Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя (1871-1945), Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Минхер Пеперкорн (още за него)

Минхер Пеперкорн остана в санаториума „Бергхоф“ през цялата тая зима — доколкото бе останало от нея — и чак до пролетта, така че на края се състоя един достопаметен излет до долината Флюела и до тамошния водопад (взеха участие и Сетембрини, и Нафта)… На края? Значи, след това вече не остана повече в санаториума? — Не, не остана повече. — Замина ли си? — И да, и не. — И да, и не? Моля, без потайности! Ще съумеем да запазим самообладание. И лейтенант Цимсен умря, да не говорим за другите по-малко почтени танцьори на смъртта. Незначителният Пеперкорн, значи, бе отнесен от своята злокачествена тропическа треска? — Не, не беше такъв случаят, но за какво е това нетърпение? Трябва да уважаваме като условие на живота и разказа това, че не всичко се случва изведнъж, и едва ли някой ще пожелае да се опълчи против дадените от бога форми на човешкото познание! Нека отдадем на времето поне толкова чест, колкото позволява характерът на нашата история. И без друго то не е особено дълго, движи се в края на краищата с едно „тумбур-лумбур“ или, ако сме се изразили много шумно, с едно „фррр!“. Една стрелка измерва нашето време, ситни, сякаш мери секунди, докато всеки път един бог само знае какво значение има моментът, когато тя, хладнокръвно и без да спре, минава през своята връхна точка. Година вече, това поне е сигурно, се намираме тук горе, шемет ни обхваща, то е един порочен сън без опиум и хашиш, някой съдия би осъдил нашата нравственост — и все пак ние преднамерено противопоставяме на злокачественото замъгляване много разумна яснота и логическа острота! Неслучайно, нека ни бъде признато това, ние сме си избрали за общуване глави като господата Нафта и Сетембрини, вместо например да се обкръжим с разни незначителни пеперкорновци — а това естествено ни довежда до едно сравнение, което в много отношения и особено що се отнася до формата, излиза в полза на новопоявилия се и което Ханс Касторп премисляше, когато лежеше в своята балконска лоджия и си признаваше, че въпреки тяхната изключително добра артикулация двамата възпитатели, които бяха взели душата му помежду си, пред Питер Пеперкорн чисто и просто се смаляваха като джуджета, така че бе склонен да ги нарече „дърдорковци“, както холандецът го бе нарекъл в една царствено пиянска закачка; много добре и щастливо се докараха работите, че херметическата педагогика го бе поставила в съприкосновение още и с една безспорна личност.

Това, че тази личност излезе на сцената като съпроводител на Клавдия Шоша и, значи, като значително препятствие, бе отделен въпрос; Ханс Касторп не се остави той да го заблуди в преценките му. Не се остави, повтаряме, да го заблуди поради своето искрено и навремени дръзко съчувствие към един човек от формат — само защото живеел на общи разноски с една жена, от която Ханс Касторп бе взел през карнавалната нощ един молив назаем. Това не му бе присъщо — при което ние очакваме, че някои мъже или жени от нашия кръг ще бъдат скандализирани от такава „липса на темперамент“ и биха предпочели той да ненавижда и отбягва Пеперкорн, да го нарича на ум дърто магаре и фъфлещ пияница, вместо да го посещава, когато го хване треската, да сяда до леглото му, да разговаря с него — което естествено се отнася само до неговия, на Ханс Касторп, принос към разговорите, а не до приноса на великолепния Пеперкорн, — вместо да се поддава на въздействието на тази личност с любознателността на просвещаващ се пътешественик. Това обаче той вършеше и ние го разказваме, равнодушни към опасността някой да си спомни по тоя случай за Фердинанд Везал, който бе носил пардесюто на Ханс Касторп. Това припомняне няма никакво значение. Нашият герой не бе никакъв Везал. Дълбините на мизерията не бяха негова специалност. Той само чисто и просто не бе „герой“, тоест: не допускаше жената да определя неговото отношение към мъжете. Верни на нашия принцип да не го правим нито по-добър, нито по-лош, отколкото си беше, ние установяваме, че той отхвърляше — не съзнателно и изрично, а съвсем простодушно, — отхвърляше всяко въздействие на някакъв роман върху справедливата преценка на собствения си пол и върху желанието да придобие полезни за културата си преживявания в тази сфера. Това може и да не се понрави на жените — ние имаме основание да твърдим, че госпожа Шоша неволно се дразнеше; вадим заключението си от някоя и друга язвителна забележка, която тя изпускаше и която по-нататък ще вместим — но може би именно това негово качество го правеше толкова подходящ обект за споровете между педагозите.

Питер Пеперкорн дълго лежа болен — не бе за чудене, че то му се случи тъкмо след оная първа вечер на картите и шампанското. Почти всички участници във въпросното предълго и напрегнато увеселение се бяха почувствали зле, без да изключваме Ханс Касторп, който получи силно главоболие, но неговото неразположение не му попречи да направи едно посещение на заболелия свой снощен угостител: помоли малаеца, когото срещна на коридора на първия етаж, да съобщи за него на Пеперкорн и веднага биде поканен.

Той пристъпи в спалнята с две легла на холандеца през един салон, който я отделяше от спалнята на госпожа Шоша, и я намери, че се отличава от средния тип на стаите в „Бергхоф“ — беше и по-голяма, и по-елегантно обзаведена. Там имаше копринени фотьойли и масички с вити крака; мек килим покриваше пода, а и леглата не бяха от типа на обикновените хигиенични смъртни легла, те бяха дори разкошни: от полирано черешово дърво с месингови обковки и имаха един малък общ балдахин — без странични завеси, — просто малък, приютяващ, обединяващ балдахин.

Пеперкорн лежеше на един от двата кревата и четеше през своето високо кацнало рогово пенсне вестник „Телеграаф“. Върху червения копринен юрган бяха разпръснати книги, писма и вестници. Върху стола до него имаше сервиз за кафе, а върху нощната масичка — една полуизпразнена бутилка червено вино — снощното, наивно тръпчивото — между разни шишета с лекарства. Ханс Касторп се учуди малко, когато видя, че холандецът не носи бяла риза, а вълнена, с дълги ръкави и закопчани маншети; ризата беше без яка, с кръгло изрязан околовратник, и плътно прилягаше върху широките плещи и могъщите гърди на стария мъж: човешката грандиозност на главата му върху възглавницата бе още по-подчертана, още по-небуржоазна благодарение на това облекло, което придаваше на неговата фигура нещо отчасти народностно, работническо и нещо отчасти всевечно, бюстообразно.

— На всяка цена, млади момко — каза той, като хвана за високия наносник роговото пенсне и го свали. — Моля ви се… в никой случай. Напротив.

И Ханс Касторп седна до него, прикривайки своето състрадателно учудване — ако чувството, което му наложи неговото правдолюбие, не бе дори истинско възхищение — зад един любезен и бодър брътвеж, подпомаган от Пеперкорн със забележителна откъслечност и крайно настоятелни жестове. Той не изглеждаше добре, жълт, имаше болен и изтощен вид. Към сутринта получил силен пристъп на треска, от която се чувствал отпаднал независимо от последиците на снощния гуляй.

— Ние снощи прекалихме — каза той. — Не, позволете ми, зле и много! Вие сте още… добре, няма що… Но на моите години и при това разклатено… Дете мое — обърна се той с нежна, но решителна строгост към току-що влизащата от салона госпожа Шоша, — всичко е добре, но аз ви повтарям, че трябваше повече да внимавате, да ми попречите…

Сякаш някаква надигаща се царствена ярост имаше при тия думи във физиономията и гласа му. Но човек трябваше само да си представи каква буря би избухнала, ако сериозно се бяха опитали да му попречат да пие, за да измери цялата неоправданост и неразумност на упрека му. Това, изглежда, принадлежи към величието. Затова и неговата спътница не обърна внимание на думите му, а поздрави Ханс Касторп, който бе станал на крака — между впрочем без да му подаде ръка; само с усмивка, помахване с ръка и поканата: „ама нека“ седне отново и „ама нека“ не си прекъсва разговора с минхер Пеперкорн… Тя се поразшета из стаята, накара камердинера да изнесе кафения сервиз, изчезна за малко и с котешка стъпка отново се върна, за да вземе, права, и тя малко участие в разговора или — ако трябва да предадем неопределеното впечатление на Ханс Касторп — да го понадзирава. Естествено! Тя можеше да се прибере в санаториума „Бергхоф“, свързана с една личност от голям формат; но когато оня, който я бе очаквал толкова дълго, оказваше на тази личност необходимото уважение в един разговор на мъж с мъж, тя прояви безпокойство и дори язвителност с това нейно „ама нека“ и „ама нека не“. Ханс Касторп се усмихна, като се поприведе към коляното си, за да прикрие усмивката си, а същевременно вътрешно пламна от радост.

От бутилката върху нощната маса Пеперкорн му наля чаша вино. При обстоятелства като днешните, каза холандецът, най-доброто било пак да започнат оттам, където през миналата нощ били престанали, пък и това искрящо вино вършело същата работа като газираната вода. Той се чукна с Ханс Касторп, който, пиейки, гледаше как насреща му луничавата остроноктеста капитанска ръка с пристегнатите маншети на вълнената риза вдигна чашата, как широките, неочертани устни се прилепиха около ръба й и как виното преминаваше през дигащия се и спадащ гръклян на работник или бюст. После заговориха за лекарството върху нощната масичка, този кафяв сироп, от който Пеперкорн по нареждане и от ръката на госпожа Шоша глътна една лъжица — то бе някакъв антипиретикум, съставен в голямата си част от хинин; Пеперкорн даде на госта си да опита малко от него, за да го запознае с характерния, горчиво-ароматичен вкус на препарата, а после се разпростря в хвалби за хинина, който бил благодатен не само поради своето бактерицидно въздействие и своето лекуващо влияние върху топлинния център, но трябвало да се оцени и като тоническо средство: той намалявал белтъчната обмяна, подпомагал възприемането на храната, с една дума, бил истинско освежително питие, великолепно подкрепително, ободряващо и оживително средство — между впрочем и упоително средство; човек лесно можел да се понапие от него и да дойде на градус, каза той, като забележително разиграваше пръстите и главата си и отново заприлича на танцуващия езически жрец.

Да, великолепно вещество — хининовата кора! Между впрочем нямало още триста години, откак фармакологията на нашия континент се била запознала с нея, и нямало още столетие, откак химията била открила алкалоида, на който се дължали нейните качества, тоест хинина — била го открила и до известна степен анализирала; тъй като химията не била в състояние да твърди, че е напълно наясно относно неговите свойства, нито пък е в състояние да го произведе по изкуствен път. Нашата лекарствена наука постъпвала добре, като не се перчела прекалено със знанията си, тъй като и в други случаи била изпадала в същото положение, както с хинина: тя знаела това-онова за динамиката, за въздействията на веществата, обаче доста често я поставял в неудобно положение въпросът на какво, точно погледнато, се дължат тези въздействия. Нека младият човек хвърлел един поглед върху токсикологията — никой нямало да го осведоми върху елементарните свойства, които обуславят въздействията на тъй наречените отровни вещества. Да вземели за пример змийските отрови — за които нищо повече не било известно освен това, че тези животински субстанции чисто и просто спадали към белтъчните съединения, съставени били от различни белтъчни тела, които само в един определен — а всъщност още съвсем неопределен — състав упражнявали своето поразително въздействие: вкарани в кръвообращението, те предизвиквали ефекти, на които човек можел само да се чуди, тъй като не сме били свикнали да съгласуваме белтъка с отровата. Но в света на субстанциите, каза бледоокият Пеперкорн, като държеше уточняващия пръстен и щръкналите като копия останали пръсти на еднаква височина с подпряната от възглавницата глава с арабеските на челото, в света на субстанциите положението било такова, че всички едновременно криели и живот, и смърт: всички били същевременно и лекарства, и отрови, фармакологията и токсикологията били едно и също нещо, от отровата човек оздравявал, а това, което смятали за носител на живота, при известни обстоятелства умъртвявало за секунда с един-единствен вцепеняващ удар.

