Томас Ман
Вълшебната планина (15)

Сатана прави оскърбителни за честта предложения

По-късно се унесе. Джобният му часовник показваше три и половина часа, когато някакъв разговор отвъд лявата стъклена преграда го събуди: д-р Кроковски, който по това време правеше обиколката си без придворния съветник, говореше там по руски с неблаговъзпитаната съпружеска двойка, осведомяваше се, както изглеждаше, за самочувствието на съпруга и поиска да види температурната му таблица. След това обаче той продължи пътя си не през балконите, а избиколи стаята на Ханс Касторп, като излезе на коридора и влезе направо при Йоахим. Макар че Ханс Касторп не изпитваше никакво желание да разговаря с д-р Кроковски на четири очи, той все пак се почувства малко засегнат, дето описаха кръг около него и го оставиха настрана. Какво пък — той беше най-сетне здрав и не влизаше в сметката, защото при тия приятели горе работите стояха така: който има честта да бъде здрав, не влиза в сметката и за нищо не се разпитва, а това дразнеше младия Касторп.

След като д-р Кроковски бе прекарал при Йоахим две-три минути, той продължи през балконите и Ханс Касторп чу братовчед си да казва, че трябва да станат и да се приготвят за чая. „Добре“, каза той и стана. Но от дългото лежане му се зави свят, а от неосвежителния полусън лицето му отново бе неприятно пламнало, макар че иначе целият зъзнеше — може би пък не беше се завил достатъчно добре. Той си изми очите и ръцете, оправи косата и дрехите си и се срещна с Йоахим и коридора.

— Чу ли този господин Албин? — попита той, когато заслизаха по стълбите…

— Естествено — каза Йоахим. — Този човек трябва да се дисциплинира. Нарушава цялата следобедна почивка със своите брътвежи и така тревожи дамите, че ги връща със седмици назад. Грубо неподчинение. Но кой ще вземе да прави доноси. А освен това такива приказки са добре дошли като развлечение за мнозина.

— Смяташ ли за възможно — попита Ханс Касторп, — че той сериозно говори за това, дето „ще се опече“, както той казва, и че ще вземе да си пусне „едно хубаво малко чуждо тяло“?

— О, защо не — отговори Йоахим, — не е съвсем невъзможно. Такива работи се случват тук горе. Два месеца преди да дойда, някакъв студент, който отдавна бил тука, се обесил в гората след един генерален преглед. В първите дни още много се говореше за това.

Ханс Касторп раздразнено се прозина.

— Не, не се чувствам добре при вас — обясни той, — това не мога да твърдя. Смятам, че е възможно да не издържа, да трябва да си замина, ще ми се разсърдиш ли?

— Да си заминеш ли? Какво ти хрумна! — извика Йоахим. — Глупости. Че ти едва си дошъл. Каква преценка е тая от първия ден?

— Боже, все още първият ден ли е? На мене ми се струва, че съм отдавна… отдавна вече при вас тук горе.

— Само не почвай да умуваш пак за времето! — каза Йоахим. — Тая сутрин съвсем ме беше объркал.

— Не, бъди спокоен, всичко забравих — отвърна Ханс Касторп. — Целия комплекс. Сега ми е замътена главата, то беше… Значи, сега ще пием чай.

— Да, а после ще идем отново до тазсутрешната скамейка.

— Бог на помощ. Но дано не срещнем пак Сетембрини. Днес не мога вече да участвам в културни разговори, това предварително ти казвам.

В трапезарията имаше всичко каквото можеше да се поднесе по това време за пиене. Мис Робинсън пиеше отново своя кървавочервен шипков чай, докато внучката ядеше кисело мляко. Освен това имаше мляко, чай, кафе, шоколад, че даже и бульон; навсякъде гостите, които след богатия обед бяха прекарали два часа в лежане, усърдно мажеха масло върху дебели порязаници козунак със стафиди.

