Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя (1871-1945), Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Политически неблагонадеждна

Настъпиха и редовни промени в нормалния ден: най-напред една неделя — и то неделя с музика на терасата, каквато имаше всеки две седмици, за да се маркира четиринадесетдневката, през чиято втора половина Ханс Касторп бе дошъл тук. Той бе пристигнал във вторник и вече му беше петият ден — истински пролетен ден след онова необикновено разваляне на времето и възвръщане на зимата, ден ефирен и свеж, с чисти облаци на светлосиньото небе и умерен слънчев зрак над долината и склоновете, които отново бяха потънали в лятна зеленина, защото на падналия сняг бе съдено бързо да се разтопи.

Явно беше, че всеки се стараеше да почете и отличи неделята; администрация и гости взаимно си помагаха в този стремеж. Още на сутрешния чай поднесоха специален сладкиш, на всяко място имаше по една вазичка с по няколко цветя, диви планински карамфили и дори алпийски рози, които господата затъкваха на бутониерата си (прокурорът Параван от Дортмунд дори бе облякъл червен жакет с жилетка на капчици); дамските тоалети носеха отпечатъка на празнична ефирност — госпожа Шоша се появи с един свободно падащ дантелен пеньоар с широки ръкави и докато стъклената врата се затръшваше, тя премина във фронт и се представи на залата в своя пълен чар, след което с гъвкави крачки се отправи към мястото си; пеньоарът й седеше толкова добре, че възхити съседката на Ханс Касторп учителката от Кьонигсберг; дори и двойката варвари от „лошата руска маса“ се бе съобразила с господния празник: мъжът бе сменил коженото яке с някакъв къс жакет и кечените обувки с кожени, тя, разбира се, и днес носеше своята нечиста боа от пера, под нея обаче имаше зелена копринена блуза с жабо… Ханс Касторп смръщи вежди, когато видя двамата, и промени цвета си, към което тук поразително често клонеше.

Веднага след втората закуска музиката почна да свири на терасата; свирачи на всякакви медни и дървени духови инструменти бяха насядали там и свиреха ту бързо, ту провлечено почти до обяд. През време на концерта почивката не бе строго задължителна. Вярно, че някои се наслаждаваха на музиката от балконите си, а и в градинската тераса три-четири лежащи стола бяха заети, но по-голямата част от гостите седеше около малките бели маси в покритата галерия, докато лекомисленият свят, който смяташе за много достолепно да седи на столове, се бе разположил върху стъпалата на стълбището, което водеше към парка; там се отдаваха на веселие по-младите болни от двата пола, повечето от които Ханс Касторп знаеше по име или по външен вид. Към тях принадлежеше Хермине Клефелд, а също и господин Албин, който бе пуснал в обиколка една голяма кутия на цветчета, пълна с шоколад, и канеше всички да ядат, докато сам той пушеше с бащински израз цигари със златен мундщук; освен това дебелобърнестият младеж от дружество „Половин дроб“, госпожица Леви, тъничка, с цвят на слонова кост, каквато си беше винаги, един пепеляворус млад мъж, който се казваше Расмусен и държеше ръцете си с отпуснати китки като перки пред гърдите си, госпожа Заломон от Амстердам, една жена с богати форми, облечена в червено, която също се бе присъединила към младежта; зад нея седеше, прегърнал с ръце острите си колене, дългият човек с оредялата коса, който бе свирил парчето от „Сън в лятна нощ“ и сега не откъсваше мрачния си поглед от нейния мургав тил; една червенокоса госпожица от Гърция, друга от неизвестен произход с лице на тапир, лакомият момък с дебелите стъкла на очилата, друг петнайсет или шестнайсетгодишен момък, който си бе прищвъкнал монокъл на окото и при покашлюване си закриваше устата с дългия, подобен на лъжичка за сол нокът на малкия си пръст — очевидно магаре и половина; имаше и други.

Този момък с нокътя, разказа тихо Йоахим, бил съвсем малко болен, когато дошъл — нямал температура и баща му, който бил лекар, го бил изпратил само от предпазливост тук горе; по преценката на придворния съветник той трябвало да престои само три месеца. Сега, след три месеца, дигал 37,8 до 39 и бил на общо основание болен. Но и живеел съвсем неразумно, заслужавал да го наплескат.