Той говореше много настоятелно и необикновено последователно за лекарствата и отровите и Ханс Касторп го слушаше внимателно, кимайки с наклонена косо глава, погълнат по-малко от съдържанието на словата, което, изглежда, му бе по сърце, отколкото от мълчаливото изследване на въздействието на личността, което в края на краищата бе също така необяснимо като въздействието на змийските отрови. Динамиката, каза Пеперкорн, била всичко в света на субстанциите — останалото било напълно условно. И хининът бил лековита отрова от първостепенна сила. От четири грама хинин човек оглушавал, губел равновесие, не му стигал въздухът, зрението му се накърнявало като от атропина, замайвал се като от алкохол, а работниците в хининовите фабрики били с възпалени очи и подпухнали устни, страдали от обриви на кожата. И той почна да разказва за cinchona, хининовово дърво в девствените лесове на Кордилерите, където растяло на три хиляди метра височина и откъдето неговата кора толкова късно била пренесена в Испания като „Йезуитски прах“, докато туземците на Южна Америка отдавна познавали силата й; той описа необятните хининови плантации на холандското правителство в Ява, отдето всяка година милиони фунтове червеникави, също като канелата навити на тръбици кори заминавали с параходи за Лондон и Амстердам… Бивало си ги изобщо тия кори, тия външни тъкани на разните дървесни растения — от епидермата до камбия, — те почти винаги притежавали извънредни динамични качества: и за добро, и за зло; знанията на цветнокожите народи далече надвишавали нашите. На някои острови, източно от Нова Гвинея, младите хора си приготовлявали едно любовно магическо средство, като стривали на прах кората на едно определено дърво, което вероятно било някакво отровно дърво, като дървото antiaris toxicaria в Ява, което подобно на дървото manzanilla със своите изпарения отравяло въздуха наоколо си и замайвало до смърт хора и животни — та стривали на прах кората на това дърво, размесвали праха със ситно накълцан кокосов орех и свивали тая смес в някакво листо, след което я изпичали. После чакали да заспи недостъпната любима, попръсквали лицето й със сока на сместа и тя се запалвала от любов към този, който я бил напръскал. Имало и кори на корени, които си ги бивало, например на едно виещо се растение в Малайския архипелаг, наречено strychnos Tieute, от което туземците приготвяли, с добавка от змийска отрова, една дрога, известна под името „Упас-Раджа“, която, вкарана в кръвта, например чрез стрела, по най-бързия начин причинявала смърт, без някой да можел да обясни на младия Ханс Касторп как всъщност ставало това. Изяснено било само едно: че дрогата „Упас“ била близка в динамично отношение със стрихнина… И Пеперкорн, вече съвсем изправен в леглото, повдигаше навремени с леко разтрепераната си капитанска ръка чашата до неочертаните си устни, за да отпие с големи, жадни глътки от швейцарското вино; той заразправя за дървото Врански очи от Брега на Чоламандалам, от чиито оранжево-жълти гроздовидни плодове, от „вранските очи“, се получавал най-динамичният алкалоид, наречен стрихнин — разправяше с понижен до шепот глас и вдигнато нагоре челно петолиние за пепелявосивия клонак, за поразително бляскавите листа и за жълто-зелените цветове на това дърво, така че пред очите на младия Ханс Касторп се появи една и печална, и истерично разноцветна картина на някакво дърво и в края на краищата взе, че го достраша малко нещо.

Сега пък се намеси и госпожа Шоша, като каза, че тъй не бивало — разговорът уморявал Пеперкорн, можел отново да му върне треската и колкото и да не й се искало да прекъсне тази entrevue[9], все пак била принудена да помоли Ханс Касторп да привършат за днес. Това той стори, но през следващите месеци често пъти още, след някой квартанен пристъп, присядаше до леглото на царствения мъж, докато госпожа Шоша ту се явяваше, ту си отиваше, надзиравайки разговора или взимайки с по няколко думи участие в него, но и в дните, когато Пеперкорн не го тресеше, той прекарваше по някой и друг час с него и неговата накитена с бисери спътница. Защото, когато холандецът не бе на легло, той рядко пропускаше да събере след вечерята около себе си една малка, подбрана, меняща състава си компания измежду гостите на „Бергхоф“ — на карти, на чаша вино и на различни други забавления, — било и един от салоните, както първия път, било в ресторанта, при което Ханс Касторп по навик заемаше мястото си между пренебрежително безгрижната жена и забележителния мъж, а дори и навън излизаха заедно, правеха общи разходки, в които взимаха участие например господата Ферге и Везал, а скоро и Сетембрини, и Нафта, духовните противници, с които бе изключено да не се срещнат; Ханс Касторп направо се смяташе за щастлив, че ги бе запознал с Пеперкорн и в същото време най-сетне и с Клавдия Шоша — без да го бе никак грижа дали това запознаване и свързване бе добре дошло, или не за двамата любители на пренията и потайно осланяйки се на обстоятелството, че те имат нужда от педагогически обект и ще се примирят с една нежелателна компания пред опасността да се лишат от него, свидетеля на техните спорове.

И той действително не се измами в едно: членовете на неговия разноцветен приятелски кръг свикнаха поне с това, че не могат да свикнат едни с други — между тях имаше, разбира се, достатъчно обтегнатост, хладина и дори мълчалива враждебност и ние сами се учудваме как нашият незначителен герой съумя да ги задържи около себе си; обясняваме си това с известна дяволита жизнерадост на неговата натура, която го караше да намира, че всичко „заслужава да се чуе“ и която можеше да бъде наречена даже любезност в смисъл, че й се удаваше не само да го свързва с най-разновидните лица и личности, но до известна степен да свързва помежду им дори тях.

Чудновати отношения в тази или онази посока! Блазни ни да разкрием за момент техните преплетени нишки, тъй както сам Ханс Касторп ги наблюдаваше по време на тия разходки със своя дяволит и жизнерадостен поглед. Там беше клетият Везал, който изгаряше от копнеж по госпожа Шоша и унизително се прекланяше пред Пеперкорн и Ханс Касторп — пред единия заради господстващото настояще, пред другия заради миналото. Там беше и самата Клавдия Шоша, грациозно, меко пристъпващата болна пътешественица, крепостна на Пеперкорн, и то положително по убеждение, но въпреки това винаги малко обезпокоена и вътрешно наострена, задето виждаше рицаря на една отколешна карнавална нощ в такива добри отношения с нейния повелител. Не беше ли почти от същия характер смущението, което определяше отношението й към господин Сетембрини? Към този сладкодумец и хуманист, когото не можеше да понася и наричаше безчовечен и високомерен? Към Ханс Касторповия приятел и възпитател, от когото много й се искаше да подири сметка за думите, които бе извикал по приличния млад германец, по този красив дребничък буржоа от добро семейство и с възпален участък, тогава, когато той се бе упътил право към нея — сметка за думите на някакъв средиземноморски език, от които тя нито сричка не разбра, тъй както и той не разбираше нейния матерен език, само че нейното пренебрежение бе по-малко сигурно от неговото. Ханс Касторп, влюбен, както обикновено казват, „до уши“, но не във веселичкия смисъл на този израз, а тъй, както човек обича, когато случаят е и забранен, и неразумен и когато не може да се възпее със спокойните песнички на равнината — тежко влюбен, значи, и затова зависим, подчинен, страдащ и услужлив, все пак бе съумял да скъта в това свое робство една удовлетворителна дяволитост, за да знае много добре каква стойност би могла да има и да запази неговата преданост към гъвкаво пристъпващата болна с очарователните татарски очи: една стойност, за която можеше да й отвори очите, както той при всичкото си страдалческо подчинение допълнително преценяваше, държането на господин Сетембрини към нея, което съвсем очевидно потвърждаваше подозренията й — то бе толкова отрицателно, колкото изобщо позволяваше учтивостта на един хуманист. Лошото, или в очите на Ханс Касторп по-скоро благоприятното, бе това, че тя не намери истинска компенсация в своите отношения към Лео Нафта, върху които бе полагала надежди. Вярно, тя тук не се сблъска с онова принципно отрицание, което господин Лодовико проявяваше към нейната природа, а и разговорите помежду им се развиваха много по-успешно: те понякога се разговаряха отделно, Клавдия и заядливият дребосък, върху книги, върху проблеми на политическата философия, към които и двамата се отнасяха еднакво радикално; и Ханс Касторп чистосърдечно вземаше участие в тия разговори. Ала едно известно аристократично ограничаване на отзивчивостта, което аривистът, предпазлив като всички аривисти, проявяваше спрямо нея, сигурно й бе направило впечатление; неговият испански тероризъм всъщност слабо се съгласуваше с нейната затръшкаща вратите скитническа „човечност“, а към това се прибавяше като последен и най-фин елемент една лека, трудно доловима враждебност, която тя със своя женски усет трябваше да забележи, че я обвява и откъм двамата опоненти, и откъм Сетембрини, и откъм Нафта (тъй както нейният карнавален рицар сам бе почувствал същото), и която имаше за първопричина отношенията на двамата към него, Ханс Касторп: раздразнението на възпитателя към жената като смущаващ и разсейващ елемент, тази тиха и изначална враждебност, която ги обединяваше, защото прекратяваше техния разпалван от педагогиката раздор. Не играеше ли някаква роля тази неприязън също и в държането на двамата диалектици към Питер Пеперкорн? Ханс Касторп смяташе, че забелязва нещо такова, може би защото злобничко бе го очаквал и изобщо не малко изгаряше от желание да събере заекващия владетел с двамата негови „правителствени съветници“, както понякога на шега и на ум ги наричаше, и да изследва ефекта. На открито нашият минхер не произвеждаше същото забележително впечатление както в затворено помещение. Меката филцова шапка, която носеше дълбоко нахлупена върху челото и която покриваше неговата бяла пламтяща коса и могъщите бръчки на челото, смаляваше чертите му, сякаш ги спаружваше, и накърняваше дори величието на зачервения му нос. А и неговата походка не бе много по-добра от стоежа му: той имаше навик, при всяка от своите къси крачки, да накланя цялото си тежко тяло и дори главата си към страната, където кракът му пристъпваше в момента напред, което създаваше по-скоро едно добродушно старческо, отколкото царствено впечатление, пък и най-често не вървеше изправен в целия си ръст, както стоеше, а малко присвит. Но и така той надвишаваше с една глава господин Лодовико, да не говорим за дребничкия Нафта — и не само тук се криеше причината, задето неговото присъствие толкова много, толкова безкрайно много, както Ханс Касторп си бе въобразил и предварително решил, угнетяваше съществуването на двамата политици.

Този гнет, това омаловажаване, това накърняване се явяваха като резултат от сравнението — осезаемо за изпечения наблюдател, но осезаемо без съмнение и за сравняемите — както за двамата свръхартикулиращи дребосъци, тъй и за заекващото величие. Пеперкорн се отнасяше към Нафта и Сетембрини извънредно учтиво, с едно почитание, което Ханс Касторп би нарекъл иронично, ако не му пречеше пълното съзнание за несъвместимостта на това понятие с понятието за големия формат. Царете не познават иронията — дори не и в смисъла на едно прямо и класическо средство на красноречието, камо ли пък в някакъв по-заплетен смисъл. Така че това, което характеризираше държането на холандеца спрямо Хансовите приятели, можеше да се вземе по-скоро за една същевременно и фина, и забележителна насмешка, ту прикрита под малко прекалена сериозност, ту съвсем явна.

— Да… да… да! — случваше се да каже той, като заплашваше с пръст в посока към тях, а отвръщаше главата си с шеговито усмихнатите напукани устни. Това е… Това са… Господа и дами, обръщам вниманието ви… Церебрум, церебрално, разбирате ли? Не… не, отлично, извънредно, това е, тук вече излиза наяве…

Те си отмъщаваха, като разменяха погледи, които след пресрещането отчаяно се отправяха към небето; при тия погледи те се опитваха да привлекат и Ханс Касторп, но той отказваше.

Случваше се господин Сетембрини и направо да се обърне към ученика, с което сякаш признаваше една неувереност в педагогията си.

— Но, за бога, инженере, та това е един оглупял старец. Какво намирате у него? Може ли той да ви насърчи към нещо? Умът ми не го побира! Всичко би било ясно — без, разбира се, да е похвално, — ако го търпите само за това, че покрай него сте в обществото на неговата настояща любовница. Но невъзможно е да не види човек, че се интересувате за него повече, отколкото за нея. Заклевам ви, помогнете ми да ви разбера…

Ханс Касторп се засмя.

— На всяка цена! — каза той. — Отлично! Няма как иначе… Позволете ми… Добре! — И той се опита да копира и Пеперкорновата културна мимика. — Да-да — засмя се той отново, — това вие считате за глупаво, господин Сетембрини, и във всеки случай то е неясно, което във вашите очи, изглежда, е по-лошо от глупаво. Ах, глупостта! Има толкова различни видове глупост и благоразумието не е най-добрият от тях… Хало! Ето че сътворих нещо, един израз, „крилат“. Харесва ли ви?

— Много. С нетърпение очаквам първата ви сбирка афоризми. Може би още не е късно да ви помоля да отразите в нея някои съждения, които между другото сме разменяли върху човеконенавистническата същина на парадокса.

— Дадено, господин Сетембрини. Абсолютно тъй ще стане. Не, с тоя мой „крилат израз“ съвсем не съм тръгнал на лов за парадокси. За мен въпросът бе да изтъкна големите трудности, които ни… създава определението на „глупост“ и „благоразумие“. Значи: създава, нали? Толкова трудно е да се разграничат тия неща, те така са преплетени помежду си… Знам добре, че ненавиждате мистичното guazzabuglio и че сте за стойността, за преценката, за стойностната преценка и тук ви давам напълно право. Но въпросът около „глупостта“ и „благоразумието“ е пълна мистерия, а трябва все пак да е разрешено човек да се интересува за мистериите при условие, че е налице честният стремеж да се разкрият те по възможност до дъно. Питам ви следното. Питам ви: ще отречете ли, че той всички нас ни туря в джоба си? Изразявам се грубо и въпреки това, доколкото виждам, не можете да отречете това. Туря ни в джоба си, а отнякъде му се следва и правото да ни се присмива. Откъде? Как така? По какъв начин? Естествено не благодарение на неговата мъдрост. Признавам, че за мъдрост едва ли може да става дума. Та той е по-скоро човек на невзрачността и на чувството, чувството е неговият пискюл — прощавайте тоя простонароден израз! Казвам, значи: не от интелигентност ни туря в джоба си, тоест не поради духовни причини… Вие това не бихте позволили и наистина то отпада. Но не и поради физически! Разбира се, че не поради капитанските си плещи с оглед на някакво грубо насилие и затова, че с един удар на пестника си би могъл да повали всекиго от нас — нему и на ум не му идва, че би могъл да стори това, а и в случай че си науми такова нещо, няколко благоразумни думи ще стигнат, за да го укротят… Значи, не и поради физически. И все пак съвсем несъмнено неговата физика играе тук някаква роля — не в смисъла на грубо насилие, а в друг смисъл, в мистичния, — а щом физиката почне да играе някаква роля, работата става мистична; физиката се прелива в духа и обратно, те не могат да се различат, глупостта и благоразумието не могат да се различат, но въздействието е налице, динамичното, и нас ни турят в джоба си. А за това разполагаме само с една дума и тя се казва „личност“. Употребяват тази дума и в разумен смисъл — тъй както ние всички сме личности: морални, юридически и какви ли не още. Но тук не искам да кажа това. Става дума за една мистерия, която е извън пределите на глупостта и интелигентността и за която сигурно бива да се интересуваме — отчасти за да я разкрием по възможност до дъно и отчасти, доколкото това се окаже невъзможно, да извлечем от нея поука. А щом като сте за стойностите, то личността в края на краищата също представлява една положителна стойност, поне така мисля, по-положителна от глупостта и интелигентността, в най-висша степен положителна, абсолютно положителна — както животът, с една дума: една жизнена стойност, напълно подходяща да се интересува при случай човек за нея. Така сметнах, че трябва да ви възразя на това, което казахте за глупостта.

