Томас Ман
Вълшебната планина (40)

Operationes spirituales^[31]

 

Лео Нафта произхождаше от едно малко селище близо до галицийско-волинската граница. Баща му, за когото говореше с уважение, очевидно поради чувството, че в края на краищата достатъчно е надрасъл своя първоначален свят, за да може да съди благосклонно за него, беше там шохет, ритуален колач на добитък — и колко много се различаваше тази професия от професията на християнския месар, който бе занаятчия и търговец. Не такъв бе бащата на Лео. Той беше служебно лице, и то духовно служебно лице. Сам равинът бе проверил благочестивата му сръчност и го бе упълномощил да убива подлежащия на клане добитък съгласно Мойсеевия закон и според предписанията на Талмуда; Илия Нафта, чиито очи по описанието на сина излъчваше звезден зрак и били изпълнени с тиха задушевност, бе възприел една свещеническа осанка, някаква тържественост, която напомняше, че в старо време убиването на определения за клане добитък действително е било работа на жреца. Когато Лео — или Лейб, както го наричаха в детството му — бе допускан на двора да гледа как баща му изпълнява своята ритуална служба с помощта на един як момък евреин с атлетично телосложение, пред когото дребничкият Илия с русата закръглена брада изглеждаше още по-деликатен и крехък, как замахва с големия шахотов нож и го забива дълбоко в областта на вратния прешлен, докато прислужникът събира бликналата димяща кръв в бързо напълващи се съдове, той възприемаше това зрелище с оня детски поглед, който вниква през сетивния във вътрешния свят и който трябва да е бил особено присъщ на сина на звездоокия Илия. Той знаеше, че месарите християни са задължени да зашеметяват с удар на топуз или брадва добичето, преди да го умъртвят, и че това предписание им бе дадено, за да се избегне мъчението на животното и жестокостта; в замяна баща му, макар и много по-деликатен и по-мъдър от онези дръвници, пък и звездоок като никой от тях, изпълняваше закона, като нанасяше на божията твар смъртния удар при пълно съзнание и оставяше да изтича кръвта й, докато рухне на земята. Момчето Лейб намираше, че методът на недодяланите гоими е плод на простимо мирско добродушие, но че така далеч не се оказва същата почит на Твореца, както с тържественото немилосърдие в обичая на баща му, и тъй у него представата за благочестие се свърза с представата за жестокост, както се свърза във фантазията му видът и миризмата на бликаща кръв с идеята за нещо свещено и духовно. Тъй като той добре виждаше, че баща му не бе избрал своето кърваво занятие поради бруталния вкус, който може би намираха у него яките момци християни и дори собственият му прислужник евреин, а заради духовното у него, заради деликатното си телосложение и звездните очи.

И наистина Илия Нафта бе мислител и мечтател, един изследовател не само на Тората, но и критик на Писанията, който се препираше с равина във връзка с техните твърдения и нерядко влизаше в свада с него. В околността, и то не само неговите единоверци, го смятаха за нещо особено, за човек, който повече знае от другите — отчасти поради неговото благочестие, от части обаче и поради причини от друг вид, които може би бяха и малко нечестиви, но във всеки случай не спадаха към обикновения порядък. Той имаше в себе си нещо сектантско, нередно, смятаха го за божи угодник, Баал-Шем или Задиг, за някакъв знахар, особено след като веднъж действително бе излекувал една жена от тежка екзема и някакво дете от гърчове, и то с кръв и заклинания. Но тъкмо този ореол на едно до известна степен дръзко благочестие, при което играеше роля кървавият полъх на занаята му, стана причина за неговата гибел. Защото по време на някакъв народен смут и погром, предизвикан от неизяснената смърт на две християнчета, Илия загуби живота си по най-ужасен начин: намериха го разпънат на кръст и закован с гвоздеи о вратата на пламтящата му къща, след което жена му, макар туберкулозна и болна на легло, грабна момчето Лейб и другите си четири деца и всички побягнаха от тия места с вдигнати към небето ръце, с викове и ридания.

Благодарение на предвидливостта на Илия покрусеното семейство не бе останало съвсем без средства, отдъхнаха си в едно градче във Форарлберг, където госпожа Нафта си намери работа в памучна предачница; там тя работи, доколкото и докогато имаше сили, а през това време по-големите деца посещаваха първоначалното училище. Но ако това, което в духовно отношение предлагаше поменатото заведение, изглеждаше достатъчно за състоянието и потребностите на Леовите братя и сестри, то далеч не достигаше за него самия, най-големия от тях. От майка си той бе наследил зародиша на гръдната болест, от баща си обаче, освен деликатното телосложение, една извънмерна интелигентност, духовни дарби, които още отрано се съчетаваха с инстинктивна високомерност, повишено честолюбие, изгарящ стремеж към по-изискани форми на съществуване и го караха страстно да желае да се издигне над сферата на своя произход. Независимо от училището четиринадесет-петнадесетгодишният младеж бе усъвършенствал духа си по стихиен и нетърпелив начин, бе подхранвал своята интелигентност посредством книги, които съумяваше да си набави. Той мислеше и казваше неща, които принуждаваха болнавата му майка да свива косо глава между раменете и да вдига нагоре измършавелите си ръце. Неговата природа и неговите отговори привлякоха върху му вниманието на местния равин, един набожен и учен човек, който го взе за частен ученик и задоволяваше влечението му към формалното с уроци по еврейски и класически езици, а влечението му към логичното — с напътствия в математиката. Ала добрият човек пожъна черна неблагодарност: колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше, че е откърмил змия на гърдите си. Както на времето Илия Нафта и неговият равин, така и сега: двамата не се разбираха, между учител и ученик възникваха религиозни и философски търкания, които постоянно се изостряха; какви ли не мъки трябваше да понася почтеният книжник от духовното вироглавство, от манията за критика и съмнение, от духа на отрицание, от рязката диалектика на младия Лео. На всичко отгоре Леовото остроумничене и духовно подстрекателство получиха напоследък и един революционен отпечатък: познанството със сина на един социалдемократ, член на Имперския съвет, а после и със самия герой на масите, бе повело духа му по политически пътеки, бе дало на страстта му към логиката една социалкритична насока; неговите речи караха да настръхват косите на добряка талмудист, който държеше на собствената си лоялност, и нанесоха последния удар на разбирателството между учител и ученик. С една дума, работите стигнаха дотам, че Нафта бе изпъден от наставника си, чийто кабинет остана затворен завинаги за него, и то тъкмо по времето, когато майка му, Рахил Нафта, лежеше на смъртно легло.

Но по това време пък, непосредствено след смъртта на майката, Лео се запозна с отец Унтерпертингер. Шестнадесетгодишният младеж седеше самотен на една скамейка всред парковите насаждения на тъй наречения Маргаретенкопф, един хълм на запад от градчето и до брега на реката Ил, отдето се откриваше приятна гледка към долината на Рейн — седеше там, потънал в мрачни и горчиви размисли върху съдбата и бъдещето си, когато един излязъл на разходка член на учителското тяло на йезуитския пансион, наречен „Зорница“, се разположи до него, постави редом шапката си, кръстоса крак връз крак под расото си на мирски свещеник и след като почете малко в молитвослова си, завърза разговор, който протече много оживено и се оказа решителен за съдбата на Лео. Йезуитът, врял и кипял човек, благовъзпитан, педагог по призвание, познавач и ловец на человеци, наостри уши при първите иронични, ясно разчленени изрази, с които сиромашкото еврейче отговаряше на неговите въпроси. Полъхна го някаква изострена, изтерзана духовност; той наблегна повече и се сблъска с познания и една гъвкава изящност на мисленето, която още повече изненадваше поради дрипавата външност на младия човек. Заговориха за Маркс, с чийто „Капитал“ Лео Нафта се бе запознал от някакво евтино издание, а оттам стана дума за Хегел, от когото или върху когото той също така бе чел достатъчно, за да може да каже някои характерни неща. Дали от общата му склонност към парадоксите или от учтив предумисъл — но той нарече Хегел „католически“ мислител; на усмихнатия въпрос на отеца как може да се обоснове това, след като Хегел, като пруски държавен философ, всъщност трябва да минава за протестант, той отговори: тъкмо думата „държавен философ“ потвърждавала, че неговото твърдение за католицизма на Хегел е право — в религиозен, макар и естествено не в църковно-догматичен смисъл. Тъй като (този съюз Нафта особено много обичаше; той добиваше нещо победоносно и неумолимо в неговата уста, а очите му светваха зад очилата всеки път, когато можеше да го вмести), тъй като понятието за политическия елемент било психологически свързано с понятието за католическия елемент, двата елемента образували една категория, която обемала всичко обективно, действено, активно, реализиращо, всичко, което влияе отвътре навън. Срещу нея стояла пиетистическа, произлязлата от мистиката, протестантската сфера. В йезуитството, прибави той, ставала очевидна политически педагогичната същина на католицизма; този орден винаги бил считал за своя област политиката и педагогиката. И той спомена накрай Гьоте, който имал корените си у пиетизма и бил сигурно протестант, но имал и здрава католическа жилка по силата на своя обективизъм и своето учение за активността. Той бил защитавал тайната изповед, а като възпитател бил почти йезуит.