Братовчедите бяха седнали на отделна маса малко настрана от другите, тъй като Ханс Касторп си бе донесъл черната бира от закуската и пушеше пура, която от време на време малко му се услаждаше. Замаян от бирата и музиката, която както винаги го караше да отвори уста и понаклони глава, той наблюдаваше със зачервени очи безгрижния курортен живот наоколо си; съзнанието, че всичките тези хора страдат от трудно удържима вътрешна разруха, че повечето от тях имат лека температура, ни най-малко не го безпокоеше, а, напротив, придаваше на всичко една повишена забележителност и някаква странна привлекателност… По масите пиеха искряща изкуствена лимонада, а на стълбището едни се снимаха, други си разменяха пощенски марки. Червенокосата госпожица от Гърция рисуваше господин Расмусен върху един блок, но не пожела да му покаже рисунката — смееше се, разкривайки широките си разредени зъби, и се дърпаше насам-натам, така че той дълго време не можа да й изтръгне блока. Хермине Клефелд седеше с полуотворени очи на едно стъпало и удряше в такта на музиката един навит на руло вестник, докато господин Албин закачаше на блузата й китка полски цветя; бърнестият младеж седеше в краката на госпожа Заломон и разговаряше, извъртял врата си към нея, а в това време пианистът с оредялата коса се взираше вторачено в тила й.

Лекарите дойдоха и се смесиха с курортната компания — придворният съветник Беренс в бяла, а д-р Кроковски в черна престилка. Те минаха край редицата масички, при което придворният съветник Беренс пускаше тук-там по някоя непринудена шега, та оставяше след себе си весело раздвижване като водна следа подир кораб; после слязоха при младежта, където женската част се струпа с превземки и коси погледи около д-р Кроковски, докато придворният съветник в чест на неделния ден показа на мъжете номера с връзките за обувки: той постави огромния си крак на едно по-високо стъпало, развърза връзката, по един особен начин я прихвана с едната си ръка и успя, без помощта на другата, с такава сръчност да я върже на фльонга, че всички се учудиха и мнозина напразно опитаха да направят и те същото.

— По-късно на терасата се появи и Сетембрини — той дойде, подпирайки се на бастуна си, откъм трапезарията, и днес облечен, в развласената си дреха и жълтеникавите панталони, огледа се и приближи към масата на братовчедите, каза едно „а, браво!“ и помоли за разрешение да седне при тях.

— Бира, тютюн и музика — каза той. — Ето го и вашето отечество! Виждам, че имате чувство за национално настроение, инженере. Вие сте в стихията си, това ме радва. Позволете ми да взема и аз малко участие в хармонията на вашето състояние.

Ханс Касторп стегна отпуснатото си лице — бе сторил това още когато бе зърнал италианеца. Той каза:

— Закъснели сте за концерта, господин Сетембрини — той скоро ще свърши. Не обичате ли музиката?

— Не по команда — отвърна Сетембрини. — Не по календар. Не я обичам, когато мирише на аптека и се отпуска отгоре по здравословни съображения. Държа малко за свободата си или поне за оня остатък от свобода и човешко достойнство, които съм запазил. На такива забавления се явявам като гост, горе-долу както вие ни гостувате — идвам за четвърт час и пак си отивам. Това ми създава илюзия за независимост… Не казвам, че то е повече от една илюзия, но какво искате, нали така изпитвам известно задоволство! С вашия братовчед е друго. За него това е служба. Нали, лейтенанте, според вас туй принадлежи към службата. О, аз знам, вие владеете изкуството как да запазите в робството гордостта си. Едно смущаващо изкуство. Не всеки в Европа го владее. Музика? Вие ме запитахте дали се признавам за любител на музиката? Е, щом като казвате „любител“ (всъщност Ханс Касторп не си спомняше да е казал такова нещо), думата не е зле избрана, в нея има зрънце изящно лекомислие. Добре, съгласен съм. Да, аз съм любител на музиката — с което не искам да кажа, че особено я ценя — тъй както например ценя и обичам словото, носителя на духа, сечивото, блестящия плуг на напредъка… Музиката… тя е нещо наполовина артикулирано, съмнително, безотговорно, безучастно. Може би ще ми възразите, че тя може да бъде ясна. Но и природата може да бъде ясна, и едно поточе може да бъде ясно, но каква полза от това? Тава не е истинската яснота, това е една мечтателна, неизразителна, една към нищо незадължаваща яснота, яснота без последици, опасна затова, защото изкушава човека да се успокои в нея… Накарайте музиката да вземе образа на великодушието. Добре. Така тя ще възпламени нашите чувства. Но въпросът е да се възпламени разумът! На пръв поглед музиката е самото движение, но аз въпреки това я подозирам в квиетизъм. Нека си кажа правичката: аз храня едно чисто политическо отвращение към музиката.