Ханс Касторп поиска чай и топеше в него сухар. Опита и малко мармалад. Козунака той разгледа внимателно, но буквално се потърси при мисълта да хапне от него. Пак седеше на мястото си в залата с еднообразно нашарените сводове и седемте маси — за четвърти път. Малко по-късно, в седем часа, той за пети път седеше там — за вечерята. В междувремието, което бе късо и пусто, имаше една разходка до скамейката по склона до водата с улея — пътят сега бе оживен, беше пълен с пациенти, та братовчедите често трябваше да поздравяват — и едно ново лежане на балкона, един бегъл и безсъдържателен час и половина. Докато лежеше, Ханс Касторп усети да го побиват силни студени тръпки.

За вечерята той съвестно се преоблече и яде между мис Робинсън и учителката супа, два вида печено с гарнитури, две парчета торта, в която имаше всичко: бадемово тесто, маслен крем, шоколад, плодови пюрета и марципан; и много сирене с черен хляб. Той пак си поръча бутилка кулмбахско пиво. Но когато изпразни до половина високата си чаша, ясно и недвусмислено разбра, че би трябвало да си легне. Главата му шумеше, клепачите му бяха сякаш оловни, сърцето му биеше като малък тъпан и за своя мъка той си въобрази, че хубавата Маруся, която, приведена напред, държеше пред лицето си ръката с малкия рубин, му се подиграва, макар че толкова напрегнато се бе борил да не даде повод за това. Като изпод земята той чуваше госпожа Щьор да разправя или твърди нещо, което му се струваше такава пълна безсмислица, че изпадна в истинско недоумение дали добре чува, или приказките на госпожа Щьор се превръщат в безсмислици в главата му. Тя обясни, че може да приготвя двадесет и осем различни соса за риба — осмелявала се да го твърди, макар че мъжът й бил забранил да говори за това. „Не говори затова — бил казал той. — Никой не ще ти повярва и ако ти повярват, ще ти се смеят!“ И въпреки всичко тя днес искала да го каже и откровено да признае, че може да приготвя точно двадесет и осем вида сос за риба. Това се стори ужасно на бедния Ханс Касторп; той се стресна, хвана се с ръка за челото и съвсем забрави да сдъвче и преглътне парчето чер хляб със сирене „Честър“, което му бе в устата. Дори когато станаха от масата, той все още го държеше в устата си.

Излязоха през стъклената врата вляво, онази фатална врата, която винаги се затръшваше и направо извеждаше в предния хол. Почти всички гости излязоха оттам, защото се оказа, че след вечерята в хола и съседните салони имаше един вид увеселение. Повечето от пациентите стояха на малки групи и се разговаряха. На две зелени сгъваеми маси играеха — домино на едната и бридж на другата; тук имаше само млади хора, между тях господин Албин и Хермине Клефелд. Освен това в първия салон имаше няколко оптически прибора за забавление: една стереоскопична кутия, през лещите на която можеха да се гледат поставените вътре фотографии, например един безкръвен венециански гондолиер в замръзнала поза; второ, един калейдоскоп във форма на зрителна тръба, където се гледаше с едно око и при леко превъртане на колелото се явяваха разноцветни звезди и арабески, които се меняха във вълшебна игра; накрай един въртящ се барабан, в който слагаха филмови ленти и като се погледнеше отстрани в него, виждаше се воденичар, който се бие с коминочистач, учител, който наказва някакво момче, един подскачащ въжеиграч и двойка селяни, които танцуваха лендлер. Ханс Касторп, отпуснал студените си ръце върху коленете, дълго време гледа в апаратите. Той се поспря малко и до масата за бридж, където неизлечимо болният господин Албин с отпуснати ъгли на устата и светски пренебрежителни движения раздаваше картите. В един ъгъл седеше д-р Кроковски, завързал бодър и сърдечен разговор с един полукръг дами, към които принадлежаха госпожа Щьор, госпожа Илтис и госпожица Леви. Гостите от „добрата руска маса“ се бяха оттеглили в съседния малък салон, който бе разделен от игралния салон само със завеси, и образуваха там своя, интимна група. Освен мадам Шоша там имаше един отпуснат господин с руса брада, хлътнал гръден кош и опулени очи; тъмнокестеняво момиче от оригинален и малко комичен тип със златни обеци и разбъркана коса на вълни; там бяха още д-р Блуменкол, който се бе присъединил към тях, и двама младежи с увиснали рамене. Госпожа Шоша носеше синя рокля с бяла дантелена яка. Тя седеше в средоточието на своята група на канапето зад кръглата маса, което бе в дъното на малкото помещение; лицето й бе обърнато към салона за игране. Ханс Касторп, който не можеше да наблюдава без неодобрение невъзпитаната жена, си помисли: „Тя ми спомня нещо, но не мога да кажа какво…“ Един висок човек на тридесетина години с оредяла коса на главата изсвири на малкото кафяво пиано три пъти подред сватбения марш от „Сън в лятна нощ“ и когато няколко дами го помолиха, той почна да свири мелодичното парче за четвърти път, след като мълчаливо бе изгледал дълбоко в очите дамите една след друга.

