — за двете страни това беше най-приятно.

Бе посред лято, когато реши да тръгне. Бяха настъпили последните юлски дни.

Той замина за три седмици.