Тук Ханс Касторп не можа да се въздържи — той се плесна по коляното и извика, че никога в живота си не бил чувал такова нещо.

— И все пак вземете го под внимание! — каза Сетембрини усмихнат. — Музиката е неоценима като последно средство за въодушевяване, като сила, която увлича нагоре и напред, ако намери духа подготвен за нейното въздействие. Но литературата трябва да я е предшествала. Музиката сама не кара света да върви напред. Музиката сама е опасна. За вас лично, инженере, тя е безусловно опасна. Още щом дойдох, познах това по лицето ви.

Ханс Касторп се засмя:

— А, не гледайте лицето ми, господин Сетембрини. Няма да повярвате колко ме измъчва въздухът тук горе при вас. Аклиматизирането излезе по-трудно, отколкото очаквах.

— Боя се, че се мамите.

— Не, как така! Чувствам се дяволски уморен и все горя.

— Аз пък намирам, че трябва да сме благодарни на дирекцията за концертите — каза спокойно Йоахим. — Вие, господин Сетембрини, разглеждате въпроса от по-висша гледна точка, така да се каже, като писател, и тук няма да ви противореча. Но намирам, че трябва да сме благодарни за малкото музика. Аз съвсем не съм особено музикален, а и парчетата, които свирят, не са нещо особено — нито класически, нито модерни, обикновена духова музика. Но все пак са едно приятно разнообразие. Концертът изпълва порядъчно някой и друг час, искам да кажа: той разделя на по-малки части часовете и изпълва всяка една от тях поотделно, така че остава нещо от тях, докато иначе тук пропиляваме по толкова ужасен начин и часове, и дни, и седмици… Вижте, такова едно безпретенциозно концертно парче трае може би седем минути, нали, и те са нещо завършено за себе си, имат начало и край, отделят се от другите и до известна степен са защитени от незабележимото потъване в общото русло. Освен това те самите са многократно разделени от фигурите на парчето, а фигурите — от тактовете, така че винаги става по нещо и всеки миг добива известен смисъл, за който можеш да се хванеш, докато иначе… Не знам дали правилно се…

— Браво! — извика Сетембрини. — Браво, лейтенанте! Вие много добре определяте един безспорно нравствен момент от същината на музиката, а именно че тя придава на времето бодрост, дух и стойност чрез едно своеобразно и пълно с жизненост измерване. Музиката пробужда времето, тя ни пробужда за едно най-чисто наслаждение от времето, тя пробужда… и в тоя смисъл е нравствена. Изкуството е нравствено, ако носи пробуда. Ами ако върши обратното? Ако тя омайва, ако приспива, ако спъва дейността и напредъка? И това може музиката, тя основно познава въздействието на опиатите. Дяволско въздействие, господа! Опиумът е дяволско нещо, защото докарва безразличие, отпуснатост, бездействие, робски застой… Има нещо съмнително в музиката, господа. Аз настоявам, че нейната същина е двулична. Няма да прекаля, ако я обявя за политически неблагонадеждна.

Той продължи да говори по този начин и Ханс Касторп го слушаше, но не можеше да следи напълно мисълта му първо поради своята умора, а после и защото забавленията на веселата младеж долу на стъпалата го отвличаха. Добре ли виждаше какво ставаше там? Госпожицата с тапирското лице бе заета да шие копче на подвръзката на спортния панталон на момъка с монокъла! При това се задъхваше и потеше от астмата си, докато момъкът покашлюваше и закриваше устата си с нокътя, подобен на лъжица за сол. Вярно, те и двамата бяха болни, но въпреки това отношенията между младите хора тук горе бяха странни. Музиката засвири полка…