— Разрешено ли е да се осведоми човек за вашето здравословно състояние, инженере? — попита Сетембрини, който се бе разхождал с ръце в джобовете между гостите и сега пристъпи към Ханс Касторп.

Той все още носеше сивото, развласено сако и светлокарираните панталони. Когато го заговори, той се усмихна и Ханс Касторп отново усети нещо като отрезвяване при вида на този фино и подигравателно придръпнат ъгъл на устата под свода на черните мустаци. Между впрочем той погледна италианеца доста глупаво — с отпусната уста и кървясали очи.

— А, вие ли сте — каза Ханс — господинът от тазсутрешната разходка, когото срещнахме… при скамейката горе… при вадата… Естествено веднага ви познах. Ще повярвате ли — продължи той, ако и да знаеше, че не трябва да казва това, — ще повярвате ли, тогава в първия момент ви взех за шарманкаджия?… Това естествено бе чиста безсмислица — добави той, защото видя, че погледът на Сетембрини доби хладно изпитателен израз, — с една дума, ужасна глупост! Дори не мога да разбера как съм могъл…

— Успокойте се, няма никакво значение — отвърна Сетембрини, след като мълчаливо бе наблюдавал още един момент младия мъж. — А как прекарахте днешния ден, първия от престоя ви в тази градина на удоволствията?

— Много благодаря. Съвсем по правилника — отговори Ханс Касторп. — Предимно в „хоризонтално положение“, както разбрах, че обичате да казвате.

— Може и да съм се изразявал понякога така — усмихна се Сетембрини. — Е, и намерихте ли го забавен този живот?

— И забавен, и скучен, както искате — отвърна Ханс Касторп. — Понякога е трудно да се направи разлика, знаете ли. Ни най-малко не съм скучал — тук горе при вас постоянно има някакво весело оживление. Толкова много нови и забележителни работи чух и видях… От друга страна пък, имам чувството, че не един ден съм прекарал тук, а много по-дълго време… чисто и просто като че остарях и поумнях тук, така ми се струва.

— Поумняхте ли? — каза Сетембрини и вдигна вежди. — Ще ми разрешите ли въпроса: на колко години сте всъщност?

Но виж ти, Ханс Касторп не знаеше! В момента той не знаеше на колко години е въпреки силното, дори отчаяно напрежение да си спомни. За да спечели време, той накара да му повторят въпроса и после каза:

— … Аз… на колко години ли? Естествено карам двадесет и четвъртата. Скоро ще навърша двайсет и четири. Прощавайте, уморен съм! — каза той. — Но умора съвсем не е точният израз за моето състояние. Случвало ли ви се е да сънувате, да знаете, че сънувате, и да се мъчите да се събудите, а да не можете? Точно така ми е сега. Непременно трябва да имам температура, иначе не мога да си го обясня. Ще повярвате ли, че стъпалата ми са ледени чак до коленете? Ако може да се каже така, защото коленете не са част от стъпалата… прощавайте, аз съм във висша степен объркан, та и не е за чудене, след като още от сутринта ти засвирят с… пневмоторакса си, а после слушаш приказките на този господин Албин, и то в хоризонтално положение. Представете си, имам постоянно впечатлението, че не мога вече напълно да се уповавам на петте си сетива и трябва да ви кажа, че това ме стеснява още повече от пламналото ми лице и ледените ми нозе. Кажете ми откровено: смятате ли за възможно госпожа Щьор да умее да приготвя двайсет и осем соса за риба? Не че наистина умее да ги приготвя, смятам го за изключено, но че го е казала преди малко на масата или може би така ми се е сторило, само това искам да знам.

