Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя (1871-1945), Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Най-проблематични работи

В течение на годинките лекциите на Едхин Кроковски бяха взели един неочакват обрат. Неговите изследвания, които се отнасяха до разчленяването на душата и до човешкия живот-сън, винаги се бяха отличавали с някакъв подземен и катакомбен характер; напоследък обаче те, лека-полека, с едва забележим от публиката преход, бяха кривнали по пътя на магичното, на извънредно тайнственото, и неговите презседмични доклади в трапезарията — главна атракция на фирмата, гордост на проспекта, — тия доклади, изнасяни в редингот и сандали, зад постлана масичка и с екзотично провлечена акцентировка, пред неподвижно слушащата публика на Бергхоф, третираха не вече прикритата любовна активност и обратното превращение на болестта в осъзнат афект, те третираха дълбоките особености на хипнотизма и сомнамбулизма, феномените на телепатията, на метафизичния пророчески сън и на ясновидството, чудесата на истерията, при които философският хоризонт дотолкова се разширява, че изведнъж се замержеляват пред очите на слушателя такива загадки като отношението на материята към психиката и дори загадката на самия живот, за чието разрешение излизаше, че по-голяма надежда дава зловещият, болестният път, отколкото пътят на здравето…

Казваме това, защото смятаме за свой дълг да засрамим лекомислените духове, които смятаха, че доктор Кроковски се е обърнал към дълбоко скрити неща, подтикван само от грижата да спаси своите лекции от страхотното еднообразие — значи, от чисто емоционални съображения. Тъй говореха някои злословни езици, каквито никъде не липсват. Вярно е, че при сутрешните лекции господата по-припряно от всякога разтъркваха уши, за да изострят слуха си, и че госпожица Леви може би още повече бе заприличала на восъчна фигура със скрит в гърдите двигателен механизъм. Ала тези въздействия бяха не по-малко естествени от развитието, което бе претърпял духът на учения и което той можеше да оправдае не само със своята последователност, но и с една чиста необходимост. Открай време неговите проучвания бяха посветени на ония тъмни и просторни области на човешката душа, които се обозначават като подсъзнание, макар че може би по-добре било да се говори за свръхсъзнание, тъй като понякога от тия сфери извира знание, което далеч надвишава съзнателното знание на индивида и ни навежда на мисълта, че може да съществуват връзки и зависимости между най-дълбоките и неосветени области на отделната душа и една всезнаеща върховна душа. Областта на подсъзнанието, „окултна“ във фактическия смисъл на думата, много скоро се оказва „окултна“ и в по-тесния смисъл на тая дума и се явява като един от източниците, отдето бликат явленията, които палиативно назоваваме така. Това не е всичко. Който съзира в органичния болестен симптом едно дело на изгонени от съзнателния живот и истерични афекти, признава творческата сила на психичното в материалното — една сила, която сме принудени да сметнем за втори извор на магическите феномени. Идеалист на патологичното, за да не кажем: патологичен идеалист, той ще се намери на изходната точка на мисловни процеси, които след краткотрайно течение се вливат в проблема на битието изобщо, тоест в проблема на отношенията между дух и материя. Материалистът, чадо на една философия на голата здравина, никога не ще се разубеди да обяснява духовното като фосфоресциращ продукт на материалното. Идеалистът пък, изхождащ от принципа на творческата истерия, ще бъде склонен и много скоро решен да отговори в напълно противоположен смисъл на въпроса за първенството. В края на краищата тук имаме налице нищо по-малко от стария спорен въпрос кое е било по-рано: кокошката или яйцето… този въпрос, който става извънредно заплетен именно поради двойния факт, че е немислимо яйце, което да не е било снесено от кокошка, и че е немислима кокошка, която да не е била излюпена от предшестващо я яйце.

Тия въпроси, значи, разглеждаше доктор Кроковски напоследък в своите лекции. По органичен, по закономерен, по логичен път той бе стигнал до тях, ние не ще се уморим да изтъкваме това, и само за лишен път ще споменем, че той отдавна бе се отдал на такива съждения, дълго време преди нещата да навлязат в един емпирично-експериментален стадий поради появата на Елен Бранд на хоризонта.

Коя бе Елен Бранд? Почти щяхме да забравим, че нашите слушатели не знаят това, докато естествено нам нейното име е добре познато. Коя беше тя? Почти никоя на пръв поглед. Едно мило дете на деветнадесет години, викаха й Ели, лененоруса, датчанка, дори не от Копенхаген, а от Одензе на Фюнен, където баща й притежаваше магазин за млечни произведения. Тя самата работеше; като чиновничка в провинциалния клон на една столична банка тя вече бе преседяла няколко години върху въртящо се столче и с наръкавник на дясната мишница над дебели книги — при което бе получила температура. Случаят бе маловажен, той всъщност бе само от съмнителен характер, макар че Ели си бе крехка, крехка и очевидно малокръвна — при това безусловно симпатична, така че човек на драго сърце би я погалил по сресаната на път лененоруса коса, нещо, което придворният съветник редовно правеше, когато я заговаряше в трапезарията. Северна хладина полъхваше от нея, една стъклено-целомъдрена и детински-девствена атмосфера, много обичлива, като открития и чист детски поглед на сините й очи и като езика й, който бе заострен и фин, един леко завален немски с малки типични грешки в изговора като „осте“ вместо „още“. В чертите й нямаше нищо забележително. Тя седеше на масата на госпожица Клефелд, която майчински я покровителстваше. Тази госпожица Бранд, значи, тази девойка Ели, тази миловидна датска велосипедистка и канторска мишка, притежаваше някои особености, които нито при пръв, нито при втори поглед някому би хрумнало да свърже с нейната прозрачна личност, които обаче още след първите няколко седмици на престоя й тук горе почнаха да се проявяват и които доктор Кроковски се нае да разкрие в цялата им странност.

Общи разговори по време на вечерните събирания дадоха на учения първия повод за смайване. Играха си на различни гатанки; после почнаха да дирят скрити предмети с помощта на пианото, което засвирваше силно, когато търсачът наближеше скривалището, и притихваше, когато той бе на погрешен път; накрай минаха към друга игра: изкарваха едного вън от стаята и при затворена врата уговаряха какви комбинирани действия ще трябва да извърши той при влизането си — например да размени пръстените на две определени лица, с три поклона да покани някого на танц, да извади от библиотеката известна книга и да я предаде на определено лице и други такива. Трябва да отбележим, че игри от този вид не бяха влизали дотогава в навиците на бергхофското общество. Кой бе дал инициативата, не можа по-късно да се установи. Положително не беше Ели. Все пак едва след нейното пристигане бе възникнала тази идея.

Участниците — почти всички бяха стари наши познати, между тях и Ханс Касторп — се показаха при опитите повече или по-малко схватливи, или напълно капитулираха. Годността на Ели Бранд обаче се оказа извънредна, очебийна, невъзможна. Е, сигурността, с която издирваше скривалищата, предизвикваше само аплодисменти и учудени смехове; при комбинираните действия обаче хората почнаха да занемяват. Тя изпълняваше всичко, каквото скришом й бяха предписали, изпълняваше го, щом влезеше — с блага усмивка, без никакво колебание, без насочваща музика. Тя донесе от трапезарията щипка сол, поръси с нея главата на прокурора Параван, после го хвана за ръка и го заведе до пианото, където с неговия показалец изсвири началото на песничката „Птиче долетя“. След това го върна на мястото му, направи реверанс, придърпа някакво столче и седна върху него до нозете му — точно тъй, както след голямо главоблъскане бяха си наумили за нея.

Така, значи, тя бе подслушвала!

Девойката се изчерви; с истинско облекчение, задето я виждат посрамена, почнаха да й се присмиват в хор, докато тя настояваше: не, не, не така, не бивало да мислят това! Не отвън, не до вратата била подслушвала, не, положително и наистина не!

Не отвън, не до вратата?

— О, не, про-с-тавайте! — Тя подслушвала тук, в стаята, когато вече била влязла, не можела да се сдържи.

Не можела да се сдържи! В стаята?

Нещо й нашепвало какво да направи, тихо, но съвсем ясно и отчетливо.

Това бе самопризнание очевидно. Ели се смяташе в известен смисъл виновна, послужила си бе с измама. Тя би трябвало да заяви, че не е годна за такава игра, защото шепотът всичко й казва. Едно състезание губи всеки човешки смисъл, когато единият от състезателите притежава свръхестествени предимства. От спортна гледна точка Елен изведнъж бе дисквалифицирана, ала по такъв начин, че при нейната изповед на мнозина полазиха студени тръпки по гърба. Много гласове вкупом завикаха за д-р Кроковски. Изтичаха да го доведат и набитият здравеняк пристигна усмихнат, веднага си изясни всичко, а цялото му същество предразполагаше към безоблачно доверие. С пресекнат дъх му бяха съобщили, че се е случило нещо крайно ненормално, че се е появила една всезнаеща девица, която чува гласове. Е, та какво от това? Спокойствие, драги приятели! Ще видим. Това бе негова си почва — по нея всички се клатушкаха и затъваха като в тресавище, но той си се движеше там със сигурност и на драго сърце. Той ги заразпитва, те отговаряха. Хм, виж ти, виж ти! „Така, значи, стоят работите около вас, мое дете, а?“ И той положи, както всеки обичаше да прави, ръката си върху главата на малката. Много причини за внимание, но нито една за уплах. Той потопи своите кафяви екзотични очи в светлосините очи на Елен Бранд, като леко я гладеше с ръка по прическата и надолу по рамото и по мишницата. Кротко и все по-кротко отвръщаше тя на неговия поглед, а и все по-отдолу, тъй като главата й бавно се скланяше към гърдите и рамото. Когато нейните очи почнаха да потъмняват, ученият бавно вдигна ръка пред лицето й, след което заяви, че всичко е наред, и изпрати цялата възбудена компания на вечерно режимно лежане с изключение на Ели Бранд, с която имал да си „побъбри“ още малко.

