Томас Ман
Вълшебната планина (39)

Отбито нападение

Колелото се въртеше. Стрелката напредваше. Салепът и кандилката бяха прецъфтели, дивият карамфил също. Тъмносините звезди на тинтявата и есенният минзухар, блед и отровен, се показаха отново всред влажната трева, а над горите почна да се червенее. Есенното равноденствие бе отминало, наближаваше голяма задушница, а и Коледни заговезни, най-късият ден и коледните празници. Но все още се редуваха хубави октомврийски дни — дни от вида на този, в който братовчедите бяха разгледали маслените картини на придворния съветник.

Откак бе заминал Йоахим, Ханс Касторп не седеше вече на масата на госпожа Щьор, на починалия междувременно доктор Блуменкол и на Маруся, която бе задушавала в ухаещата на портокал кърпичка безпричинната си веселост. Там сега седяха нови гости, напълно чужди. А нашият приятел, който караше третия месец от втората си година, бе получил от администрацията друго място, на една съседна маса, която стоеше напреки на досегашната, между нея и „добрата руска маса“, по-близо до лявата врата към верандата, с една дума, на масата на Сетембрини. Да, сега на осиротялото място на Сетембрини седеше Ханс Касторп — на тясната страна срещу докторското място, което бе свободно, и на седемте маси за посещенията на придворния съветник и неговия помощник.

Там горе, вляво от медицинския президиум, се бе скупчил върху няколко възглавници гърбавият любител-фотограф от Мексико, чийто израз на лицето бе като на глухоням поради езиковото му уединение; до него седеше възстарата госпожица от Седмоградско, която — както вече и господин Сетембрини се бе оплаквал — искаше да накара цял свят да се интересува за зет й, макар че никой нищо не знаеше за този човек, нито пък искаше да знае. Тя имаше бастунче с дръжка от тулско сребро, което й служеше при режимните разходки и което слагаше напреки върху тила си, когато в определени часове на деня човек можеше да я види до перилата на балкона й как разтяга плоските си като чинии гърди в хигиенно дълбоко дишане. Насреща й седеше един чех, когото наричаха господин Венцел, защото никой не умееше да произнесе презимето му. На времето господин Сетембрини се бе опитвал понякога да изговори заплетената поредица от съгласни, която съставяше това име — сигурно не с искрено усилие, а само за да изпробва на шега аристократичната безпомощност на своята латинска култура пред тоя див гъсталак от букви. Въпреки че бе тлъст като язовец и проявяваше една дори за тук горе удивителна охота за ядене, чехът от четири години насам уверяваше, че ще трябва да умре. При вечерните събирания той понякога дрънкаше на една украсена с лента мандолина песни от своята родина и разказваше за своето стопанство, където сума хубави момичета работели по нивите със захарно цвекло. Вече по-близо до Ханс Касторп следваха от двете страни на масата господин и госпожа Магнус, пивоварската съпружеска двойка от Хале. Тъжна атмосфера обкръжаваше тази двойка, защото двамата съпрузи губеха важни за живота обменни продукти, господин Магнус захар, а госпожа Магнус пък белтъци. Настроението им, особено това на бледната госпожа Магнус, сякаш не криеше нито искрица надежда: от нея се излъчваше духовна пустота като полъх от зимник и едва ли не още по-подчертано от простата госпожа Щьор тя представляваше онова съчетание на болест и глупост, от което Ханс Касторп бе вътрешно шокиран и бе порицан за това от господин Сетембрини. Господин Магнус бе с по-жив дух и по-разговорлив, макар и само по начин, който по-преди бе предизвикал литературната нетърпимост на Сетембрини. При това той бе склонен към избухвания и често враждебно се сблъскваше с господин Венцел по политически и други поводи. Тъй като го озлобяваха политическите аспирации на чеха, който на всичко отгоре бе привърженик на антиалкохолизма и се бе изразил отрицателно от нравствена гледна точка за занятието на пивоваря, в замяна на което господин Магнус застъпи със зачервено лице санитарната неоспоримост на питието, с което тъй тясно бяха свързани интересите му. При такива случаи господин Сетембрини по-рано бе действал примирително с хумора си, но Ханс Касторп, който бе на неговото място, се смяташе за доста несръчен и не можеше да претендира за достатъчен авторитет, за да го замести.

Само с двама сътрапезници го свързваха по-лични отношения: единият от тях бе К. А. Ферге от Петербург, негов съсед отляво, този добродушен страдалец, който разказваше изпод шубрака на червено-кафявите си мустаци за производството на галоши и за далечни страни, за полярния кръг, за вечната зима на Нордкап и с когото Ханс Касторп навремени даже излизаше на режимна разходка. А другият, който се присъединяваше като трети към тях, всеки път, когато се случеше сгода, и който седеше на горния край на масата срещу гърбавия мексиканец, бе редкокосият манхаймец с лошите зъби, Везал на име и по занятие търговец, същият, чиито очи винаги с такава печална жажда се бяха приковавали о грациозната фигура на госпожа Шоша и който от карнавалната нощ насам търсеше приятелството на Ханс Касторп.