Може би Нафта бе изложил тези неща, защото така вярваше или пък защото ги намираше за остроумни; може би бе говорил по угодата на своя слушател като бедняк, който трябва да се подмазва и точно преценява как може да си помогне и как да си навреди: отецът по-малко се бе интересувал за тяхната истинска стойност, отколкото за общата благоразумност, която те разкриваха; разговорът продължи и скоро личните работи на Лео станаха достояние на йезуита; срещата завърши, като Унтерпертингер покани Лео да го посети в пансиона.

Така Лео можа да пристъпи в Stella matutina^[32]; в неговите представи атмосферата на това заведение бе на високо научно и обществено равнище и отдавна дразнеше копнежите му; и нещо повече: работите така се бяха докарали, че му се падна нов учител и благодетел, много по-склонен от предишния да го цени и насърчава, един наставник, чиято добрина, хладна по природа, почиваше върху жизнен опит и в чиято среда той страстно копнееше да попадне. Както много интелигентни евреи Нафта беше по инстинкт едновременно и революционер, и аристократ; социалист — и същевременно обладан от мечтата да води един живот горд и изискан, изключителен и закономерен. Първото изказване, което бе предизвикано от присъствието на един католически богослов, бе — макар че излезе чисто аналитично-сравнително — любовно признание към римската църква, която той възприемаше като една сила същевременно изискана и духовна, тоест антиматериална, антидействителна и антисветска, значи, революционна. И това преклонение бе естествено, то идеше от дън душата му, тъй като — както сам обясняваше — благодарение на своята насоченост към земни и делови работи, благодарение на своя социализъм, на своята политическа духовност еврейството стояло по-близо до католическата сфера, било несравнено по-сродно с нея, отколкото протестантизмът със своя стремеж към вглъбяване и мистична субективност; ето защо преминаването на един евреин към католическата църква било свързано несъмнено с един по-непринуден процес, отколкото ако се касаело до протестант.

Осиротял и изоставен, скаран с пастира на своята досегашна религиозна община, при това изпълнен с желание за една по-чиста жизнена атмосфера, за начин на живот, който заслужаваха неговите дарования, Нафта, който отдавна бе навършил законната възраст за взимане на решения, толкова гореше от нетърпение да премине към новата религия, че неговият „откривател“ не трябваше да положи никакви усилия, за да спечели за своето вероизповедание тази душа или по-скоро тази необикновена глава. Още преди да бе покръстен, Лео намери по настояване на отеца временен подслон в „Зорницата“, където се погрижиха и за тялото, и за душата му. Той се премести там, като с най-голямо душевно спокойствие, с нечувствителността на един духовен аристократ предостави невръстните си братя и сестри на обществената благотворителност и на една участ, която отговаряше на по-малките им дарования.

Мястото и земите на възпитателното заведение бяха обширни, както и сградите, в които можеха да се поберат около четиристотин питомци. Комплексът обхващаше гори и пасища, пет-шест игрища, селскостопански постройки, обори за стотици крави. Институтът бе едновременно пансион, спортна академия, школа за учени и храм на музите, тъй като постоянно имаше театър и музика. Животът тук бе и господарски, и манастирски. Със своята дисциплина и елегантност, със своята приятна умереност, със своята духовност и добра отхрана, с точността на разнообразната дневна програма той гъделичкаше най-съкровените инстинкти на Лео, който бе свръхщастлив. Получаваше превъзходни ястия и една обширна магерница, където мълчанието бе задължително както и по коридорите на заведението и където един млад наставник, седнал на висока катедра посред помещението, им четеше на висок глас, докато се хранеха. Той пламтеше от ревност при учението и въпреки малко слабите си гърди правеше всичко, за да е наравно с другите следобед при игрите и спорта, благоговението, с което всеки делник изслушваше ранната литургия и с което участваше в неделя в тържествената служба, трябваше да възрадва отците-педагози. Неговото държане в обществото ги задоволяваше не по-малко. В празнични дни, следобед, след закуската с кейк и вино той излизаше на разходка в строй, облечен в сиво-зелена униформа, с права колосана яка, с широки кантове на панталоните и кепе.

Благодарно възхищение го изпълваше от снизхождението, с което посрещаха неговия произход, неговото неотдавнашно покръстване и изобщо неговите лични работи. Никой, изглежда, не знаеше, че бе приет безплатно в заведението. Наредбите отклоняваха вниманието на другарите му от факта, че той нямаше семейни връзки и отечество. Получаването на пакети с хранителни продукти и лакомства бе изобщо забранено. Каквото въпреки това пристигаше, се разпределяше и Лео получаваше своя дял. Космополитизмът на заведението възпрепятстваше всяко очебийно изпъкване на расовите му черти. Тук имаше млади южняци, португалски южноамериканци, които повече приличаха на евреи от него, и така не ставаше и дума за такава класификация. Етиопският принц, който бе постъпил едновременно с Нафта, бе дори един истински къдрав негърски тип, но при това много изискан.

В класа по реторика Лео прояви желание да следва богословие и ако случайно го сметнат за достоен, да постъпи някога в ордена. Благодарение на това прехвърлиха стипендията му от „втория пансион“, където таксите и животът бяха по-скромни, в „първия пансион“. Сега вече на трапезата му прислужваха сервитьори, а съседи по спални помещения му бяха от едната страна един силезийски граф фон Харбювал и Шамаре, от другата — един маркиз ди Рангони-Сантакроче от Модена. Той завърши блестящо и смени, верен на решението си, пансионския живот в института с живота в школата за послушници в съседния Тизис — живот, изпълнен със служебно смирение, мълчаливо подчинение и религиозни упражнения, които му донесоха духовните наслади на ранните фанатични концепции.

Междувременно обаче здравето му страдаше — и то по-малко непосредствено, от строгостите на послушническия живот, където не липсваше необходимото освежаване, колкото изотвътре. Практическите упражнения, на които той беше обект, отговаряха по своята мъдрост и остроумност на неговите лични заложби и същевременно ги развиваха. При духовните дейности, които изпълваха дните и част от нощите му, при всичките тези изпитвания на съвестта, съзерцания, размисли и проникновения той със страстна, озлобена заядливост се заплиташе в хиляди трудности, противоречия и спорове. Той предизвикваше отчаянието — но същевременно и големите надежди на своя наставник по духовните упражнения, комуто всеки ден превръщаше живота в ад със своята диалектична ярост и със своя отказ да разбира по-просто нещата.

— Ad haec quid tu?^[33] — питаше той, а стъклата на очилата му искряха… И поставеният натясно отец нямаше друг избор, освен да го призовава към молитва, за да постигне мир на душата си — „ut in aliquem gradum quietis in anima perveniat“. Но този „мир“, доколкото го постигаха, се състоеше в едно пълно притъпяване на личния живот, в превръщането на послушника в прост инструмент, в някакъв гробищен духовен покой, чиито зловещи външни белези брат Нафта бе наблюдавал върху не една физиономия с опустял поглед наоколо си; дотам обаче той никога не би успял да стигне освен по пътя на физическата разруха.

За духовната издигнатост на началниците му можеше да се съди по това, че възраженията и оплакванията му не се отразиха върху доброто им мнение за него. Сам провинциалният шеф на ордена го извика при себе си в края на двегодишното му послушничество, разговори се с него, разреши да го приемат в ордена; и младият схоластик, който бе посветен в четирите първоначални степени — вратар, иподякон, четец и заклинател на дявола, — който бе дал „простите“ обети и вече окончателно принадлежеше към Обществото, замина за Фалкенбург в Холандия, за да следва в тамошния колегиум по богословските науки.

Той бе тогава двадесетгодишен, а три години по-късно, под влиянието на опасния за него климат и духовното напрежение, унаследеното страдание напредна дотам, че всеки по-нататъшен престой носеше опасност за живота му. Един кръвоизлив, който бе получил, разтревожи началниците му и след като той седмици наред се намираше между живота и смъртта, те го върнаха, горе-долу закърпен, в изходния му пункт. В същото възпитателно заведение, където сам бе учил, му намериха работа като наставник, настойник на пансионерите и преподавател по хуманитарни науки и философия. Един такъв стаж и без това се предписваше от наредбите, само че след някоя и друга година учителите обикновено се връщаха в колегиума, за да довършат и продължат седемгодишния богословски курс. Това обаче Нафта не можа да стори. Той постоянно беше болнав; лекарят и началниците прецениха, че на първо време за него най-добре ще бъде да остане на служба там, където въздухът беше здрав и имаше възможност да се занимава със земеделие. Той възприе първото по-високо посвещение, получи правото да чете апостола в неделя при тържествената литургия — право, което между впрочем той не упражняваше, първо, защото бе съвсем немузикален и, второ, защото пресекливият му глас не бе много пригоден за черковно пеене. Но повече от поддякон той не можа да стане — до дякон не стигна, камо ли пък до свещеник, а тъй като кръвоизливът се повтори и температурата не искаше да спадне, той се засели тук горе за едно по-продължително лечение на орденски разноски, което продължаваше вече шеста година — едва ли вече като лечение, защото в края на краищата престоят му тук, на височина с разреден въздух, се наложи като безусловна необходимост за живота му, поразкрасен от малко преподавателска дейност, по латински, в местната климатическа гимназия…

 

Тези неща заедно с повече подробности Ханс Касторп узна от разговори лично с Нафта, когато го посещаваше в копринената му килия — сам или пък придружен от своите сътрапезници Ферге и Везал, които бе запознал с него, или когато го срещаше на разходка и се връщаха заедно до селото — узна ги между другото, на откъси и във форма на по-свързани разкази; те му се струваха забележителни, и не само това: той поощряваше и Ферге, и Везал също да ги приемат като забележителни, което те и правеха — първият с ограничителната забележка, че всичко по-висше е недостъпно за него (тъй като само преживяването на плеврошока го бе издигнало над неговата крайна човешка непретенциозност), вторият с видимо удоволствие от щастливата кариера на един отначало потискан човек, която, разбира се, бе стигнала до застой и изглеждаше, че ще бъде погубена от болестта — и дърветата растат нависоко, но до небето не стигат.