Сетембрини го погледна. Той, изглежда, не беше слушал. Очите му отново се бяха втренчили нанякъде, бяха станали неподвижни и невиждащи, и също като тази сутрин той каза по три пъти „тъй, тъй, тъй“ и „виж ти, виж ти, виж ти“ — подигравателно замислен и с подчертано „т“.

— Двайсет и четири ли казахте? — попита той след малко.

— Не, двайсет и осем! — каза Ханс Касторп. — Двайсет и осем соса! Не сосове изобщо, а специално рибни сосове, това е възмутително.

— Инженере! — каза Сетембрини сърдито и увещаващо. — Я се постегнете и ме оставете на мира с тая отвратителна безсмислица! Нито знам нещо, нито искам да знам… Карате двадесет и четвъртата, така ли казахте? Хм… позволете ми още един въпрос или, ако искате, едно немеродавно предложение. Тъй като престоят тука, изглежда, не ви понася, тъй като физически, пък ако не се лъжа, и психически не се чувствате добре при нас, какво ще речете, ако се откажете да стареете тук, с една дума, ако още тази вечер си приберете багажа и утре изчезнете с първия бърз влак по разписанието?

— Смятате, че трябва да замина? — попита Ханс Касторп. — След като току-що съм пристигнал? Но не, как бих могъл да преценявам нещата от един ден само!

Случайно той погледна при тия си думи в съседната стая и видя там госпожица Шоша анфас, видя нейните тесни очи и широки скули. „За какво, помисли той, за какво и за кого ми спомня, за бога, тя.“ Но уморената му глава не можа да отговори на този въпрос въпреки известно напрягане.

— Естествено, че не ми е много леко да се аклиматизирам тук горе при вас — продължи той, — това можеше да се предвиди, а би трябвало да се срамувам, сам ще се смятам за страхопъзльо, ако се предам единствено защото няколко дена ще съм объркан и ще ме хвърля в огън; това би противоречало на елементарния разум… не, кажете сам…

Той изведнъж бе заговорил много настоятелно, сякаш искаше да накара италианеца в каквато и да е форма да оттегли предложението си.

— Отдавам чест на разума — отвърна Сетембрини. — Впрочем отдавам чест и на смелостта. Това, което казвате, звучи добре, трудно би било да се намерят убедителни възражения. А и наблюдавал съм хубави случаи на аклиматизация. Миналата година имаше тук една госпожица Кнайфер, Отилие Кнайфер, от добро семейство, дъщеря на висш държавен чиновник. Тя бе прекарала тук една и половина година и толкова бе свикнала, че когато здравето й бе напълно възстановено — и това се случва, понякога оздравяват тук горе, — не искаше за нищо на света да си отиде. Тя от душа и сърце моли придворния съветник да я остави тук, не искала да се прибира в къщи, тук се чувствала като у дома си, тук била щастлива; но тъй като имаше голям наплив и се нуждаеха от стаята й, молбите й бяха напразни и лекарите настояха да я изпишат като здрава. Отилие вдигна висока температура, нейната крива хвръкна високо нагоре. Разобличиха я обаче, като смениха обикновения термометър с една „няма сестра“ — вие още не знаете какво е това, то е термометър без цифри, лекарят го контролира, като измерва живачния стълбец и сам нанася кривата. Отилие, господине, имаше 36,9, Отилие нямаше температура. Тогава тя се изкъпа в езерото — то беше в началото на май, имаше нощни слани, водата не беше чак ледена, но все пак едва няколко градуса над нулата. Тя остана доста време във водата, за да хване някоя болест — но с какъв успех? Тя беше и остана здрава. Тя си замина с болка и отчаяние, без да обръща внимание на родителските утешения. „Какво да правя долу? — неспирно повтаряше тя. — Родината ми е тук!“ Не знам какво е станало с нея… Но струва ми се, че не ме слушате, инженере? Ако не ме лъже всичко, вие с голяма мъка се държите на краката си. Лейтенанте, ето го братовчед ви — обърна се той към Йоахим, който току-що бе пристъпил към тях. — Заведете го да си легне. Той обединява разума със смелостта, но тази вечер е малко неразположен.