Това той вършеше с упоритост и смирение, с една гледаща отдолу нагоре преданост, която съдържаше много отвратителни и ужасни неща за засегнатия, тъй като той разбираше сложния й смисъл, но си налагаше да я възприема човешки. Спокойно гледаше, защото знаеше, че едно леко смръщване на веждите бе достатъчно чувствителният нещастник да се свие и отдръпне стреснат, той търпеше сервилното държане на Везал, който използваше всеки случай да му се поклони и да му се подмаже, допускаше дори понякога той да му носи пардесюто при разходката — с някаква благочестива съсредоточеност го носеше преметнато през ръка — търпеше най-сетне разговора с манхаймеца, който беше неясен. Везал душа даваше да подхвърля въпроси като този дали има смисъл и разум да се обясни човек в любов на една жена, която той обича, но която нищо не иска да знае за него — безнадеждното признание в любов, как го преценяват господата? Що се отнасяло до него, той извънредно високо го ценял, бил на мнение, че това било свързано с безкрайно щастие. Защото ако актът на признанието предизвиквал голямо отвращение и криел много самоунижение, то същият създавал за момента пълна близост с жадувания предмет на любовта, карал го да стане съпричастник на тайната, на стихията на собствената страст и ако естествено това означавало край на всичко, все пак загубата навеки многократно се изплащала с един миг на отчаяно блаженство, тъй като признанието означавало насилие и колкото по-голяма била съпротивата на погнусата, толкова по-сладко… Тук лицето на Ханс Касторп помръкна, което принуди Везал да се стъписа, но това се дължеше по-скоро на присъствието на благодушния Ферге, който често бе изтъквал, че нищо не отбира от по-възвишени и по-сложни работи, отколкото на някакво съдийско-нравствено важничене от страна на нашия герой. Пък и ние винаги еднакво сме се пазили да не го представим нито по-добър, нито по-лош, затова нека се знае, че когато една вечер бедният Везал на четири очи с бледи думи му се примоли да подели с него, за бога, някои подробности за преживяванията и опита си от втората част на карнавалната нощ, Ханс Касторп със спокойна доброта изпълни желанието му, без в тази сцена да имаше някакъв низък, лекомислен примес, както може би си мисли читателят. Въпреки това ние имаме основания да изключим и него, и себе си от тази история; ще добавим само, че Везал след това с удвоена преданост носеше пардесюто на любезния Ханс Касторп.

Толкова за новите сътрапезници на Ханс. Мястото от дясната му страна бе свободно — само временно бе заето, само няколко дни от един пришълец, какъвто бе той на времето, от един посетител роднина, гост от равнината и пратеник оттам, както би могло да се каже, с една дума, от Хансовия чичо Джеймс Тинапел.

Странно бе това, че изведнъж до него седеше един представител и вестител от дома, който носеше в тъканта на английския си костюм още свежа атмосферата на стария, потънал в забвение предишен живот, на един дълбоко вкоренен „висш свят“. Но това се очакваше. Отдавна Ханс Касторп предвиждаше една подобна атака от равнината и дори съвсем точно имаше пред вид и лицето, което щеше да се заеме с разузнаването — а това не бе никак трудно; тъй като Петер, мореплавателят, не бе много пригоден за тази работа, а за прачичото Тинапел се знаеше, че и десет коня не биха могли да го довлекат до тия места, където условията на въздушното налягане можеха всячески да му навредят. Не, на Джеймс щеше да се падне по поръчение на семейството да види какво става с пропадналия племенник, който отдавна вече му се надяваше. Но откакто Йоахим се беше върнал сам и бе осведомил кръга на роднините за положението тук, бе дошъл и даже преминал редът на атаката, така че Ханс Касторп ни най-малко не се изненада, когато само някакви две седмици след заминаването на Йоахим портиерът му предаде телеграма, която се оказа известие за скорошното пристигане на Джеймс Тинапел, както още преди отварянето можеше да се предположи. Той имал работа в Швейцария и решил да използва случая да се изкачи до Ханс. Да го чакали в другиден.

„Добре — помисли Ханс Касторп. — Хубаво“ — помисли той. И даже вътрешно добави нещо като „моля, моля!“. „Ти и понятие си нямаш“ — обърна се той мислено към тръгналия за насам. С една дума, той посрещна съобщението с голямо спокойствие, между впрочем го предаде и на придворния съветник Беренс, и на администрацията — стаята на Йоахим бе още свободна — и на третия ден, по времето на собственото си някогашно пристигане, значи, към осем часа вечерта (беше вече тъмно), замина за гарата на селото със същото твърдо возило, с което бе изпратил Йоахим, за да посрещне пратеника на равнината, който бе дошъл на проверка.