Да си побъбри! Можеха да си представят. Никой не се почувства добре при тази дума, подходяща дума за веселия другар Кроковски. Всеки се чувстваше смразен до дън душа, също и Ханс Касторп, когато, закъснял, се разположи на превъзходния си стол за лежане и си спомни как при невероятните постижения на Ели и при свенливото обяснение, което им бе дала, бе почувствал да се люлее подът под нозете му, та му се бе доповръщало и го бе дострашало също като при морска болест. Той не беше преживял земетресение, но си казваше, че сигурно подобни чувства на странен ужас трябва да изпитват хората в такъв случай — като изключим любопитството, което освен това му вдъхваха фаталните способности на Елен Бранд: едно любопитство, което криеше в себе си чувството за своята собствена висша безнадеждност, тоест духовната недостъпност на областта, до която то искаше да се докопа, а оттам и съмнението дали то е само безделно или направо си е грешно, което обаче не му пречеше да бъде това, което бе, именно любопитство. Както всеки, така и Ханс Касторп бе подочул през течение на годините нещичко относно работите на тайната природа или свръхприрода — бяхме споменали за лелята-ясновидка, от която бе наследил склонността си към меланхолия. Но никога този свят, на който той не бе отказвал теоретично и непредубедено признание, не бе засягал лично неговата кожа, той никога не бе имал някакви практически опити с него и съпротивата му към такива опити, една съпротива на вкуса, една естетична съпротива, една съпротива на човешката му гордост — ако бива да си послужим с такива претенциозни изрази по отношение на нашия крайно непретенциозен герой, — тая съпротива бе почти равна на любопитството, което опитите бяха възбудили бурно у него. Той предварително чувстваше, чувстваше ясно и недвусмислено, че тези опити, под каквато и форма да продължеха, не обещаваха нищо друго освен пошлост, непонятност и унижение на човешкото му достойнство. Въпреки това той гореше от нетърпение да ги проведе. Той разбра, че „безделно или грешно“ не е никаква алтернатива, а си е едно и също, и че духовната безнадеждност е само извънморалната изразна форма на забраната. Но максимата placet experiri, втълпена му от едного, който естествено би заклеймил най-рязко такива опити, бе здраво заседнала в мозъка на Ханс Касторп; неговото благонравие постепенно почна да съвпада с неговото любопитство, а май че и открай време си бе съвпадало с безусловното любопитство на любознателен пътешественик, което още тогава, когато бе вкусило от мистерията на оная Личност, не се бе намирало много по-далече от разкриващата се тук област, отколкото сега; това любопитство се отличаваше и с един вид военен характер, тъй като не отстъпваше пред забраненото, когато то му се предлагаше. И така Ханс Касторп реши да бъде нащрек и да не стои настрана, ако се случат нови приключения около Елен Бранд.

Доктор Кроковски бе издал строга забрана да се вършат занапред дилетантски експерименти със скритите дарби на госпожица Бранд. Той бе наложил научен запор върху девойката, провеждаше с нея сеанси в своята аналитическа килия, хипнотизираше я, както се чуваше, стремеше се да развие и дисциплинира дремещите у нея възможности, да проучи досегашния й душевен живот. Впрочем това вършеше и Хермине Клефелд, нейната майчинска приятелка и покровителка, и под строга тайна научи това-онова, което под същата тайна разпространи по целия санаториум, та чак и до портиерската ложа. Тя научи например, че съществото или нещото, което бе подшушнало на малката задачите при играта, се казвало Холгер — това бил младежът Холгер, един добре познат й дух, едно самотно ефирно същество и нещо като ангел-хранител на малката Елен. Той, значи, й бил издал това за щипката сол и за показалеца на Параван. Да, неговите призрачни устни галели ухото й, та я хващал гъдел и я напушвал смях, докато й шепнел. Сигурно било приятно на времето, в училището, когато я вдигали неподготвена и Холгер й подсказвал отговорите? Тук Елен замлъкнала. Това Холгер не бивало да прави, казала по-късно тя. Не му било позволено да се набърква в такива сериозни работи, а между впрочем той сам едва ли бил знаел отговорите на уроците.

Освен това се установи, че Елен още от малка, макар и през дълги промеждутъци от време, била имала видения — видими и невидими. Какво значело това: невидими видения? Ето един пример. Като шестнайсетгодишно момиче седяла сама в дневната стая на родителската си къща, до кръглата маса, с ръкоделие, посред бял ден, следобед, а до нея лежала на килима бащината й кучка-дог Фрайа. Масата била застлана под ъгъл с пъстра покривка, с един турски шал от тия, дето ги носят на триъгълник старите жени; краищата му висели по малко от четирите ръба на плота. Изведнъж Елен видяла как най-близкият до нея край почнал бавно да се навива: тихо, грижливо и равномерно се навивал нагоре, стигнал почти до средата на плота, така че най-сетне се образувало доста дълго руло; а докато това ставало, Фрайа диво скочила, седнала на задните крака, опряла се на предните лапи, а козината й настръхнала; след това с вой хукнала към съседната стая, дето се свряла под канапето, и после цяла година не могли да я накарат да пристъпи в дневната.

Дали пък не е бил Холгер този, който е навивал покривката, попитала госпожица Клефелд. Това малката Бранд не знаела. А какво си помислила тя при това произшествие. Тъй като било абсолютно невъзможно да си помисли каквото и да е, Ели нищо не си помислила. А на родителите си казала ли? Не. Странно. Ако и да не можела нищичко да си помисли, Ели все пак при този и подобни случаи имала чувството, че трябва да съхрани в себе си станалото като някаква дълбока, срамотна тайна. Тежко ли понесла това? Не, не особено тежко. Пък и какво има толкова да понася човек от това, че някаква покривка се навива. Но тежко понесла други случаи. Например този:

Преди година, също така в дома на родителите си в Одензе, тя станала една сутрин рано, в зори, излязла от стаята си, която се намирала в приземието, и се заизкачвала по стълбището към трапезарията на горния етаж, за да приготви, както била свикнала, кафето, преди да станат родителите й. Била стигнала почти до площадката, където стълбището се извивало, когато именно върху тази площадка, на края, досам стъпалата, видяла застанала своята омъжена в Америка по-голяма сестра Софи от плът и кръв, реална. Тя била облечена в бяла рокля и, чудно нещо, носела на главата си венец от водни рози, бели водни рози и тръстика; ръцете си била сключила върху едното рамо и така й кимнала. „Ама, Софи, тук ли си?“ — попитала вцепенената Елен, и радостна, и изплашена. Тогава Софи още веднъж кимнала и след това се изпарила; станала прозрачна, след малко била видима само като някакво течение на топъл въздух, а после съвсем изчезнала, така че пътят пред Елен бил свободен. А по-късно се оказало, че в тоя същия утринен час сестрата Софи умряла в Ню Джърси от възпаление на сърцето.

Е, каза Ханс Касторп, когато госпожица Клефелд му разправи тези неща, това все пак имало някакъв смисъл, можело да се възприеме. Видението тук, смъртният случай там — така или иначе, но в случая имало налице солидна взаимна връзка. И той се съгласи да участва в един спиритически сеанс, в „разиграване на масичка“, което нетърпеливците бяха решили да устроят с Елен Бранд, като тайно заобиколят ревнивата забрана на д-р Кроковски.

Само малцина бяха поверително поканени на сеанса, който щеше да се състои в стаята на Хермине Клефелд: освен домакинята, Ханс Касторп и малката Бранд дойдоха само дамите Щьор и Леви, както и господин Албин, чехът Венцел и д-р Тинг-Фу. Вечерта, чак когато удари десет, те тихичко се събраха и почнаха шепнешком да коментират приготовленията, които бе извършила Хермине Клефелд и които се състояха в това, че бе сложила върху средно голяма незастлана маса една винена чаша, обърната със столчето нагоре, и околовръст, до ръба на плота, бе наредила на съответни разстояния кокалени плочици, жетони според обикновеното си предназначение, върху които с перо и мастило бе нарисувала двадесет и петте букви на азбуката. Отначало госпожица Клефелд поднесе чай, който бе посрещнат с благодарност, защото мимо детската безобидност на начинанието дамите Щьор и Леви се оплакваха от изстинали крайници и сърцебиене. След като се постоплиха, всички насядаха около масичката и леко сложиха по един пръст на дясната ръка върху столчето на чашата, тъй изискваше методът. За да създаде настроение, домакинята бе угасила потонното осветление и бе оставила запалена само нощната лампа, която имаше бледорозов абажур. Насядалите с трепет зачакаха момента, когато чашата щеше да се раздвижи.