Що се отнася до Ханс Касторп, той съжаляваше за този застой и с гордост и грижа си спомняше за честния Йоахим, който с героично усилие бе разкъсал яката мрежа на Радамантовите приказки и бе избягал при своето знаме, о чийто прът, в представите на Ханс Касторп, той се бе вкопчил, вдигнал три пръста на десницата си в клетва за вярност. И Нафта се бе клел на знаме, и него бяха приели под едно знаме, както сам се изразяваше, когато обясняваше на Ханс Касторп същността на своя орден, но при тия негови отклонения и комбинации той очевидно бе по-малко верен на своето знаме, отколкото Йоахим — и все пак, когато слушаше разказите на доскорошния или бъдещ йезуит, Ханс Касторп, този цивилист, това чедо на мира, виждаше как укрепва убеждението му, че всеки един от двамата би трябвало да харесва и разбира като близко и сродно както призванието, така и занятието на другия. Тъй като това бяха военни призвания, и то в повече от един смисъл: в смисъла на „аскетството“, на чинопочитанието, на послушанието и на испанската чест. Испанската чест господстваше в ордена на Нафта, който произхождаше от Испания и чийто правилник за духовни упражнения, един вид предшественик на правилника, който прусакът Фридрих бе издал за своята пехота, бе съставен първоначално на испански език, затова и Нафта често си служеше с испански изрази при своите разкази и поучения. Така той говореше за „dos banderas“, за двете знамена, около които се събираха войските за великия поход: адското и духовното; първото във Вавилонската равнина, където Луцифер играеше ролята на „caudillo“^[34] или главатар, второто в околностите на Ерусалим, където командваше Христос, като „capitan general“ на всички добри люде…

Не бе ли заведението „Зорница“ истинска кадетска школа, чиито питомци, разпределени по „дивизии“, се учеха с чест на духовно-военно благонравие — едно съчетание между „правата колосана яка“ и „испанския къдрав околовратник“, ако можеше така да се изрази човек? Идеята за честта и отличието, която играеше такава блестяща роля в съсловието на Йоахим — колко ясно, мислеше Ханс Касторп, бе подчертана тя и в съсловието на Нафта, където поради болестта той за съжаление не е можал да се издигне! Ако човек го слушаше, орденът бе съставен от множество крайно честолюбиви офицери, които бяха въодушевени само от една мисъл — как да се отличат в службата. („Insignes esse“ — казваха на латински.) Според учението и канона на основоположника и първия генерал, испанеца Лойола, те вършеха повече, служеха много по-блестящо, отколкото всички ония, които действаха само съгласно здравия си разум. Те всъщност извършваха своето дело „ех supererogatione“, свръхзадълженията, като оказваха съпротива не само на бунтуващата се плът („Rebellioni carnis“), което в края на краищата бе работа на всеки посредствено здрав човешки разсъдък, но воюваха против всяка склонност към страсти, против всяка проява на любов към себе си или към света, против неща, които обикновено бяха позволени. Тъй като да се воюва срещу противника, „agere contra“, значи да се напада, бе по-важно и по-почетно, отколкото само да се отбранява човек („Resistere“). Врагът трябва да се омаломощи и разбие! — тъй пишеше в полевия устав и неговият съставител, испанецът Лойола, бе съвсем на един ум с „capitan general“ на Йоахим, прусака Фридрих, и неговите бойни правила: „Атака, атака!“ — „Врагът се гони до дупка!“ — „Ataquez done toujours!“^[35]

Светът на Нафта имаше нещо общо със света на Йоахим и то бе отношението към кръвта заедно с аксиомата, че човек не бива да се въздържа от кръвопролитие: тук именно тия два свята, ордени и съсловия бяха напълно съгласни; за едно чедо на мира бе много интересно да чуе разказите на Нафта за войнстващи монашески типове на Средновековието, които — изтощени от аскетизъм, изпълнени с жажда за духовна власт — съвсем не са гледали да се въздържат от кръвта, за да установят божията държава, световното господство на свръхестественото начало; за бранници-тамплиери, които са смятали смъртта в битка против неверниците за по-достойна от смъртта в леглото и не са смятали за престъпление, а за най-велика слава да бъдат убити или да убиват заради Христа. Добре бе, когато Сетембрини го нямаше при тия изказвания! Иначе той се проявяваше само като обезпокояващ хората шарманкаджия и тръбеше за мир — макар че ставаше дума и за свещената национална и цивилизаторска война срещу Виена, която той ни най-малко не отричаше, докато пък Нафта посрещаше с подбив и презрение именно тази негова страст и слабост. Поне когато италианецът се запалваше от такива чувства, той, Нафта, му противопоставяше световната християнска гражданска общност, като ту не искаше никоя страна да приеме за отечество, ту приемаше всички страни и рязко цитираше един генерал на ордена на име Никел, който бил казал, че любовта към отечеството била „чума и сигурна смърт за християнската любов“.

Понятно бе: заради аскетизма Нафта наричаше чума любовта към отечеството — тъй като какво ли не подразбираше той под тази дума, какво ли не според него противоречеше на аскетизма и царството божие! Не само привързаността към семейството и родината, но и привързаността към здравето и живота: заради нея именно той упрекваше хуманиста, когато го чуеше да тръби за мир и щастие; той го заяждаше за любовта му към плътта, „amor carnalis“, за любовта му към земните удобства, „commodorum corporis“, и право в лицето му наричаше супербуржоазен атеизъм придаването и на най-малката стойност на живота и здравето.

Тъй стигнаха до голямата беседа върху здраве и болест, която се разви от тия разногласия един ден, току преди Коледа, по време на една разходка по снега до курорта и назад; всички взеха участие в него: Сетембрини, Нафта, Ханс Касторп, Ферге и Везал — всички с лека температура, омаяни и възбудени от ходенето и говоренето при високопланинския студ, до един предразположени към треска — все едно дали вземаха дейно участие като Нафта и Сетембрини, или повече възприемаха казаното и придружаваха разговора само с кратки забележки; всички бяха така запалени, че често се забравяха, заставаха на място и образуваха една много заета, жестикулираща и препираща се група, не обръщайки внимание на хората, препречвайки им пътя, принуждавайки ги да описват кръг около тях и също да спират, да се ослушват и с учудване да дават ухо на дългите и широки аргументации.

Всъщност диспутът бе почнал във връзка с Карен Карщед, клетата Карен с пукнатите върхове на пръстите, която неотдавна бе умряла. Ханс Касторп нищо не бе узнал за внезапното влошаване на положението й, нито пък за смъртта й; иначе той на драго сърце и от другарство щеше да отиде на погребението — нали веднъж бе признал, че има изобщо слабост към погребения. Но обичайната за това селище дискретност стана причина той твърде късно да научи за нейната кончина и за това, че вече е заела окончателно хоризонтално положение в градината на амурчето с накривената снежна шапка. Requiem aeternam… Той посвети на нейната памет няколко любезни думи, което даде повод на Сетембрини да се изкаже подигравателно за Хансовата благотворителна дейност, за неговите посещения у Лайла Гернгрос, деловития Ротбайн, препълнената Цимерман, сина-самохвалко на „tous-les-deux“ и измъчената Наталие фон Малинкрод, като не пропусна да спомене и цветята, с които инженерът бе засвидетелствал своето благоговение пред тая безнадеждна и смешна сган. На това Ханс Касторп забеляза, че получателите на неговите подаръци, с привременното изключение на госпожа фон Малинкрод и момчето Теди, съвсем наистина са умрели, а Сетембрини го запита дали това ги прави по-достойни за уважение. Но все пак има нещо, възрази Ханс Касторп, което може да се нарече християнски поклон пред хорската неволя. Сетембрини не можа да го постави на място, защото Нафта започна да разказва за благочестиви изстъпления на любовта, които е имало през Средновековието, за удивителни случаи на фанатизъм и прехлас при гледането на болни: царски дъщери целували вонящите рани на прокажени, сами нарочно се заразявали от тяхната болест и наричали рози струпеите, които излизали по тялото им; други пък изпивали водата, с която промивали гнойни рани, след което заявявали, че никога нищо не им се било услаждало повече.

Сетембрини се престори, че ще повърне. Подигало му се, каза той, не толкова от физическата отвратителност на тези картини и представи, колкото от чудовищното заблуждение, което явствало от такова схващане за дейна любов към човека. И той се изправи, отново доби своята приветлива осанка, като заразказва за съвременните напредничави форми на здравеопазването, за победоносното отблъскване на епидемиите и противопостави на онези ужаси хигиената, социалните реформи и развитието на медицинските науки.