— Не, аз наистина всичко разбрах! — почна да го увещава Ханс Касторп. — „Нямата сестра“ е само един живачен стълбец без всякакви цифри… Виждате, че напълно съм схванал всичко!

Но след това се качи с Йоахим в асансьора заедно с няколко други пациенти — за днес увеселението бе приключено, хората се разотиваха по балкони или тераси за вечерното лежане. Ханс Касторп придружи Йоахим до стаята му. Подът на коридора с кокосовата пътека леко се олюляваше под нозете му, но това не му бе неприятно. Той седна в Йоахимовото голямо кресло на цветя — такъв стол имаше и в неговата стая — и си запали една „Мария Манчини“. Тя имаше вкус на лепило, на въглища и на какво ли не още, само собствения си вкус нямаше, по той продължи да пуши, докато гледаше как Йоахим се приготвя за лежане: той облече халат с кройка, напомняща военна дреха, навлече отгоре едно старо пардесю, изнесе нощната лампа и руския учебник на балкона, където запали лампата, просна се в лежащия стол, тикна термометъра в устата си и с необикновена сръчност почна да се завива в двете одеяла от камилска вълна, които бяха сложени на стола. Ханс Касторп го наблюдаваше с искрено учудване как майсторски се зави. Той омота по дължината първото одеяло около себе си до под мишниците, после в противоположна посока другото около краката си, докато образува един правилен и изгладен пакет, от който се подаваха само главата, раменете и ръцете му.

— Отлично правиш това — каза Ханс Касторп.

— Имам вече практика — отвърна Йоахим, като стискаше термометъра между зъбите. — И ти ще се научиш. Утре ще трябва непременно да купим две одеяла за теб. И долу ще ти влязат в работа, а тук при нас ще ти са крайно необходими, особено след като нямаш кожен чувал.

— Само че през нощта няма да лежа на балкона — заяви Ханс Касторп. — Няма да правя това, още отсега ти го казвам. Съвсем странно ще ми се види. Всичко си има граници. Пък и нали трябва най-сетне да изтъкна по някакъв начин, че съм само на гости тук горе. Ще поседя малко тук и ще си изпуша пурата, както му е редът. Тя има отвратителен вкус, но аз знам, че е добра, и това ми стига за днес. Наближава девет часът — за жалост даже и девет още няма. Но като стане девет и половина, ще настъпи що-годе нормално време, за да си легне човек.

Студени тръпки го побиха — веднъж, а след това на няколко пъти, бърже, едно след друго. Ханс Касторп скочи и изтича до стенния термометър, сякаш за да го пипне на местопрестъплението. По Реомюр в стаята имаше девет градуса. Той попипа радиатора, който се оказа мъртъв и студен. После измърмори някакви нестройни фрази: истински срам било, дето не отопляват, защото не било важно в кой месец сме, ами каква е температурата, а температурата била такава, че той треперел като куче. Но лицето му гореше. Той пак седна, после още веднъж стана, мърморейки, помоли за разрешение да вземе одеялото от леглото на Йоахим и като отново седна, се зави с него от кръста надолу. Тъй седеше той, хвърлян ту в огън, ту в мраз, и се измъчваше с отвратителната на вкус пура. Обзе го силно чувство за немощ; стори му се, че никога в живота си не е бил така зле. „Каква мизерия!“ — измърмори той. Междувременно обаче изведнъж го докосна някакво чувство на радост и надежда и като усети това, поседя, за да види дали не ще се повтори. Но то не се повтори, остана само немощта. Тогава той стана, хвърли Йоахимовото одеяло обратно върху леглото, промълви с изкривена уста нещо като „лека нощ“, „гледай да не измръзнеш!“ и „нали ще ме викнеш за закуска“ и се довлече през коридора в стаята си.