Това лесно можеше да стане, защото плотът на масата бе гладък и ръбът на чашата — добре шлифован; колкото и лек да беше, натискът на треперещите пръсти — поради това, че естествено бе неравномерен и бе на някои места повече вертикален, а на други повече в странична посока, — тоя натиск рано или късно щеше да накара чашата да напусне своето средищно положение. Към периферията на своето поле за движение тя щеше да се натъква на букви и ако закачеше такива, които образуват смислено свързани една с друга думи, щеше да се получи едно заплетено с нечистота явление, един смесен продукт на елементи, осъзнати напълно, наполовина или никак, продукт на подтикваното от собственото желание индивидуално подпомагане — все едно дали помагачите сами пред себе си признаваха своите постъпки, или не, — някакъв продукт и на тайното съгласие на неосветените душевни дълбини на цялата компания, подмолно сътрудничество за привидно отвън получавани резултати, в които повече или по-малко щяха да участват дълбините на отделните спиритисти, а най-вече сигурно дълбините на миловидната малка Ели. Това всъщност всички предварително знаеха и Ханс Касторп, както си му беше навикът, издърдори тайната, докато всички седяха с разтреперени пръсти и чакаха. Също и ледените крайници и сърцебиенето на дамите, както и угнетената веселост на господата се дължаха на това, че всички знаеха какво става, на това, значи, че в късна нощ се бяха събрали за една нечиста игра със своята собствена природа, за страшно и любопитно изпитание на непознатите дялове на собствените си същества и че очакваха ония привидни или полуреални явления, които хората наричат магически. Почти само за да дадат форма на едно нещо, за да спазят някаква условност, те допускаха, че посредством чашата духовете ще проговорят пред тях. Господин Албин бе готов да вземе думата и да преговаря с евентуално появилите се разумни същества, тъй като вече по-рано бил участвал от време на време в спиритически сеанси.

Минаха двадесет минути и повече. Темите за шепота пресекнаха, първото напрежение се уталожи. Лявата ръка взе да подпира лакътя на дясната. Чехът Венцел бе на път да задреме. Елен Бранд, леко положила пръстчето си, се бе загледала със своите големи и чисти детски очи към светлината на нощната лампа и нехаеше за близките събития.

Изведнъж чашата климна, почука и се опита да се изплъзне от ръцете на насядалите около нея. Те с мъка я последваха с пръстите си. Тя се плъзна до ръба на масата, повървя малко край него и после по права линия се върна в средата. Тук още веднъж почука и се успокои.

Всички се стреснаха, кое от уплах, кое от радост. Госпожа Щьор с хленч заяви, че предпочита да престане, но я срязаха: трябвало по-рано да се изпита, а сега да мълчала. Работите, изглежда, потръгнаха. Уговориха, че за „да“ и „не“ чашата не ще трябва да обикаля буквите и че ще бъде достатъчно да почука веднъж или два пъти.

— Има ли тук разумно същество? — отправи със строга физиономия господин Албин своя въпрос през главите на насядалите, към празното пространство… Чашата се поколеба. После климна и потвърди.

— Как се казваш? — попита господин Албин почти сопнато, като разтърси глава, за да подсили енергичните си думи. Чашата трепна. Тя тръгна с решителност и в зигзаг от жетон към жетон, като всеки път се връщаше за малко към средата на масата; тя посочи буквата „х“, буквата „о“, буквата „л“, после сякаш се умори, обърка се, не знаеше накъде да върви, но отново се окопити, намери и буквите „г“, „е“ и „р“. Така си и мислеха! Това бе сам Холгер, спиритът Холгер, който бе знаял за щипката сол и прочие, но, разбира се, не се бе бъркал в училищните въпроси. Той бе тук, носеше се във въздуха, витаеше над кръжеца. Какво да правят сега с него? Някаква стеснителност овладя всички. Тихо, сякаш с ръка пред устата, те се посъветваха какво ги интересува да узнаят за него. Господин Албин взе решение да попита какъв е бил Холгер приживе и какво е работил. Той стори това, както попреди, с тон като за разпит — строг и със смръщени вежди.

Някое и друго време чашата замълча. После се отправи, климайки и подскачайки, към буквата „п“, отстъпи назад и посочи буквата „и“. Какво ли ще излезе? Напрежението бе голямо. Д-р Тинг-Фу се изкикоти и изказа опасение, че Холгер е бил пират. Госпожа Щьор изпадна в истеричен смях, без да възпре шетнята на чашата, която, макар и с накуцване и тракане, се плъзна към буквите „с“, „а“, и „т“, а после, очевидно прескачайки по погрешка една буква, завърши при „л“. Тя бе срекла „писатл“.

Я виж ти, Холгер бил писател? Без да е нужно, изглежда, само от гордост, чашата климна и чукна утвърдително. Поет ли? — запита госпожица Клефелд, като произнесе „пойет“, както Ханс Касторп с възмущение забеляза… Изглежда, че Холгер нямаше охота за такива пояснения. Той не отговори. Само изреди още веднъж буквите на предишния отговор — бърже, сигурно и ясно, като прибави буквата „е“, която първия път бе забравил.

Добре, добре, значи писател. Смущението нарасна — едно странно смущение, което се отнасяше до манифестациите на неконтролирани области на собствения вътрешен мир, но въпреки това посредством лицемерната, полуреална даденост на тия манифестации отново се насочваше към външното и действителното. Поискаха да узнаят дали Холгер се чувства добре и щастлив при това си състояние. Чашата замечтано написа думата „невъзмутим“. А така, значи, невъзмутим. Е да, сами не бяха се сетили за такова нещо, но тъй като чашата срече така, прецениха го за възможно и добре казано. А от колко време вече се намира Холгер в това невъзмутимо състояние? Сега пак дойде нещо, което никому не би хрумнало, нещо мечтателно, нещо само себе си даряващо. То гласеше: „Летяща вечност“. Много добре! Той би могъл да каже и „Вечен летеж“, това беше една дошла отвън чревовещателска писателска мъдрост, особено Ханс Касторп я намери превъзходна. Летящата вечност бе Холгеровото мерило за време, естествено той трябваше с такива мъдрости да отвърне на своите запитвачи, защото сигурно бе отвикнал да борави със земни понятия и измерителни единици. Какво, значи, искаха още да научат от него? Госпожица Леви призна, че любопитства да узнае как изглежда Холгер, респективно как е изглеждал на времето. Дали е един хубав младеж? Нека сама го попита, нареди господин Албин, който сметна това желание под своето достойнство. Така тя запита „на ти“ спирита Холгер дали има руси къдрици.

„Хубави кафяви, кафяви къдрици“ — отбеляза чашата, като два пъти подробно срече думата „кафяви“. Кръжецът бе овладян от радостно веселие. Дамите открито манифестираха своята влюбеност. Те заизпращаха въздушни целувки в коса посока към потона. Д-р Тинг-Фу ухилен подметна, че тоя мистер Холгер, изглежда, е доста суетен.

Тогава чашата се разсърди и побесня. Тя безцелно, сякаш подивяла, зашета по масата, гневно се заклати, преобърна се и се изтърколи в полата на госпожа Щьор, която разпери ръце и се вторачи в нея пребледняла от ужас. Предпазливо и с извинения поставиха чашата на мястото й. Смъмриха китаеца. Как е могъл да си позволи това! Сега виждал резултата от своето многознайничене. Ами ако разсърденият Холгер побегне и нито дума вече не каже? Почнаха най-усърдно да увещават неговата чаша. Дали не ще иска да им съчини нещо! Нали е бил писател, преди да почне да твори и витае в своята летяща вечност. Ах, как всички жадуваха да чуят малко поезия! Те от все сърце биха й се насладили.

И ето: добрата чаша чукна едно „да“. В начина, по който стори това, имаше наистина нещо добродушно-примирително. А после спиритът Холгер почна да съчинява и поетизира церемониално, подробно и без да се опомни, кой знае колко време — изглеждаше, че изобщо не ще могат го накара да замлъкне! Поемата, която той чревовещателски рецитираше, докато насядалите в кръг възхитени я повтаряха, бе от край до край пълна с изненади, една магическа комбинация, безбрежна като морето, за което главно ставаше дума — водорасли на дълги купчини покрай тясната брегова ивица на обширния залив със стръмни крайбрежни дюни. О, вижте как необятната шир, мъртвешки зелена, се прелива във вечността — там, дето, забавило своя залез, лятното слънце обвива своя млечен, мек зрак в помътения кармин и широките и гъсти була на мъглите! Ничия уста не ще ни каже кога и как раздвижените сребърни отблясъци на водата са се превърнали в лъскав седеф, в някаква неизразима игра на бледи, разноцветни, опалови метеоритни багри, които навсякъде са се наслагали… Ах, тихото вълшебство изчезна — потайно, както се бе появило. Морето заспа. Но нежните следи на заника останаха там, в далнината. Не се стъмнява чак до късни нощи. Някаква призрачна полусветлина витае в боровата гора върху високите дюни и прави белия пясък в низината да изглежда като сняг. Спотайва се измамната зимна гора, само тежко приплясват някъде совини криле. Бъди ни прибежище в този час! Тъй леки са нашите стъпки, тъй дълбока и кротка е нощта! И бавно там долу диша морето, провлечено шушне насън. Желаеш ли пак да го зърнеш? Пристъпи тогава към пепелявосивия глетчерен скат на дюната и се изкачи по неговия мек пясък, който хладно ти се стича в обувките. Остро и стръмно се спуска към крайбрежния камънак покритата с храсти суша и все още бродят сенките на отминалия ден там, дето се мержелее краят на ширинето… Приседни тук горе върху пясъка! Колко мъртвешки хладен е той — мек като брашно и гладък като коприна! От твоята затворена ръка той изтича в тънка безцветна струйка и образува малка купчинка на земята. Разпознаваш ли тази тъпичка струйка? Това е безшумният малък поток през гърловината на пясъчния часовник, сериозният трошлив уред, който краси обиталището на отшелника. Една разтворена книга, един мъртвешки череп и върху стойка леката рамка с прищъпнатата в средата двойна стъкленица; в нея малко пясък, взет от вечността, за да играе тайната и свещено-тревожна роля на времето…

Така спиритът Холгер бе понесен при своята „пойетична“ импровизация от една странна върволица размисли — от родното море до отшелника и инструмента на съзерцанието му; той докосна и други неща, човешки и божествени, с мечтателно-дръзновени слова, на които кръжецът се чудеше безпределно, докато ги сричаше — едва намираха време да вместят възторжените си аплодисменти, защото Холгер продължаваше без ред и без край, на зигзаги, неспирно; цял час мина и не се провиждаше никакъв завършек на тая поема, която разказваше неизчерпаемо за майчини мъки и първа любовна целувка, за венеца на страданието и строгата бащинска доброта на бога, която се задълбочаваше в непрекъснатото движение на творението, губеше се във времена, в далечни страни и в звездния всемир, веднъж дори спомена халдейците и зодиака и сигурно щеше да изкара така цялата нощ, ако в края на краищата заклинателите не си бяха дръпнали пръстите от чашата и не бяха заявили с най-големи благодарности на Холгер, че за този път трябва да приключат: никога не могли да си представят такава прелест, ужасно жалко било, дето никой не бил записвал, така че сега цялата тази поезия щяла неминуемо да потъне в забрава и дори за съжаление вече голяма част от нея била потънала в забрава поради известната нетрайност, с каквато се отличават и сънищата. Следния път щели своевременно да се погрижат за секретар, за да видят как ще изглежда поемата, когато ще я имат черно на бяло и в свързана последователност; за момента обаче, и преди Холгер да се оттегли в невъзмутимостта на своята летяща вечност, щяло да бъде по-добре и във всеки случай извънредно любезно от негова страна, ако пожелаел да отговори на някой и друг делови въпрос, който щял да му постави кръжецът — не се знаело още какъв въпрос, но дали той евентуално и по принцип ще бъде тъй особено любезен?