От тези достопочтени буржоазни начинания, отвърна Нафта, малка щяла да бъде ползата за столетията, които току-що бил имал пред вид; и то за двете категории — както за болните и нещастните, тъй и за здравите и щастливите, които не толкова от състрадание, а заради спасението на душата си са проявявали своето милосърдие. При една успешна социална реформа първата категория щяла да бъде лишена от най-важното свое средство за оправдание, а втората щяла да се чувства изгонена от своята свещена позиция. Затова съхранението на бедността и болестта било в интереса и на двете категории и това схващане щяло да бъде възможно дотогава, докогато щяло да бъде възможно поддържането на чисто религиозното становище.

Нечисто становище, заяви Сетембрини, и едно глупаво схващане, за чието оборване почти не си струвало да се унижава. Тъй като идеята за „свещената позиция“, както и това, което инженерът несамостоятелно казал за „християнския поклон пред хорската неволя“, било мошеничество, почивало върху измама, погрешно вживяване и върху една психологична грешка. Състраданието, което здравият проявява към болния и което издига до страхопочитание, защото не може да си представи как евентуално той би понесъл такива страдания — това състрадание било във висша степен пресилено, то съвсем не се отнасяло до болния и било резултат на грешка в мисленето и фантазията: здравият приписвал на болния своя собствен начин да преживява нещата и си представял, че болният не се различава от един здрав човек, който понася мъките на неговата болест — а това било напълно погрешно. Болният си бил болен с природата и модифицирания начин за преживяване, присъщи на болен човек; болестта така прекроявала човека, че да можели взаимно да се погаждат; имало сетивни притъпления, отпадания, благословени естествени наркотични състояния, духовни и нравствени приспособления и облекчения на природата, които здравият наивно забравял да тури в сметката. Най-добрият пример била гръдоболната паплач тук горе със своето лекомислие, своята глупост и разпуснатост, с отсъствието на добра воля за оздравяване. Накратко, ако милосърдният, почтителният здрав човек сам паднел болен и престанел да бъде здрав, той щял да види, че болестта е действително едно особено състояние, но далече не някакво почтено, и че с прекалена сериозност се е отнасял към нея.

Тук се опълчи Антон Карлович Ферге и защити плеврошока от извращения и неуважение. Как, какво, прекалена сериозност към плеврошока? Много благодаря и моля ви се! Неговата голяма адамова ябълка и добродушните мустаци се заиздигаха и заспускаха и той забрани каквото и да е пренебрежение към това, което бе изкарал на времето. Той бил само един обикновен човек, застрахователен агент и всички по-възвишени неща му били недостъпни — дори този разговор далече надхвърлял хоризонта му. Но ако господин Сетембрини искал да включи например и плеврошока в това, що бил казал — този адски гъдел с вонята на сяра и трите цветни безсъзнания, — той имал много здраве и много да извинявал. Тъй като тук и дума не можело да става за сетивни притъпления, благословени естествени наркози и грешки на фантазията, а това било най-голямата и най-безобразната свинщина под слънцето и който не го е изпитал като него, не може и представа да има за тая мизерия…

— Е да, е да! — каза Сетембрини. Колапсът на господин Ферге ставал все по-великолепен, колкото повече време минавало, откак го бил изпитал, и току-виж, че почнал да го носи като нимб на светия около главата си. Той, Сетембрини, не уважавал много болните, които искат да им се чудят хората. Сам той бил болен, и не леко, но без да се превземал; той бил по-скоро склонен да се срамува от това. Между впрочем той говорел безлично, философски; това, което бил споменал за разликата в природата и преживяванията на болния и здравия, почивало на солидна основа, нека господата си помислели само за душевните болести, за халюцинациите например. Ако някой от сегашните му другари, например инженерът или господин Везал, довечера видел всред полумрака в някой ъгъл на стаята починалия си баща, който го поглежда и заговаря, това щяло да бъде просто нещо ужасно за въпросния господин, едно във висша степен разтърсващо и объркващо преживяване, което щяло да го накара да се усъмни в сетивата и разсъдъка си, час по-скоро да напусне стаята и да потърси помощта на лекар-невролог. Нима не било така? Но веселото тук било, че такова нещо изобщо не можело да се случи на господата, тъй като били душевно здрави. Ако обаче им се случело, те не щели да бъдат здрави, а болни и не щели да реагират като здрави, тоест да се ужасят и побегнат, а щели да приемат видението като нещо съвсем в реда на нещата и щели да завържат разговор с него, както обикновено правели халюциниращите; в мисълта, че това предизвиква у халюциниращия един здрав ужас, се криела именно грешката на фантазията, която допускал здравият човек.

Господин Сетембрини разправяше много забавно и пластично за бащата в ъгъла. Всички непринудено се разсмяха, също и Ферге, макар че бе огорчен от подценяването на неговото адско приключение. От своя страна господин Сетембрини се възползва от възбуденото настроение, за да дообясни и застъпи становището за непочтеността на всички халюциниращи и изобщо на всички pazzi^[36]: тези хора, каза той, си позволявали съвсем неоснователно какво ли не и сигурно много често били в състояние да обуздават своята лудост, както сам той имал случай да наблюдава при някои свои посещения в нервни клиники. Защото, когато лекар или външен посетител застанел на прага, халюциниращият най-често спирал да говори и жестикулира, докато се смятал за наблюдаван, за да му отпусне след това отново края. Защото в много случаи лудостта несъмнено е едно отпускане — тя служи за убежище от тежка скръб и за предпазна мярка на една слаба природа срещу непоносими удари на съдбата, които такъв човек не се решава да понесе с бистър разсъдък. Дотук, така да се каже, може всеки да стигне и той, Сетембрини, само със своя поглед бил докарвал поне временно до просветление не един луд, като противопоставял на неговите приумици едно държане на неумолим разум…

Нафта подигравателно се смееше, докато Ханс Касторп уверяваше господин Сетембрини, че е готов да му вярва напълно. Като си го представел как се усмихва под мустак и изпълнен с неотразим разум, се взира в слабоумния, добре разбирал как клетият е трябвало да се стегне и да даде път на едно прояснение, макар че естествено е считал появата на Сетембрини за крайно нежелателно безпокойство… Но и Нафта познаваше такива лудници, той си спомни за едно посещение в „отделението за буйните“ на една такава клиника и там му се били представили сцени и картини, пред които, боже мой, едва ли щяло да има полза от разумния поглед и дисциплиниращото въздействие на господин Сетембрини: сцени като у Данте, гротескни картини на ужас и страдание — голи, луди, клечащи във вани с вода, във всичките пози на душевен страх и вцепенение от ужас, някои вайкащи се на висок глас, други изригващи с вдигнати ръце и раззинати уста един смях, в който били размесени всички елементи на преизподнята…

— Аха — каза господин Ферге и си позволи да напомни за собствения си смях, който се бил изтръгнал от него при задушаването.

… И накратко, неумолимата педагогика на господин Сетембрини можела да си стегне багажа пред физиономиите от „отделението за буйните“, върху които по-скоро религиозното страхопочитание би упражнило едно човечно влияние, отколкото надменното морализиране чрез разума, което нашият високопросветен слънчев рицар и Соломонов викарий благоволявал да противопостави на безумието.

Ханс Касторп нямаше време да се занимава с титлите, които Нафта отново прикачи на Сетембрини. Той бегло реши при пръв удобен случай да разследва до дъно тази работа. В момента обаче развитието на разговора съвсем бе погълнало вниманието му; защото Нафта тъкмо изтъкваше с острота общите тенденции, които карали хуманиста да отдава по начало всяка чест и поклонение на здравето и по възможност да смалява и лишава от достойнства болестта — в което становище, разбира се, се изявявала една забележителна и почти похвална саможертва, тъй като Сетембрини сам бил болен. Ала неговото поведение, което въпреки необикновеното достойнство не било лишено от грешки, идвало в резултат на уважението и благоговението пред тялото, което щяло да бъде оправдано само ако тялото се намирало в своето дадено му от бога първоначално състояние вместо в състоянието на унижението — in statu degradationis. Тялото било създадено безсмъртно, но неговата природа се покварила вследствие на първородния грях и то било овладяно от развала и отвратителност, станало смъртно и тленно, нищо друго не представлявало освен затвор и наказателна тъмница за душата и било годно единствено да предизвиква чувство на свян и смущение, pudoris et confusion is sensum, както бил казал свети Игнатий.

На това чувство, обади се Ханс Касторп, както е известно, и хуманистът Плотин бил дал израз. Но господин Сетембрини, вдигнал ръка високо над главата си, го призова да не обърква становищата и по-добре да се придържа към положението на възприемане.

Междувременно Нафта изведе страхопочитанието, което християнското Средновековие е хранело към бедите, сполетели тялото, от положителното отношение на религията към физическото страдание. Тъй като струпеите на тялото са правели очевидно не само неговото падение, но са отговаряли и на отровната поквара на душата по начин, предизвикващ назидателно и духовно задоволство — докато цветущото тяло е било едно заблуждаващо и обидно за съвестта явление, от което най-правилно е било да се отречем посредством дълбоко унижение пред неговата тленност. Quis me liberabit de corpore mortis hujus? Кой ще ме освободи от тялото на тази смърт? Това е бил гласът на духа, който от край време е бил истинският глас на човечеството.