Червен като киновар, без шапка, само по сако, той застана на края на перона, когато влакчето довтаса, и се намери под прозореца на своя роднина, когото подкани да слезе — вече бил пристигнал. Консулът Тинапел — той бе вицеконсул, помагаше на стария много дейно и в тази почетна длъжност — бе премръзнал, сгушен в зимния си балтон, тъй като октомврийската вечер бе порядъчно студена, малко не стигаше, за да се проясни напълно времето и навсякъде да помръзне, което сигурно щеше да стане сутринта; той слезе от купето с изненадана веселост, която изрази с малко сухите, много цивилизовани форми на фин северозападен германец и господин, поздрави племенника си с подчертан израз на задоволство от добрия му вид, видя, че хромият го освободи от всяка грижа за багажа и вън се намести с Ханс Касторп върху високата и твърда седалка на колата. Под богато осеяното със звезди небе те потеглиха и Ханс Касторп, извърнал глава назад и вдигнал показалец, заобяснява на чичото-братовчед небесните ширини, със слова и жестове определяше ту това, ту онова съзвездие и наричаше по име планети — докато гостът, съсредоточен повече върху личността на своя придружител, отколкото върху космоса, си казваше, че е възможно и не е чак толкова налудничаво сега, тук и веднага да се разправя за звездите, но че имаше достатъчно други, по-неотложни работи. Той попита Ханс Касторп откога е толкова добре запознат със света там горе; отговори му се, че това е печалба от задължителното вечерно лежане на балкона през пролетта, лятото, зимата и есента. Как? Той лежи нощем на балкона? О, да. И консулът ще лежи. Няма да има друг избор.

— Сигурно, раз-бира се — каза Джеймс Тинапел отзивчиво и малко подплашен. Неговият роднина говореше спокойно и монотонно. Той седеше до него без шапка, без балтон в клонящия към мраз хлад на есенната вечер.

— Тебе май никак не ти е студено? — попита го Джеймс, тъй като самият той трепереше под дебелото един пръст сукно на балтона си, а в изговора му имаше нещо и припряно, и сковано, защото зъбите му проявяваха склонност да затракат.

— На нас не ни е студено — отвърна Ханс Касторп спокойно и отривисто.

Консулът не спря да го разглежда отстрана. Ханс Касторп не се осведоми за роднините и познатите в къщи. Поздравите оттам, които Джеймс му предаде, също и поздравите на Йоахим, който вече служеше в полка, той прие със спокойна благодарност, без да се занимае повече с обстоятелствата в родния град. Обезпокоен от нещо неопределено, което не можеше да си обясни дали изхожда от племенника или води произхода си от него самия и физическото му състояние от пътя, Джеймс Тинапел се оглеждаше, без да може много нещо да забележи от пейзажа на високопланинската долина и дълбоко пое въздух, който при издишането обяви за разкошен. Естествено, отговори другият, ненапразно тоя въздух е прочут нашир и надлъж. Той имал силни свойства. Въпреки че ускорявал общото горене, организмът успявал да набере белтъчини. Тоя въздух можел да лекува болести, които всеки човек носи латентно у себе си, но на първо време здравата ги насърчавал благодарение на един общ органичен подтик и импулс ги докарвал, така да се каже, до празничен изблик. Пардон, но как така празничен? — Точно така. Дали гостът не е забелязал, че в разразяването на една болест има нещо празнично, че то представлява един вид увеселение за тялото.

— Сигурно, раз-бира се — припряно отвърна с неовладяна долна челюст чичото и после съобщи, че може да остане осем дни, тоест една седмица, значи, седем дни, а може би и само шест. Тъй като, както вече бил казал, намирал вида на Ханс Касторп извънредно добър и укрепнал благодарение на лечението, което надвишило с времетраенето си всички очаквания, той смятал, че племенникът ще се върне заедно с него у дома.

— Де, де, да не се изсипваме чак толкова — каза Ханс Касторп.

Чичо Джеймс приказвал точно като някой отдолу. Да се поогледал малко най-напред тук горе, да свикнел с тукашния живот и тогава щял да промени схващанията си. Въпросът бил да се получи пълно излекуване, именно това било решителното — без остатък — и неотдавна Беренс му трупнал още половин година. Тук чичото го заговори с „момчето ми“ и попита дали е полудял.

— Нима си напълно полудял? — попита той. Ханс бил изкарал вече една ваканция от пет тримесечия, а сега пък и още две на туй отгоре! Никой, виждал и всемогъщият бог, нямал толкова време за губене! Тогава Ханс Касторп спокойно и отривисто се изсмя с лице към звездите. Да, време! Що се отнасяло тъкмо до него, до човешкото време. Джеймс трябвало най-напред да ревизира досегашните си понятия, преди да заговори на тая тема тук горе.

Още утре щял да каже в интерес на Ханс една-две сериозни думи на тоя господин придворен съветник! — закани се Тинапел.

— Направи това! — каза Ханс Касторп. — Той ще ти се хареса. Интересен характер, едновременно юначага и меланхолик. — А после посочи към светлините на санаториума „Шатцалп“ и разказа мимоходом за мъртъвците, които свличали по пистата за бобслей.