Напоследък Ханс Касторп не се забъркваше и заплиташе при такива вещи изказвания и не се прекъсваше без време. Той изкарваше репликата си докрай, понижаваше гласа си, слагаше точка и невъзмутимо продължаваше пътя си като мъж, макар че все още винаги се изчервяваше при такива случаи и всъщност го беше малко страх от критичното мълчание, което щеше да последва, за да му остави време да се посрамува. Господин Сетембрини дълго не наруши това мълчание, после каза:

— Вие отричате, че сте тръгнали на лов за парадокси. Между другото добре знаете, че ми е също толкова неприятно да ви виждам на лов за мистерии. Като превръщате личността в тайна, вие се подлагате на опасност да изпаднете в обожаване на идоли. Прекланяте се пред една маска. Виждате мистика там, дето се касае до мистификация, до една от ония измамни кухи форми, с които демонът на телесното и физиономичното понякога обича да ни взема на подбив. Никога ли не сте се движили в среда на актьори? Не познавате ли тия артистични глави, в които се обединяват чертите на Юлий Цезар, Гьоте и Бетховен и чиито щастливи притежатели, отворят ли веднъж уста, се оказват най-големите тъпаци под слънцето?

— Добре, игра на природата — каза Ханс Касторп. — И все пак не само игра на природата, не само подбив. Защото, щом като тия хора са актьори, те трябва да имат талант, а талантът сам надхвърля глупостта и благоразумието, той сам представлява една жизнена стойност. Минхер Пеперкорн също има талант, казвайте каквото искате, и с него ни туря в джоба си. Поставете в единия ъгъл на една стая господин Нафта и го накарайте да изнесе доклад върху Григорий Велики и божията държава, нещо, което наистина заслужава да се чуе — а в другия ъгъл стои Пеперкорн със своята особена уста и своите придръпнати нагоре бръчки на челото и нищо друго не казва освен: „Напълно. Позволете ми… Уредено!“ Ще видите, хората ще се съберат около Пеперкорн, всички до един, и Нафта ще си остане сам със своята интелигентност и своята божия държава, ако и толкова недвусмислено да се изразява, че човек може да го разтресе тригодишна треска, както има обичай да казва Беренс…

— Не ви ли е срам да се прекланяте пред успеха! — порица го Сетембрини. — Mundus vult decipi.[10] Моето желание далеч не е да се трупат хората около Нафта. Той е опасен интригант. Но аз съм склонен да застана на негова страна с оглед на въображаемата сцена, която обрисувахте с осъдително одобрение. Няма що, презирайте отчетливото, точното, логичното и хуманно последователно слово! Презирайте го в чест на някакво фокусничество с намеци и шарлатански чувства и вече безусловно сте в ръцете на дявола…

— Но уверявам ви, той често може да говори напълно последователно, когато се запали — каза Ханс Касторп. — Той случайно ми разказа веднъж за динамичните дроги и за азиатските отровни дървета, толкова интересно, че дори почти ме хвана страх — интересното винаги е малко страшничко, — всъщност то само по себе си не беше интересно, а само във връзка с въздействието на неговата личност: то направи историята същевременно и страшна, и интересна…

— Естествено вашата слабост към азиатското е известна. И наистина аз не мога да ви поднеса такива чудеса — отвърна господин Сетембрини с толкова много горчивина, че Ханс Касторп побърза да заяви: предимствата на поучението и разговорите с него спадали, разбира се, към съвсем друга област и никому не било хрумвало да прави сравнения, то би било несправедливо и за двете страни. Но италианецът се направи, че нищо не е чул, и пренебрегна тази учтивост. Той продължи:

— Във всеки случай трябва да ми позволите, инженере, да се удивя от вашата деловитост и вашето душевно спокойствие. То се доближава малко до гротескното, с това ще се съгласите. Тъй както в края на краищата са се докарали работите… Този мазен идол ви е отнел вашата Беатриче — наричам нещата с техните имена. А вие? Това е безпримерно.

— Разлики в темпераментите, господин Сетембрини. Разлики, що се отнася до горещината и рицарството на кръвта. Естествено вие като човек на Юга, вие щяхте да се допитате до кинжала и отровата или във всеки случай щяхте да третирате въпроса публично и страстно, с една дума, по петльовски. Това би било, разбира се, много мъжествено — публично мъжествено и галантно. С мен обаче работата стои другояче. Аз ни най-малко не съм мъжествен, за да съзирам у мъжа само съперника-самец — може би изобщо не съм мъжествен, но положително не по този начин, който, не знам защо, наричам „публичен“. Питам се в своето смутено сърце дали имам в какво да го упреквам. Сторил ли ми е съзнателно нещо? Но обидите трябва да са преднамерени, иначе не са никакви обиди. А що се отнася до „стореното“, би трябвало от нея да диря сметка, а за това пък нямам право — изобщо нямам право, особено пък що се отнася до Пеперкорн. Защото, първо, той е една личност, което само по себе си е от значение за жените, и, второ, не е цивилен човек като мене, а у него има нещо военно, както у моя клет братовчед, тоест той си има свой point d’honneur[11], своето честно увлечение и това е чувството, животът… Бъбря глупости, но предпочитам малко да побълнувам и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности — това може би все пак е някаква военна черта в моята характеристика, ако бива така да се каже…

— Кажете все пак — кимна Сетембрини. — Това безусловно е една черта, която би заслужила похвала. Смелостта на познанието и на израза, това е то — литературата, това е то — хуманитарното начало…

Тъй те се разделиха задоволително и при тоя случай; Господин Сетембрини придаде на разговора помирителен завършек, за което имаше достатъчно основания. Позицията му тогава съвсем не бе толкова неуязвима, че да бе уместно едно по-силно наблягане върху строгостта; разговорът, който се въртеше около ревността, бе за него доста хлъзгава почва; на една известна точка той всъщност би трябвало да отговори, че пред вид на педагогическата му жилка неговото отношение към мъжкия елемент също ни най-малко не било за публично петльовския тип, поради което не можел да възприеме всесилния Пеперкорн, както и Нафта, и госпожа Шоша; накрай добави, че не се надявал да разубеди ученика си относно въздействието и естественото превъзходство на една личност, от което и той, както неговият партньор по мисловните въпроси, трудно можел да се отърве.

Най-добре им беше, когато повяваше „духовен“ ветрец, когато дискутираха — когато можеха да приковат вниманието на другарите си по разходка върху един от техните същевременно и елегантни, и пламенни спорове — академични, а водени с един ток, сякаш се отнасяше до най-животрептящите въпроси на деня и живота; в тия спорове взимаха участие почти само те, двамата, през което време присъстващият „формат“ биваше един вид неутрализиран, тъй като можеше да им приглася само с едно учудено повдигане на бръчките по челото си и с неясно подигравателни недомлъвки. Но дори и при тия обстоятелства холандецът упражняваше своя натиск, засенчваше разговора, така че той сякаш губеше блясъка си, по някакъв начин го лишаваше от същината му, противопоставяше му нещо, което всички чувстваха, но което той вършеше сигурно несъзнателно или един бог знае в каква степен съзнателно; той не подкрепяше нито една от противните тези и поради това и най-решителното значение на спора избледняваше и дори — ние се колебаем дали да го кажем — получаваше някакъв отпечатък на празнословие. Или да се опитаме по друг начин: остроумната борба на живот и смърт тайно, по някакъв подмолен и неопределен начин, постоянно се отнасяше към разхождащия се редом с нея формат и се изтощаваше от този магнетизъм. Другояче не може да се охарактеризира това тайнствено и крайно неприятно за спорещите явление. Може само да се каже, че ако го нямаше Питер Пеперкорн, много по-настоятелно щеше да се наложи едно вземане на страна, когато например Лео Нафта защищаваше основната архиреволюционна същина на църквата срещу учението на господин Сетембрини, който виждаше този исторически фактор само като покровител на мрачния застой и консерватизма и изтъкна като противоположни нему всички принципи, стремящи се към преврат и обнова, изпълнени с жизненост и перспективи, принципите на просвещението, науката и напредъка, които водели началото си от една велика епоха на възраждането на античната култура — това свое верую той подкрепи с най-красив замах на слово и жестове. Тогава Нафта, хладен и наострен, се нае да докаже — и го доказа почти до заслепяваща необоримост, — че църквата, като въплъщение на религиозно аскетичната идея, в своята същност далече не държала да бъде привърженица и опора на това, което искало да изтрае, значи, на светското образование, на правния ред в разните държави — напротив, открай време тя по най-радикален начин била написала на своето знаме „преврат до корен и до дъно“, че направо всичко, което се смята за достойно да бъде съхранено и което слабаците, страхливците, консерваторите, буржоата се опитват да съхранят: държавата и семейството, светското изкуство и светската наука — че всичко това се е държало винаги само в съзнателно или несъзнателно противоречие към религиозната идея, към църквата, чиято вродена тенденция и непоклатима цел било разпадането на всички съществуващи светски строеве и новоизграждането на обществото по образеца на идеалната, на комунистическата божия държава.

След това думата получи Сетембрини и, види бог, той добре се възползва от нея. Едно такова смесване на луциферовската революционна идея с всеобщия бунт на всички лоши инстинкти, каза той, било достойно за окайване. Векове наред любовта на църквата към обновлението се била състояла в това да инквизира, да дави, да задушава в дима на кладите животворните идеи, а днес заявява чрез своите емисари, че е за преврата, мотивирайки се с една цел, която ще замести свободата, образованието и демокрацията с диктатурата на сганта и варварството. Е, действително, един ужасен вид на противоречива последователност, последователна противоречивост…

Подобно противоречие и подобна последователност, отвърна Нафта, ни най-малко не липсвали на противника му. Демократ по собствена преценка, той се отнасял доста неприязнено към народа и равенството и на туй отгоре проявявал осъдително аристократично високомерие, като наричал сган призвания да представлява диктатурата световен пролетариат. Но той наистина се бил проявил като демократ по отношение на църквата, която без съмнение, това с гордост трябвало да й се признае, се явявала като най-благородната сила в историята на човечеството — благородна в последния и най-върховен, смисъл, в смисъла на духа. Защото аскетичният дух — ако е позволено да говорим с плеоназми, — духът на отрицанието и унищожението на света бил самото благородство, аристократичният принцип в чист вид; той никога не можел да бъде простонароден и във всички времена църквата била всъщност ненародна. Ако господин Сетембрини си дадял малко труд да си спомни като литератор за културата на Средновековието, щял да онагледи този факт — суровото неблагоразположение, което народът, и то народът в най-широкия смисъл на думата, изпитвал към църковните институции, се очертавало например в известни монашески образи, плод на простонародната поетична фантазия, които още тогава по един истински лутеровски начин противопоставяли на аскетичната идея виното, жената и песента. Всички инстинкти на светската героичност, на войнишкия дух, а и дворцовата поезия се били противопоставяли повече или по-малко открито срещу религиозната идея, а с това и срещу йерархията. Защото всичко това било „свят“ и „сган“ в сравнение с представляваното от църквата благородство на духа.

Господин Сетембрини поблагодари за освежаването на паметта му. Образът на монаха Илзан от „Розовата градина“ притежавал нещо много отрадно в сравнение с прехвалената гробовна аристокрация и макар че той, говорещият, не бил приятел на германския реформатор, все пак бил готов пламенно да защити всички елементи на демократически индивидуализъм в неговото учение против каквито и да са, църковни или феодални, попълзновения за господство върху личността.

— Виж ти! — провикна се сега Нафта изведнъж. Искали май да припишат на църквата дори липса на демократизъм, на чувство за стойността на човешката личност? А хуманната непредубеденост на каноническото право, което изисква за правоспособност само съпричастие в църковната общност и правоверност, което не държи сметка за никакви държавни или обществени съображения и което приема свидетелстването и допуска унаследяването на роби, военнопленници и крепостни — за разлика от римското право, където правоспособността зависи от притежанието на правото на гражданство, или от германското, където тя е свързана с племенната принадлежност и личната свобода!

Това твърдение, забеляза язвително Сетембрини, било направено с премълчаване на „каноническия дял“, който от всяко завещание се приспадал за църквата и епископа. Между другото той заговори за „попска демагогия“, за благосклонността на безусловната жажда за власт, която ще раздвижи и преизподнята, щом като боговете по понятни съображения нищо не искат да знаят за тях, за поповете, и добави, че църквата очевидно се е интересувала повече за количеството, отколкото за качеството на душите, от което можело да се извади заключението за нейното дълбоко духовно неблагородство.