„Да“ — гласеше отговорът. Тук обаче се оказа, че не са си наясно какво да питат. Стана като в приказките, когато феята или джуджето дават право на един въпрос и възниква опасност да не би човек да прахоса за нищо тая безценна възможност. Много неща от света и бъдещето си заслужаваха да се узнаят и задачата да се избира, бе много отговорна. Тъй като никой не стигна до някакво решение, Ханс Касторп сложи пръст върху чашата, подпря лявата си буза върху пестника и каза, че иска да чуе колко време ще трае престоят му тук горе вместо трите седмици, с които отначало бе смятал да се ограничи.

Е добре, след като не измислиха нещо по-свястно, нека всезнаещият дух им отговори на това първо и случайно хрумване. След известно колебание чашата тръгна. Тя срече нещо съвсем странно и сякаш съвсем несвързано, което никой не смогна да проумее. Тя срече думата „пресечи“ и после думата „косо“, която още повече забърка нашите спиритисти, а после срече нещо за Ханс-Касторповата стая, така че цялото кратко нареждане изискваше от запитвана да „пресече косо стаята си“. Косо през стаята си? Косо през номер 34? Какво значеше пък това? Докато седяха, разискваха и клатеха глави, проехтя изведнъж един силен юмручен удар върху вратата.

Всички се вцепениха. Какво бе това внезапно нападение? Доктор Кроковски ли бе застанал вън, за да разтури забраненото заседание? Спогледнаха се смутени, очаквайки влизането на измамения душеведец. Но сега ударът се стовари посред масата, пак сякаш юмручен и сякаш за да подчертае, че и първия удар не е бил отвън, а отвътре.

Каква недодялана шега от страна на господин Албин! Той даде честна дума и отрече, но впрочем и без неговата дума всички бяха, кажи-речи, сигурни, че никой от техния кръжец не бе нанесъл удара. Тогава, значи, Холгер, а? Те погледнаха към Ели, чието мълчаливо държане бе в едно и също време направило впечатление на всички. Тя седеше, облегната на стола си, с опрени о ръба на масата пръсти и увиснали китки, с наклонена към рамото глава; бе вдигнала вежди, а устата, свита, бе придръпнала малко надолу с лек усмех, в който имаше нещо едновременно и прикрито, и невинно; нейните невиждащи сини детски очи се рееха в пространството. Виком й викаха, ала тя не даде никакъв знак на присъствие. В този миг нощната лампа угасна.

Угасна? Госпожа Щьор, неудържима, го удари на „ох“ и „ах“, защото я бе чула да щраква. Светлината не бе угаснала, някой я бе угасил — нечия ръка, която много деликатно определиха като чужда. Бе ли това Холгеровата ръка? До преди малко той бе толкова кротък, дисциплиниран и поетичен; сега обаче бе почнало да го избива на лудории и закачки. Кой можеше да гарантира, че една ръка, която стоварва пестника си върху врати и мебели и немирно гаси лампите, няма да стисне някого от тях за гушата? Завикаха в мрака за кибрит, за джобно фенерче. Госпожица Леви изпищя, че някой я бил дръпнал отпред за косата. От страх госпожа Щьор не се посвени да се моли богу на висок глас. „Ах, господи, за последен път!“ — извика тя и захленчи, просейки милост, макар че бяха изкусили ада. Най-сетне д-р Тинг-Фу прояви малко здрав смисъл и включи потонното осветление, така че стаята се освети напълно. Установиха, че нощната лампа действително не е угаснала случайно и че трябва само да повторят по човешки извършената потайно операция, за да я накарат отново да светне; в това време Ханс Касторп мълком посрещна една изненада, която възприе като предназначена лично за него любезност след разигралите се тук разни детински загадъчности. На коленете му лежеше един лек предмет, „сувенирът“, който на времето бе ужасил чичо му, когато го бе взел от скрина на племенника си: стъкленият диапозитив, който представяше вътрешния портрет на Клавдия Шоша и който положително не той, Ханс Касторп, бе внесъл в тази стая.

Той го прибра, без да вдига шум около това явление. Другите се занимаваха с Елен Бранд, която все още седеше на мястото си в описаната поза — с невиждащи очи и с чудновато превзет израз на лицето. Господин Албин й духна и повтори пред личицето й ръкодвижението на д-р Кроковски: отдолу нагоре, сякаш й вееше хлад, след което тя се съживи и — неясно защо — се разплака. Помилваха я, утешиха я, целунаха я по челото и я пратиха да спи. Госпожица Леви заяви, че е готова да прекара нощта при госпожа Щьор, тъй като от ужас тая простичка жена не смееше да си легне. Пъхнал във вътрешния джоб на сакото си своята „придобивка“, Ханс Касторп нямаше нищо против да завърши с чаша коняк тая извратена вечер заедно с другите господа в стаята на господин Албин, тъй като намираше, че случки като днешната наистина не се отразяват нито върху сърцето, нито върху духа, но все пак засягат стомашните нерви, и то продължително — тъй както морската болест кара човек и на сушата часове наред да усеща причиняващото гадене вълнение.

Засега любопитството му бе задоволено. Поемата на Холгер не бе лоша за момента, но доловената вътрешна безнадеждност и нелепост на цялата история му се бе натрапила така очевидно, че трябваше, тъй мислеше той, да се ограничи с тия няколко пламъчета на адския огън, които го бяха поопърлили. Господин Сетембрини, както можем да си помислим, с все сила подкрепи това му намерение, когато Ханс Касторп му разказа за своите преживявания. „Само това — извика той, — само това липсваше! О, каква беда!“ И на бърза ръка обяви малката Ели за изпечена лъжкиня.

На това обвинение неговият питомец не рече нито да, нито не. Той само сви рамене и каза, че не било установено до недвусмисленост какво е истина, следователно не се знаело и какво е измама. Може би границата била разтеглива. Може би имало преходи между едното и другото, степени на реалност в безсловесната и неподдаваща се на оценка природа; те, както му се струвало, не влизали в обсега на една присъда, която била обременена с твърде много морал. Как преценявал господин Сетембрини думата „фокусничество“, това понятие, където елементи на съня и елементи на реалността се явяват в една смесица, която може би е по-малко чужда на природата, отколкото на нашето непохватно делнично мислене. Тайната на живота била буквално бездънна и какво чудно имало тогава в туй, че понякога оттам възниквали фокусничества, които — и тъй нататък по обичая на нашия любезно отстъпчив и доволно отпуснат герой.

Господин Сетембрини здравата му се накара и наистина постигна известно укрепване на съвестта, както и някакво обещание да не се повтаря никога вече участието в такива ужасии.

— Уважавайте — изиска той, — уважавайте човека в себе си, инженере! Уповавайте се на ясната и хуманна мисъл и се отвращавайте от мозъчното изкълчване, от духовната тиня! Фокусничеството? Тайната на живота? Caro mio![34] Там, дето се разпада нравствената смелост за взимане на решения и различаване например на измамата от истината, там свършва и животът изобщо, свършва преценката, стойността, облагородяващото деяние, и разложителният процес на моралния скептицизъм начева своето отвратително дело. — Човекът бил мерилото на нещата, каза още той. Неговото право да преценява с познанието си добро и зло, истина и лъжа, било неотчуждаемо и горко томува, който се наема да заблуди вярата му в това творческо право! По-добре било такъв да се удави в най-дълбокия кладенец, с привързан около шията му воденичен камък.

Ханс Касторп посрещна неговите думи с кимане и на първо време действително отбягваше тия начинания. Той чу, че д-р Кроковски урежда в своя аналитичен сутерен сеанси с Елен Бранд, на които били канени някои по-избрани пациенти, но равнодушно отказа да участва — естествено не без да научава от действащите лица и лично от д-р Кроковски това-онова за постигнатите при опитите резултати. Изяви на сила като тези в стаята на госпожица Клефелд — бесни и неконтролирани удари върху масата и стените, а и други, още по-значителни — бяха многократно констатирани системно и при възможната гаранция за тяхната неподправеност, след като д-р Кроковски по всички правила на изкуството бе хипнотизирал и докарвал малката Елен в полусънно състояние. Оказа се, че музикалният съпровод улеснява опитите, така че тия вечери грамофонът сменяше своето седалище — магическият кръжец напълно го ангажираше за себе си. Но тъй като чехът Венцел, който в тия случаи го обслужваше, бе музикален човек и положително не би малтретирал и повредил инструмента, Ханс Касторп биваше сравнително спокоен и му го предоставяше. За тая особена служба той подреди от фонда на плочите един албум, където имаше всякакъв вид лека музика, танци, малки увертюри и разни цигу-мигу, който бе напълно достатъчен за целта, тъй като Ели не предявяваше изисквания за по-възвишени тонове.