Господата вечеряха заедно в ресторанта на „Бергхоф“, след като Ханс Касторп бе въвел госта в Йоахимовата стая и го остави да се освежи малко. Стаята била опушена с Н₂СО, каза Ханс Касторп — толкова основно, сякаш бившият й обитател не бил чисто и просто заминал без разрешение, а напуснал по съвсем друг начин — не чрез exodus^[29], а чрез exitus^[30]. А тъй като чичото запита за смисъла на реченото, племенникът обясни:

— Жаргон — каза той. — Начин на изразяване. Йоахим дезертира — избяга при знамето; и това се случва. Но побързай, за да свариш още топла храна!

И ето ги, че седяха един срещу друг в приятно отопления ресторант, на поиздигнато място. Джуджето пъргаво им прислужваше и Джеймс поръча бутилка бургундско, която донесоха, положена в кошче. Те се чукнаха и лека жар се разля по жилите им. По-младият заговори за живота тук горе през разните годишни времена, за някои фигури в трапезарията, за пневмоторакса, чиято същност обясни, като си послужи със случая на добродушния Ферге и се разпростря върху неимоверната природа на плеврошока, не забрави и трите разноцветни безсъзнания, в които бил изпаднал господин Ферге, мирисната халюцинация, която играела роля при шока, и смеха, в който избухнал, когато щял да умре. Само той поддържаше разговора. Джеймс ядеше и пиеше здравата, както бе свикнал, и на туй отгоре с апетит, изострен от пътя и промяната на въздуха. Все пак той навремени прекъсваше яденето — седеше с уста пълна с храна, която забравяше да сдъвче, поставяше в тъп ъгъл върху чинията ножа и вилицата и се вторачваше в Ханс Касторп, сякаш без сам да си дава сметка за това и без другият да го бе почувствал. Върху покритите с оредяла руса коса слепоочия на консула Тинапел се очертаваха изпъкнали жили.

За домашни работи не стана дума, нито пък за лично семейни, за градски или за служебни; не стана дума и за фирмата, „Тундер & Вилмс“, корабостроителница, машинна фабрика и котлостроителница, която все още очакваше постъпването на младия стажант, което естествено бе толкова малко нейно единствено занимание, че възникваше въпросът дали изобщо вече го очакваше. През време на пътуването в колата, а и после Джеймс Тинапел бе засегнал тези теми, но те отпаднаха и замряха, отблъснати от спокойното, определено и непритворно равнодушие на Ханс Касторп — от някаква недостъпност и неуязвимост, които напомняха неговата нечувствителност към есенния вечерен хлад, думите му: „На нас не ни е студено“ може би бяха причина, дето чичо му понякога толкова втренчено се взираше в него. Разговорът засегна и старшата сестра, лекарите, лекциите на д-р Кроковски — така се бе паднало, че Джеймс щеше да присъства на една от тях, ако останеше осем дни. Кой каза на племенника, че чичото има желание да посети лекцията? Никой. Той предположи това с толкова спокойна сигурност го предпостави като решено, че дори само мисълта за едно неявяване трябваше да се появи в някаква неестествена светлина и чичото се опита да отклони всяко подозрение с едно: „сигурно, раз-бира се“, сякаш за миг през главата му бе минало нещо невъзможно. Това именно бе силата, която господин Тинапел неопределено, но неотразимо усещаше, и тъкмо тя го караше да разглежда племенника си — сега между впрочем с отворена уста, тъй като дихателният път през носа му се бе затворил, макар че, доколкото знаеше, консулът нямаше хрема. Той слушаше своя роднина да му говори за болестта, която тук представляваше общия професионален интерес на всички, и за предразположенията към нея; за скромния, но упорит случай на Ханс Касторп; за дразненето, което бацилите упражняват върху тъкановите клетки на трахейните разклонения и на алвеолите, за образуването на туберкули и производството на разтворими упойващи отрови, за разпадането на клетките и за съсирващия процес, при който възниквал въпросът дали се стига до оздравителен застой посредством калцираща петрификация и зарастване на съединителните тъкани, или процесът се разраства в по-големи възпалителни участъци, разяжда наоколо по-големи пространства и разрушава органа. Той чу за бясно ускорената, галопираща форма на този процес, която за няколко месеца и дори недели довежда до exitus, чу за пневмотомията и голямото професионално майсторство на придворния съветник, за белодробната резекция, каквато утре или в най-скоро време ще направят на една новопристигнала, до неотдавна пленителна шотландка, която страдала от белодробна гангрена, белодробна некроза, така че у нея се бил загнездил някакъв чернозеленикав смрад и по цял ден й давали да вдишва пулверизирана карболова киселина, за да не загуби ума си от отвращение към самата себе си — и изведнъж така се случи, че консулът, съвсем неочаквано и за най-голям негов срам, избухна. Той прихна да се смее, естествено веднага ужасен се опомни и овладя, закашля се и по всеки начин се опита да заличи това, което тъй безсмислено бе допуснал; същевременно между впрочем за свое успокоение, което криеше в себе си ново безпокойство, консулът установи, че Ханс Касторп не обърна никакво внимание на злополуката, която не можеше да не е забелязал, а я отмина с нехайност, която се характеризираше не като тактичност, внимателност, учтивост, а като чисто равнодушие и недосегаемост, като търпимост от страхотна величина, сякаш отдавна се бе отучил да се чуди на такива случаи, но било защото консулът пожела допълнително да наметне булото на малко разум и смисъл върху веселото си избухване, било по някакви други съображения, но той изведнъж се впусна в един мъжки и клубен разговор; както си му бяха изпъкнали жилите на главата, започна да разправя за една тъй наречена шансонетка, една певачка, жена и половина, която се подвизавала по това време в Санкт Паули и държала в напрежение мъжкия свят в родната република със своя темперамент и чар, които описа на братовчед си. При тези описания езикът му малко се преплиташе, но той нямаше защо да се тревожи, тъй като неудивляващата се търпимост на събеседника му очевидно се разпростираше и върху това явление. Все пак необикновената умора от пътешествието, която го бе налегнала, постепенно толкова се изяви, че той към десет и половина часа вече настоя да се разотидат и вътрешно съвсем не бе възхитен, когато се срещнаха в хола с многократно споменавания д-р Кроковски, който бе седнал да чете вестник край една от вратите към салоните и с когото го запозна племенникът. На мъжественото весело обръщение на доктора той почти с нищо друго не намери да отговори, освен с едно „сигурно, раз-бира се“ и се зарадва, когато племенникът напусна Йоахимовата дезинфекцирана стая и през балкона влезе в своята, след като му каза, че ще го вземе сутринта в осем часа за закуска. После консулът се стовари в леглото на дезертьора с обичайната леканощна цигара в уста и на косъм щеше да предизвика пожар, защото на два пъти го обори сън, докато все още държеше между устните си тлеещата угарка.