Настроена неблагородно — църквата? На господин Сетембрини бе обърнато внимание върху неумолимия аристократизъм, който бил в основата на идеята за наследствеността на позора; прехвърлянето на тежката вина върху — демократично казано — невинните потомци; доживотното опетняване и безправие на незаконните деца като друг пример. Но той помоли да не му говорят за това — първо, защото неговото хуманно чувство се възмущавало и, второ, защото му били дотегнали тия извъртания и в майсторските хватки на противниковата апологетика съзирал познатия му безчестен, дяволски култ към небитието, който държи да го наричат дух и да почувстваме признатата непопулярност на аскетичния принцип като нещо толкова законно, толкова свещено.

Тук пък Нафта поиска разрешение да се изсмее на висок глас. Говорят за нихилизма на църквата! За нихилизма на най-реалистичната система за господство в световната история! Никога, значи, господин Сетембрини не е бивал докосван от полъха на хуманната ирония, с която тя постоянно прави концесии на света, на плътта, като с разумна отстъпчивост забулва последните изводи на принципа и оставя духа да владее със своето регулиращо въздействие, без да се отнася прекалено строго към природата. Той следователно никога не бил чувал за финото свещеническо понятие за индулгенцията, към която спадало даже и едно тайнство, бракът, който не бил позитивно благо като другите тайнства, а само една защита против греха, който бил разрешен само за ограничение на чувствените желания и на неумереността, тъй че аскетичният принцип, идеалът за целомъдрието се укрепвал, без да се подлага плътта на неполитична строгост.

Как можеше тук господин Сетембрини да не се опълчи против едно толкова отвратително понятие за „политичното“, против жестовете на високомерна снизходителност и мъдрост, които духът — това, което ония наричали дух — си позволявал спрямо своята мнимо виновна и „политично“ третирана противоположност, която всъщност ни най-малко не се нуждаела от неговата отровна индулгенция; против проклетата двойнственост на едно тълкувание на света, което превръщало всемира в ад, смятало за дяволски и живота, и неговата измислена противоположност, духа: защото, ако животът е лукав, би трябвало и духът като чисто отрицание да е също така лукав! И той рицарски се застъпи за невинността на плътските наслади — при което Ханс Касторп неволно се сети за неговата таванска стаичка на хуманист с пулта, плетените столове и шишето за вода, — докато Нафта, твърдейки, че плътската наслада никога не можела да бъде без вина и че природата трябвало да бъде любезна и да почувства колко съвестта й е нечиста спрямо духовното начало, определи като „любов“ църковната политика и индулгенцията, за да опровергае нихилизма на аскетичния принцип — при което Ханс Касторп намери, че думата „любов“ много особено приляга на лицето на лютия, мършав и дребен Нафта…

Тъй продължиха, ние знаем играта, знаеше я и Ханс Касторп. Проследихме я заедно с него един момент, за да наблюдаваме как например ще изглежда една такава перипатетична схватка в сянката на разхождащата се редом личност и по какъв начин нейното присъствие тайнствено й притъпяваше жилото: някаква потайна принуда да държат сметка за тая личност гасеше прескачащата насам и натам искра и налагаше оная морна безжизненост, която ни обзема, когато едни електрически проводник се окаже без контакт. Добре! — тъй беше то. Нямаше вече пращене между противоречията, не прескачаше никаква светкавица, нямаше ток — настоящето, неутрализирано от духа, както той, духът, смяташе, по-скоро неутрализираше него самия. Ханс Касторп с удивление и любопитство схвана това.

Революция и застой — поглеждаха към Пеперкорн, виждаха го как се влачи по пътя, не особено забележителен, когато вървеше пешком с накланяща се настрана стъпка и нахлупена върху челото шапка; виждаха неговите широки, неправилно разрязани устни и го чуваха да казва, шеговито сочейки с глава към спорещите: „Да-да-да! Церебрум, церебрално, разбирате ли! Това е… Тук вече излиза наяве…“ — и ето, контактът бе мъртъв! Те опитваха нещо друго, залавяха се за по-сложни формулировки, отваряха дума за „аристократическия проблем“, за популярност и благородство. Никаква искра. Разговорът магнетично получаваше личен отпечатък; Ханс Касторп отново видя придружителя на Клавдия легнал в кревата под червения копринен юрган, облечен в плетената риза без яка, наполовина стар работник, наполовина царски бюст — и с обезсилен гърч силата на спора замря. По-високи напрежения! От едната страна отрицание и култ към небитието — от другата вечното „да“ и любещата склонност на духа към живота! Къде оставаха силата, мълнията и токът, когато и противници, и слушатели поглеждаха към минхер Пеперкорн — което се случваше неминуемо и по силата на някакво тайно привличане? С една дума, тия неща не излизаха наяве и това, според Ханс Касторп, не бе ни по-малко и ни повече от мистерия. За своята сбирка афоризми той можеше да си отбележи, че една мистерия се изговаря с най-обикновени думи — или въобще не се изговаря. На всеки случай, за да се изговори тази мистерия, можеше да се каже само едно, и то чисто и просто това, че Питер Пеперкорн със своята набръчкана царска маска и горчиво разпокъсаната си уста винаги извършваше в подходящия момент ту едното, ту другото, че и двете, изглежда, му отговаряха и добре му прилягаха — стига да го погледнеше човек. Да, този глупав стар човек, тази господстваща нула! Той не омаломощаваше силата на противоречията чрез объркване и подстрекателства като Нафта; не бе двусмислен като него или поне по съвсем противоположен, по някакъв позитивен начин — тази залитаща мистерия, която очевидно бе надрасла не само глупостта и интелигентността, но и толкова много други противопозиции, които Сетембрини и Нафта заклинателно призоваваха, за да създадат, с възпитателна цел, необходимото високо напрежение. Личността, така изглеждаше, не бе възпитател — и въпреки това какъв шанс бе тя за един любознателен пътешественик! Колко странно бе да се наблюдава двусмислеността на един цар, когато спорещите стигаха до брак и грях, до тайнството на опрощението, до вина или невинност на плътските наслади! Той накланяше глава към рамото и гърдите си, болезнените устни се разтваряха, устата зейваше отпусната и печална, ноздрите се опъваха и разширяваха сякаш от болка, бръчките на челото се повдигаха и уголемяваха очите за един бледен страдалчески поглед — образът на самата горчивина. Но ето, в същата минута мъченическата физиономия разцъфваше до пищност! Косо наклонената глава ставаше дяволита, устните, още отворени, неблагопристойно се усмихваха, сибаритската трапчинка, позната от по-рано, се появяваше върху едната буза — насреща им беше танцуващият езически жрец и докато главата му шеговито кимваше към „мозъците“, чуваха го да казва: „Ах, да, да-да… отлично. Това е… Това са… Тук вече се показва… Тайнството на плътската наслада, разбирате ли…“

Въпреки това, както вече казахме, понижените приятели и учители на Ханс Касторп се чувстваха най-добре, когато можеха да се карат. Тогава бяха в своята стихия, докато форматът беше извън своята и все пак различно можеше да се прецени ролята, която играеше при това. Съвсем несъмнено те изпадаха в неизгодно за тях положение, когато не ставаше вече дума за остроумие, слово и дух, а за предмети, за земно практически работи, с една дума, за въпроси и неща, където собствено се утвърждават господарските натури: тогава бе свършено с тях, те попадаха в сянка, ставаха незначителни, а Пеперкорн грабваше скиптъра, определяше, решаваше, нареждаше, поръчваше и заповядваше… За чудене ли е, че той желаеше това състояние, че се стремеше да преминат от словоборството към него? Той страдаше, докато то господстваше или поне когато дълго време господстваше; но страдаше не от суетност — в това Ханс Касторп бе сигурен. Суетата няма формат, а величието не е суетно. Не, стремежът на Пеперкорн към предметност произтичаше от други причини: от „страх“, казано съвсем наедро и грубо, от онази ревност към дълга и идеи фикс за чест, която Ханс Касторп бе споменал веднъж за опит пред господин Сетембрини и която му се искаше да сметне до известна степен за военна черта.

— Господа й дами… — каза холандецът, като вдигна, повелително призовавайки, своята капитанска ръка с копиевидните нокти. — Добре, господа, отлично, превъзходно! Аскетизмът… индулгенцията… плътската наслада… Искам това… Бездруго! Крайно важно! Крайно спорно! Обаче позволете ми… Аз се боя, че ние вършим един тежък… Ние се затваря ме, господа и дами, затваряме се по най-безотговорен начин за най-същественото… — Той задиша дълбоко. — Този въздух, господа и дами, този характерен днешен сух и топъл ветрец със своята нежна отмала, със своя припомнящ и предвещаващ пролетта аромат… ние не би трябвало да го вдъхваме, за да го изкарваме във вид на… Настоятелно моля, не би трябвало така. Това е обида. Само нему би трябвало да посветим цялото и пълно наше… о, най-висшето и с най-голямо присъствие на духа… Свършено, господа и дами! И само като чисто венцехваление на неговите качества ние би трябвало из нашите гърди… Аз замлъквам, господа и дами! Замлъквам в чест на този… — Той се бе спрял, навел се бе назад и с шапката си засенчваше очите; всички последваха неговия пример.

— Аз насочвам — таза той — вашето внимание към висините, към най-далечните висини, към онази черна кръжаща точка там горе, под извънредно синьото, биещо на черно… Това е граблива птица, голяма граблива птица. Това е, ако се не… Господа и вие, детето ми, това е орел. Към него се насочвам с пълна целеустременост… Погледнете! Това не е сокол, нито пък лешояд… Ако бяхте толкова далекогледи, както аз с напредващата… Да, детето ми, с напредваща. Косата ми е бяла положително. Тогава и вие тъй ясно като мене по притъпеното окръгление на крилете… Орел, господа и дами. Скален орел. Той кръжи точно над нас всред синевата, без нито един мах на крилете си плува на неизмерима височина за наше… и сигурно разузнава със своите силни, далекогледи очи изпод надвисналите веждни кости… Орелът, господа и дами, Юпитеровата птица, царят на своя род, лъвът на въздушната шир! Той има панталони от перушина и железен клюн, само на върха остро извит, и пръсти с ужасна сила, с извити навътре нокти, задният нокът здраво като стомана приляга върху предните. Вижте, така! — И той се опита да наподоби орловия крак със своята дългоноктеста капитанска ръка. — Майсторе, какво само кръжиш и разузнаваш! — обърна се той отново нагоре. — Спусни се! Удари със своя железен клюн главата, изкълви очите, разкъсай корема на това създание, което бог ти… Отлично! Решено! Твоите нокти трябва да са преплетени в черва, а от клюна ти трябва да се стича кръв…

Той бе възхитен, а интересът на разхождащите се към антиномиите на Нафта и Сетембрини спадна до нула. Пък и появата на орела безмълвно упражни допълнително въздействие върху решенията и начинанията, които последваха под ръководството на минхера: отбиха се в ресторант, ядоха и пиха в ни едно време, но с апетит, който бе подклаждан от спомена за орела; гуляене и пируване, както доста често минхерът го организираше и извън „Бергхоф“ — където се случеше, в курорта и селото, в някоя гостилница в Гларус или Клостерс, където отиваха на излет с влакчето; под неговата господарска команда компанията се наслаждаваше на класическите дарове: кафе със сметана и селски печива или сочно сирене върху ароматно алпийско масло, което бе много вкусно, и с горещи, печени кестени, към всичко това червено велтлинско вино, колкото душата желаеше, а Пеперкорн придружаваше импровизираната закуска с големи недомлъвки или караше Антон Карлович Ферге да се разприказва — този добродушен търпеливец, комуто всичко по-възвишено бе съвсем чуждо, който обаче много деловито можеше да разказва за производството на руските галоши и шушони: към каучуковата маса добавяли сяра и други вещества, а готовите, лакирани обувки се подлагали на „вулканизация“ при горещина над сто градуса. И за полярния кръг разправяше, защото неговите служебни командировки многократно го били завеждали чак дотам: за полунощното слънце и за вечната зима на Нордкап. Там, казваше той из своето възлесто гърло и изпод надвисналите си мустаци, параходът изглеждал съвсем дребен в сравнение със страхотните скали и стоманеносивата морска шир. А по небето се простирали жълти светлинни полета, това било Северното сияние. И на него, на Антон Карлович, всичко му се струвало призрачно — цялата сценична картина с него самия.

Толкова за господин Ферге, единственият от малката компания, който стоеше извън всичките заплетени в една или друга насока отношения. Що се отнася обаче до тях, трябва да отбележим два кратки разговора, два странни разговора между четири очи, водени по него време от нашия негероичен герой с Клавдия Шоша и нейния спътник: с всеки поотделно, единия в хола веднъж привечер, докато „пречката“ лежеше горе в треска, другия през един следобед до леглото на минхера.