При тези мелодии, значи, тъй казаха на Ханс Касторп, една носна кърпичка самостоятелно, или по-скоро водена от някаква скрита в гънките й „лапа“, се била издигнала от земята, докторовото кошче за хартиени отпадъци се било възнесло към потона, махалото на един стенен часовник било спирано „от никого“ и отново било пускано в движение, настолният звънец бил вдиган от масата и раздрънкван във въздуха и други такива тъмни и нищо и никакви неща. Ученият ръководител на въпросните опити се намираше в щастливото положение да определи тия постижения с едно гръцко наименование, изпълнено с научна благопристойност. Касаело се, тъй обясняваше той в своите лекции и в частни разговори, до „телекинетични“ явления, до случаи на командвано отдалече движение; и докторът ги причисли към една област на феномени, която науката наричала материализация и към която всъщност били насочени неговите усилия при опитите с Ели Бранд.

На неговия език ставаше дума за някакви биопсихични проекции на подсъзнателни комплекси в обективното, за процеси, които имали за източник медиалната конституция, сомнамбулното състояние, и които следвало да приемем за обективирани сънни представи, тъй като в тях се манифестирали идеопластичните възможности на природата — една проявяваща се при известни условия способност на мисълта да привлича материята и да се отпечатва върху й като ефимерна действителност. Тази материя се излъчвала от тялото на медиума, за да се оформи временно вън от него в биологично живи крайници, пипала, ръце: те именно извършвали онези удивителни, твърде забележителни действия, които били наблюдавани в лабораторията на д-р Кроковски. При някои обстоятелства тези крайници можели да се видят и пипнат, можело да се снемат отпечатъците им в парафин или гипс. При други обстоятелства пък нещата не се ограничавали само в това. Пред очите на експериментиращите се въплътявали глави, индивидуални човешки образи, фантоми в пълен ръст, за да влязат в известна ограничена връзка с тях — и оттук доктрината на д-р Кроковски закуцваше, ставаше кривогледа и почваше да се отличава със същия колеблив и двусмислен характер, който бе присъщ на неговите излияния върху „любовта“. Защото тук той не говореше вече категорично, запазвайки научната фасада, за отразените в действителността субективности на медиума и на неговите пасивни помощници; сега в играта се намесваха, поне с петдесет процента вероятност, поне евентуално, личности отвън и отвъд; отнасяше се — може би, не съвсем сигурно — до невитални работи, до същества, които се възползваха от преплетената и тайнствена изгода на момента, за да се върнат в материята и да се манифестират пред викащите ги — вкратце, до спиритистичното призоваване на умрели.

До такива, значи, резултати се домогваше в края на краищата другарят Кроковски в работата със своите приближени. Тоя набит здравеняк се усмихваше, призовавайки ги към радостно доверие, и се чувстваше като у дома си в тресавищната област на съмнителното и малоценно-човешкото, та можеше да послужи за водач на нерешителните и двоумящите се. А благодарение на изключителните заложби на Елен Бранд, за чието развитие усърдно се грижеше, щастието, изглежда, му се усмихваше според това, което чуваше Ханс Касторп. Материализирани ръце бяха се докоснали до неколцина от участващите. Прокурорът Параван бе получил из трансцендентността една оглушителна плесница и я бе посрещнал с научно задоволство, че даже си бе подложил и другата буза — без да държи сметка за своите качества на кавалер, юрист и почетен член на една дуелираща се студентска корпорация, качества, които биха му продиктували съвсем друго държане, ако въпросното безобразие бе имало витален произход. А. К. Ферге, този безобиден страдалец, комуто всичко по-възвишено бе чуждо, бе поддържал една вечер в ръката си един такъв призрачен крайник и по осезателен път бе констатирал неговата правилност и целокупност, след което по начин, неподдаващ се на точно описание, се бе измъкнал от неговата хватка, която била напълно в границите на респекта. Мина доста време, около два месеца и половина, при два сеанса седмично, докато една ръка от такъв задгробен произход се появи пред погледите на всички, размърда пръсти над масата и остави следата си в една паница с брашно; под пурпурната светлина на затъмнената с червена хартия настолна лампа тая ръка им се видя като ръка на млад мъж. А само една седмица по-късно цяла група сътрудници на д-р Кроковски — господин Албин, госпожа Щьор, съпрузите Магнус — нахълта към полунощ в балконската лоджия на Ханс Касторп, който бе задрямал на хапещия студ; с всички признаци на изюден възторг и трескава възхита гостите в бърза надпревара заразправяха как се появил Холгер, приятелят на Ели, и как главата му се склонила над рамото на лунатичката; той наистина имал „красиви кафяви, кафяви къдрици“ и тъй незабравимо нежно и печално се усмихнал, преди да изчезне!

Как се съгласуваше, помисли Ханс Касторп, тази благородна печал с обичайното държане на Холгер, с неговите лишени от фантазия детинщини и просташкото му хулиганство, например със съвсем не тъгуващата лапа, която бе стоварил върху лицето на прокурора Параван? Тук очевидно не можеше да се изисква някаква последователна определеност на характера. Може би имаха работа с едно душевно състояние като у гърбавото човече от песента, изпълнено с горестна и нуждаеща се от застъпничество злоба. Но това едва ли тревожеше Холгеровите почитатели. Те си бяха наумили на всяка цена да накарат Ханс Касторп да се откаже от своята въздържаност. Сега, когато всичко тъй прекрасно се нареждало, той непременно трябвало да вземе участие в следния сеанс. Защото в съня си Ели била обещала да призове абсолютно всеки умрял, когото някой от кръжеца би пожелал да види.

Абсолютно всеки? Въпреки това Ханс Касторп отказа. Но в течение на следващите три дни той стигна до едно противоположно решение именно защото можеше да се извика абсолютно всеки. Точно взето, не трите дни изиграха тази роля, а само три минути от тях. Намерението му претърпя въпросната промяна, докато слушаше една плоча, която си бе пуснал и в която бе запечатана необикновено приятната личност на Валентин — докато призованият в полето на честта пееше на раздяла своята войнишка молитва:

И ако бог ме призове на небесата,

оттам ще бдя над теб, о Маргарете!

Тогава, както винаги при тази песен, но този път усилено от някои възможности и сгъстено до желание, в гърдите на Ханс Касторп се надигна голямо вълнение и той помисли: „Дали безсмислено и грешно, или не, това приключение все пак би било нещо извънредно рядко и много мило. Той, ако се заплете в него, няма да се разсърди, според както го познавам.“ И той си спомни за безстрастно либералното „Моля, моля!“, което някога, в рентгеновия кабинет, бе получил из мрака като отговор на своя въпрос дали може да си позволи известна оптическа индискретност.

На другата сутрин той заяви, че ще участва в уговорения за вечерта сеанс и половин час след вечерята се присъедини към свикналите със свръхестественото, които, разговаряйки непринудено, се бяха упътили към сутерена. Всички участници бяха кореняци, стари бергхофци, или поне отколешни питомци като д-р Тинг-Фу и чехът Венцел, които застигна още на стълбището, а в помещението на д-р Кроковски той завари господата Ферге и Везал, прокурора, дамите Леви и Клефелд, без да изреждаме тези, които му бяха съобщили за появата на Холгеровата глава, и посредницата — Ели Бранд.

Когато Ханс Касторп престъпи украсената с визитна картичка врата, малката севернячка вече се намираше под крилото на доктора. Застанал в своята черна работна престилка пред стъпалата, които слизаха към асистентското жилище, той бащински бе обгърнал раменете на момичето, което заедно с него посрещна и поздрави гостите. Всички се поздравяваха с една весела и безгранична сърдечност, сякаш нарочно — за да не допуснат никакво тържествено притеснение на настроението. Разговаряха един през друг сърдечно и на висок глас, ободрително се посръгваха в ребрата и по всякакъв начин изявяваха своята непринуденост. Всеки път, когато д-р Кроковски повтаряше своето „Поздлавлявам ви“, неговите зъби се жлътваха всред брадата му с оня познат ни израз на призоваваща към доверие мъжественост, особено когато рече „добре дошъл“ на Ханс Касторп, който се бе умълчал, а по лицето му премина колебание. „Смелост, приятелю! — сякаш казваше кимащата нагоре и надолу глава на домакина, докато ръката му почти грубо стисна ръката на младия мъж. — Какво сме се оклюмали? Тук няма нито лицемерие, нито набожничене, а само мъжествената ведрина на свободното от предразсъдъци научно изследване!“ Заговореният по този пантомимен начин не се почувства по-добре. Ние споменахме, че когато бе възникнало намерението му, той си бе спомнил за рентгеновия кабинет, но тази съпоставка далеч не стига да определи състоянието на духа му. Това състояние по-скоро, и то много живо, му напомняше за онова странно и незабравимо настроение, изпълнено с необузданост и нервност, любознателност, презрение и благоговение, което го бе обхванало преди години, когато, малко пийнал с другари, за пръв път се бе упътил към един публичен дом в Санкт Паули.