Джеймс Тинапел, когото Ханс Касторп наричаше ту чичо Джеймс, ту просто само Джеймс, беше един дългокрак господин на около четиридесет години, облечен в английски платове и бельо като цвят, с канареножълта, пооредяла коса, близкостоящи сини очи, подстригани, наполовина избръснати мустаци и крайно добре гледани ръце. Съпруг и баща от няколко години насам, той — без да бе принуден за това да напусне обширната вила на стария консул на Харвестехудер Вег — се проявяваше в къщи като един твърде енергичен, съобразителен и независимо от своята елегантност студен делови бизнесмен; жена му принадлежеше към неговия обществен кръг — също така цивилизована и фина, със същия тих, бърз и подчертано учтив начин на изказване; когато обаче попаднеше в сфера на чужди нрави, на път, например в южните предели на страната, консулът възприемаше известна припряна предупредителност, една учтива, прибързана готовност да се самоотрече, която в никой случай не се дължеше на някаква несигурност в собствената култура, но, напротив — на увереността в нейната пълна затвореност и на желанието да коригира своята аристократична обусловеност и да не прояви никакво учудване дори всред такива форми на живот, които му се струваха невероятни. „Естествено точно така, раз-бира се!“ — бързаше той да каже, за да не помисли някой, че е наистина фин, но ограничен. Естествено той бе дошъл сега тук с една определена делова мисия, дошъл бе със задачата и намерението енергично да се намеси, да „изтръгне“ (както вътрешно се изразяваше) мудния млад роднина и да го прибере дома, но все пак си даваше сметка, че оперира на чужда територия — още в първия момент той осезателно бе засегнат от предчувствието, че се намира като гост всред един свят и една атмосфера на нрави, които не само не отстъпваха по затворена самоувереност на неговия собствен мир, но и дори го надминаваха, така че деловитата му енергия веднага се намери в много сериозно вътрешно противоречие с неговата благовъзпитаност, тъй като самочувствието на тукашната среда се оказа направо потискащо.

Това именно бе предвидил Ханс Касторп, когато вътрешно бе отговорил на консуловата телеграма с едно невъзмутимо „моля-моля!“. Но не бива да си мислим, че съзнателно бе използвал нравствената сила на околната среда против чичо си. Твърде отдавна той бе станал вече нейна частица и не си послужи с нея против нападателя, а обратно, така че всичко се разви с деловита простота — от момента, когато някакъв неопределен полъх от личността на племенника бе навял у консула предчувствието за безперспективността на начинанието му, до края и изхода, които неволно предизвикаха у Ханс Касторп една естествена, тъмна усмивка.