Не, това е бил един помрачен глас — според развълнувано изказаното мнение на господин Сетембрини, — гласът на един свят, който още не е бил огрян от слънцето на разума и човещината. Да, макар че духът му носел отрова за физическата му личност, той го бил запазил достатъчно здрав и незаразен, за да можел по красив начин да отстои каузата на тялото срещу паписта Нафта и да се посмее на душата. Той отиде дотам, че представи тялото като истински храм на бога, на което Нафта заяви, че тази паяжина не е нищо друго освен една завеса между нас и вечността, което пък от своя страна предизвика Сетембрини веднъж за винаги да му забрани употребата на думата „човечество“ — и така нататък.

С вкочанени от студа лица, гологлави, обути в шушони от гумиран плат, те ту стъпваха върху посипаната с пепел снежна покривка, която се стелеше върху тротоара, ту разравяха с крака рохкавия сняг върху платното; Сетембрини бе в зимна полушубка, на която яката и обърнатите кожени маншети изглеждаха окраставели поради проскубаните места, но той съумяваше да я носи с елегантност, Нафта бе в черно, дълго и закопчано догоре палто, което бе подплатено с кожа, но навън нищо не се виждаше; двамата спореха върху тези принципи с най-голяма лична заинтересованост, при което често се случваше, че не се обръщаха един към друг, а към Ханс Касторп, пред когото говорещият излагаше и застъпваше становището си, като само с глава или палец посочваше противника си. Те го бяха взели помежду си, а той, извъртайки глава насам-натам, се съгласяваше ту с единия, ту с другия или, застанал на място, привел косо назад горната част на трупа си, жестикулираше с ръка в подплатена ръкавица от шевро, за да подчертае нещо собствено, и то, разбира се, съвсем непонятно, докато Ферге и Везал обикаляха около тримата, ту вървяха пред тях, ту зад тях или пък тръгваха редом, докато уличното движение отново разкъсваше редицата.

Под влиянието на вмятаните забележки дебатите преминаха върху по-съществени предмети, засегнаха набърже и при нарастващо участие всички проблеми на кремацията, на телесните наказания, на изтезанията и на смъртното наказание. Фердинанд Везал изкара на сцената боя като наказание и тази тема добре му отиваше, както намери Ханс Касторп. Не бе за чудене, че господин Сетембрини се позова на човешкото достойнство и с високопарни думи се изказа против тази дивашка система както в педагогиката, така и в правораздаването — докато също така не бе изненада, а само поразяваше със своята мрачна дързост това, че Нафта се застъпи за боя с пръчки. Според него абсурдно било да се бръщолеви тук за човешко достойнство, защото нашето истинско достойнство почивало върху духа, а не върху плътта, и тъй като човешката душа била извън мярка склонна да изсмуква от тялото своята жизненост, то болките, които причиняваме на тялото, били едно наистина препоръчително средство, което ще й вгорчи удоволствието от страстите и същевременно ще я прогони обратно от тялото към духа, който по този начин отново ще влезе в господството си. Да се гледа на наказанието с бой като на нещо особено позорно, било съвсем глупав предразсъдък. Света Елисавета била бита до кръв от своя изповедник Конрад фон Марбург, благодарение на което „нейната душица“, както било казано в житието й, била „възнесена“ до „третото небе“, а тя самата набила с пръчки една бедна старица, на която й се приспало тъкмо преди изповед. Нима човек можел сериозно да нарече варварски и нечовешки самобичуванията, на които са се подлагали принадлежащите към някои ордени и секти, както и изобщо някои по-задълбочени личности, за да укрепят у себе си духовния принцип? Поради своята непоклатимост вярата ставала само по-комична, тъй че законната отмяна на боя в страни, които се смятали за благородни, представлявала истински прогрес.

Е, каза Ханс Касторп, все пак трябвало абсолютно да се признае, че в противоречието между плътта и духа плътта несъмнено въплътявала, ха-ха, значи, въплътявала, злото, дяволското начало — дотолкова, доколкото плътта била природа — разбира се, природа, и това не било лошо — и доколкото в своето противоречие с духа природата несъмнено била скарана с разума — мистично скарана, можело така да каже човек, ако поемел риск въз основа на своето образование и своите познания. Застъпил вече това становище, той трябвало да приеме последователно едно съответно отношение към тялото — да признае за целесъобразни такива дисциплинарни средства, които — нека пак сме поемели риска — можели да се определят като мистично скарани с него. Може би и господин Сетембрини, ако тогава, когато немощта на тялото му го била възпрепятствала да замине за конгреса на прогреса в Барселона, имал до себе си една света Елисавета…

Всички се разсмяха и тъй като хуманистът щеше да кипне, Ханс Касторп набързо заразказва за бой, който сам на времето бил изтърпял: в долните класове на неговата гимназия си служели понякога с това наказание, имало там ездачески нагайки, ала учителите не вдигали ръка върху него поради съображения от обществен характер, затова пък един по-як негов съученик, голям нехранимайко, го набил веднъж с гъвкавата нагайка — по бедрата и обутите само в чорапи прасци; болката била позорна, безобразна, незабравима, избило го на срамотно хълцане, рукнали сълзи на ярост и унизителна мъка — нека му простял любезният господин Везал тази дума^[37], — а освен това Ханс Касторп бил чел някъде, че в затворите и най-закоравелите убийци хленчели като дечица, когато ги наказвали с бой.

Докато господин Сетембрини покри лицето си с двете ръце, които бяха в много охлузгани кожени ръкавици, Нафта с държавническа хладина попита как иначе биха могли да се обуздаят закоравели престъпници освен посредством вериги и тояги, които между впрочем напълно отговаряли на стила на един затвор; хуманният затвор бил естетична половинчатост, компромис, и господин Сетембрини, колкото и красноречив оратор да бил, всъщност нищо не разбирал от красота. Що се отнасяло до педагогиката и до тези, които искали да изключат от нея телесните наказания, тяхното понятие за човешко достойнство според Нафта се кореняло в либералния индивидуализъм на буржоазната хуманитарна епоха, в един просветен абсолютизъм на собственото „аз“, който бил на път да отмре и да стори място на издигащи се нови, по-малко мекушави социални идеи, идеи на връзка и подчинение, на принуда и послушание, които не можели да минат без свещена жестокост и които щели да ни накарат да гледаме с други очи как бива наказван трупът.

— Оттук названието „трупно послушание“. — присмя се Сетембрини; а тъй като Нафта подхвърли, че след като бог, за да накаже греха, бил предал нашето тяло на ужасно, позорно тление, не било в края на краищата някакво капитално престъпление, ако същото това тяло по някой път понесе и бой — и тъй мигновено се отвори дума за изгарянето на труповете.

Сетембрини възвеличи кремацията. Можело да се предотврати онова позорно тление, каза той весело. По съображения на целесъобразност и по други, идеални подбуди човечеството било на път да се справи с него. И той заяви, че бил участник в подготовката на един международен конгрес за кремация, който щял да се състои вероятно в Швеция. Запланувано било да се изложи един образцов крематориум, съоръжен съгласно целия досегашен опит в тая област, заедно със зала за урните, и това щяло да доведе до редица нови подтици и поощрения. Каква допотопна и отживяла процедура било погребването на мъртъвците, като се имат пред вид съвременните условия! Разрастването на градовете! Изтласкването на гробищата към покрайнините! Цените на местата! Накърняването на атмосферата на погребенията посредством наложилата се употреба на модерни транспортни средства! Господин Сетембрини бе готов с трезви, сполучливи забележки. Той се пошегува с фигурата на превития одве вдовец, който всекидневно шества до гроба на скъпата покойница, за да влиза там в диалог с нея. Тази идилична личност трябвало преди всичко да разполага с излишъци от най-ценното нещо в живота — времето, а между впрочем голямото оживление на едни модерни централни гробища сигурно щяло да поизпари атавистичното му сантиментално блаженство. Унищожението на трупа посредством огън и жар — каква чиста, хигиенична и достойна, каква героична представа в сравнение с обичая да се предоставя този труп на окаяното саморазложение и на асимилацията от низши живи същества! Тъй като огънят поглъщал ония съставки на тялото, които били изобщо непостоянни, които още приживе били подложени на обмяната на веществата; другите съставки обаче, които най-малко участвали в този поток и които почти без промяна придружавали човека през зрялата му възраст, образували пепелта и събирайки нея, живите прибирали онова, което било нетленно у починалия.

— Много хубаво — каза Нафта, о, това било много, много мило. Нетленната част на човека, пепелта. Ах, разбира се, Нафта възнамерявал да задържи човечеството на неговото ирационално становище към биологическите факти, той бранел примитивното религиозно стъпало, където смъртта е била страхотия, обвеяна от толкова тайнствени ужаси, че е било забранено да се отправи един ясен, разумен поглед към този феномен. Какво варварство! Ужасът пред смъртта бил унаследен от епохи на най-ниска култура, когато смъртта по правило е била насилствена и страхотиите, които действително са я придружавали, за дълги времена били останали свързани в чувствата на хората с мисълта за нея. Ала благодарение на развитието на общата наука за хигиената и на укрепването на личната сигурност все повече и повече естествената смърт ставала обикновено явление; мисълта за вечен покой след съответно изчерпване на силите почнала да се струва на модерния човек-труженик далече не толкова ужасяваща, а, напротив — нормална и желателна. Не, смъртта не била нито някакво страшилище, нито някаква мистерия, тя била едно недвусмислено, разумно, физиологически необходимо и добре дошло явление и който се занимавал с нея повече, отколкото й се полага, ограбвал живота. Ето защо било запланувано да пристроят към въпросния крематориум и залата с урните, към „залата на смъртта“, една „зала на живота“, в която щели да съчетаят архитектура, живопис, скулптура, музика и поезия, за да отвлекат мислите на живите от преживяването на смъртта, от затъпяващата скръб и от напразните вопли и ги насочат към благата на живота…

— Бърже-бърже! — взе го на подбив Нафта. — За да не би опелото да продължи прекалено дълго, да не би да надделее набожното смирение пред един факт, без който, разбира се, не би имало нито помен от архитектура, живопис, скулптура, музика и поезия.