Тъй като се бяха сбрали всички, д-р Кроковски се оттегли в съседната стая с две асистентки, за каквито този път бяха назначени госпожа Магнус и госпожица Леви, с лицето от слонова кост, за да подложат медиума на личен обиск, докато Ханс Касторп зачака в амбулаторията заедно с деветмината останали участници завършека на този редовно и винаги безрезултатно повтарян акт на научна строгост. Помещението му бе добре познато от известни разговори, които бе имал тук на времето с аналитика зад гърба на Йоахим. То представляваше една обикновена лекарска амбулатория както много други такива — със своята писалищна маса, кресло и фотьойл за пациента вляво отзад до прозореца, с подръчната библиотека от двете страни на втората врата, със своята косо разположена в десния заден план кушетка, отделена с многостенен параван от писалищната група, с инструменталния шкаф в ъгъла там, с Хипократовия бюст в другия ъгъл и с гравюрата по Рембрандовата анатомия над газовата камина на дясната странична стена; но можеха да се установят и някои промени, извършени с оглед на специалната цел. Кръглата махагонова маса, тя обикновено се намираше обкръжена от кресла, в средата под електрическия полилей върху покриващия почти целия под червен килим, сега бе преместена към левия ъгъл на предния план — там, дето стоеше гипсовият бюст, а извънцентрово, по-близо до запалената камина, излъчваща суха топлина, бе поставена друга по-малка масичка с лека покривка и лампа с червен абажур, над която висеше от потона друга крушка, обвита също така с червена, а освен това и с черна воалена материя. Върху и до масичката се намираха няколко прословути предмета: настолният звънец или собствено два такива от различна направа, една камбанка и един звънец с копче за натискане и удряне върху му, освен това паницата с брашно и кошчето за хартиени отпадъци. Приблизително една дузина столове и кресла от най-различен тип бяха разположени около масичката в полукръг, единият край на който бе близо до долната част на кушетката, а другият се падаше почти точно в средата на стаята, под полилея. Тук, близо до последния стол и насред път до страничната врата, бяха поставили грамофона. Албумът с леката музика лежеше върху един стол до него. Толкова за обстановката. Червените лампи още не бяха запалени. Осветлението от потона разливаше бяла, дневна светлина. Прозорецът, към който писалищната маса бе обърната с тясната си страна, бе закрит с тъмна завеса, а пред нея висеше друга — кремава, дантелена, полупрозрачна.

След десетина минути докторът заедно с трите дами се върна от кабинета. Външността на малката Ели се бе променила. Тя се яви не вече в своите си дрехи, а в един своеобразен сеансов костюм, в нещо като пеньоар от бял креп, който бе пристегнат около кръста с шнур вместо колан и оставяше да се виждат тънките й мишници. Тъй като нейните момински гърди се очертаваха много овални и подвижни под него, изглеждаше, че под тая си дреха тя носи само малко бельо.

Посрещнаха я с оживени възгласи. „Здравей, Ели! Колко очарователна е и днес! Истинска фея! На добър час, ангелчето ми!“ Тя се усмихваше и на поздравите, и на своето одеяние, което добре знаеше, че й прилича.

— Предварителна проверка отрицателна — заяви д-р Кроковски. — Бодри на работа, другари! — додаде той със само едно екзотично лингвално „р“. Ханс Касторп, неприятно засегнат от това обръщение, започна да дири къде да се настани между другите, които се провикваха, бъбреха и се тупаха по раменете, докато заемаха местата си в полукръга на столовете, когато докторът се обърна лично към него.

— Вас, приятелю мой (плиятелю мой) — каза той, — който се намирате в нашата среда донякъде като гост или като новак, искам да отлича тая вечер с особено почетни права. Възлагам ви контрола върху нашия медиум. Ние упражняваме този контрол ей така. — И той помоли младия мъж да пристъпи до оня край на отворената окръжност, който бе в близост с кушетката й паравана и където Ели бе седнала вече на един обикновен плетен-стол, — отправила поглед повече към входната врата със стъпалата, отколкото към средата на стаята; докторът седна насреща й на друг плетен стол, хвана нейните ръце и приклещи коленете й между своите колене. — Направете същото! — заповяда той на Ханс Касторп и му отстъпи мястото си. — Ще признаете, че сигурността е пълна. На това отгоре ще получите и подкрепа. Милостива госпожице Клефелд, ще разрешите ли да ви помоля? — И призованата по този дворцово екзотичен начин се присъедини към групата, като обхвана крехките китки на Ели с двете си ръце.

Не можеше напълно да се избегне това, че Ханс Касторп се взря в толкова близкото лице на здраво стегнатото девствено дете-чудо насреща му. Очите им се срещнаха, но Ели отклони и сведе погледа си в знак на свенливост, която придаденото положение бе лесно обяснима, и се усмихна малко превзето, с наклонена глава и леко заострени устни, както неотдавна, при сеанса с чашата.

Впрочем при тия мълчаливи превземки и друг, по-отдалечен спомен облъхна нейния надзорник. Горе-долу така, текна му, се бе усмихвала Карен Карстед, когато с Йоахим и нея бе застанал пред още неоткрития гроб в гробището на селото…

Полукръгът бе насядал. Бяха тринадесет души, без да се смята чехът Венцел, който бе свикнал да остава свободен за службата на Полихимния и бе се разположил на една табуретка до приготвения вече апарат — малко зад гърба на останалите. Той бе взел и китарата си. Под средния полилей, там, дето бе другият край на полуокръжната поредица, зае мястото си д-р Кроковски, след като с едно щракане бе запалил червените осветителни тела, а с друго бе изключил бялата светлина от потона. Леко осветена мрачина прилегна сега върху стаята, чиито най-отдалечени части и ъгли бяха станали изобщо недостъпни за погледа. Всъщност слабата червеникава светлина падаше само върху плота на масичката и най-близката й околност. През следващите минути човек почти не виждаше дори съседа си. Очите само бавно свикваха с тъмнината и почваха да се нагаждат към отпуснатата им светлина, която се подсилваше малко от танцуващите пламъчета в камината.

Докторът посвети няколко думи на осветлението, извини неговите научни недостатъци. Не бивало да ги отдават на някакво желание за създаване на настроение, нито пък на мистификация. Понастоящем, за съжаление, и при най-добро желание не било възможно да се допусне повече светлина. Естеството на силите, за които ставало дума тук и които подлежали на изследване, било такова, че не им давало възможност да се развият при бяла светлина и да станат действени. Това било едно обуславящо обстоятелство, с което трябвало да се примирим засега. Ханс Касторп бе доволен от това. Тъмнината му действаше добре; тя омекотяваше своеобразностите на общото положение. На туй отгоре той, за оправдание на сегашното затъмнение, си спомни за мрака, всред който набожно се бе съсредоточил в рентгеновия кабинет и с който си бе умил дневните очи, преди да „прогледа“.

Медиумът, тъй продължи д-р Кроковски своето предисловие, което очевидно бе предназначено за Ханс Касторп, не се нуждаел вече от приспиване. Девойката, както контрольорът сам щял да забележи, падала в транс и без да я приспива лекарят, а щом това настъпело, из нея заговорвал нейният дух-хранител, познатият Холгер, към когото следвало да отправят желанията си, а не към нея. Впрочем погрешно било и можело да доведе до неуспех схващането, според което трябвало насила да съсредоточават волята и мислите си върху очаквания феномен. Тъкмо обратното: наложително било едно полуразсеяно и разговорчиво внимание. А Ханс Касторп трябвало да има преди всичко грижата за едно: да държи под безупречен надзор крайниците на медиума.

— Да се образува веригата! — завърши д-р Кроковски; последваха нареждането му, разсмивайки се, когато в мрака не намираха веднага ръцете на съседите си. Седналият до Хермине Клефелд д-р Тинг-Фу сложи десницата си върху рамото й и подаде левицата си на господин Везал, който идеше след него. До доктора седяха господин и госпожа Магнус, която установи връзка с А. К. Ферге; той пък, ако Ханс Касторп не се лъжеше, държеше в дясната си ръка ръката на госпожица Леви с лицето от слонова кост — и тъй нататък.

— Музика! — заповяда д-р Кроковски; и чехът пусна грамофона зад гърба на доктора и съседите му и постави иглата върху плочата. — Разговор! — изкомандва Кроковски отново, докато ехтяха първите тактове на една увертюра от Мильокер; и всички послушно се постараха да подемат един разговор, който се въртеше около най-нищожните дреболии — тук около снеговалежите през тази зима, там около последното меню в трапезарията, за някои новопристигнали, за отпътувания със или без редовно изписване; наполовина заглушаван от музиката, този разговор ту се прекъсваше, ту отново се съвземаше, като изкуствено поддържаше своя живот. Тъй протекоха няколко минути.

Плочата още не беше се извъртяла, когато Ели изведнъж се стресна. Тя въздъхна, тялото й се разтрепера и се наклони напред така, че челото й докосна челото на Ханс Касторп, а в същото време мишниците й започнаха да извършват заедно с мишниците на нейните надзорници някакви особени, сякаш помпащи движения — на тласъци напред и назад.

— Транс! — обяви вещо госпожица Клефелд. Музиката замлъкна. Разговорите секнаха. Всред рязко настъпилата тишина се чу мекият провлачен баритон на доктора, задаващ въпроса:

— Холгер налице ли е?

Ели отново се разтрепера. Тя се олюляваше на стола си. После Ханс Касторп усети как двете й ръце здраво и на пориви стиснаха неговите.

— Тя ми стиска ръцете — съобщи той.

— Той — поправи го докторът. — Той ви ги е стиснал. Значи, присъства тук… Ние те поздлавляваме, Холгер — продължи той патетично. — От сърце те приветстваме с добре дошъл, момко! И нека ти припомним! Когато последния път бе между нас, ти обеща да извикаш и да направиш видим за нашите простосмъртни очи безразлично кой да е покойник, наш човешки събрат или наша човешка посестрима, ако някой от нашия кръжец изяви такова желание. Имаш ли желание и чувстваш ли се в състояние да изпълниш днес това свое обещание?