На първото утро, след закуската, при която уседналият пансионер запозна гостенина с цвета на сътрапезниците, Тинапел разбра от придворния съветник Беренс, който, едър и многоцветен, следван от чернобледия асистент, доплува до трапезарията, за да подхвърли бегло своя реторичен утринен въпрос: „Хубаво ли спахте?“ — разбра, казваме, от придворния съветник, че не само е имал блестящото и велико хрумване да дойде тук горе да се повиди със своя усамотен племенник, но че е постъпил много добре и в свой собствен интерес, защото очевидно е напълно анемичен. Анемичен, той, Тинапел? И как още, каза Беренс и с показалеца си придръпна надолу единия му долен клепач. В най-висша степен! — каза той. Господин чичото щял да постъпи направо разумно, ако за няколко седмици се поизтегне на балкона и изобщо във всички подробности се води по примера на своя роднина. При неговото състояние нищо по-разумно не можел да стори човек, освен да поживее някое и друго време както при лека tuberculosis pulmonum, която между впрочем винаги била налице. „Естествено, раз-бира се!“ — побърза да каже консулът и някое и друго време с усърдна учтивост и отворена уста проследи издадения тил на отплуващия придворен съветник, докато племенникът му нехайно и безчувствено стоеше до него. После отидоха на разходка до пейката при водния улей — съгласно предписанието, — след което Джеймс Тинапел изкара първия си режимен час на лежане под ръководството на Ханс Касторп, който му зае едно от своите одеяла от камилска вълна (консулът си носеше едно от дома, а на племенника му стигаше напълно и едно, като се има пред вид хубавото есенно време); хватка по хватка опитният пациент му показа изкуството на омотаването и дори, след като консулът бе омотан и изгладен като мумия, отново го разви, за да повтори ученикът вече сам, подпомогнат от необходимите съвети, установената процедура, след което го научи как да закрепва ленения слънчобран и как да го наглася към слънцето.

Консулът остроумничеше. Духът на равнината още вирееше у него и той се подиграваше на това, което го учеха, както се бе вече подиграл на отмерената разходка след закуската. Но когато видя спокойната недоумяваща усмивка, с която племенникът пресрещна шегите му, усмивка, която обрисуваше цялата стегната самоувереност на тукашните нрави, той се уплаши за своята бизнесменска енергия и припряно реши да предизвика веднага, час по-скоро, още този следобед, решителния разговор с придворния съветник относно положението на племенника си — докато още разполагаше със собствен дух и сили от равнината, тъй като усещаше, че тия сили чезнат, че духът на това място и неговата собствена благовъзпитаност са сключили един опасен вражески съюз против тях.

Освен това той почувства, че придворният съветник съвсем ненужно му бе препоръчал да се приспособи заради анемията си към навиците на болните тук горе: това се наложи от само себе си, изглежда, не съществуваше никаква друга мислима алтернатива; за един благовъзпитан човек като него отначало не бе възможно да различи дали — благодарение на спокойствието и недосегаемата самоувереност на Ханс Касторп — това само тъй изглеждаше, или действително и безусловно нищо друго не бе възможно и мислимо. Нищо не можеше да бъде по-убедително от факта, че след първото режимно лежане последва изобилната втора закуска, която убедително предизвика разходката до курорта — а после Ханс Касторп отново пови чичо си. Пови го, това бе точният израз. Той го постави да лежи под есенното слънце на стол, чиито удобства бяха безспорни и дори предостойни за възхвала, постави го да лежи, както и сам легна, докато гръмогласният гонг ги призова на обед в кръга на пациентите, който се оказа първокласен, съвършен и толкова изобилен, че последвалото главно режимно лежане бе нещо повече от един чисто външен ритуал, не, то се наложи като вътрешна необходимост и по абсолютно лично убеждение. Тъй продължи денят до колосалната вечеря и до събирането в салона със забавните оптически уреди — просто нищичко не можеше да се възрази против една дневна програма, която тъй кротко се налагаше със своята себепонятност и която не би създала поводи за възражения дори ако критичните способности на консула не бяха в състояние, което той не искаше да нарече направо призляване, то обаче бе досадна съставка от умора и възбуда, придружени от едновременни усещания на горещина и студ.

За предизвикване на очаквания с безпокойство разговор бяха тръгнали по служебния път: Ханс Касторп се бе обърнал към масажиста, който предаде молбата му на старшата сестра; по този случай консул Тинапел се запозна по един особен начин с нея: тя се появи на балкона, където го завари да лежи, повит като безпомощен пеленак, и със своите чуждоземни маниери постави на голямо изпитание неговата благовъзпитаност. Уважаемият „неин човек“, тъй разбра той, трябвало да бъде любезен и да потърпи няколко дни, придворният съветник бил зает, операции, генерални прегледи, давали преднина на страдащите люде, съгласно християнските принципи, а след като той уж бил здрав, трябвало да свикне с това, че тук не представлява номер едно и че ще му се наложи да потърпи и почака. Друго било, ако случайно искал генерален преглед — нещо, което не щяло да учуди нея, сестра Адриатика, нека само я погледнел, така, око в око, неговият поглед бил малко помътен и блуждаещ, тъй както го гледала да лежи, не изглеждал, общо взето, много по-различно от човек не съвсем в изправност, не съвсем чист, дано правилно я разберял — и да кажел за какво се отнася неговото искане: за преглед ли или за частен разговор — За второто, раз-бира се, за частен разговор! — увери я все още лежащият консул. — Тогава можел да почака, докато го повикат. За частни разговори придворният съветник рядко имал време.