Нея вечер в хола цареше полумрак. Обикновеното веселие бе слабо и краткотрайно — гостите рано се бяха оттеглили за вечерното режимно лежане, доколкото не бяха се отклонили по антирежимни пътища долу, към света, за танци и игри. Само една лампа светеше нейде върху потона на замрялото помещение, а и съседните салони бяха едва осветени. Но Ханс Касторп бе разбрал, че госпожа Шоша, която бе вечеряла без своя повелител, още не беше се качила на първия етаж, а сама бе останала в читалнята, затова и той не бързаше да се прибере. Той седеше в задната част на хола, която бе издигната с едно невисоко стъпало и бе отделена от главното помещение с няколко бели арки върху облечени в дървена ламперия колони, седеше до кахлената камина в такъв люлеещ се стол, в какъвто Маруся се бе люляла, когато Йоахим бе завързал единствения си разговор с нея, и пушеше цигара, по това време във всеки случай то бе позволено тук.

Тя дойде, той чу стъпките й, и застана до него, като развяваше насам-натам едно писмо, което бе хванала за единия ъгъл; после каза с нейния Пшибиславов глас:

— Портиера го няма. Я ми дайте една пощенска марка!

Нея вечер тя бе облечена в лека, тъмна коприна, в рокля с кръгло деколте и широки ръкави, които долу, със своите закопчани маншети, плътно прилягаха върху китките. Той предпочиташе да я вижда в такова облекло. Тя се беше накитила с бисерната огърлица, която бледо блестеше в полумрака. Той вдигна поглед към нейното киргизко лице. И повтори:

— Пощенска марка? Нямам.

— Как, нямате ли! Tant pis pour vous.[12] Не сте готов да услужите на една дама? — Тя извърна устни и сви рамене. — Разочаровате ме. Вие, мъжете, би трябвало да бъдете поне точни и надеждни. Аз пък си представлявах, че в някоя от преградките на портфейла си имате цели сгънати листове от всички видове, подредени по стойности.

— Не, за какво? — каза той. — Никога не пиша писма. Та и до кого ли? Най-много, и то рядко, по една картичка, която и без това е с отпечатана марка. До кого да пиша писма? Никого си нямам. Нямам никакви връзки вече с равнината, загубих ги. В нашата народна песнопойка има една песен, която гласи: „Загубен съм вече за света“. Така е и с мене.

— Е, дайте тогава поне една папироса, загубени човече! — каза тя, като седна насреща му на една застлана с ленени възглавници пейка до камината, кръстоса крак върху крак и протегна ръка. — Изглежда, с такива сте запасен. — И тя нехайно и без да благодари, взе цигара от сребърната табакера, която й беше поднесъл, и си послужи със запалката, която бе щракнал пред наведеното й напред лице. В това нехайно „дайте поне“, в това взимане без благодарност се очерта в пълнота образът на разглезената жена. Но вън от него и чувството за човешка или по-добре казано, човеешка общност и съвместно притежание, за една стихийна и нежна себеподобност на даването и взимането. Той на ум отсъди това като признак на влюбеност. После каза:

— Да, запасен съм, винаги. Без съмнение съм винаги запасен. Цигари трябва да имам. Как иначе бих изкарал? Нали това наричат страст, за да отговоря на въпроса. Аз, да си призная искрено, съвсем не съм страстен човек, но и аз имам страсти, флегматични страсти.

— Извънредно се успокоявам — каза тя, издишвайки поетия дим, — когато чувам, че не сте страстен човек. Между впрочем как ли бихте могли? Би трябвало да сте се изметнали от рода си. Страст, това е: да живее човек заради живота. Но известно е, че такива като вас живеят заради преживелицата. Страст, това е самозабрава. Вие обаче гледате как да се самообогатите. C’est са.[13] Вие й понятие си нямате, че това е отвратителен егоизъм и че по този начин един ден ще се окажете врагове на човечеството.

— Е, е! Чак пък врагове на човечеството? Какво говориш, Клавдия, какво обобщаваш? Какво определено и лично имаш на ум, когато казваш, че не ни интересува животът, а обогатяването? Вие жените не морализирате току-така. А пък моралът, знаеш ли… Той е обект за спорове между Нафта и Сетембрини. Спада към областта на голямата бъркотия. Дали някой живее заради самия себе си или заради живота, това той сам не знае и никой не може точно и сигурно да знае. Искам да кажа, че границата е разтеглива. Има себична всеотдайност и всеотдайна себичност… Аз смятам, че това едно на друго е като при любовта. Естествено сигурно е неморално, дето не съм напълно в състояние да обърна внимание на това, което ми говориш за морала, а на първо място се радвам, че сме седнали заедно, както само веднъж досега и нито веднъж, откак си се върнала. И че мога да ти кажа колко невероятно добре ти отиват тия тесни маншети около китките и тази тънка коприна около мишниците — около твоите мишници, които познавам…

— Отивам си.

— Не си отивай, моля! Аз ще държа сметка за обстоятелствата и личностите.

— На което сигурно ще може да се разчита при един човек без страст.

— Ето, виждаш ли! Подиграваш ми се и ми се караш, когато… А искаш да си отиваш, когато…

— Моля да ми говорите с по-малко недомлъвки, ако имате желание да ви разбера.

— Значи, аз не мога, ни най-малко не мога да се възползвам от твоя опит в отгатването на недомлъвки? Не е справедливо, бих казал, ако не ми беше ясно, че тук въпросът не е до справедливост…

— О, не. Справедливостта е една флегматична страст. За разлика от ревността, с която флегматични хора непременно биха станали за посмешище.

— Виждаш ли? За посмешище. Ето защо да не те дразни моята флегматичност! Повтарям: как бих могъл иначе да изкарам? Как бих могъл иначе да издържа например очакването?

— Моля?

— Очакването да се върнеш.

— Voyons, mon ami.[14] Няма вече да се занимавам с начина, по който вие с глупашко упорство ми говорите. Той все някой път ще ви дотегне, пък и в края на краищата аз не съм превзета, не съм някоя разгневена буржоазка…

— Не, ти си болна. Болестта ти дава свобода. Тя те прави — чакай, сега ми хрумва една дума, която никога още не съм употребявал! Тя те прави гениална.

— За гениалност ще говорим друг път. Не това исках да кажа. Искам едно. Вие няма да си въобразявате, че имам нещо общо с вашето чакане — ако сте чакали, — че съм ви поощрявала, че дори само съм ви разрешила. Веднага изрично ще ми потвърдите, че фактическото положение е тъкмо обратното…

— На драго сърце, Клавдия, разбира се. Ти не си ме карала да те чакам, аз чаках по своя воля. Напълно разбирам, че държиш на това…

— Даже и във вашите отстъпки има нещо дръзко. Вие изобщо сте дързък човек, бог знае как така. Не само по отношение на мене, но и при други случаи. Дори във вашето възхищение, във вашето подчинение има нещо дръзко. Не смятайте, че не виждам това! Изобщо не би трябвало да приказвам с вас по тия въпроси, дори и само затова, че се одързостявате да ми говорите за някакво очакване. Безотговорно е това, дето сте още тука. Отдавна би трябвало да сте отново на работа sur le chantier[15] или там, където ви беше мястото…

— Сега говориш негениално и съвсем в духа на общоприетото, Клавдия. Та това са само приказки. Не искаш да кажеш това, което Сетембрини казва, а иначе как. Това е речено току-така, не мога да се отнеса сериозно към него. Няма да отпътувам на своя глава като клетия ми братовчед, който, както ти предрече, умря, когато се опита да служи в равнината, и който много добре знаеше, че ще умре, но предпочете да умре, отколкото да продължи да служи тук на режима. Добре, затова и беше войник. Но аз не съм войник, аз съм цивилен човек; ако бях постъпил като него, щях да бъда дезертьор в желанието си на всяка цена, въпреки забраната на Радамант, да служи в равнината, тъй, непосредствено на облагата и прогреса. Това би било най-черната неблагодарност и предателство спрямо болестта и гения и спрямо моята любов към тебе, от която имам зараснали и нови рани, и спрямо твоите мишници, които познавам — ако и да признавам, че ги опознах само насън, в един гениален сън, така че, разбира се, от това за тебе не възникват никакви последствия, задължения и ограничения на свободата ти…

Тя се засмя с цигара в уста, та татарските й очи се присвиха; тъй както се беше облегнала върху ламперията с ръце, подпрени на пейката, и кръстосани нозе, размаха единия си крак, обут в черна лачена обувка.

— Quelle générosité! Oh, là, là, vraiment[16], тъкмо така от край време съм си представлявала един homme de génie[17], клетичкия ми.

— Остави това, Клавдия. Аз естествено по начало не съм никакъв homme de génie, тъй както не съм и мъж от формат, боже мой, не съм. Но после по една случайност — наречи го случайност — попаднах тук в тия висини, в тия гениални предели… с една дума, ти сигурно не знаеш, че има нещо като алхимично-херметична педагогика, транссубстанция, и то към по-висша степен, извисяване, значи, ако желаеш правилно да ме разбереш. Но естествено човек трябва предварително да има у себе си малко от оня материал, който се поддава на принудително въздигане при наличността на външни въздействия. А това, което имах у себе си, то беше, добре зная, фактът, че от край време съм „на ти“ с болестта и смъртта и че още като момче неразумно заех един молив от тебе както тука, през карнавалната нощ. Но неразумната любов е гениална, тъй като смъртта, знаеш, е гениалният принцип, res bina, lapis philosophorum, и тя също е педагогическият принцип, защото любовта към нея извежда до любовта към живота и човека. Така е, това прозрях веднъж в моята балконска лоджия и съм възхитен, че мога да ти го кажа. Към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път!

— Ти си един смахнат философ — каза тя. — Не ще твърдя, че разбирам всичко от твоите странни немски фрази, но това, което казваш, звучи човешки и ти несъмнено си едно добро момче. Между впрочем ти действително се държа философски, това трябва да ти се признае.

— Прекалено философски за твоя вкус, Клавдия, нали?

— Остави дързостите! Ставаш досаден. Това, че си чакал, е било глупаво и непозволено. Но ти не ми се сърдиш, задето си чакал напразно?

— Е, беше малко жестоко, Клавдия, дори за човек с флегматични страсти — жестоко за мене и жестоко от твоя страна, че пристигна заедно с него, тъй като естествено си знаела от Беренс, че съм тук и те очаквам. Но аз ти казах, че се отнасям към оная нощ, нашата, като към съновидение и че ти признавам свободата. В края на краищата не съм чакал напразно, защото ти си отново тука, ние седим един до друг както тогава, аз слушам чудесната острота на гласа ти, отдавна позната на ухото ми, и под тази широка коприна са твоите мишници, които познавам — ако и горе да лежи в треска твоят спътник, великият Пеперкорн, който ти е подарил тези бисери…

— И с когото, за да се обогатите, поддържате такова добро приятелство.

— Не ми се сърди, Клавдия. И Сетембрини ми се скара за тази работа, но това е само някакъв обществен предразсъдък. Този човек е една печалба — та той, за бога, е личност! Това, че е на години — е, да. И въпреки това бих напълно разбрал, че ти като жена ужасно го обичаш. Значи, много го обичаш, а?

— Колкото и да уважавам твоите философствания, малки германски Ханс — каза тя, като го погали по косата, — не бих смятала за човешко да ти разправям за моята любов към него.

— Ах, Клавдия, защо не. Аз смятам, че човещината почва оттам, дето негениалните хора смятат, че свършва. Нека спокойно си поговорим за него. Ти го обичаш страстно?

Тя се наведе напред, за да хвърли изпушената цигара в единия ъгъл на камината, и после пак седна с кръстосани ръце.

— Той ме обича — каза тя — и неговата любов ме кара да се гордея, да съм му благодарна, да съм привързана към него. Ти или ще разбереш това, или няма да си достоен за приятелството, което той изпитва към тебе… Неговото чувство ме принуди да го последвам и да му служа. Та и как иначе? Отсъди сам! Е ли човешки възможно да се пренебрегне чувството му?

— Не е възможно — потвърди Ханс Касторп. — Не, разбира се, това е било напълно изключено. Как би могла една жена да пренебрегне неговото чувство, неговия страх за чувството, тъй да се каже, да го изостави в Гетсимания…

— Не си глупав — каза тя и косите й очи се втренчиха замислено в пространството. — Умен си. Страх за чувството…

— Няма нужда от голям ум, за да разбере човек, че е трябвало да го последваш, макар че — или по-скоро защото в неговата любов трябва да има нещо много тревожно.

— C’est exact[18]… Тревожно. С него човек има много грижи, знаеш, много трудности. — Тя бе взела ръката му и несъзнателно си играеше с нейните стави, но изведнъж вдигна поглед със сключени вежди и попита: — Чакай! Не е ли подло, дето говорим за него така, както сме седнали с тебе?

— Положително не, Клавдия. Не, съвсем не. То си е напълно човешко. Ти обичаш тая дума, разтегляш я тъй мечтателно, винаги с интерес я слушам от устата ти. Моят братовчед Йоахим не я обичаше от войнишки съображения. Той казваше, че тя означавала всеобща отпуснатост и мекушавост и от тая гледна точка — като едно безбрежно guazzabuglio на търпимост — аз също имам известни противни колебания, признавам това. Но ако тази дума крие в себе си смисъла на свобода, гениалност и доброта, тогава вече тя представлява нещо голямо и ние спокойно можем да я изтъкнем в полза на нашия разговор за Пеперкорн и за грижите и трудностите, които той ти причинява. Те естествено се дължат на неговото честолюбие, на неговия страх от засечка на чувството — на страха, който го кара да обича толкова класическите средства за подкрепа и наслада — ние можем с пълно страхопочитание да говорим за това, тъй като у него всичко е от формат, от забележителен царски формат и не унижаваме нито него, нито самите нас, ако човешки отваряме дума по този въпрос.