Ели отново се разтрепера. Тя въздъхна и забави отговора. Ръцете й повлякоха ръцете на нейните съзаседатели към челото й, където останаха някое и друго време. После тя пошушна досами ухото на Ханс Касторп едно пламенно „да“.

Диханието, с което тази дума влезе в ухото му, накара нашия приятел да изпадне в онова епидермално изтръпване, което по народному наричат „гъша кожа“ и което някога придворният съветник бе му разяснил. Ние говорим за едно изтръпване, за да различим чисто физическото явление от душевното; защото за изтръпване в смисъла на ужасяване едва ли можеше да става дума. Това, което си помисли, бе горе-долу следното: „Е, тая с голямо нещо се наема!“ Същевременно обаче той се почувства трогнат и дори покъртен, обзе го някаква объркана трогнатост и покъртеност, някакво чувство, породено от объркването, от измамливото обстоятелство, че младото момиче, чиито ръце държеше, бе пошушнало в ухото му едно „да“.

— Той каза „да“ — отрапортува той и се засрами.

— Е добре, Холгер! — каза д-р Кроковски. — Хващаме се за думата ти. Ние всички сме уверени, че честно и почтено ще изпълниш дълга си. Името на скъпия покойник, чиято поява желаем, ей сега ще ти бъде съобщено. Другари — обърна се той към компанията, — думайте! Кой е готов да изкаже своето желание? Кого да ни покаже нашият приятел Холгер?

Последва мълчание. Всеки чакаше друг да се обади. През последните дни всеки от тях се бе поизпитал, за да разбере към кого го теглят размислите му, но възвръщането на покойници или по-скоро пожеланието да се възвърне някой умрял си остава една объркана и доста зловеща работа. Всъщност и, откровено казано, такова едно желание не съществува; то е една самоизмама; то е, погледнато по-отблизо, също тъй невъзможно както и самото възвръщане — нещо, което би се доказало, ако природата само веднъж би отменила невъзможността на възвръщането; а това, което наричаме тъгуване, може би е не само болката поради невъзможността да видим оживели нашите покойници, колкото страданието от факта, че съвсем не можем да си пожелаем това им възвръщане.

Тъй чувстваха смътно всички и макар че тук се касаеше не до някакво сериозно и истинско връщане в живота, а до едно чисто сантиментално и театрално представление, при което щяха само да видят умрелия и което не криеше никаква опасност за живота им, все пак всички се страхуваха от образа на този, за когото мислеха, и предпочитаха да прехвърлят върху някого другиго своето право на едно пожелание. И Ханс Касторп, макар че бе доловил всред мрачината едно добродушно либерално „моля, моля“, се въздържаше и до последния момент бе наклонен да отстъпи другиму да мине пред него. Но накрай му дотегна да чака и каза с дрезгав глас и глава, обърната към ръководителя на сеанса:

— Аз бих желал да видя моя починал братовчед Йоахим Цимсен.

На всички им олекна. От присъстващите само д-р Тинг-Фу, чехът Венцел и медиумът не познаваха повикания. Останалите — Ферге, Везал, господин Албин, прокурорът, господин и госпожа Магнус, госпожа Щьор, госпожиците Леви и Клефелд — високо изразиха одобрението си, а дори и д-р Кроковски кимна доволно, макар че отношението му към Йоахим винаги бе било хладно, тъй като последният се бе оказал малко податлив на неговите анализи.

— Много добре — каза докторът. — Приживе назованият човек ти е бил чужд. Можеш ли го разпозна в отвъдния мир и готов ли си да ни го доведеш?

Напрегнато очакване. Спящата се олюля, въздъхна и се разтрепери. Тя сякаш търсеше и се бореше, докато климаше ту насам, ту натам и шепнеше нещо неразбираемо ту в ухото на Ханс Касторп, ту в ухото на госпожица Клефелд. Най-сетне Ханс Касторп усети как двете й ръце го стиснаха, което означаваше „да“. Той отрапортува и… д-р Кроковски извика:

— Добре. На работа, Холгер! Музика! Разговаряйте! — обърна се той към кръжеца и повтори наставлението си, че сега от полза ще бъде не афектираното мислене и насилствената представа за очаквания, а единствено непринудената бдителност.

Последваха най-странните часове, които нашият млад герой бе прекарал в дотогавашния си живот; и макар че по-нататъшната му съдба не ни е напълно ясна, макар че на известна точка от нашата история ние ще го изгубим от погледа си, иска ни се да допуснем, че те са си останали най-странните, които изобщо е преживял.

Нека веднага кажем: часовете бяха повече от два, като включим в тях и едно кратко прекъсване на наченатата от Холгер или всъщност от девойчето Ели „работа“ — тази работа, която ужасно дълго се бе проточила, така че в края на краищата всички бяха склонни да се отчаят за резултата, пък и от чисто милосърдие, неведнъж им идеше да я прекратят с един отказ, защото наистина им се виждаше непоносимо трудна и надвишаваща силите на крехките плещи, върху които бе стоварена. Ако не сме отбягвали това, което е човешко, ние, мъжете, сме изпадали през живота си в положение, при което сме изпитвали едно подобно непоносимо милосърдие; може би е смешно, но това милосърдие никой не иска да допусне, пък и вероятно то съвсем не е уместно: това негодуващо „стига!“, което напира да се изтръгне от гърдите ни, макар че не може и не бива да става дума за някакво „стига“, защото, тъй или иначе, работата трябва да се изкара докрай. Ясно става вече, че говорим за нашето съпружество и бащинство, за процеса на раждането, с който гърченето на Ели действително толкова недвусмислено и поразително си приличаше, че дори и този, който още не го познаваше, трябваше да схване пълната прилика; младият Ханс Касторп, който също така не бе отбягвал живота, опозна въпросния изпълнен с органична мистика процес в тоя му образ… в какъв само образ! И за каква цел! И при какви обстоятелства! Не можем да ги определим другояче освен като възмутителни — всичките признаци и подробности на тази раздвижена родилна зала в червена светлина, не само що се отнася до девойчето-родилка с тъничките мишници, облечено в широкия пеньоар, но и до другите обстоятелства: непресекващата грамофонна забавна музика, изкуствено поддържаните съгласно заповедта брътвежи, веселите, ободрителни подвиквания, които насядалите в полукръг неспирно отправяха към борещата се: „Ало, Холгер! Кураж! Ще стане! Дръж здраво, Холгер, карай, ще сполучиш!“ И в никой случай не изключваме тук личността и положението на „съпруга“ — ако бива да сметнем за съответен съпруг Ханс Касторп, та нали той бе изявил желанието, — на съпруга, значи, който държеше коленете на „майката“ между своите колене и ръцете й в своите ръце: тези ръчички, които бяха тъй мокри както на времето ръцете на малката Лайла, така че трябваше постоянно да ги прихваща отново, за да не му се изплъзнат.

Защото газовата камина зад гърба на насядалите тук излъчваше жаравина. Мистика и свещенодействие? А, не, шумно и блудкаво се развиваха работите всред червената мрачина, към която очите в края на краищата тъй бяха свикнали, че обглеждаха горе-долу цялата стая. Музиката, възгласите напомняха за стимулиращите методи на Армията на спасението, караха да се сетят за тях и такива, които, като Ханс Касторп, никога не бяха посещавали молитвените събрания на тези безобидни фанатици. Макар и мистична, тайнствена, подканяща по-чувствителните към благочестиви размисли, тази сцена не упражняваше никакво призрачно въздействие, а си беше напълно естествена, органична — казахме вече благодарение на кое близко и интимно сродство. Мъките на Ели идваха на пристъпи, след състояния на покой, през време на които тя увисваше безпомощно на тая или оная страна върху стола си, изпаднала в една недостатъчност, която д-р Кроковски определи като „дълбок транс“. После отново се възправяше, простенваше, мяташе се насам-натам, блъскаше се, бореше се със своите надзорници, нашепваше пламенни и безсмислени слова в ушите им, гърчеше се ту наляво, ту надясно, сякаш искаше, да изхвърли нещо от себе си, скърцаше със зъби и веднъж дори захапа ръкава на Ханс Касторп.

Тъй измина цял час и нещо отгоре. После ръководителят на сеанса сметна, че в общ интерес се налага да вметне една пауза. Чехът Венцел, който по едно време бе оставил да си почине апарата и за облекчително разнообразие много умело бе накарал китарата си да прогърми и проехти, сега я сложи настрана. Спиритистите с въздишка си отпуснаха ръцете. Д-р Кроковски пристъпи към стената, за да включи потонното осветление. Ослепително блесна бялата светлина, та всички като късогледи, присвиха помрачените си очи. Ели дремеше, клюмнала съвсем напред, лицето й почиваше — почти върху скута й. После тя се отдаде на някакво странно занимание, което, изглежда, бе познато на другите, но Ханс Касторп, удивен и съсредоточен, я наблюдаваше. Няколко минути наред тя многократно протягаше около ханша си. Свита в кривач ръка и пак я прибираше — сякаш черпеше или притегляше с гребло нещо към себе си. След това трепна на няколко пъти попримигна към светлината със своите оглупели, сънени очи и се усмихна.

Тя се усмихна — грациозно и малко сдържано. Изглежда, напразно я бяха съжалявали заради мъките й. Тя нямаше някакъв особено изтощен вид. Може би и никак не си спомняше за прекараното. Тя седеше в креслото за гости до задната широка страна на бюрото, до сами прозореца — между него и паравана, който обграждаше кушетката; тъй бе придръпнала креслото, че можеше да опре ръката си върху плота на бюрото и да гледа към стаята. Всички бяха отправили към нея съчувстващи погледи, някои час по час й кимваха ободрително, а тя си проседя мълчаливо през цялата пауза, която трая петнадесет минути.