С една дума, всичко потръгна иначе, а не както си бе представял консулът — пък и разговорът със старшата сестра нанесе сериозен удар върху неговото равновесие. Твърде благовъзпитан, за да каже неучтиво на племенника си, чието невъзмутимо спокойствие недвусмислено говореше за единодушието му с порядките тук горе, колко отблъскваща му се е сторила тази жена, той само внимателно почука на вратата му и го запита дали намира старшата сестра за много оригинална дама — след един бегъл изпитателен поглед в пространството Ханс Касторп се съгласи горе-долу с него и го запита на свой ред дали госпожица Милендонк е успяла да му продаде термометър. „На мене ли, не. Това в нейния бранш ли е?“ — отвърна чичото… Но лошото бе, че изразът на племенника му бе недвусмислен ако се бе случило и това, за което бе запитал, той пак не би се учудил. „На нас не ни е студено“ — казваше този израз. Но консулът мръзнеше, той постоянно мръзнеше с пламнала глава и си помисли, че ако старшата сестра действително му бе предложила термометър, положително щеше да го откаже, но че това в края на краищата нямаше да бъде правилно, защото не е прилично да ползва чужд термометър, например този на племенника си.

Тъй протекоха няколко дни, четири или пет. Животът на пратеника се движеше върху релсите, които му бяха поставили — немислимо изглеждаше, че може да се движи извън тях. Консулът си имаше свои преживелици, събираше впечатления — нека не го проследяваме повече в тази област. Един ден той вдигна в стаята на Ханс Касторп някаква черна стъклена плочка, която стоеше на скрина подпряна върху миниатюрен, изрязан от дърво триножник, между други дребни лични предмети, с които собственикът бе украсил разтребеното си жилище; вдигна я срещу светлината и тя се оказа някакъв фотографски негатив.

— Какво е пък това? — запита чичото, докато я разглеждаше… Можеше да пита, колкото си иска! Портретът бе без глава, той представляваше скелет на горната част на човешки труп в мъглявата обвивка на плътта — между впрочем женски торс, както пролича.

— Това ли? Един сувенир — отвърна Ханс Касторп. След което чичото каза едно „пардон“, остави портрета върху триножника и бързо се отдалечи от него. Това само като един пример за неговите преживелици и впечатления през тия четири или пет дни. Той посети и една от конференциите на д-р Кроковски, тъй като бе немислимо да не отиде. Що се отнася до молбата му за частен разговор с придворния съветник Беренс, на шестия ден желанието му се изпълни. Повикаха го и след закуската той слезе в сутерена, решен да поговори сериозно с този човек във връзка с племенника си и неговото разточителство на време.

Когато отново се качи, той със спаднал глас попита:

— Де се е чуло и видяло такова нещо?!

Но беше явно, че Ханс Касторп положително е чувал и виждал такова нещо и че от това пак няма да му е студено; ето защо консулът замълча и на не особено любопитния въпрос на племенника си отвърна само с едно „нищо, нищо“, но от него час у госта се забеляза нов навик: той взе да поглежда косо някъде нагоре, със смръщени вежди и заострени устни, след което бърже извръщаше глава и отправяше така описания поглед в противоположна посока… Да не би пък срещата с Беренс да бе протекла не така, както си бе представял консулът? Да не би пък да бе станало дума не само за Ханс Касторп, а и за самия него, за Джеймс Тинапел, така че разговорът бе загубил своя частен характер? Държането му даваше повод за такива разсъждения. Консулът се показваше силно развеселен, бъбреше много, безпричинно се смееше и забиваше пестник в слабините на племенника си с възгласа: „Хало, стари приятелю!“ Но очите му взеха да се насочват и към по-определени предмети — било на трапезата, било при режимните разходки и вечерните събирания.

Отначало консулът не бе обърнал особено внимание на някоя си госпожа Редиш, съпруга на полски индустриалец, която седеше на масата на временно отсъстващата госпожа Заломон и лакомия ученик с кръглите очила; и действително тя бе само една дама като всичките от терасата за лежане, между впрочем набитичка и закръгленичка брюнетка, не съвсем млада, вече малко посивяла, но с грациозна двойна брадичка и живи кафяви очи. И помисъл не можеше да има, че тя по цивилизованост би могла да се мери с госпожа консулшата Тинапел долу в равнината. Ала в неделя, след вечерята, в хола, благодарение на една деколтирана черна рокля с пайети, която тя носеше, консулът направи откритието, че госпожа Редиш притежава гърди, матовобели, силно притиснати една о друга женски гърди, рязката помежду които се виждаше почти додолу, и това откритие разтърси и възхити този зрял и фин мъж до дъното на душата му — сякаш кой знае какво ново, неподозирано, невъобразимо нещо му се бе случило. Той се постара да се запознае с госпожа Редиш, завърза дълъг разговор с нея, отначало прав, а после и седнал, и с песен на уста се прибра за спане. На следния ден госпожа Редиш не носеше вече черна рокля с пайети, прелестите й бяха забулени, но консулът си знаеше, каквото знаеше, и не изневери на своите впечатления. Той причакваше тази дама по време на разходките, за да тръгне редом с нея, заговаряше я, извърнат и приведен към нея по един особен, сърдечен и очарователен начин, на трапезата вдигаше чаша насреща й за наздравица, която тя му връщаше, а при усмивката й проблясваха златните капсули, с които бяха облечени голяма част от зъбите й; в разговор с племенника си той я обявяваше чисто и просто за „божествена жена“, след което отново почваше да си пее. Всичко това Ханс Касторп посрещаше със спокойно търпение, с вид, сякаш че тъй трябваше да бъде. Но то едва ли бе от естество да укрепи авторитета на по-стария роднина, а и зле се съгласуваше с мисията на консула.