— Той дезертира към знамето — замечтано каза Ханс Касторп.

— Неразбираемостта на вашите думи, инженере — отвърна му Сетембрини, — ги прави само по-достойни за порицание. Преживяването на смъртта трябва в края на краищата да бъде преживяване на живота, иначе то ще бъде само едно привидение.

Ще поставят ли неприлични символи в „залата на живота“ както върху някои антични саркофази? — попита сериозно Ханс Касторп.

На всеки случай щяло да има с какво да си оплакне очите човек, заяви Нафта. Един класицистичен вкус щял да представи в мрамор и с блажни бои тялото, грешното тяло, което спасяват от тление; това не трябвало никого да учудва, тъй като от прекалена нежност не разрешават дори да му се налагат наказания…

Тук се намеси Везал с темата за изтезанията; пък тя му и отговаряше на лицето. Какво мислят господата за следствието посредством изтезания? Той, Фердинанд, винаги използвал при търговските си пътувания случая да разгледа в старите културни огнища онези потулени кътища, където на времето прилагали този метод за изпитване на съвестта. Той познавал килиите за изтезание в Нюрнберг, в Регенсбург, разгледал ги внимателно, с цел да се поучи. Там, разбира се, съвсем неделикатно били третирали тялото заради душата — по какви ли не остроумни начини. Вкарат ти крушата и разчекнатата уста — прочутата круша, която сама по себе си вече не е някое лакомство — и цялата работа се развива всред пълна тишина…

— Porcheria^[38] — измърмори Сетембрини.

Ферге каза, че отдавал полагащото се почитание на крушата и на цялата приглушена процедура. Но дори и тогава не били могли да измислят нещо по-ужасно от опипването на плеврата.

Това били направили, за да му върнат здравето.

Не по-малко било оправдано едно временно коравосърдечие, когато се касаело до някоя закоравяла душа и до погазена правда. Освен това изтезанието се било явило като резултат на целесъобразен напредък.

Нафта сигурно не бил съвсем на себе си.

Напротив, умът му бил почти на място. Господин Сетембрини бил естет и очевидно за момента не му била много ясна средновековната история на правния процес. Тя всъщност била предмет на прогресивна рационализация, и то в такава насока, че постепенно, въз основа на разумни разсъждения, бог бил изключен от правораздаването. Божият съд отпаднал, защото трябвало да забележат, че по-силният побеждава, макар и да не е прав. Люде от рода на Сетембрини, скептици, критици, дошли до това заключение и наложили заместването на старата наивна правна процедура с нова, с инквизиционния процес, който вече не се осланял на божията намеса в полза на истината, а си поставил за цел да се получи от обвиняемия признанието на истината. Никаква присъда без самопризнание — и днес тъй мисли народът: инстинктът е бил силен — веригата на доказателствата може да е била напълно сключена, но осъждането се е смятало за незаконно, ако е липсвало самопризнанието. Как да го предизвикаме? Как да установим истината, без да се облягаме само на едни улики и на едно съмнение? Как да погледнем в сърцето, в мозъка на човек, който я укрива, който я извращава? Ако духът е злонамерен, не остава нищо друго, освен да се обърнем към тялото, с което вече можем да се справим. Изтезанието като средство за постигане на крайно необходимото самопризнание бе продиктувано от разума. Този обаче, който бе пожелал и въвел процеса със самопризнание, не бе никой друг, а господин Сетембрини и, значи, той бе първоизточникът на изтезанието.

Хуманистът помоли господата да не вярват на тези сатанински шеги. Ако всичко се било развило така, както учел господин Нафта, ако наистина разумът е бил откривателят на тия ужаси, това доказвало само колко много тоя разум се е нуждаел във всички времена от подкрепа и просвещение, колко малко поклонниците на първичния инстинкт имали причина да се боят, че някога на земята може прекалено да надделее разумът! Но преждеговорившият сигурно бил сбъркал. Онзи правен ужас не можел да води началото си от разума дори само затова, защото неговата първопричина била вярата в преизподнята. Един поглед из музеите и подземията бил достатъчен: това притискане, разпъване, завинтване и изгаряне очевидно е плод на една детински заслепена фантазия, на желанието за благочестиво подражание на това, което се върши в задгробните предели на вечната мъка. На туй отгоре били смятали, че едва ли не помагат на престъпника. Били приемали, че неговата клета душа се бори за едно самопризнание и че само плътта като принцип на злото се противопоставя на добрата му воля. Така били смятали, че му правят една продиктувана от любовта услуга, когато са сломявали чрез мъчения плътта му. Аскетическо безумие…

Дори и древните римляни постъпвали така.

Римляните ли? Ма che!^[39]

Ами че и те били познавали изтезанието като процесуално средство.

Логично смущение… Ханс Касторп се опита да спаси положението, като самовластно и сякаш призован да ръководи такъв разговор, постави на дневен ред проблема за смъртното наказание. Изтезанието било отменено, макар че следователите все още имали свои начини да сломяват обвиняемите. Но смъртното наказание изглеждало безсмъртно, от него, види се, не могли да се откажат. И най-цивилизованите народи го поддържали. Французите имали много лош опит със своята каторжна система. Хората просто не знаели как на практика да постъпват с известни човекоподобни същества, освен да ги скъсяват с по една глава.

Това не били „човекоподобни същества“, поучи го господин Сетембрини; това били хора като него, инженера, и като самия говорещ — само че слабоволни и жертви на едно несъвършено общество. И той разказа за един закоравял престъпник и многократен убиец, принадлежащ към оня тип, който прокурорите в своите пледоарии обикновено окачествявали като „озверен“, като „звяр в човешки образ“. Този човек бил изписал стените на килията си със стихове. И те съвсем не били лоши, тези стихове — много по-добри от тези, които понякога майсторели някои прокурори.

Това хвърля една особена светлина върху изкуството, каза Нафта. Но иначе в никоя насока не било забележително.

Ханс Касторп бе очаквал, че господин Нафта ще бъде за запазването на смъртното наказание. Нафта, каза той, бил също така революционер, както и господин Сетембрини, само че във възпиращ смисъл, бил революционер на консервацията.

Светът, усмихна се Сетембрини самоуверено, ще върви по пътя си мимо революцията на антихуманния поврат. Господин Нафта щял да предпочете да се отнесе с подозрение към изкуството, отколкото да признае, че то издига в човек и най-пропадналия индивид. С такъв фанатизъм не е възможно да се спечели жадуващата за светлина младеж. Току-що била основана една интернационална лига, чиято цел била законодателната отмяна на смъртното наказание във всички културни страни. Господин Сетембрини имал честта да членува в нея. Мястото за нейния първи конгрес не било още определено, но човечеството имало основания да вярва, че ораторите, които ще се изкажат там, ще бъдат въоръжени с добри аргументи! И той изложи някои аргументи, между тях винаги възможната правна грешка, юридическото убийство, както и надеждата за поправяне, която никога не бивало да изгубваме; даже и „отмъщението е мое“ процитира той, настоя още, че държавата, ако се стреми към облагородяване, а не към насилие, не бивало да отплаща на злото със зло и отхвърли понятието „наказание“, след като, изхождайки от един научен детерминизъм, се бе опълчил и срещу понятието „вина“.

След това „жадуващата за светлина младеж“ трябваше да наблюдава как Нафта, един по един, изви врата на всичките аргументи. Той взе на подбив страха от кръвта и въздигането на живота от страна на човеколюбеца, твърдейки, че това уважение към живота на индивида приляга на неразделните от чадъра си буржоа, но че при най-добрите стихийни обстоятелства, когато излезела на сцената една-едничка идея, която надхвърляла „сигурността“, значи, нещо свръхлично, свръхиндивидуално — и това било единственото достойно нещо за човека, следователно в по-висш смисъл единственото нормално състояние, — във всички времена без всякакви усуквания не само се жертвал индивидуалният живот за по-висшата идея, но и че самият индивид без колебание слагал този свой живот на карта. Филантропията на неговия уважаем опонент, каза той, се стремяла да отнеме всички тежки и смъртно сериозни акценти на живота; тя цели кастрирането на живота, даже и чрез детерминизма на своята тъй наречена наука. Но истината била, че понятието за вината не само се унищожава чрез детерминизма, но посредством него получава даже по-голяма тежест и страхотност.

Това не било лошо. Дали той изисквал от нещастната жертва на обществото да се чувства наистина виновна и по убеждение да се качва на гилотината?

Точно така. Престъпникът бил проникнат от своята вина както от своето собствено „аз“. Тъй като той бил такъв, какъвто е, и нито можел, нито искал да бъде друг, а в това именно се състояла вината му. Господин Нафта прехвърли вината и заслугата от емпиричната сфера в метафизичната. В действията и постъпките господствала, разбира се, детерминацията, тук нямало свобода, но такава имало в битието. Човекът бил такъв, какъвто би искал да бъде и какъвто до неговото унищожение нямало да престане да иска да бъде; той „от душа и сърце“ бил поискал да извърши убийство и следователно не заплаща твърде скъпо това с живота си. Нека да умрял, след като бил изпитал най-върховното удоволствие.