— Не се касае до нас — каза тя, след като отново бе скръстила ръцете си. — Не бих била жена, ако не се примирявах и с униженията заради един мъж, един мъж от формат, както ти казваш, за когото съм обект на чувството и на страха за чувството.

— Безусловно, Клавдия. Много добре казано. И унижението тогава добива формат и жената може от висинето на своето унижение да говори на тия, които нямат царски формат, тъй пренебрежително, с този тон, с който ти преди малко във връзка с пощенската марка ми каза: „Би трябвало да бъдете поне точни и надеждни!“

— Чувствителен ли си? Остави това. Хайде да пратим чувствителността по дяволите — съгласен ли си? И аз понякога съм била чувствителна, признавам го, защото сме седнали тая вечер тъй, един до друг. Ядосваше ме твоята флегматичност и това, дето си в такива добри отношения с него заради твоите егоистични преживявания. Въпреки това се радвах и ти бях благодарна, че му отдаваш нужното страхопочитание… В държането ти имаше много лоялност и в края на краищата бях принудена да ти призная като положително дори това, че в нея имаше примесена известна доза дързост.

— Много мило от твоя страна.

Тя го погледна:

— Изглежда, че си непоправим. Ще ти кажа: ти си един малък хитрец. Не знам дали притежаваш интелигентност; но безусловно не си лишен от хитрост. Добре, между впрочем, с хитрост може да се преживее. С хитрост може да се поддържа и приятелство. Искаш ли да сме приятели, да сключим съюз за него, тъй както обикновено сключват съюз против някого? Подават ли ми в знак на съгласие ръката си? Често ме обзема страх… Боя се понякога да оставам сама с него, вътрешно да оставам сама, tu sais[19]… Той ми вдъхна опасения… Понякога се боя, че няма да го изкара на добър край… Понякога ме обхваща ужас… Иска ми се да имам до себе си един добър човек… Enfin[20], ако искаш да знаеш, аз може би затова дойдох с него тук.

Те седяха, опрели колене, той в наклонения напред стол, тя на пейката. Тя бе стиснала ръката му при последните, изговорени досами лицето му думи. Той каза:

— При мен? О, това е хубаво. О, Клавдий, това е съвсем необикновено. Ти дойде с него при мене? А казваше, че чакането ми било глупаво, непозволено и съвсем напразно? Щях да бъда най-вързаният човек, ако не бих могъл да оценя предложеното приятелство, приятелството заради него…

Тя го целуна по устата. Това бе една руска целувка, като целувките, които хората в тази необятна, изпълнена с душевност страна разменят на големи християнски празници като знак на любовта. Но тъй като я размениха един общоизвестен „хитър“ млад мъж и една също така още млада, очарователно гъвкава жена, ние, докато разправяме тази случка, неволно си спомняме за нещо отколешно, за майсторския, макар и не безупречен маниер на доктор Кроковски да говори за любовта в леко колеблив смисъл, така че никой не бе напълно сигурен дали тя е носител на благочестие или на плътско сладострастие. Да постъпим като него или може би Ханс Касторп и Клавдия Шоша постъпиха така при тяхната руска целувка? Но какво бихте рекли, ако ние направо се откажем да задълбаваме основно този въпрос. По наше мнение, вярно, аналитично е, но — нека повторим израза на Ханс Касторп — би било една постъпка на „най-вързан човек“, една враждебна на живота постъпка, ако вземем да търсим във въпросите около любовта „чисти“ различия между благочестие и страст. Какво значи тук „чисто“. Какво значи тук колебливото определение и двусмислието! Ние съвсем неприкрито го вземаме на подбив. Не е ли величествено и добро това, дето езикът има само една дума за всичко — от най-благочестивото до най-плътски похотливото, какво ли не се подразбира все под тая дума? Пълно недвусмислие в двусмислието, тъй като любовта не може да бъде неплътска и при крайното благочестие, нито неблагочестива при крайна плътска страст, тя е винаги тя самата, като прикрита жизнерадост и като най-възвишена страст, тя е склонността към органичното, трогателно похотливото обгръщане на предопределеното за тление — милосърдие има положително и в най-удивителната или най-бясната страст. Колебливо определение? Но, за бога, нека оставим смисъла на любовта да бъде колеблив! Това, че той се колебае, е живот и човещина и ако се безпокоим за тия колебания, ще излезе, че сме съвсем безнадеждно лишени от хитроумие.

Докато, значи, устните на Ханс Касторп и госпожа Шоша се събират в руска целувка, ще затъмним нашия малък театър, за да променим сцената. Защото сега става дума за втория от двата разговора, които бяхме обещали да разкажем, и след като отново пускаме осветлението, мъждивото осветление на един залязващ пролетен ден по времето на топенето на снеговете, виждаме нашия герой във вече обичайното му положение до леглото на великия Пеперкорн в почтително приятелски разговор с него. След чая в четири часа в трапезарията, където госпожа Шоша, както на двете закуски и обеда, се беше явила сама, за да слезе после веднага до курорта за покупки, Ханс Касторп попита както обикновено дали ще го приеме болният холандец; това свое посещение той направи отчасти за да му окаже внимание и да го поразтуши, отчасти за да се утеши сам той под въздействието на неговата личност — с една дума, поради животворни, колебливи съображения. Пеперкорн остави настрана своя „Телеграаф“, хвърли върху му роговото си пенсне, след като го бе дигнал за наносника от носа си, и подаде на посетителя своята капитанска ръка, докато неговите широки, разпокъсани устни неясно се раздвижваха с болезнен израз. Червено вино и кафе му се намираха както обикновено под ръка: кафеният сервиз стоеше върху стола до леглото, кафявата утайка сочеше, че минхерът бе изпил своето следобедно кафе — силно и горещо, със захар и сметана — и сега се потеше. Неговото увенчано с бели пламъци лице бе зачервено и малки капки бяха избили по челото и горната му устна.

— Потя се малко — каза той. — Добре дошли, млади момко. Напротив. Разположете се! Признак на слабост е, когато веднага след изпиване на нещо горещо… Бихте ли… Точно това. Носната ми кърпа. Много благодаря.

Между впрочем руменината скоро изчезна и отстъпи мястото си на жълтеникава бледност, която обикновено покриваше лицето на забележителния мъж след всеки злокачествен пристъп. Този предиобед неговата малария квартана се бе случила твърде силна и се бе явила в трите стадия: студен, жарък и влажен, та Пеперкорновите малки бледи очи гледаха изнурено под идолоподобното многолиние на челото му. Той каза:

— Това е… напълно, млади човече. Аз искам на всяка цена да кажа, че е похвално… Абсолютно. Много любезно от ваша страна да посетите един болен стар човек…

— Много любезно ли? — попита Ханс Касторп. — Недейте, минхер Пеперкорн. Трябва да ви съм благодарен, задето мога да поседя малко при вас, от това аз несравнено повече печеля, отколкото вие, идвам от чисто егоистични съображения. И защо това заблуждаващо определение за вашата личност — „болен стар човек“. Никой не би се сетил, че това би могло да се отнася до вас. Създава се една съвсем погрешна представа.

— Добре, добре — отвърна минхерът и затвори очи за няколко секунди, като бе облегнал назад, с вдигната брада, величествената си глава върху възглавницата и бе сплел дългоноктестите си пръсти върху широките царствени гърди, които се очертаваха под вълнената риза. — Това е добро, млади човече, или по-скоро вие имате добри намерения, убеден съм. Вчера следобед прекарахме приятно — да-да, още вчера следобед — в онова гостоприемно селище, забравих му името, където имаше такъв превъзходен салам с бъркани яйца и това неподправено домашно вино…

— Забележително беше! — потвърди Ханс Касторп. — На всички ни беше вкусно по недопустим начин — главният готвач на „Бергхоф“ с право би се почувствал обиден, как ни беше видял, — с една дума, ние без изключение взехме най-активно участие в закуската! Саламът беше истински, оригинален и господин Сетембрини бе много развълнуван, той яде, така да се каже, с овлажнели очи. Той е патриот, както сигурно знаете, демократически патриот. Обрекъл е своята гражданска пика пред олтара на човечеството, та занапред саламът да се обмитва на границата на Бренер.

— Това е несъществено — заяви Пеперкорн. — Той е един мъж-рицар и весело разговорлив, един кавалер, въпреки че очевидно не му е съдено често да сменя дрехите си.

— Изобщо не! — каза Ханс Касторп. — Изобщо не му е съдено! От дълго време вече го познавам и сме приятели с него, тоест той по начин, достоен за благодарност, се занимава с мене, защото намира, че съм едно „грижовно дете на живота“ — това си е някакво наше словосъчетание, този израз не може направо да се разбере — и се мъчи да ми въздейства изправително. Никога обаче не съм го виждал облечен другояче, нито лете, нито зиме, освен в карирания панталон и развласеното двуредно сако, между впрочем той носи тия стари дрехи с превъзходна благопристойност, като истински кавалер, тук съм напълно съгласен с вас. Начинът, по който ги носи, е един триумф над оскъдицата и аз дори предпочитам тази оскъдица пред елегантността на дребния Нафта, в която има нещо не съвсем чисто, тя е, така да се каже, дяволска и средствата за нея той получава по околни и задни пътища — познавам малко условията.

— Един мъж: рицар и весел — повтори Пеперкорн, без да се спре на забележката по адрес на Нафта, — макар че — позволете ми тази резерва — не е без предразсъдъци. Мадам, моята спътница, не го цени особено, както може би сте забелязали; тя се изразява без симпатия за него, несъмнено защото открива такива предразсъдъци в неговото държане към вас… Нито дума, млади момко. Далече съм от мисълта да засягам господин Сетембрини и вашите приятелски чувства към него… Уредено! Не ми и хрумва дори да твърдя, че що се отнася до оная учтивост към дамите, която един кавалер… Отлично, млади приятелю, напълно безупречно! Обаче все пак има една граница, една въздържаност, известен отвод, благодарение на които, човешки, във висша степен, става понятно…

— … отношението на мадам към него. Във висша степен оправдано. Прощавайте, минхер Пеперкорн, че своеволно довършвам вашето изказване. Поемам този риск със съзнанието за пълно единодушие с вас. Особено ако вземем пред вид колко много жените — нищо, усмихвайте се, задето един невръстен като мен говори така обобщаващо за жените, — колко много те са зависими в своето държане към мъжа от държането на мъжа към тях — така че няма нищо за чудене. Жените, бих искал да се изразя така, са реактивни създания, без самостоятелна инициатива, отпуснати в смисъл на пасивни… Оставете ме, моля, да се опитам, макар и с усилие, да изложа това малко по-подробно. Жената, доколкото съм могъл да установя, сама се смята в любовните работи на първо място напълно за обект, тя очаква да се доближат до нея, не избира свободно, тя става избиращ субект в любовта едва въз основа на избора от страна на мъжа и дори тогава, позволете ми да добавя, нейната свобода на избор — с предпоставка, че не се касае до някоя съвсем невзрачна мъжка душица, но дори и това не може да бъде решително условие, — нейната свобода на избор, значи, бива повлияна и подкупена от обстоятелството, че е била избрана. Боже мой, сигурно разправям безсмислици, но когато човек е млад, всичко естествено му се струва ново — ново и удивително. Питате една жена: „Ами обичаш ли го?“ — „Той толкова ме обича!“ — отговаря тя, вдигайки или пък свеждайки погледа си. Сега си представете такъв отговор от устата на мъж като нас — прощавайте за общия знаменател! Може би има мъже, които, би трябвало да отговорят така, но те са подчертано смешни, хора под чехъла на любовта, за да се изразя епиграматично. Искам да знам за какво самоуважение свидетелства всъщност този женствен отговор. Намира ли жената, че дължи безпределна преданост на мъжа, който надарява със своя любовен избор едно толкова низше същество като нея, или съзира в любовта на мъжа към нейната личност безпогрешен признак на неговото, достойнство. Това съм се питал в самотни часове понякога между другото.

— Изконни работи, класически факти, с вашите кратки слова вие, млади момко, се докосвате до свещени дадености — отвърна Пеперкорн. — Страстното желание опиянява мъжа, жената желае и допуска да бъде опиянена от неговото желание. Оттам нашето задължение към чувството. Оттам ужасният позор на безчувствеността, на немощта да събудиш у жената желанието. Ще изпиете ли чаша червено вино с мене? Аз ще пийна. Жаден съм. Много течност загубих днес.

— Крайно ви благодаря, минхер Пеперкорн. По това време не съм свикнал, но винаги съм готов да изпия една глътка за наше здраве.

— Тогава вземете винената чаша. Тук има само една. Аз ще си послужа временно с водната. Смятам, че не ще засегна този резняк, ако в тая проста чаша… — Подпомаган от госта си, той наля чашите с леко трепереща капитанска ръка и жадно гаврътна през бюстовския си гръклян червеното вино, сякаш бе чиста водица.

— Истинска наслада — каза той. — Няма ли да пийнете още? Тогава позволете още веднъж да си… — При повторното наливане той разля малко вино. Юрганският чаршаф бе опръскан с тъмночервени петна. — Повтарям — каза той с вдигнат копиевиден пръст, докато в другата му ръка чашата с вино потреперваше, — повтарям: оттам нашето задължение, нашето религиозно задължение към чувството. Нашето чувство, разбирате ли, е мъжката сила, която пробужда живота. Животът дреме. Той иска да бъде пробуден за опияняващата сватба с божественото чувство. Защото чувството, млади момко, е божествено. Човекът е божествен, доколкото чувства. Той е божието чувство. Бог го е създал, за да чувства посредством него. Човекът не е нищо друго освен органа, посредством който бог празнува своята сватба с пробудения и опиянен живот. Стане ли някаква засечка с чувството му, бог бива връхлетян от позора, тогава имаме капитулация на божията мъжка сила, космическа катастрофа, невъобразим ужас. — И той изпи чашата си.