Обедът, при който той поздрави госпожа Редиш с вдигната чаша, и то на два пъти: при рибеното рагу и после при десерта, беше същият, в който придворният съветник Беренс бе взел участие на масата на Ханс Касторп и неговия гост — нали той сядаше всеки път поред на една от седемте маси, където челното място бе винаги резервирано за него. Сключил огромните си ръце пред чинията, той седеше със своите позасукани мустачки между господин Везал и гърбавия мексиканец, с когото говореше по испански — тъй като той владееше всички езици, също и турски, и унгарски, — и със своите сини, подпухнали, кървясали очи наблюдаваше как консулът Тинапел поздравява отвъд госпожа Редиш с чаша бордо. После, по време на яденето, той изнесе една малка лекция, подсторен от Джеймс, който през цялата дълга маса ни в клин, ни в ръкав му постави въпроса какво става, когато човек изтлява. Господин придворният съветник бил изучавал телесните работи, тялото влизало изрично в неговия бранш, той бил, така да се каже, един вид цар в тая област, ако човек можел да се изрази така, ето защо нека поразкажел какво става, когато тялото почне да се разлага!

— Преди всичко ви се пуква търбухът — почна придворният съветник, наведен над сключените си ръце с подпрени лакти. — Лежите си вие върху талаша и дървените стърготини, а газовете, разбирате ли, почват да ви разпъват отвътре, здравата ви надуват, както хъшлаците напомпват жаби понякога — вие в края на краищата се превръщате в истински балон, а после тумбакът не може да издържи налягането и се пуква. Прас, и изведнъж ви олеква, с вас се случва същото, както с Юда Искариотски, когато е паднал от клона, вие се изсипвате. Мда, а после ставате всъщност отново годен за доброто общество. Ако получите домашен отпуск, бихте могли да посетите вашите опечалени близки, без да ги шокирате. Това ще значи, че сте се измирисали. Излезете ли след това на въздух, ще бъдете отново съвсем прилични господа — като гражданите на Палермо, които висят в подземията на капуцинския орден пред Порта Нуова. Сухи и елегантни висят те там и се ползват с всеобщо уважение. Всичко зависи от това дали човек се е измирисал.

— Ама раз-бира се! — каза консулът. — Крайно ви благодаря. — А на следната утрин изчезна.

Нямаше го, заминал бе с най-ранното влакче надолу към равнината — естествено не без да си бе уредил работите: кой би помислил нещо друго! Платил си бе сметката, внесъл бе хонорара за извършения преглед, тихомълком, без нито дума да каже на своя роднина, си бе стегнал двата ръчни куфара — това вероятно бе станало вечерта или призори, когато всички още са спали — и когато Ханс Касторп влезе по времето на първата закуска в стаята на чичото, я намери опразнена.

Той застана на прага с опрени на хълбоците ръце и каза: „Тъй, тъй.“ Тук неговите черти трепнаха в някаква тъжна усмивка. „А, така“ — добави после той и кимна. Ето че някой си е плюл на петите. Презглава, с безмълвна привързаност, сякаш е трябвало да се възползва от един миг, когато е намерил сили да вземе решение, и за нищо на света не е искал да го пропусне, той си е нахвърлил партакешите в куфара и духнал: сам, непридружен, не след изпълнение на почетната си мисия, но безкрайно доволен, че и сам се е измъкнал, този добряк и беглец към знамето на равнината, този чичо Джеймс. Е, на добър му час!

Ханс Касторп никому не даде да забележи, че нищо не е знаел за предстоящото отпътуване на своя роднина — никому, дори и на хромия, който бе изпратил консула до гарата. Той получи една картичка от Боденското езеро със съдържание: Джеймс бил получил телеграма, с която го викали по неотложна работа в равнината. Не искал да безпокои племенника си. Учтива лъжа. „Приятно прекарване и занапред!“ Това подигравка ли бе? Тогава тя бе много изнасилена, защото на чичото съвсем не му е било до подигравка и шеги, когато е заминавал стремглаво — напротив, той е разбирал, вътрешно, картинно, пребледнял от ужас е разбирал, че ако сега, след едноседмичния престой тук горе, се върне в равнината, там долу доста време ще му се вижда напълно погрешно, неестествено и непозволено това, дето след закуската не излиза на задължителна разходка, нито пък че после не се омотава съгласно ритуала, за да се просне хоризонтално на чист въздух, а направо си отива в кантората. И тази ужасяваща констатация е била непосредствената причина за неговото бягство.

Тъй приключи опитът на равнината да прибере изпуснатия Ханс Касторп. Младият мъж не се самозалъгваше: пълният неуспех, който той бе предвидил, имаше решително значение за отношението му към онези там долу. За равнината той се изрази в едно вдигане на рамене и окончателно отписване, на него обаче той донесе съвършената свобода, от която сърцето му най-сетне бе престанало да изтръпва.