Най-върховното удоволствие?

Най-върховното.

Слушащите прехапаха устни. Ханс Касторп се поокашля. Долната челюст на Везал провисна накриво. Господин Ферге въздъхна. Сетембрини тънко забеляза:

— Виждаме, че има един начин на обобщаване, който дава лична окраска на предмета. Би ли ви сторило удоволствие да убиете?

— Това не е ваша работа. Ако бях обаче сторил това, щях да се изсмея в лицето на хуманитарното невежество, което би искало да ме храни с леща до края на дните ми. Няма никакъв смисъл убиецът да преживее убития. Те двамата, на четири очи, сам-саменички, тъй както само при един друг, сроден случай две същества се намират заедно — едното потърпевшо, другото действащо, — са споделили една тайна, която завинаги ги свързва. Те си принадлежат един другиму.

Сетембрини хладно призна, че у него няма орган за тази мистика на смъртта и убийството и че не чувства липсата му. Нямал нищо против религиозните дарби на господин Нафта — те безсъмнено превъзхождали неговите, той само искал да констатира, че не завижда. Някаква непреодолима потребност за чистота го откланяла от една сфера, където очевидно не само във физическо, но и в душевно отношение господства онова преклонение пред мизерията, за което преди малко станало дума пред експериментиращите младежи, вкратце, от една сфера, където добродетелта, разумът и здравето нямат никаква стойност, в замяна на което порокът и болестта се тачат до немай-къде.

Нафта потвърди, че добродетелта и здравето действително не са религиозно състояние. Голяма крачка напред било, каза той, ако стане ясно, че религията няма нищо общо с разума и нравствеността. Тъй като, прибави той, тя няма нищо общо с живота. Животът почивал върху условия и основи, които отчасти принадлежели към науката за познанието, отчасти към моралната област. Първите се наричали време, пространство, причинност, вторите — нравственост и разум. Всичките тези неща били не само чужди и безразлични за същината на религията, но дори враждебно противоположни, тъй като тъкмо те съставяли живота, така нареченото здраве, тоест архифилистерството и архибуржоазията, а религиозният свят можел да се определи като тяхна абсолютна, и то абсолютно гениална противоположност. Между впрочем той, Нафта, не искал напълно да отрече вероятността тази сфера на живота да притежава свои гении. Имало едно обуржоазяване на живота, чийто монументален наивно простодушен смисъл не можел да се отрече, едно филистерско величие, което можело да се сметне достойно за уважение, стига да се има пред вид, че то — застанало върху важно разкрачени нозе, кръстосало ръце на гърба и изпъчило гърди — означава въплътената нерелигиозност.

Ханс Касторп вдигна ръка, като в училище. Той не искал да засегне нито една от двете страни, но тук очевидно ставало дума за прогреса, за човешкия прогрес, значи, до известна степен и за политиката, за красноречивата република и за цивилизацията на образования Запад и тук той смятал, че разликата, или ако господин Нафта непременно настоявал — антагонизмът между живота и религията се дължал на антагонизма между времето и вечността. Тъй като прогрес можело да има само във времето, във вечността такъв нямало, нямало и нито политика, нито красноречие. Там, така да се каже, човек се отдавал на бога с отпусната назад глава и затворени очи. И това била разликата между религията и нравствеността, нестройно изразено.

Наивността в неговия начин на изразяване, каза Сетембрини, била по-малко тревожна, отколкото страхът му от сблъсъка и увлечението му да прави отстъпки на дявола.

Е, за дявола те доста отдавна се били препирали, господин Сетембрини и той, Ханс Касторп, „O Satana, o ribellione!“ Всъщност на кой дявол бил направил отстъпки? На този с бунта, работата и критиката или на другия? Ставало вече опасно за живота — един дявол вдясно и един вляво, как, да го вземе дяволът, да се оправи човек!

По този начин, каза Нафта, както господин Сетембрини искал да види положението, то не получавало правилно определение. Решителното в неговата представа за света било това, че гледал на бога и на дявола като на две отделни личности или като на два отделни принципа и поставял, между впрочем по строго средновековен образец, „живота“ като обект за борба помежду им. В действителност обаче те били заедно и едновременно противопоставени на живота, на неговото обуржоазяване, на етиката, на разума, на добродетелта — като религиозния принцип, който заедно представлявали.

— Какъв отвратителен буламач — che guazzabuglio proprio storaachevole! — извика Сетембрини. — Добро и зло, светиня и злодеяние, всичко разбъркано! Без преценка! Без воля! Без способността да се отхвърли онова, което е за отхвърляне! Дали господин Нафта знае от какво се отказва, като скупчва пред ушите на младежта бога и дявола и в името на това вулгарно двуединство отрича етичния принцип! Той се отказва от стойността — от всяка представа за стойност — ужасно дори да се каже! Добре, няма, значи, добро и зло, а само нравственото безредие на всемира! Няма го и индивида в своето критическо достойнство, а само всичко поглъщащата и всички изравняваща общност, само мистичната гибел в нея! Индивидът…

Чудесно, господин Сетембрини пак се смята за идеалист! Но за да бъде човек такъв, трябва да познава разликата между нравственост и блаженство, което при този господин илюминат и монист съвсем не е така. Приемем ли глупешката живота като самоцел и не задаваме ли въпроса за смисъл и цели, които го надхвърлят, ще имаме господството на една родова и социална етика, на една нравственост на гръбначните животни, но не индивидуализъм — такъв може да се срещне само в обсега на религиозното и мистичното, в тъй нареченото „нравствено безредие на всемира“. Каква е тя и какво иска да представлява — тази нравственост на господин Сетембрини? Тя е свързана с живота, значи, нищо друго освен полезна, значи, негероична до степен, предизвикваща състрадание. Тя съществува, за да стане чрез нея човек стар и щастлив, богат и здрав и толкоз. Това филистерство на разума и труда той смята за етика. Що се отнася до него, Нафта, той отново си позволява да го определи като мизерно обуржоазяване на живота.

Сетембрини призова към умереност, но собственият му глас бе страстно развълнуван, когато изтъкна като непоносимо това, че господин Нафта постоянно говори за „обуржоазяване на живота“ с един, бог знае защо, аристократично пренебрежителен тон, като че ли обратното — а знае се какво е обратното на живота — би било едва ли не по-благородното!

Нови лозунги и ключови думи! Сега стигнаха до благородството, до въпроса за аристокрацията! Ханс Касторп, свръхразгорещен и изтощен от треска и проблематика, изпълнен с несигурност относно разбираемостта и трескавата дързост на своя начин на изразяване, изповяда с изтръпнали устни, че открай време си е представял смъртта с колосана испанска къдрава яка или поне в, така да се каже, по-неофициална униформа, с висока колосана яка, а живота — с обикновена, малка модерна бяла яка… но сам се стресна от опиянената мечтателност на словото си и обществената му немощ и увери, че не това бил искал да каже. Пък не било ли така, че имало хора, известен тип хора, които човек не можел да си представи мъртви, и то защото имали извънредно просташки изглед! Искал да каже: те изглеждали толкова жизнеспособни, че създавали впечатление, като че никога нямало да умрат, като че не били достойни да бъдат осветени от смъртта.

Господин Сетембрини изрази надеждата, че не се мами, ако смята изказванията на Ханс Касторп направени само за да търсят противоречие. Младият човек щял винаги да го намери готов за духовна съпротива, що се отнасяло до такива подхвърляния. „Жизнеспособни“ — рекъл той. И употребил тази дума в един пренебрежителен, долен смисъл. „Жизнедостойни!“ Тази дума трябвало да постави вместо онази и понятията щели да се подредят правилно и хубаво. „Жизнедостойнство“, и веднага, по пътя на най-лесната и закономерна асоциация, щяла да излезе на преден план идеята „достойнство за любов“, тъй тясно и близко свързана с първата, че би могло да се каже: само това, което наистина е достойно за живот, е наистина достойно и за любов. А двете заедно — достойното за живот и достойното за любов — съставят онова, което се нарича благородно.

Ханс Касторп намери това очарователно и във висша степен забележително. Господин Сетембрини, каза той, го бил напълно спечелил със своята пластична теория. Тъй като, нека казват каквото щат — а нещо можело да се каже: например, че болестта е едно повишено жизнено състояние и, значи, съдържа нещо тържествено, — едно било обаче положително: болестта означава едно свръхподчертаване на телесното, тя прави човека зависим напълно от тялото му и вреди на човешкото достойнство, руши го, като снижава човека до притежанието само на едно тяло. Болестта, значи, била безчовечна.