Настъпила бе истинска пауза — отпусната, изпълнена с тихо задоволство от извършената вече работа. Табакерите на господата притракаха. Запушиха с наслада; застанали тук-таме на групички, заобсъждаха характера на сеанса. Доста нещо не достигаше, за да се отчаят и да приемат опита за безрезултатен. Имаше признаци, чието естество напълно изключваше, едно: такова малодушие. Тези, които бяха седели до доктора; към противоположния край на полукръга, единодушно твърдяха, че многократно и ясно били усетили хладния полъх, който по правило се излъчва в определена посока от личността на медиума, когато предстоят, явления. Други пък поддържаха, че били видели светлинни фигури, бели петна, блуждаещи силови валма, които в най-различни форми се били показвали пред паравана. С една дума никакво отпускане! Никакво малодушие! Холгер бе дал обещание и нямаха право да се съмняват, че ще го изпълни.

Д-р Кроковски даде знак за подновяване на сеанса. Докато другите се упътиха към местата си, той сам заведе Ели до изтезателския стол, при което я галеше по косата. Всичко продължи както по-преди; вярно, Ханс Касторп поиска да го освободят от поста на първи контрольор, но ръководителят на сеанса категорично му отказа. Този, чието желание изпълнявали, трябвало непосредствено и сетивно да получи гаранция, че на практика е изключена всяка заблуждаваща манипулация от страна на медиума — много държел на това! Тъй Ханс Касторп отново зае своята странна позиция при Ели. Светлината се превърна в червеникава мрачина. Музиката отново се обади. Отново последваха след няколко минути резките потръпвания и помпащите движения на Ели; този път Ханс Касторп сам обяви: „транс“. Възмутителното освобождаване от бременност продължи своя ход.

Колко ужасно трудно протичаше то! То, изглежда, не искаше да потръгне, а и можеше ли? Какво безумие! Отде можеше тук да има материнство? Освобождаване — как и от що?

— Помощ! Помощ! — простена детето, а напъните му заплашваха да преминат в онова опасно неподатливо вцепенение, което ученият акушер нарича еклампсия. Навремени Ели викаше на доктора да положи върху й ръцете си. Той правеше това, като мъжествено я увещаваше. Магнетизацията, ако имаше такава, й даваше сили да продължи борбата.

Тъй премина вторият час, през което време ту китарата подрънкваше, ту грамофонът изпълваше с мелодиите на забавния албум помещението, където очите все повече и повече отвикваха от светлината и се приспособяваха към полумрака. После се случи един инцидент — предизвика го Ханс Касторп. Той направи предложение, изказа едно желание и една мисъл, която отдавна, всъщност от самото начало, му бе хрумнала и може би по-рано трябваше да я изрази. Скрила лицето си в здраво държаните ръчички, Ели току-що бе изпаднала в „дълбок транс“, а господин Венцел се готвеше да смени или обърне плочата, когато нашият приятел решително се обади и каза, че имал да направи едно предложение — незначително впрочем, — но то все пак може би щяло да допринесе полза, ако го приемели. Той имал… тоест между плочите на санаториума имало една пиеса: из „Маргарете“ от Гуно, молитвата на Валентин, баритон с оркестър, много предразполагаща. Смятал, че би трябвало да направят един опит с тази плоча.

— А защо това? — попита докторът през червената мрачина.

— Въпрос на настроение, на чувство — отвърна младият мъж. Духът на тази пиеса бил своеобразен и специален. Заслужавало да се направи един опит. Според него не било съвсем изключено този дух и характер да съкрати процеса, който ги занимавал тук.

— Плочата налице ли е? — осведоми се докторът.

Не, не била. Но Ханс Касторп лесно можел да я донесе.

— Как си я представлявате тази работа! — Кроковски рязко отхвърли предложението. Ханс Касторп искал да ходи за еди-какво си, да се връща и отново да подхваща прекъснатата работа?! Тъй можел да говори само неопитният. Не, това било чисто и просто невъзможно. Всичко щяло да се развали, щяло да се наложи да почват пак отначало. А и научната точност забранявала всяко самоволно излизане и влизане. Вратата била заключена. Той, докторът, носел ключа в джоба си. Та, с една дума, ако плочата не била на разположение тук, трябвало… Той още говореше, когато чехът се обади откъм грамофона:

— Плочата е тук.

— Тук ли? — попита Ханс Касторп.

Да, тук. Маргарете, молитвата на Валентин. Моля ви се. По изключение се намирала в албума за лека музика, а не в зеления албум номер две, албума с ариите, където всъщност й било мястото. Тя съвсем случайно, съвсем неправилно, поради недоглеждане, но все пак за щастие, била попаднала между несериозните плочи и трябвало само да я пуснат.

Какво каза Ханс Касторп на това? Той нищо не каза. Докторът каза едно „толкова по-добре“ и неколцина повториха същото. Иглата застърга, капакът биде захлупен. И ведно с хоралните акорди мъжествено прозвуча началото: „Дома си аз трябва сега да напусна…“

Никой не говореше. Ослушаха се. При почването на песента Ели бе подновила своята работа. Тя се бе сепнала и сега трепереше, охкаше, помпаше и току вдигаше влажните си, хлъзгави ръце към челото. Плочата се въртеше. Стигнала бе до средната част, където ритъмът се променя, където става дума за бой и опасност — дръзки, набожни и чисто френски куплети. Премина и тая част, настъпи финалът, тази оркестрова подсилена реприза на встъплението; мощно прозвуча: „О, царю небесни, чуй ми молбата…“

Ханс Касторп бе зает с Ели. Тя се възправи, пое въздух през стиснато гърло, после с дълга въздишка се скупчи на мястото си и замря. Загрижен, той се наведе към нея и тогава чу госпожа Щьор да казва с писклив, хленчещ глас:

— Цим-сен!…

Той не се надигна. В устата си усети горчив вкус. Нечий друг плътен глас безстрастно отвърна:

— Аз отдавна го виждам.

Плочата се бе извъртяла, последният акорд на духовите инструменти бе заглъхнал. Всред тишината иглата задраска по празния вътрешен кръг на плочата. Едва тогава Ханс Касторп вдигна глава и очите му, без да се лутат, се насочиха накъдето трябваше.

В стаята имаше един човек повече от по преди. Там, настрана от компанията, където крайните лъчи на червената светлина почти се губеха в мрака, тъй че очите едва проникваха дотам, между широката страна на бюрото и паравана, на извърнатия към стаята стол за посетители, където през паузата бе седяла Ели, сега седеше Йоахим. Това бе Йоахим със сенчестите хлътнали бузи и войнишката брада от последните му дни, всред която устните толкова плътно и гордо се извиваха. Той седеше подпрян и бе кръстосал крак въз крак. Върху лицето му, макар че бе засенчено от някаква шапка, пак личеше печатът на страданието и изразът на сериозност и строгост, който му бе придавал една толкова мъжествена красота. Две бръчки прорязваха челото му между очите, които лежаха дълбоко в кокалестите глобове, ала това не нарушаваше кроткия поглед на тези хубави, големи, тъмни очи, които спокойно и приветливо се бяха втренчили в Ханс Касторп и само в него. Щръкналите му уши, негова някогашна дребна грижа, ясно личаха и под шапката, странната шапка, която на нищо не приличаше. Братовчедът Йоахим не бе в цивилно облекло; сабята му, изглежда, се опираше върху преметнатия му крак, ръцете му бяха обхванали ефеса, а на колана му сякаш висеше някакъв кобур за пистолет. Но все пак това, в което бе облечен, не бе истински мундир. По него не се забелязваше нищо лъскаво или цветно, то имаше права яка като на куртка и странични джобове, а някъде, доста ниско, се мъдреше един кръст. Стъпалата му изглеждаха големи, а подбедрениците много тънки — сякаш бяха пристегнати в навои по-скоро от спортен, отколкото от военен вид. А какво представляваше шапката? Йоахим сякаш си бе нахлупил върху главата някакво войнишко канче или котелка, която бе пристегнал с подбрадник. Колкото и странно да беше, но това му придаваше нещо старинно, войнствено, правеше го да прилича на ландскнехт.

Ханс Касторп усещаше диханието на Елен Бранд върху ръцете си. До себе си чуваше ускореното дишане на госпожица Клефелд. Иначе нямаше никакъв шум освен стърженето на иглата върху изсвирената, но все още въртяща се плоча, която никой не посягаше да спре. Той не погледна никого от своите съучастници, не искаше нито да ги види, нито да ги знае. Наведен толкова напред, че главата му почти се опираше върху коленете, той се взираше изкосо над ръцете си към госта в креслото. За момент му се стори, че му се обръщат червата. Гърлото му се сви, той се вцепени и четири или пет пъти изхлипа от дън душа. „Прости!“ — промълви той като на себе си, а после очите му се премрежиха, тъй че нищо повече не видя.

Той чу, че някой измърмори: „Заговорете го!“. Чу баритоналния глас на д-р Кроковски да произнася тържествено и бодро името му и да повтаря същата подкана. Вместо да я последва, той дръпна ръцете си изпод лицето на Ели и стана.

Отново д-р Кроковски извика името му, този път със строго предупреждаващ тон. Но с няколко стъпки Ханс Касторп се озова до стъпалата пред входната врата и с рязко движение на ръката включи бялото осветление.

Малката Бранд бе изпаднала в тежък шок. Тя потрепваше в ръцете на госпожица Клефелд. Онова кресло бе празно.

Ханс Касторп пристъпи съвсем близко до Кроковски, който бе станал и протестираше. Той искаше да каже нещо, но нито една дума не се отрони от устните му. После троснато, настоятелно отметна глава и протегна ръка. Като получи ключа, той многократно кимна заканително към доктора, извърна се и излезе от стаята.

Бележки

[34] Драги мой (итал.).