— Позволете да поема чашата ви, минхер Пеперкорн — каза Ханс Касторп. — Аз следя хода на вашите мисли за своя най-голяма поука. Вие развивате тук някаква богословска теория, с която приписвате на човека достопочтена, макар и може би малко едностранчива функция. Ако ми разрешите да забележа, вашите възгледи се отличават с известна суровост, в която има нещо потискащо — прощавайте! Всяка религиозна строгост естествено е потискаща за хора от по-скромен формат. И не помислям да ви коригирам, но искам само да се отклоня малко и да се върна на вашето изказване за известни „предразсъдъци“, които по наблюденията ви господин Сетембрини имал по отношение на мадам, вашата спътница. Познавам господин Сетембрини отдавна, не от година, а от много години насам. И мога да ви уверя, че неговите предразсъдъци, доколкото изобщо съществуват, в никой случай не са от дребнав и еснафски характер — смешно е да се помисли такова нещо. Може единствено да се касае до предразсъдъци от по-голям стил и, значи, не от лично естество, до общопедагогически предразсъдъци, при чието изтъкване господин Сетембрини, откровено да си призная, се занимава с мене, като „грижовно дете на живота“. Но това ще ни изведе твърде далеч. Дълга и широка работа, която с две думи е невъзможно да се…

— А вие обичате ли мадам? — попита минхерът изведнъж и извърна към своя посетител царствения си образ с болезнено разкъсаната уста и малките бледи очи под арабеските на челото… Ханс Касторп се уплаши. Той измънка:

— Дали аз… Тоест… Аз, разбира се, уважавам госпожа Шоша дори само в качеството й на…

— Моля ви се! — рече Пеперкорн, като с възпиращ културен жест протегна ръката си. — Оставете ме — додаде той, след като по този начин си бе отворил място за това, което имаше да каже, — оставете ме да повторя: много далече съм от упрека, че този господин от Италия, когато и да е, се е провинил в някое истинско нарушение на рицарските повели… Срещу никого не отправям този упрек — срещу никого. Прави ми обаче впечатление… В настоящия момент се радвам… Добре, млади момко. Напълно добре и хубаво. Радвам се, в това няма никакво съмнение; действително ми е много приятно. И все пак си казвам… Казвам си накратко: вашето познанство с мадам е по-старо от нашето. Вие сте били заедно с нея още при миналото й пребивание на това място. Освен това тя е жена с най-очарователни качества, а пък аз съм само един болен стар човек. Как така се случи… Тя днес следобед, тъй като съм неразположен, слезе сама и без придружител до курорта, за да направи някои покупки… Не е нещастие! Съвсем не! Само че несъмнено би било… Да отдам ли на влиянието на — как казахте — на педагогическите принципи на синьор Сетембрини, че вие, въпреки рицарските подбуди… Моля да ме разберете от една дума…

— От една дума, минхер Пеперкорн. О, не. Ни най-малко. Аз действам абсолютно самостоятелно. Напротив, веднъж господин Сетембрини дори ме… За съжаление виждам петна от вино върху чаршафа ви, минхер Пеперкорн. Не би ли трябвало… Ние обикновено ги посипваме със сол, докато са още скорошни…

— Това е несъществено — рече Пеперкорн, като не сваляше поглед от госта си.

Ханс Касторп пребледня.

— Нещата — каза той с притворна усмивка — тук все пак са малко по-различни от обикновено. Местният дух, ако мога така да се изразя, не е общоприетият. Предимство има болният, все едно дали е мъж или жена. Пред този дух отстъпват рицарските предписания. Вие сте временно неразположен, минхер Пеперкорн… актуално неразположение, актуално. Вашата спътница е сравнително здрава. Ето защо смятам, че съм постъпил напълно в духа на мадам, като я замествам малко пред вас в нейно отсъствие — доколкото тук може да става дума за заместване, ха, ха — вместо обратното: да замествам вас пред нея и да й предложа да я придружа до селището. А и отде накъде ще натрапвам на вашата спътница моите рицарски услуги? За това нямам нито правно основание, нито мандат. Трябва да ви кажа, че имам голямо чувство за позитивни правни отношения. Накратко, моето положение, намирам аз, е коректно, то отговаря на общата обстановка, отговаря именно и на моите искрени чувства към вашата личност, минхер Пеперкорн, и с това смятам, че на вашия въпрос — защото вие отправихте един въпрос към мене — съм дал задоволителен отговор.

— Много приятен отговор — отвърна Пеперкорн. — Без да искам, с удоволствие се вслушвам във вашето пъргаво словце, млади момко. То прескача какви ли не препятствия и закръгля до приятност нещата. Но задоволителен — не. Вашият отговор не ме задоволява напълно — прощавайте, ако с това ви нося разочарование. „Неумолимост“, драги приятелю, вие употребихте тази дума във връзка с някои изложени от мене възгледи. Но и във вашите изказвания се крие известна неумолимост, една строгост и принуденост, която, струва ми се, не съответства на вашата природа, макар че ми е позната от държането ви при известни обстоятелства. Сега аз отново я откривам. Отнася се до същата принуденост, която проявявате при нашите общи забавления, при нашите разходки по отношение на мадам — към никого другиго — и за която ми дължите едно обяснение…

Това е един дълг, едно морално задължение, млади момко. Аз не се мамя. Моето наблюдение твърде често се е потвърждавало и е недопустимо същото да не се е натрапило и на други, с тая разлика, че е възможно и дори много вероятно тези други добре да са запознати с обяснението на въпросния феномен.

Минхерът говореше днес следобед в необикновено точен и завършен стил въпреки изтощението от злокачествения пристъп. Почти липсваше каквато и да е разпокъсаност. Полуседнал в леглото, извърнал към своя посетител могъщите плещи и забележителната си глава, той бе проснал едната си ръка върху юргана, а другата, неговата, подаваща се от края на вълнения ръкав луничава капитанска ръка, бе изправена и копиевидните пръсти образуваха уточняващия пръстен, докато устата му артикулираше думите толкова ясно и течно, дори пластично, с търкалящо гърлено „р“ в думи като „вероятно“ и „натрапено“, че сам господин Сетембрини би могъл да му завиди.

— Вие се усмихвате — продължи той, — примигвате и въртите главата си насам-натам, измъчвате се, изглежда, с безрезултатни размисли. И все пак няма съмнение, че знаете какво искам да кажа и за какво се отнася. Аз не твърдя, че не се обръщате от време на време към мадам, нито пък, че не й отговаряте, когато разговорът вземе обратно направление. Но повтарям, това става с определена принуденост, по-точно: с едно заобикаляме, с едно отбягване, и то, ако се вгледа човек по-добре, с отбягване на една форма. Човек остава, що се касае до вас, с впечатлението, че тук се крие някакъв облог, че сякаш сте се хванали на ядец с мадам и условието е да не си служите със звателна форма към нея. Вие последователно и без изключение отбягвате да я заговаряте. Никога не й казвате „вие“.

— Но минхер Пеперкорн… Какъв ядец…

— Позволете ми да наблегна на обстоятелството, което не може да ви е убягнало, че току-що пребледняха дори и устните ви.

Ханс Касторп не вдигна поглед. Наведен, той старателно се занимаваше с червените петна върху чаршафа. „Дотам се докара работата! — мислеше той. — Тя и без това бе тръгнала натам. Смятам, че и аз допринесох за това. До известна степен сам си я скроих, както осъзнавам в тоя миг. Наистина ли съм толкова пребледнял? Може и така да е, защото сега въпросът се слага ребром. Не се знае какво ще стане. Мога ли още да лъжа? Сигурно бих могъл, но никак не ми се иска. Засега ще остана наведен над тия кървави петна, петна от червено вино тук, върху чаршафа.“

И над него мълчаха. Тишината трая към две или три минути — тя показа колко много могат да се разтегнат при такива обстоятелства тия нищожни единици време.

Питер Пеперкорн бе този, който отново подкачи разговор.

— Касае се до оная вечер, на която дължа удоволствието да се запозная с вас — почна той с напевен тон и към края понижи гласа си, като че ли това бе първото изречение на дълъг разказ. — Изкарали бяхме едно малко тържество, бяхме си хапнали и пийнали и с повишено настроение, в едно човешки отпуснато и смело състояние, се упътихме, хванати под ръка, към спалните си. Тогава тук, пред моята врата, когато си казвахме лека нощ, ми хрумна да ви направя едно предложение — да докоснете с устните си челото на жената, която ви беше представила като свой добър приятел от миналото си пребиваване тук, а същевременно й предоставих да ви отвърне пред очите ми със същия тържествено шеговит акт в знак на възвишения момент. Вие категорично отхвърлихте моята инициатива, отхвърлихте я с обосновката, че намирате за безсмислено да разменяте с моята спътница целувки по челата. Не ще отречете, че това бе обосновка, която сама по себе си се нуждаеше от обяснение, едно обяснение, което и до този час не сте ми издължили. Имате ли намерение да уредите сега този свой дълг?

„Така, забелязал е, значи, това — помисли Ханс Касторп и още по-ниско се наведе над винените петна, като с върха на подвития среден пръст зачопли едно от тях. — Всъщност аз тогава сигурно съм искал той да го забележи и запомни, иначе не бих го казал. Ами сега? Сърцето ми здравата се е разтуптяло. Дали ще последва едно царствено избухване от най-висша степен? Дали да не хвърля един поглед към пестника му, който може би вече се готви да се стовари върху ми? Изпаднал съм в извънредно странно и крайно напечено положение.“

Изведнъж той усети китката си, дясната, сграбчена от ръката на Пеперкорн.

„Сега ми сграбчи китката! — помисли той. — Ха, смешна работа, какво съм седнал тук с подвита опашка! Имам ли някакво прегрешение към него? Никакво. Най-напред трябва да се оплаче съпругът в Дагестан. А след това някой и друг още. А накрая аз. А той, доколкото знам, няма изобщо за какво да се оплаква още. Защо, значи, ми се е разтуптяло сърцето? Крайно време е да се изправя и открито, макар и почтително, да го погледна право във величественото лице.“

Така и стори. Величественото лице бе жълто, очите гледаха помътено изпод опънатите бръчки на челото, изразът на разпокъсаните устни бе горчив. Те — великият старец и незначителният млад мъж — се опитваха да разчетат погледите си, докато единият все още държеше китката на другия. Най-сетне Пеперкорн тихо изрече:

— Вие сте били любовник на Клавдия през нейното предишно пребиваване тук.

Ханс Касторп още веднъж клюмна, но веднага отново вдигна главата си и каза, след като дълбоко пое дъх:

— Минхер Пеперкорн! В най-висша степен ми е противно да ви излъжа и аз търся някаква възможност да избягна това. Не е леко. Ще бъде самохвалство, ако потвърдя вашата констатация, ще бъде лъжа, ако я отрека. Ще ви обясня. Дълго време, много дълго време живях в този санаториум заедно с Клавдия — прощавайте, — с вашата сегашна спътница, без да се запозная официално с нея. Официалният елемент не е съществувал в нашите отношения или в моите отношения към нея, за които искам да кажа, че произходът им се губи в някаква далечна тъмнина. Мислено аз с Клавдия никога не съм говорил освен „на ти“, а и в действителност никога не е било иначе. Защото вечерта, когато смъкнах от себе си известните педагогически окови, за които вече накратко стана дума, и пристъпих към нея — под един предлог, който по-рано вече веднъж бях изпитал, — тая вечер имаше маскарад, бе карнавална вечер, една безотговорна вечер, една вечер за говорене „на ти“, през която това „ти“ по приказен и безотговорен начин доби своя пълен смисъл. А на другия ден Клавдия си замина.

— Своя пълен смисъл — повтори Пеперкорн. — Това вие много деликатно… — Той пусна Ханс Касторп и с дланите на своите дългоноктести капитански ръце почна да разтрива двете половини на лицето си — очните глобове, бузите и брадичката. После сключи ръце върху изцапания с вино чаршаф и склони встрани главата си, към лявата страна, към госта си, та все едно, че си бе отвърнал лицето от него.

— Отговорих ви толкова правилно, колкото бе възможно, минхер Пеперкорн — каза Ханс Касторп, — и съвестно се постарах да не ви кажа нито премного, нито възмалко. Държах преди всичко да ви убедя, че въпросът остава до известна степен открит: дали да влезе в сметката тази прощална вечер, или не; защото се касае до една невключена в никаква поредица и почти липсваща в календара вечер, един hors d’ceuvre[21], така да се каже, една извънредна вечер, една високосна вечер, двадесет и девети февруари, така че би било само половин лъжа, ако бях отрекъл вашата констатация.

Пеперкорн не отговори.

— Аз предпочетох — подзе отново Ханс Касторп след една пауза — да ви кажа истината, рискувайки да загубя вашето благоволение, което, признавам съвсем откровено, би било за мене чувствителна загуба, мога дори да кажа: един удар, истински удар; той би могъл да се сравни с удара, който усетих, когато госпожа Шоша не се върна тук сама, а като ваша спътница. Аз поех този риск, защото отдавна желанието ми беше да настъпи яснота помежду ни — между вас, към когото изпитвам толкова необикновени чувства на уважение, и мене; това ми се струваше по-хубаво и по-човешко — вие знаете как Клавдия изговаря тази дума със своя вълшебно пресипнал глас, тъй очарователно разтеглено, — отколкото едно премълчаване и преструване, така че ми се свали камък от сърцето, когато преди малко направихте констатацията си.