Докато се събличаше, той си тананикаше, но не от радост. Механично и без да си дава сметка, направи вечерния си тоалет и изпълни дребните задължения на цивилизован човек, наля в една чаша светлочервена вода за зъби от пътния си флакон, тихо си направи гаргара, изми си ръцете със своя хубав, мек теменужен сапун и облече дългата батистена нощница, която имаше джоб с бродирани букви X и К. После си легна, загаси лампата и отпусна своята пламнала, замаяна глава върху смъртното възглаве на американката.

Той с голяма сигурност бе очаквал, че веднага ще потъне в сън, но излезе, че се е лъгал: клепачите му, които до преди малко едвам смогваше да държи отворени, сега не искаха да стоят затворени, а се отваряха с безпокоен трепет, щом ги спуснеше. Не беше още обичайното му време за спане, каза си той, пък и през деня му се бе събрало много лежане. А и вънка тупаха килим — което бе малко вероятно и всъщност съвсем не отговаряше на действителността; оказа се, че това бе сърцето му, чиито удари той чуваше вън от себе си, далече някъде отвън, сякаш там тупаха килим с плетена тръстикова тупалка.

В стаята не бе се още напълно стъмнило; светлината на лампите от балконите — при Йоахим и при двойката от „лошата руска маса“ — падаше вътре през отворената балконска врата. И докато Ханс Касторп лежеше по гръб с мигащи клепачи, у него отново се събуди едно впечатление още от през деня, едно наблюдение, което той от уплах и деликатност веднага се бе постарал да забрави. То беше изразът, който бе добило лицето на Йоахим, когато стана дума за Маруся и нейните физически качества — това съвсем особено изкривяване на устата му и белите петна, които покриха загорелите му бузи. Ханс Касторп разбра и прозря какво значеше това, разбра го и го прозря по един толкова нов, проникновен и интимен начин, че тупалката вънка увеличи и скоростта, и силата на ударите си и почти заглуши звуците на вечерната серенада в курорта: долу в хотела пак имаше концерт; една симетрично построена и изтъркана оперетна мелодия се носеше през мрака оттам и Ханс Касторп шепнешком също я свирукаше (човек може да си свирука шепнешком), а в това време студените му нозе тактуваха под пуховицата.

Естествено така не можеше да се заспи, а и на Ханс Касторп вече никак не му се спеше. След като по този нов и жив начин бе разбрал защо Йоахим си бе пуснал боята, светът му се виждаше нов и онова чувство на преливаща радост и надежда отново го овладя. Впрочем той очакваше още нещо, без да се пита какво. Когато обаче чу, че съседите му отдясно и ляво приключиха с лежането и се оттеглиха в стаите си, за да сменят хоризонталното положение вън с хоризонтално положение вътре, той там пред себе си изрази убеждението, че варварската съпружеска двойка ще се държи мирно. „Ще мога спокойно да заспя — помисли той. — Тая вечер те ще се държат мирно, това очаквам с положителност!“ Но те не се държаха така, а и Ханс Касторп всъщност не бе го помислил искрено, за да кажем истината, той лично и от своя гледна точка не би могъл да разбере, че те ще се държат мирно и тихо. Въпреки това той се впусна в беззвучни изрази на най-силно учудване от всичко, което слушаше. „Нечувано! — викаше той безгласно. — Прекалени работи! Кой би могъл да смята такова нещо за възможно?“ А междувременно съпровождаше с шепнещи устни изтърканата оперетна мелодия, която упорито се носеше към него.