Болестта била напълно човечна — веднага отвърна Нафта; тъй като да бъдеш човек, значело да бъдеш болен. Без съмнение човекът бил сериозно болен, именно неговата болест го правела на човек, а тези, които искат да го оздравят, не преследвали нищо друго освен неговото обезчовечаване и озверяване; да го принудят да сключи мир с природата, „да го върнат назад към природата“ (след като той никога не е бил естествен) — тези разни регенератори, суровоядци, проповедници на въздушните и слънчевите бани и другите тям подобни пророци, следователно разните следовници на Русо, не се стремят към нищо друго освен към обезчовечаване и озверяване… Човечност? Благородство? Духът бил, който отличавал човека от целия останал органичен живот — това същество, освободило се до висша степен от природата, чувстващо се до висша степен ней противоположно. В духа, следователно в болестта, се кореняло достойнството на човека и неговото благородство: той бил, с една дума, в толкова по-висша степен човек, колкото по-болен бил, и геният на болестта бил по-човешки от гения на здравето. За учудване било, че този, който играе ролята на човеколюбец, си затваря очите пред такива основни за човечеството истини. Господин Сетембрини говорел наляво и надясно за напредъка. Като че ли напредъкът, доколкото такова нещо съществувало, не се дължал единствено на болестта, сиреч на гения, който не бил нищо друго освен болест! Като че ли здравите не били живели по всяко време от постиженията на болестта! Имало било хора, които съзнателно и доброволно се отдавали на болестта и безумието, за да спечелели за човечеството успехи, които се преобръщали в здраве, след като били извоювани посредством лудост — постижения, чието притежание и ползването на плодовете им не били вече обусловени, след онова героично дело, от болест и лудост. Това било истинска кръстна смърт…

„Аха! — помисли си Ханс Касторп. — Какъв си ми ти един непочтен йезуит с твоите комбинации и твоето тълкуване на кръстната смърт! Ясно е вече защо не си станал отец, joli jésuite â la petite tache humide. Хайде, ревни сега, лъве!“ — обърна се той мислено към господин Сетембрини. И този „зарева“, като обяви за фантасмагория, буквоядство и мирова заблуда всичко, което Пафта току-що бе поддържал.

— Кажете де — викна той на своя противник, — кажете де, с всичката отговорност на възпитател, кажете пред ушите на ученолюбивата младеж, че духът е… болест! Така действително ще я спечелите за духа, ще й вдъхнете вяра в него! Обявете, от друга страна, болестта и смъртта за благородни, здравето и живота за вулгарни — това е най-сигурният метод да се насочи питомецът към служба на човечеството. Davvero, е criminoso!^[40] — И като рицар той се застъпи за благородството на здравето и живота, за благородството, което придава природата и което няма защо да се бои за своя дух. „Образът!“ — каза той, на което Нафта високопарно отвърна: „Словото!“ Но този, който нищо не искаше да знае за словото, каза: „Разумът!“, докато човекът на словото защити „Страстта“. Това не бе много ясно. „Обектът“ — каза единият, а другият — „самостоятелното Аз“. Накрая стана даже дума и за „изкуство“, от едната страна, и за „критика“ — от другата, и всеки случай многократно за „природа“ и „дух“ и за това кое е по-благородно, следователно за „аристократичната проблема“. Но при това нямаше нито ред, нито яснота, нито борческо раздвоение; защото говореха не само един против друг, а и един през друг, спорещите не само си противоречаха взаимно, но и влизаха в противоречие сами със себе си. Сетембрини доволно често бе извиквал на „критиката“ по едно ораторско „да живее!“, а сега бранеше онова, което считаше за противоположно, бранеше „изкуството“ като благородно начало, а докато Нафта неведнъж бе се проявявал като защитник на „естествения инстинкт“ против Сетембрини, който бе очернял природата като „глупава сила“, като прост факт и съдба, пред която не бивало да отстъпват разумът и човешката гордост, сега той застана на пост пред духа и „болестта“, където единствено можели да се намерят благородството и човещината, защото италианецът бе станал застъпник на природата и нейната аристокрация на здравите, независимо от всяка еманципация. Не по-малки неясноти възникнаха около понятията „обект“ и „Аз“ — тук объркването, което впрочем винаги бе едно и също, се оказа най-ужасно и буквално стигнаха дотам, че никой вече не знаеше кой е набожният и кой свободният. Нафта забрани на Сетембрини с остри думи да се нарича „индивидуалист“, тъй като хвърлял противоречието между бога и природата и под въпроса за човека, за вътрешноличностния конфликт, разбирал единствено конфликта между личния и обществения интерес, кълнял се, значи, в една свързана с живота буржоазна нравственост, която приемала живота като самоцел, съвсем негероично търсела ползата и смятала нравствения закон за цел на държавата — докато той, Нафта, знаейки добре, че вътрешночовешката проблема много повече почива върху противоречието между сетивното и свръхсетивното, застъпвал мистичния индивидуализъм и всъщност той бил човекът на свободата и на субекта. Но ако той беше това, как, мислеше Ханс Касторп, стои въпросът с „анонимността и общността“. — за да изтъкне като пример за момента само едно несъответствие. Как стои освен това въпросът с характерното становище, което бе застъпил в своята беседа с отец Унтерпертингер относно „католицизма“ на философа на държавата Хегел, вътрешната връзка между понятията „политически“ и „католически“ и категорията на обективното, която те заедно образуваха? Та нали политиката и възпитанието са били винаги специалното поприще на ордена на Нафта? И то какво възпитание! Господин Сетембрини несъмнено бе един ревностен педагог, ревностен до дразнене и непоносимост; но що се отнася до аскетичната самоунизяваща деловитост, неговите принципи не можеха да издържат съревнование с тия на Нафта. Абсолютна заповед! Желязно обвързване! Насилие! Послушание! Терор! Всичко това невям бе достойно за уважение, но то едва ли държеше сметка за критическото достойнство на отделното същество. То беше военнополевият устав на прусака Фридрих и на испанеца Лойола, устав благочестив и строг до кръв; при което възникваше само един въпрос: как така Нафта бе стигнал всъщност до абсолютната безусловност, след като сам бе признал, че не вярва в никакво чисто познание и непреднамерено изследване, с една дума, не вярва в истината, в обективната, научна истина, стремежът към която бе за Лодовико Сетембрини равнозначен с върховния закон на всяка човешка нравственост. Това бе благочестиво и строго от страна на Сетембрини, а Нафта постъпваше разпуснато и вулгарно, като отнасяше истината до човека и заявяваше, че истина е това, което ползва човека! Не беше ли едно подобно поставяне на истината в зависимост от интереса на човека чисто обуржоазяване на живота и целесъобразно филистерство? Строго погледнато, това не бе желязна деловитост, то съдържаше много по-голяма доза свобода и субективност, отколкото Нафта би искал да признае — макар че, разбира се, беше „политика“ по един начин, който много наподобяваше израза на Сетембрини: свободата е законът на любовта към човека. Това очевидно означаваше едно обвързване на свободата, тъй както Нафта обвързваше истината — към човека. То решително бе повече благочестиво, отколкото свободно, а това бе една разлика, която рискуваше да мине незабелязана при такива прения. Ах, този господин Сетембрини! Ненапразно той бе литератор — внук на политик и син на хуманист. Великодушно загрижен за критиката и еманципацията, той закачаше момичетата на улицата, докато острият дребничък Нафта бе свързан със своите жестоки обети. И все пак Нафта бе почти развратник от много свободомислие, а оня, Сетембрини, бе, ако искаме, един добродетелен глупец. От „абсолютния дух“ Сетембрини се боеше и искаше на всяка цена да ограничи духа в рамките на демократическия прогрес — ужасен от религиозната разблуда на войнолюбеца Нафта, която хвърляше на един куп бога и дявола, светостта и злодейството, гения и болестта и не познаваше нито разумното съждение, нито оценката, нито волята. Тогава кой всъщност правеше човека свободен, кой го правеше благочестив, от какво зависеше истинското положение и истинската държава на човека: дали от потъването във всичко поглъщащата и всичко изравняващата общност, което бе едновременно и разблудно, и аскетично, или от „критичния субект“, при когото взаимно си препречваха пътя вятърничавостта и буржоазната строгост на нравите? Ах, принципите и аспектите постоянно се настъпваха един друг, съвсем не липсваха и вътрешни противоречия — толкова трудно бе за човек с чувство на гражданска отговорност не само да вземе решение между двете противоположности, но дори да ги държи отделени една от друга, чисти, като препарати; ето защо голямо бе изкушението човек да се хвърли с главата надолу в „нравствено неподредения всемир“ на Нафта. Всеобщо бе пресичането и преплитането, голямо бе объркването и Ханс Касторп сякаш виждаше, че спорещите биха били по-малко ожесточени, ако това объркване не угнетяваше толкова душите им при спора.

Бяха се изкачили заедно до „Бергхоф“. После тримата, които живееха там, изпратиха външните обратно до къщурката им и там дълго останаха на снега, докато Нафта и Сетембрини продължиха да се препират — от педагогически съображения, както добре знаеше Ханс Касторп, и за да обработят и просветят жадната за светлина младеж. За господин Ферге всичко това бяха прекалено възвишени работи, както многократно бе дал да се разбере, а Везал прояви малко участие, след като не стана вече дума за бой и изтезания. Ханс Касторп с наведена глава ровеше с бастуна си в снега и обмисляше голямото объркване.

В края на краищата се разделиха. Не можеха вечно да останат тук, а беседата бе безбрежна. Тримата пациенти на „Бергхоф“ се упътиха към дома си, а двамата педагогически съперници трябваше заедно да влязат в къщурката и да се изкачат — единият в копринената си килия, другият в своята стаичка на хуманист със стоящия пулт и шишето вода. А Ханс Касторп излезе на своята балконска лоджия; ушите му бяха изпълнени с глъчката и оръжейния звек на двете войски, които, настъпвайки под своите dos banderas от Ерусалим и Вавилон, се бяха впуснали в суматохата на битката.