Никакъв отговор.

— Още нещо, минхер Пеперкорн — продължи Ханс Касторп, — още нещо е причина за желанието ми да ви кажа истината, а именно личният опит колко дразнеща може да бъде несигурността, принудата да се задоволи човек с непълни предположения в тази насока. Вие сега знаете с кого Клавдия е преживяла, прекарала, отпразнувала, значи, да, отпразнувала един… един двадесет и девети февруари преди установяването на настоящите позитивни правни отношения, чието незачитане би било естествено чисто безумие. Що се отнася до мене, аз никога не можах да постигна тази яснота, ако и да ми беше ясно, че всеки, който изпадне в положението да се замисля по тия работи, трябва да сложи в сметката такива предшестващи събития, искам всъщност да кажа такива предшестващи — ако и да ми бе известно между другото, че придворният съветник Беренс, който, може би знаете, дилетантства в живописта, в продължение на много сеанси е нарисувал портрета й, с една пластичност в изобразяването на кожата, която, между нас казано, дава повод за истинско смайване. Това ми създаде много мъки и главоблъсканици, създава ми ги и до днес.

— Вие още ли я обичате? — попита Пеперкорн, без да измени положението си, тоест с отвърнато лице… Голямата стая потъваше все повече и повече в полумрак.

— Прощавайте, минхер Пеперкорн — отговори Ханс Касторп, — но моите чувства към вас, чувства на най-голямо почитание и възхищение, ме карат да смятам за неблагоприлично да ви говоря за чувствата си към вашата спътница.

— А споделя ли тя — попита Пеперкорн с тих глас — тия чувства и днес още?

— Аз не казвам — отвърна Ханс Касторп, — аз не казвам, че тя ги е споделяла някога. Това е малко вероятно. Одеве вие теоретически засегнахте този предмет, като говорехте за реактивната природа на жените. У мене естествено няма много нещо за обичане. Та какъв ли формат имам — преценете сам! Ако при това положение можа да се стигне до един… до един двадесет и девети февруари, това следва да се припише изключително на женската подкупност от първичния избор на мъжа — при което искам да забележа, че смятам за самохвалство и безвкусица да се наричам „мъж“, но Клавдия във всеки случай е жена.

— Тя се е поддала на чувството — измърмори Пеперкорн със своите разпокъсани устни.

— Както във вашия случай го е сторила далече по-послушно и както неведнъж го е сторвала, по този въпрос трябва да си е наясно всеки, който изпадне в това положение.

— Стой! — рече Пеперкорн, все още отвърнат, но с един жест на дланта си към своя събеседник. — Дали не е подло, дето говорим така за нея?

— Съвсем не, минхер Пеперкорн. Не, тук смятам, че напълно мога да ви успокоя. Та става дума за човешки неща — думата „човешки“, употребена в смисъл на свобода и гениалност, извинете този малко измъчен израз, но неотдавна нуждата ме принуди да го усвоя.

— Добре, продължавайте — заповяда Пеперкорн тихо.

Седнал с ръце между коленете върху ръба на стола, приведен към царствения мъж, Ханс Касторп също говореше тихо.

— Защото тя е едно гениално същество — каза той — и съпругът в Закавказието — вие сигурно знаете, че тя си има мъж в Закавказието — разрешава свободата и гениалността й било поради тъпота, било поради интелигентност, не познавам тоя приятел. Във всеки случай той правилно постъпва, дето й я разрешава, тъй като самата болест й дава право на нея, гениалният принцип на болестта, комуто е подчинена, и всеки, който изпадне в това положение, ще стори добре да последва примера му и да не се оплаква нито за минало, нито за бъдеще…

— Вие не се ли оплаквате? — попита Пеперкорн и извърна към него лицето си… В полумрака то изглеждаше пепеляво; очите бледо и морно гледаха изпод идолоподобното многолиние на челото, голямата, разпокъсана уста зееше полуотворена като на трагична маска.

— Не мислех — отговори Ханс Касторп скромно, че се касае до мене. Моите думи имат за цел да не се оплаквате вие, минхер Пеперкорн, и да не ме лишавате от благоволението си поради предишни събития. Това ме интересува в тоя час.

— Независимо от това трябва неумишлено да съм ви причинил голямо страдание.

— Ако задавате въпрос — отвърна Ханс Касторп и ако отговоря утвърдително, то това в никой случай не трябва да означава, че не ценя грамадното предимство на познанството си с вас, тъй като това предимство е неразривно свързано с разочарованието, за което говорите.

— Благодаря, млади момко, благодаря. Оценявам деликатността на вашето словце. Но като се абстрахираме от нашето познанство…

— Трудно е да се абстрахираме от него — каза Ханс Касторп, — а и за мене не е препоръчително да се абстрахирам от него, за да потвърдя съвсем непретенциозно вашия въпрос. Защото фактът, че Клавдия се върна заедно с една личност от вашия формат, естествено само усили и усложни тревогата, която изпитах поради това, че се е върнала, придружена изобщо от друг мъж. Това ми създаде значителни грижи, създава ми ги и днес, не отричам, и доколкото ми стигаха силите, преднамерено се придържах към позитивната страна на въпроса, тоест към искрените си чувства на уважение към вас, минхер Пеперкорн, в които между впрочем се съдържаше и една малка доза ехидност по отношение на вашата спътница; защото на жените не им става особено драго, когато видят, че техните любовници се сплотяват.

— Наистина — каза Пеперкорн и прикри една усмивка, поглаждайки с шепа устата и брадичката си, сякаш имаше опасност госпожа Шоша да го види как се усмихва. И Ханс Касторп се усмихна сдържано, а после и двамата кимнаха в знак на разбирателство.

— В края на краищата — продължи Ханс Касторп — можех да си позволя това малко отмъщение, защото — що се отнася до мене — аз наистина имам доста основания да се оплаквам… Не от Клавдия и от вас, минхер Пеперкорн, а да оплаквам себе си изобщо — заради живота и съдбата си; тъй като имам честта да се ползвам с вашето доверие и тъй като в полумрака на тая привечер има нещо извънредно своеобразно, ще се опитам, поне в общи черти, да ви разправя за това.

— Моля ви се — каза Пеперкорн учтиво, след което Ханс Касторп продължи:

— От дълго време съм тук горе, минхер Пеперкорн, от години — не знам точно от колко време, но това са години от живота ми, затова говорих за „живот“, а и върху „съдбата“ ще се спра в подходящия момент. Моят братовчед, когото смятах да посетя за кратко време — един военен с честни и почтени намерения, но това никак не му помогна, — умря тук в ръцете ми, а аз все още съм тук. Аз не бях военен, имах цивилна професия, както може би сте чули, една професия, професия на разума и сръчността, която уж била дори от полза за свързването на народите, но аз никога не съм бил особено свързан с нея, признавам това, и то по причини, за които само ще кажа, че се таят в някакъв мрак, те се таят там заедно с наченките на моите чувства към вашата спътница — нарочно я наричам така, за да изтъкна, че и не помислям да разклащам позитивната юридическа ситуация, — на моите чувства към Клавдия Шоша и на моята връзка „на ти“ с нея, която никога не съм отричал, откакто за първи път нейните очи ме пресрещнаха и омагьосаха — омагьосаха ме в неразумна насока, разбирате ли? Заради нея и напук на господин Сетембрини се подчиних на принципа на неразумността, на гениалния принцип на болестта, на който, разбира се, сигурно отдавна и открай време съм бил подчинен, и останах тук горе не знам точно от колко време, всичко съм забравил и с всичко съм скъсал, с роднините си, с „равнинната“ си професия, с всичките си перспективи. А когато Клавдия замина, аз я заочаквах, постоянно я очаквах тук горе, така че бях напълно загубен за равнината и там гледат на мене все едно като на умрял. Това ми бе на ума, когато говорех за „съдба“ и си позволих да намекна, че евентуално ми се следва да се оплаквам от настоящето правно положение. Някога четох една история — не, на театър я гледах, как един добродушен момък — той между впрочем беше военен като братовчед ми и се бе хванал с една очарователна циганка… тя беше очарователна, с цвете зад ухото, една дива, фатална жена, и дотолкова го бе увлякла, че той напълно излезе из релсите, всичко пожертва за нея, стана дезертьор, отиде с нея при контрабандистите и във всяко отношение се опозори. Когато стигна дотам, той й дотегна и тя се появи с един матадор, една внушителна личност с разкошен баритон. Историята свърши с това, че малкият войник с тебеширено-бледо лице и разгърдена риза я прободе пред цирка с ножа си, което между впрочем тя чисто и просто сама си бе търсила. Историята, за която се сетих, е без всякаква връзка. Но в заключение: защо ми дойде на ум тя?

При споменаването на „ножа“ минхер Пеперкорн бе променил донякъде седящото си положение в леглото, бе се дръпнал малко настрана, като бързо бе извърнал лице към госта си и го бе погледнал изпитателно в очите. После той се изправи по-добре, подпря се на лакът и заговори:

— Млади момко, чух и сега всичко ми е ясно. Позволете ми, въз основа на вашите съобщения, една лоялна декларация! Ако не беше косата ми бяла и ако не боледувах от тая злокачествена треска, щяхте да ме видите готов, с оръжие в ръка, като мъж срещу мъж, да ви дам удовлетворение за неправдата, която неволно ви съм причинил, а същевременно и за обидата, която ви е нанесла моята спътница; за нея също трябва да отговарям. Свършено, господине — щяхте да ме видите готов. Но тъй както са се докарали работите, позволете ми да ви направя в замяна едно друго предложение. То е следното. Спомням си за един възвишен момент тъкмо по времето на нашето запознаване — спомням си за него, макар че тогава бях изпил много вино, — за един момент, значи, когато аз, приятно докоснат от вашата натура, бях готов да ви предложа братското „ти“, но после не пренебрегнах прозрението, че тази стъпка би била малко прибързана. Добре, аз днес се позовавам на оня момент, връщам се към него, обявявам тогава решеното отлагане за изтекло. Млади момко, ние сме братя, аз ни обявявам за братя. Вие казахте нещо за едно „на ти“ в пълния смисъл на думата — и нашето ще има пълен смисъл, смисъла на братство по чувство. Удовлетворението, което възрастта и боледуването ми пречат да ви дам с оръжие, аз ви предлагам в тази форма, предлагам ви го във формата на едно побратимяване, каквото иначе хората сключват против трети лица, против света, против някого и което ние ще сключим заради нашите чувства към някого. Вземете вашата винена чаша, млади момко, докато аз отново ще се задоволя с водната чаша, която не е чак толкова недостойна за този резняк…

И с леко треперещата си капитанска ръка той напълни чашите, при което Ханс Касторп му помагаше с почтително изумление.

— Вземете! — повтори Пеперкорн. — Дайте да кръстосаме мишниците си! И пийте сега по този начин! До дъно!… Отлично, млади момко. Уредено. Ето ръката ми. Доволен ли си?

— Този израз естествено е съвсем недостатъчен, минхер Пеперкорн — каза Ханс Касторп; трудно му дойде да изпие на един дъх цялата чаша и той избърса коляното си с носната кърпа, защото върху него се бе разляло вино. — По-скоро бих казал, че съм прещастлив, и още не мога да се опомня, че така изведнъж ми се падна това… Искрено да си призная, всичко ми е като насън. Това е неимоверна чест за мене — не знам как съм могъл да я заслужа, най-много по пасивен начин, положително не по друг, та не бива да се чудите, ако отначало ще ми се струва авантюристично да произнеса новото обръщение, ако се препъна о него — особено в присъствие на Клавдия, която може би по женски няма да е съгласна с тази спогодба…

— Остави на мене тази грижа — отвърна Пеперкорн, — пък останалото е въпрос на упражнение и навик! А сега си върви, млади момко! Остави ме, синко! Стъмни се, вечерта напълно настъпи, нашата любовница може всеки момент да се върне, а една среща помежду ви сега може би не ще бъде най-благоприличното нещо.

— Лека ти нощ, минхер Пеперкорн — каза Ханс Касторп и стана. — Вие виждате, аз преодолявам оправданата си плахост и вече се упражнявам в безумно дръзкото обръщение. Вярно, тъмно е вече! Бих могъл да си представя, че ненадейно влиза господин Сетембрини и щраква лампата, за да зацари разум и общителност — той тая слабост си я има. До утре! Излизам оттук така радостен и възгордян, както и насън не бих могъл да си пожелая. Скорошно оздравяване! Сега ти предстоят поне три дни без треска, когато ще бъдете в състояние да се справите с всички изисквания. Това ме радва — все едно, като че ли аз съм на твое място. Лека нощ!

Бележки

[9] Среща, разговор (фр.).

[10] Светът иска да бъде лъган (лат.).

[11] Тук: чувство за чест (фр.).

[12] Толкова по-зле за вас (фр.).

[13] Това е то (фр.).

[14] Тук: слушайте, приятелю (фр.).

[15] В корабостроителницата (фр.).

[16] Какво великодушие! Няма що, наистина (фр).

[17] Гениален мъж (фр.).

[18] Точно така (фр.).

[19] Разбираш ли (фр.).

[20] Накрай (фр.).

[21] Предястие (фр.); тук в смисъл на нещо невписано в листата за ястия.