По-късно дойде дрямката. Но с нея дойдоха и нелепите сънища, още по-нелепи от миналата нощ, от които той често се стряскаше или скачаше, увлечен в някакво неясно хрумване. Присъни му се, че вижда придворния съветник Берепс с подсечени колене и вцепенено увиснали напред мишници да се разхожда на пътеките на парка, като приспособява дългите си, изглеждащи безцелни крачки към някаква далечна маршова музика. Когато придворният съветник застана пред него, на носа си имаше очила с кръгли дебели стъкла и се впусна в някакъв брътвеж. „Цивилен, разбира се“ — каза той и без да поиска разрешение, повдигна с показалеца и средния пръст на своята огромна ръка клепача на Ханс Касторп. „Почтена цивилна личност, както веднага забелязах. Но не без талант, не без талант за повишена обща обмяна. Няма да му се свидят годинките, безгрижните служебни годинки, тук при нас горе! Хайде, хоп-троп, господа, всички на весела разходка!“ — извика той, като тикна двата си огромни показалеца в устата и така особено благозвучно изсвири, че от различни страни и в намален образ долетяха учителката и мис Робинсън и кацнаха вдясно и ляво на раменете му, тъй както седяха в трапезарията отдясно и отляво на Ханс Касторп. Така придворният съветник си замина с подскачащи стъпки, като с една салфетка си изтриваше очилата — не се знаеше какво има за изтриване там, пот ли или сълзи.

После му се присъни, че се намира в училищния двор, където толкова години бе прекарвал междучасията, и тъкмо взима назаем един молив от мадам Шоша, която също се бе намерила там. Тя му дава наполовин изхабеното си червило, което се подава от сребърната гилза, а същевременно с приятно дрезгав глас го предупреждава непременно да й върне молива след часа; когато тя го погледна със своите тесни синьо-сиво-зелени очи над широките скули, той насила се откъсна от съня, защото вече бе разбрал и искаше да запомни за какво и за кого толкова живо му спомняше тя. Той побърза да съхрани за сутринта това прозрение, защото усети, че дрямката и сънищата отново го овладяват и скоро се видя принуден да бяга от д-р Кроковски, който го гонеше, за да му анализира душата, от което Ханс Касторп изпитваше див, почти безумен страх. Той бягаше от доктора със спънати нозе покрай стъклените преградки на балконите, с риск за живота си скочи в парка, опита се в своята неволя да се изкатери по пръта за знамето и се събуди изпотен в момента, когато преследвачът го бе хванал за панталона.

Но едва се бе успокоил малко и отново бе задрямал, когато се яви нова ситуация. Ханс Касторп се опитваше да избута с рамо Сетембрини от мястото му, а той стоеше и се усмихваше със своята фина, суха и подигравателна усмивка под гъстите черни мустаци, там, дето те се извиваха красиво нагоре, и тъкмо тази усмивка дразнеше Ханс Касторп. „Вие пречите! — чу се той ясно да казва. — Махайте се! Вие сте само един шарманкаджия и пречите тук!“ Но Сетембрини не се остави да го изместят; Ханс Касторп застана и се замисли какво да прави, когато съвсем ненадейно прозря какво всъщност е времето: нищо друго освен чисто и просто една „няма сестра“, стълбец живак без цифри — за тия, които искаха да симулират, при което се събуди с твърдото намерение да съобщи утре на Йоахим за това свое откритие.

С такива приключения и открития премина нощта, в която играха роля и Хермине Клефелд, и господин Албин, и капитан Миклозич, който отнесе в устата си госпожа Щьор, а прокурорът Параван го прободе с копие. Един сън обаче сънува Ханс Касторп, той даже се повтори нея нощ, и то двата пъти в същата форма — последния път на разсъмване. Той седеше в трапезарията със седемте маси, когато стъклената врата се затръшна с голям шум и влезе мадам Шоша в бяла блуза, с едната ръка в джоба, а другата на тила. Вместо обаче да иде на „добрата руска маса“, невъзпитаната жена безшумно пристъпи към Ханс Касторп и безмълвно му поднесе ръката си за целувка — но му поднесе не горната част, а дланта и Ханс Касторп целуна тази необлагородена, малко широка и късопръста ръка със загрубялата кожа около ноктите. Тогава го обзе отново от главата до нозете онова чувство на шеметна сладост, което бе усетил, когато за опит се бе освободил от гнета на честта и се бе радвал на бездънните предимства на срама — сега отново той преживя това насън, само че много, много по-силно.